Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)

Издание:

Автор: Светослав Славчев

Заглавие: Очите на мрака

Издание: първо

Издател: Аргус

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Редактор: Емануел Икономов

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 954-570-055-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9116

История

  1. — Добавяне

13

„Пирин“ се оказва малка улица близо до северната гара на турбоекспресите за Белград и Виена. Не съм се замислял защо, но всички квартали край такива гари си приличат по унилия вид. Тук домовете са дву- и триетажни, строени в безличния стил от втората половина на миналия век. Фасадите им не са боядисвани отдавна, занемарени са. Няколко измъчени дървета по тротоарите допълват картината.

В този час по улиците няма много хора. Редките минувачи са главно жени, които отиват на пазар за вечерта или се връщат от магазините, спират се и си приказват. Някои са извели с колички бебетата си на разходка. Навярно са се подмамили от мисълта, че вън от дома въздухът е по-чист.

Спирам колата в началото на улицата и преброявам къщите. Номер шестнадесети е онази там, до ъгъла. Триетажна, в цвят, който някога е бил млечнокафяв, с добре затворени прозорци. Ако къщите имат характер — а аз съм сигурен, че имат, — това е една недружелюбна, мрачна и свадлива сграда.

По-напред, на номер четиринадесети, има магазинче за цигари и стереофилми. Това съседство може да ми послужи.

Излизам от колата, докато Луиза вече твърдо ми предлага да се заема със спирачното масло. Тръгвам по улицата с малко разсеяната походка на случаен за този квартал човек и влизам в магазинчето. То е като кутийка, натъпкано до тавана с всевъзможни дреболии, между които евтините цигари и евтините стереофилми заемат почетно място. В дъното зад масата седи възрастна жена с прошарени коси на кок, с големи рогови очила и ужасно делови вид.

Правя се, че избирам цигари, като забравям, че вече съм решил да се откажа от пушенето. Искам две кутии, жената ги оставя пред мен, а аз започвам да разглеждам заглавията на стереофилмите и задавам въпроси, които според мен изглеждат достатъчно умни.

Малко по малко се завързва разговор, но жената с кок е подчертано резервирана. Аз не съм от постоянните клиенти, не съм и от квартала. Може би си мисли, че съм полицай.

В един момент пускам фразата, заради която съм дошъл в магазинчето:

— Всъщност… търся един мой близък. На тази улица живее, Атанас Радев. Да сте чували за него?

Роговите очила ме измерват с напрежение. И окончателно ме причисляват към категорията на полицаите.

— Радев? Чувала съм го. Но той напусна.

— Как така? Кога напусна?

И по-нататък в доста пестеливия разговор се изяснява, че Атанас Радев не е човекът, който би ме интересувал. Служител в експресите, живеел тук отдавна. Преди два-три месеца обаче постъпил на по-добра работа в друг град и заминал с цялото си семейство.

— Като че сте закъснели… за вашия близък! — добавя жената с кок многозначително.

Не ми остава друго, освен да доизиграя ролята на полицай глупак и да си изляза.

Сядам в колата и преценявам. Аз наистина действам като полицай глупак. Всъщност какво искам да проверя? Дали онзи код на видеофона е на хората от групата на Риса. А ако те са ме проследили? Ами ако са закачили в купето ми някое от онези подли миниатюрни радиоустройства, които показват всеки момент къде е колата? Че те си имат такова устройство — то е вградено в капюшона на ампулата! Само не могат да я задействат, защото я изключих, ала сигналът сигурно не е прекъснат!

А какво ще си кажат, като разберат, че съм на улица „Пирин“?

Нищо. Атанас Радев няма връзка с тях. Те, ако предположенията ми са верни, са на „Кестенова гора“. Просто трябва…

Просто трябва да оставя колата на подходящо място и да намеря начин да отида незабелязан до „Кестенова гора“. Ухилвам се, като си мисля какво ще им изиграя. Паля двигателя и потеглям към Търговския дом.

Идеалното място да се скрие някой наблюдаван е точно Търговският дом с неговите лабиринти. Той гъмжи както вчера, когато идвах при Нордаал. Минавам по няколко коридора, връщам се, внезапно завивам и излизам през един от многото му изходи на съседната улица. Междувременно съм влязъл в една от канторите и съм узнал от миловидната секретарка къде е улица „Кестенова гора“, така че избързвам до станцията на метроекспреса и се отправям към западната зона.

Следобедът клони към вечер, когато намирам улицата. Кварталът е доста по-различен от онзи край гарата. Тук има също дву- и триетажни домове, но богати. С широки веранди и градини зад огради с тежки врати. Спокойно, тихо място. Всеки знае какво струва да се купи спокойствие в днешната лудница.

От едната страна на улицата има малък квартален парк. И аз избирам този път друга тактика. Тръгвам да се разхождам през парка, като внимавам да не пропусна от отсрещната страна номер 25. Ходя разсеяно, с ръце на гърба и разглеждам кучета. Защото това е часът на стопанките с кучета. Паркът е пълен с болонки, пекинези, далматинци, има и едно удивително малко и удивително зло кученце от неизвестна за мен порода. Стопаните на това кучешко изложение са главно възрастни хора, които се познават помежду си и си разменят по някоя фраза, докато животните им се душат или се лаят.

Така от алеята виждам номер 25. Това е двуетажна къща, солидна, с вход откъм улицата. Дебела врата с компютърна ключалка пази непристъпността на дома. Нямам никакви изгледи да попадна вътре, пък и не ми се иска много. Ако трябва да видя физиономията на Риса, предпочитам да бъде пред свидетели.

Сядам на една пейка, есенното слънце топли гърба ми. От тази позиция е удобно да хвърлям поглед към къщата отсреща. Имам време и да размисля малко.

Едва сега мога да си дам сметка какво точно се случи на паркинга. Открих сам смъртоносна ампула, която иначе дори и специални уреди трудно биха открили. И това стана след цял ред от намирания на скрити неща, от които първо беше фасетното око, а последно — кодовете в папките.

Вече не мога да се заблуждавам, пък и не искам. Аз съм от хората с генетични дефекти. По-точно — от единиците, при които дефектът се изразява в свръхспособност. Много особена свръхспособност, не съм чувал за такава, но явно съществува. И откога е започнало това у мен?

Докато наблюдавам и къщата, и кучетата, се връщам мислено назад в годините, ловя се за всеки случай, който ми се струва по-необикновен. И полека проумявам, че „това“ не е от вчера.

Имаше един кратък период, когато работех като лекар веднага след завършването ми. Бях в дребен провинциален град, глух и клюкарски, и скучаех до смърт. Веднъж заведох една от колежките си лекарки на цирк. Това в малкия град се смяташе за проява на добър вкус, макар че не избавяше от клюки. Помня, че седяхме на предните места, а на арената се беше появил задължителният фокусник с огромен куфар и асистентка, която влезе в куфара. Фокусникът избра няколко остри дълги меча, поднесе ги на публиката да се увери, че наистина са остри, и под удивените възклицания на жените с по-слаби нерви започна да пронизва куфара. Бях гледал подобен номер много пъти, но не се бях замислял как точно се прави.

— Ама той ще я убие! — изхълца моята колежка.

Тогава сякаш нещо у мен превключи. Това го помня твърде ясно — превключи. И видях абсолютно отчетливо как е скрита асистентката в големия куфар, каква е хитростта с двойното дъно и огледалата. Така го и обясних на колежката си.

Още по-рано, като стажант-лекар, открих по същия начин кутия с инструменти от хирургията, забутани в някакъв шкаф, за които старшата сестра беше изпаднала в истерия.

Случаите се нанизваха един след друг като броеница. Спомних си дори, че като дете останалите малчугани не искаха да играят с мен на криеница, защото бързо ги намирах.

Нямаше никакво съмнение, бях с генетичен дефект. Само не знаех как се нарича тази свръхспособност, трябваше да я потърся в онзи речник на магическата медицина. Едва ли бях аз първият и единствен с такава дарба!

Минава може би повече от половин час, в дома насреща няма никакво движение. И точно когато вече се колебая дали не е по-добре да си тръгна, вратата се отваря. Излиза възрастен мъж, затваря внимателно зад себе си, слиза по стъпалата. Тръгва по улицата с изправена, малко скована походка.

Този мъж ми е познат, виждал съм го някъде. Седя изпънат от напрежение, мъча се да си спомня кой е, ала не се осмелявам да го последвам. Той приближава до една от паркираните на улицата коли, потегля и изчезва от погледа ми.

Кой беше той? Ядосвам се на неуслужливата си памет, макар да зная, че точно когато се ядосвам, имам най-малко шансове да си спомня. Затова продължавам да разглеждам новото попълнение от стопани на кучета в парка и да наблюдавам къщата.

Повече нищо не се случва, но както очаквам, изведнъж ми проблясва решението. Разбира се! Този мъж беше услужливият портиер на Клиниката, в която е работила Стаменова! И където бях днес.

Портиерът е човек на „господин зеро“ и едва ли има само портиерско образование. Това е идеалната служба за агент на онази организация. Съвсем незабележимо той е могъл да следи какви хора се лекуват в клиниката, кой ги лекува и как. Картотеката, за която споменава Стаменова, сигурно отдавна е минала през ръцете на този така наречен портиер. И е излишно да се чудя защо днес никой не ме следеше — просто нямаше нужда, те са се разбрали по своите радиотелефони. Навярно този беше човекът, който бе поставил ампулата в моята кола, след като е предизвикал „дефекта“ в Луиза.

Портиер! Хитро измислено.

Но и аз съм доволен от себе си. Досетих се да поискам последните два кода от справочния компютър. След изчезването на Стаменова онези са се постарали да заличат следите си, изоставили са предишния си код и той е попаднал у нищо неподозиращия служител на експресите. Домът обаче не са сменили и сега аз го зная.

Зная дома, свърталището им. Сякаш хлад повява край мен. Такова нещо никоя престъпна организация не прощава. Само да усетят и ще изчезна, ще се разсея като дим в големия град. Толкова е лесно! Няма го Кирил Янев. Един бетонен блок се вгражда в зимника на онази къща. А в бетонния блок са вградени моите нещастни тленни останки, които ще чакат деня на Страшния съд.

С тази приятна мисъл се изправям и си тръгвам.

Обратният път до Търговския дом с метроекспреса и блъсканицата в него ме разсейва малко и донякъде успокоява. Засега „господин зеро“ още не е решил да се отърве от мен. Иначе щеше да го стори. Вярно, подготвил ми е прилична порция газ, но не е дал командата. Какво ли трябва да направя, за да я даде? Някоя грешка навярно.

Излизам от метроекспреса пред Търговския дом и решавам, че не е зле отново да видя Нордаал. Вчера той с цялото си поведение подсказваше, че не е от тях и че играе някаква своя роля. Добре. Аз пък чувствам непреодолима нужда да му задам няколко въпроса. Относно Галов и Стаменова и главно — относно мен. Вчера той почти ми каза, че някои неща не са моя работа. Обаче сега тази не моя работа вече опира до моята кожа. Трябва да сме наясно.

Качвам се на четвъртия етаж и започвам да се лутам по безкрайните коридори. Разбира се, пак попадам в грешната посока и безпомощно завивам вляво и вдясно. Най-после стигам до номер 411 — някаква кантора за продажба на фини кожарски изделия. Следващият номер трябва да е 413.

Нещо, изглежда, съм сбъркал, защото е 415. Канцелария на застрахователно дружество, от която се чуват нервни мъжки гласове.

Връщам се към другата врата, на 411. Натискам електронния звънец, отваря ми една секретарка, която щеше да е по-приятна, ако не беше толкова силно гримирана, и то с безумни виолетово-черни клепки.

Извинявам се, не се интересувам от фини кожарски изделия, питам само как да намеря номер 413, който явно трябва да е техен съсед. Гримираната ме дарява с очарователен поглед изпод виолетово-черните клепки.

— Господине, 413 изобщо няма.

— Някаква грешка, или… Моля ви!

— Не-е, не е грешка. Нали знаете, търговците са суеверни хора, не обичат номера с тринадесет.

— К-как така? — почти заеквам аз. — Но вчера…

— Вчера? — повдигат се виолетово-черните клепки. — Господине, аз работя тук от десет години! Никога не е имало 413!

Навярно на физиономията ми се е изписало някакво невероятно глупаво изражение, защото гримираните клепки се разтварят широко от учудване. От това лицето на секретарката придобива по-човешки вид.

— Тогава сигурно горе… или долу, на долния етаж… — смотолевям аз.

— Тук няма стая, която да завършва с номер на тринадесет, на никой етаж! Не, впрочем… — поправя се тя. — Долу на партера има номер тринадесет, един чудак нумизматик, който смята, че това число му носи щастие. Само че той в момента е във фалит! — и секретарката се засмива.

Аз почти съм се оправил от стъписването. Някак свикнах на абсурди, ще преглътна и този.

— Може би имате справочен компютър? — питам. — Ще съм ви благодарен, ако проверите за едно представителство!

Влизам в кантората след секретарката и потъвам в особената, неповторима миризма на луксозни кожи — тръпчива и предизвикателна. Стените на приемната са покрити с мостри, изпитвам чувството, че тези стени са живи. Всеки къс от тях е дошъл отнякъде — от бездънните гори на Сибир, от арктическата пустош, от жестоките пясъци на пустинята.

Гримираната разговаря с компютъра и веднага се установява, че в Търговския дом няма представителство с директор Йенс Нордаал, а в номер тринадесет на партера още е фалиралият нумизматик. Това е. Благодаря и си тръгвам, сподирян от един дълъг поглед под виолетово-черните клепки. („Все пак не се ли интересувате от кожи? Женски например?“) Не, не.

Намирам колата си там, където бях паркирал, и изслушвам възмутения доклад на Луиза. Някакъв нахалник се опитал да се намести в теснотията и натиснал задната броня, после си отишъл. Но аз съм така удивен от тази кантора мираж с несъществуващ номер, че не мога и да се ядосам както се полага. Що за магия? Разговарях с Нордаал, той като че и сега е пред очите ми — пергаментовото му лице, тъмните очила, които крият котешките зеници. Запомних кода и същия код намерих в папките на Стаменова.

Обяснението е само едно: хипноза. В някакъв момент някъде съм бил хипнотизиран и никой не може да ми каже колко е траял разговорът с Нордаал. Пък и дали въобще е имало разговор?

Така, продължавайки да се учудвам, поемам към мансардата си, пътувам, после се качвам горе.

Един поглед ме уверява, че нищо не се е променило, поне видимо. Сега желанията ми са твърде прозаични: да се разположа удобно по домашному, да си налея чаша коняк и да се заема с разучаването на речника на магическата медицина. Което и правя последователно. Когато вадя речника от библиотеката, не пропускам да погледна към фасетното око. Стои си там най-нахално.

Намествам се в креслото с речника на коленете и чаша в едната ръка, а с другата започвам да разлиствам томчето. Нямам представа къде следва да търся тая моя дарба да откривам скрити неща, ала господин Нагелрот положително е написал за нея. На този свят всичко е вече написано, само трябва да знаем къде да го намерим.

Теобалд Нагелрот. Хубаво име, звучи тежко, средновековно. Самото име дори показва, че имаме работа с човек на тайните науки. И въобще аз се придържам към онова старо мнение, че името притежава магическа сила. Каквото и да се говори, но то някак е свързано с характера на човека, а характер означава съдба. И като си мисля, че поколение след поколение са давали имена на децата си не случайно, а съобразно вярвания, обичаи, произход, скърби и надежди, то връзката между име и съдба вече не звучи толкова странно.

Докато се отклонявам в тези размисли, чета тук и там. И попадам на това, което ме интересува. Има го:

„АРС ИНКВИЗИТОРИС. Изкуство за търсене, издирване, наричано още ХЪНТЪРСТВО (виж там). Една от низшите форми на ясновидството, която се среща рядко, предимно у неуки, прости хора. Притежаващите я имат умението да намират скрити предмети и заровени съкровища. Хънтърите откриват главно неодушевени предмети и мъртъвци, по изключение и живи хора. Изглежда, че живото тяло излъчва флуиди, които пречат на издирването му. С течение на възрастта способността се развива. Хънтърството се е ценяло много от различните владетели заради намирането на съкровища. За хънтърство съобщават: Френсис Бейкън, който сам е бил хънтър, Марко-Лука Галеано (виж) и по-подробно Алонсо Манрике, главен инквизитор на Севиля.

Литература: виж към «Ясновидство».“

Прочитам го още веднъж, като с удоволствие отпивам от коняка. Ако не беше достопочтеният Теобалд Нагелрот, да бях умрял, нямаше да науча, че имам нещо общо с инквизицията, поне по името, което явно идва от един корен. Особено не ми харесва това, че моята дарба била разпространена между простаците. Може би татко Теобалд е имал предвид доносниците на инквизицията. Светли надежди буди обаче указанието, че хънтърите можели да намират скрити съкровища, затова били ценени от различните владетели. Което навярно е допринесло да окачват на бесилките или да изгарят на клада доста хънтъри.

За мен пък беше приготвена ампула. Ще видим тази работа.

Допивам си коняка, сипвам си още един, изпивам и него. Ставам да си готвя вечерята и да спя и животът започва да ми изглежда по-хубав въпреки вниманието на инквизицията към хънтърите.