Светослав Славчев
Очите на мрака (12)

12

Това са кодове на видеофони и единия от тях аз вече зная. Той е на Йенс Нордаал. А на кого е другият?

Чувството, че всичко е преживяно, изчезва мигновено. Тези кодове са записани тук от Стаменова. Тя се е страхувала да не ги забрави, човек не бива да разчита много на паметта си. Дали ги е записала едновременно? Очевидни са две неща: първо — че е говорила с Нордаал, и второ — че не е спазила съвета му само да запомни кода.

А другият код е бил толкова важен за нея, колкото този на Нордаал — за да ги сложи един под друг.

— Кириле! — чувам женски глас.

О, бях забравил за нея! Хубавата Елена се е приближила безшумно и ме гледа с очакваща усмивка.

— Кириле, аз отивам на обяд. То… моят обяд е един сандвич, но ако си огладнял, имаме добър кафе-клуб!

— С удоволствие! — отзовавам се аз, нареждам публикациите и закопчавам папките. — Можеш да ги прибереш вече!

Елена потъва в съседната стая и бързо се връща. Тръгваме.

Бъбрим в асансьора за колегите от курса. Казвам каквото зная за тях. Повечето са се разпилели. Двама са вече доценти, няколко специализираха — станаха хирурзи, интернисти, един е офталмолог. От време на време го посещавам заради очите си — моята работа изисква повече очи от другите.

Излиза, че Хубавата Елена помни доста от нас, по-специално — мъжката част от курса. Естествено.

Кафе-клубът на клиниката е в сутерена. Малко е задушно, но иначе е приятно. Масичките са със симпатични розови покривки, покрай една от стените стоят автомати за закуски, кафе и сокове. Има десетина посетители — лекари и сестри, чуват се приглушени разговори.

— Е? — забива в мен хубавите си очи Елена. — Сега говори!

— Че нали досега говорих?

— Ти не се измъквай! Къде е доцент Стаменова, какво е станало с нея? Тук такива приказки се изприказваха!

— Какво се е приказвало? — прошепвам аз доверително.

— Че са я отвлекли. Но за какво пък да я отвличат?

В съзнанието на Елена за отвличане са само хубавиците.

— Ами… — процеждам аз — … ако е знаела неща, които не са за нея. Тогава отвличат.

— То наистина… — замисля се Елена — … тя си беше една такава, скрита. С никого не дружеше, пък мъжете… те бягаха от нея като опарени! — и се засмива с превъзходство.

— Слушай! — казвам тихо. — Само на теб. Но ще мълчиш!

— Гроб съм! — заявява Елена.

Знам ги тези гробове. До довечера половината сестри от клиниката ще имат вълнуваща тема за разговор. Обаче трябва да питам.

— Искам да си спомниш дали някой не се е интересувал от публикациите на Стаменова. И да ги е преглеждал при теб.

— Ами да, помня! Гледа ги един. Беше няколко дни, преди тя да замине.

— И ти помниш това? Сигурно?

— Абсолютно. Беше от някаква научна асоциация, легитимира се човекът. Разгледа нейните, както и публикации на един друг лекар. Дори нещо засне, но не мога да ти кажа какво.

— А Стаменова узна ли?

— Че как! Аз на другия ден й обадих.

— Името на този човек?

— Имам го горе в компютъра.

— Сега — казвам — дояждаме сандвичите си и се качваме за името!

Което и правим. Връщаме се в библиотеката, Хубавата Елена се навежда над справочния компютър на масата си, набира един код и ми сочи екрана. Ето.

„Доктор Марин Спасов, Асоциация за изучаване на мозъка. София, Централен дом на учените.“

— Добре. А Стаменова какво каза за този Спасов?

— Поиска да й го опиша. Не го познавала.

— Как изглеждаше той?

— Не ми се стори много приятен. И изглеждаше…

… И Хубавата Елена ми описва Риса.

Гледам разсеяно екрана. Сега важното е да не проявявам интерес, за да не предизвикам прекаленото любопитство на Елена.

Кръгът се затваря. Рисът. Разбира се, името е фалшиво, а и сигурно такава асоциация изобщо не съществува. Няма смисъл дори да проверявам. И го е направил демонстративно, като е знаел, че Стаменова ще научи. Двоен удар. От една страна, просто е искал да я сплаши, че постоянно са по петите й, а от друга — не е било излишно да преснима резюметата. Това, че се е занимавал и с някакъв друг лекар, е само камуфлаж.

Разделям се с Хубавата Елена, като й обещавам, че непременно пак ще се обадя. Нещо много ми станаха подобни обещания.

Излизам от клиниката и тръгвам отново през парка. По алеите са излезли леко болните. Вървят бавно по двама или трима в резедавите си халати, разговарят, някои се смеят. Животът си тече, макар и притиснат от тежката длан на болестта и грижата. Когато облечеш болничния халат, много неща, които си смятал за ужасно важни, просто изчезват. Ска̀лата на ценностите придобива друг ред.

Над алеята с хризантемите се носи горчив дъх на есен, от влажната земя край храстите се вдигат тънки изпарения. Златистите кълба са влажни. Спирам. Иска ми се да стоя дълго така, по някакъв начин да поема в себе си малко от тази красота. Тя ми е нужна, защото ми е тъжно.

Стаменова си е отишла и никога няма да се върне. Прекалено умна и прекалено грозна, за да бъде разбрана. Сега, след като мислите й не ми излизат от ума, разбирам с какво е живяла — с една идея, която е била всичко за нея.

А идеята си струва, колкото и да изглежда утопична. Да се издирват и стимулират хората с необикновени дарби, да се разгръщат тези дарби, за да вадят човечеството от тресавищата на кризите, в които то периодично навлиза.

Но нещо в тази идея не ми достига. В съзнанието ми се върти още някаква неоформена добре мисъл, някакво допълнение, особено важно. Все едно. Ще оставя подсъзнанието да се занимава с тази гатанка, да разплита кълбото на предположенията. Познато ми е, в един момент, когато най не очакваш, тази мисъл ще се появи напълно избистрена. А сега ще се заема с друго — ще проверя кой се крие зад непознатия код, който е бил толкова важен за Ана Стаменова.

Стигам до паркинга и виждам, че колата ми си стои, където я бях оставил. В другия край на бетонната площадка има видеотелефонна кабина. Може да опитам.

Изчаквам малко, наоколо почти няма хора — само две деца отиват към парка. Влизам в кабината и набирам на сензорите кода на службата за справки. Когато се обажда справочният компютър, го питам веднага:

— Кажете, на чие име и на какъв адрес е записан код ТВ 44-711?

Отговорът идва почти мигновено:

— Този код е закрит. Няма абонат.

— Кажете тогава — съобразявам аз бързо, — кой е бил последният… не, чакайте, последните двама абонати? И кога са закрили кодовете си?

— Отговарям — обажда се компютърът. — Последен абонат Атанас Радев, улица „Пирин“ 16. Преди него абонат Евгения Колева, улица „Кестенова гора“ 25.

— Кога са закрити кодовете? — настоявам аз.

— Съжалявам. Подобни справки са забранени от правилника.

И компютърът се изключва, а аз гледам глупаво празния зелен екран. Защо да са забранени? Не мога да проумея смисъла на тази забрана, но у нас има толкова много и всякакви забрани, че е излишно да търся някаква логика.

Колебая се какво да предприема сега. Мога да се върна в мансардата си и да се опитам да сложа ред в сведенията за Стаменова. А мога и да наобиколя тези два адреса, да поогледам. Ако имам шанс, ще се добера до още нещо.

Надделява идеята да обиколя тези адреси. Все пак за мансардата ми е още рано.

Отключвам колата, отварям я и сядам. Луиза се обажда, за да ме предупреди за спирачното масло, ала нещо в гласа й не ми харесва. Седя, чудя се какво точно не ми се нрави и започвам да се чувствам неуютно.

— Луиза — казвам, — всичко в ред ли е?

— Доколкото мога да проверя, в ред е.

Това още повече ме озадачава. Луиза е винаги категорична, не отговаря така условно. „Доколкото мога да проверя“ — що за отговор!

Посягам да натисна сензорите за двигателя, но ръката ми увисва във въздуха, преди да е дошла мисълта. А мисълта е, че има разни подли устройства, които се прикачват към двигателя. В момента, в който той се включи, колата избухва. Човекът вътре дори не усеща, че е бил разкъсан, толкова бързо става това.

— Луиза! — повиквам я глухо. — Има ли в колата нещо, което ме заплашва?

— Смятам, че няма.

Пак уклончив отговор. Идва ми наум една проста проверка.

— Луиза! До завръщането ми непрекъснато ли бяха включени сетивата ти?

— Не — съобщава Луиза. — Поради дефект бяха изключени за четири минути.

Замръзвам. Никакво излишно движение, за Бога! Бавно, сантиметър по сантиметър отварям вратата и изведнъж със скок излитам навън.

Нищо не се случва. Моята кола си стои пак мирно и тихо. Но това вече не е моята кола, убежището ми, а опасен капан. Той може всеки миг да се превърне в огромно кълбо от пламъци. Може компютърното управление да откаже на някой завой или да е настроено така, че да увеличава неудържимо скоростта по някой стръмен склон надолу. Не мога да си представя какво са ми скроили. Обаче Луиза е била изключена за четири минути и това е предостатъчно за всеки опитен убиец от техния ранг.

Приближавам предпазливо. Не смея да пипна нищо. Просто стоя и сигурно отстрани изглеждам много особено.

Една мисъл ме пронизва изведнъж. Остра и абсурдна.

Открих фасетното око в мансардата. Открих личния запис на Галов. Открих кодовете в папките на Стаменова. Дали не бих могъл и сега…

Прекалено е невероятно, но какво пречи да опитам?

Трябва да се отпусна. Малко по малко, после — съвсем. Да не мисля за друго, само за колата. Ето я, тук пред мен. Да си представя в нея всеки детайл…

Чувствам, че нищо не излиза, напрежението е напразно. Ще опитам пак.

Ето, отпускам се, отпускам се напълно… стоя така, кога съм стоял пак така?… Като че всичко ми е познато, о, Господи, кога съм го преживявал?… Този паркинг, храстите наоколо, дори разклонената пукнатина по асфалта пак беше тук и пак така миришеше на влажна земя и на есен…

Без да искам, протягам ръце напред. Да, в колата има нещо скрито, то е вътре. Отварям вратата, чувството се засилва, вътре е! Някъде встрани от волана и малко надолу… Сякаш се появява и образ в съзнанието ми. Това е дребен предмет, с особена продълговата форма, но толкова е неясен този образ… Под волана е. Под волана обаче е само отворът на вентилатора, преграден с овална пластмасова решетка… Вътре ли е?

Ръцете сами опипват решетката. Вадя като автомат ножчето си и отвивам един болт, решетката пада на пода. Усещането е извънредно силно, скритото е съвсем наблизо. Промушвам пръсти във вентилаторната тръба, докосвам нещо малко и хладно. Предпазливо го хващам и издърпвам на светло.

Това е ампула. Продълговата, полупрозрачна, понеже е от нечупливо стъкло. И завършва с нещо като капюшон, черен и кръгъл.

Първият ми порив е да захвърля тази ампула далеч, колкото мога по-далеч от мен, в храстите, като че съм хванал отровно насекомо. Тя прави една парабола, пада и изчезва.

Цялата работа е, че аз зная какво представлява тази ампула. Моите криминални черни хроники са ме срещали с подобни симпатични вещи. Пълни с втечнен газ. В капюшона има устройство, което се командва от разстояние по радиотелефон. Капюшонът се отваря, газът излиза под налягане. По-нататък вече е въпрос за състава на газа — дали е само упойващ, или е смъртоносна нервна отрова. Не зная каква чест ми е била оказана — упойка или смърт.

Бих могъл да си тръгна, но нещо не ми се иска. Въртя се около колата, отварям и затварям вратите, с което предизвиквам справедливото неодобрение на Луиза. В такива случаи човек трябва точно да определи какво желае да прави и какво не. Аз искам да разгледам отново тази ампула. По различни съображения. Защо ли я захвърлих така лекомислено!

Отивам до храстите, търся пет-шест минути и усърдието ми бива възнаградено — намирам я. Вдигам я безкрайно внимателно и я разглеждам. Както и очаквах, на капюшона е монтирано миниатюрно копченце, до него има червена точка. Това е предпазител, както при пистолетите. Сега предпазителят е снет — това ми показва червената точка — и ампулата е готова да избухне по нечия далечна команда. А пък аз мога да се опитам да върна предпазителя в изходното му положение и тогава този жесток предмет ще бъде укротен.

Укротен… и мога да си го прибера. Не знам защо у мен се поражда желание да притежавам тази ампула. Може би интуитивно, а може би и поради това, че я считам за плячка, отнета от противника. Само че не съм сигурен дали туй чудо няма да избухне в ръцете ми. Не вярвам. Понеже съм умерено суеверен, смятам, че днес ми е ден с шанс.

Правя няколко крачки към колите, за да се закрия от нечии случайни погледи. Сега започва операцията. Бавно побутвам миниатюрното копче, като се готвя всеки миг да побягна.

Цък. Копчето поддава и се измества встрани от червената точка. А аз тържествувам. Вадя от багажника една стоманена кутия, в която си държа някои неща от колата, слагам вътре ампулата и затварям здраво кутията. Моят пленник ще бъде на сигурно място в багажника.

Сега вече мога да се отправя към дома на неизвестния Атанас Радев, чийто код — може да се предполага — е записала Стаменова. Не мога да проверя по видеофона, веднага ще се разкрия. А че никакъв Радев няма да намеря на улица „Пирин“ 16, ми е повече от ясно.

С тази мисъл на предварително разочарование паля двигателя и поемам към един квартал в северната зона на София, където е улица „Пирин“. Като, разбира се, поглеждам дали не се е „залепил“ някой за мен. Няма никой и това ми изглежда чудно и дори обезпокояващо след епизода с ампулата. Какво са намислили?