Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)

Издание:

Автор: Светослав Славчев

Заглавие: Очите на мрака

Издание: първо

Издател: Аргус

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Редактор: Емануел Икономов

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 954-570-055-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9116

История

  1. — Добавяне

11

Един стар афоризъм твърди, че ако след определена възраст се събудиш сутрин и нищо не те боли, значи си умрял. Аз не съм умрял. Събуждам се с яко главоболие, което притиска слепоочията ми. И съвсем не е рано — грохотът от булеварда прониква във всеки ъгъл на мансардата ми.

Срещу главоболието аз си имам рецепта — един студен душ и музика от стереовизора. Това и днес ми помага донякъде, поне ме вкарва в прилична форма. А такава форма ми е нужна, ако искам да постигна някакъв успех в Клиничната база на Института по мозъчна патология. Това е точка първа от днешната ми програма и мисля, че е най-важната засега.

Един поглед през широкия прозорец ме уверява, че мъглата е тънка, почти нежна — тя едва-едва размива очертанията на сградите отсреща. Към обяд навярно ще се вдигне напълно, значи бих могъл да извадя колата.

Не закусвам, грабвам чантата си и асансьорът ме снема до гаражите в подземието. В тези влажни подземни гаражи с унилата им фосфоресцираща светлина има нещо печално, винаги съм изпитвал такова чувство. Ала днес аз въобще съм кисел поради главоболието.

Докато вадя колата, автокомпютърът Луиза с мелодичен, но доста упорит алт ме предупреждава, че е добре да сменя спирачното масло. Това предупреждение на Луиза вече ми е дотегнало, тя го повтаря постоянно, ама да видя кога и аз ще й дотегна като шофьор и ще блокира двигателя.

Поемам за Клиничната база по един околен път и улучвам по-слабо движение. Малко се разсейвам, мисля си за вчерашните срещи. Главно Нордаал — той не ми излиза от ума. Как го каза?

Ако някога съм пожелаел да замина там, където да живея на спокойствие, бил готов да помогне. Нещо подобно.

Чудесно, всеки желае да живее на спокойствие, само че срещу какво? Аз дори не го попитах. А трябваше. Направо се нахвърлих срещу него, дали е пращал да ме следят. Вярно, бях разядосан от муцуната на Риса, но това не е оправдание.

Там е работата, че вече не искам спокойствие въобще. И тези, които са изчезнали, не са имали спокойствие въобще. Аз постепенно започнах да ги уважавам все повече. Те са използвали таланта си за обществото, всеки по своему. Никой не ги е разбрал. Ще бъде истинско предателство, ако оставя нещата наполовина.

Този Нордаал с неговите нечовешки очи вчера ме изкара от релсите. А може би беше с най-добри намерения.

Вятър! Най-вероятно е да е свързан по някакъв начин с престъпната организация, която издирва хората с необикновени дарби. И той да е пратил Риса по дирите ми.

Така доста раздвоен стигам до входа на комплекса на клиничните бази. Те са в един парк, от малкото останали в София хубави паркове, по които не успяха да минат ревностните паркостроители с моторни дърворезачки. Сред дърветата и високите храсти просветват на слънцето прозорците на болнични павилиони.

Оставям на паркинга до входа колата си. Преди да затворя вратата, Луиза ме предупреждава отново за спирачното масло. Тръгвам за клиниката на Института.

По алеята е хладно. Потръпвам и съжалявам, че не си взех шлифера. Докато вървя, хвърлям все пак по някой поглед назад. Не, не ме следят. И по алеите няма много хора. Това е часът, когато минават визитациите.

Зная ги тези часове. Зная престорената бодрост на професорите и мъчителното внимание, с което болните ловят всяка дума и всеки непредпазлив жест. Зная отчаянието и мъртвешката бяла тишина, които остават в стаите, където вече няма надежда.

Едно жълто камионче ми подсвирва да се отместя и ме отминава, кара вързопи бельо за пералнята. Шофьорът ме поглежда с любопитство. Какъв е този, който се мотае из алеите по такова време?

Клиниката на Института е третата сграда по алеята вляво. Ето ги лехите с перуниките. Сега перуники няма, есен е. Но лехите пак са красиви, отрупани са с едри жълти хризантеми. И аз неволно забавям крачките си, не можех да предположа, че съществуват толкова много жълти тонове: почти бяло, розово-жълто, лимонено, кадифеножълто, с оранжев оттенък, жълто-зелено. Само въздъхвам и отминавам. Не обичам хризантемите, те са тъжни цветя, обаче им се възхищавам.

Схватката с портиера на клиниката е кратка и ефикасна. Дори се оказва и полезна. Той е от старите портиери, които сякаш винаги са на една и съща възраст, закотвени във времето. Казвам, че искам да видя директора или главния лекар, той ме пита защо ми са.

— Една лекарка е работила тук — обяснявам. — Доцент Стаменова. Да поговоря с хора, които са я познавали.

Лицето на портиера не изразява нищо. Това вече ми показва колко е била обичана. Само клепките му леко се присвиват.

— Тогава няма смисъл да търсите директора! — заявява портиерът. — Ще ви прати при главния лекар, а пък той е нов и не я знае! Идете при Елена в библиотеката!

Това изглежда практичен съвет. Всяка такава клиника си има по някой човек, който познава всички и всичко. Понякога е старшата сестра или регистраторката, тук се оказва библиотекарката.

И се оказва още нещо. Библиотекарката Елена аз познавам много добре, само не съм сигурен, че тя ще си спомни за мен. Преди доста години, когато всички бяхме млади, тя работеше в Централната медицинска библиотека. Помежду си я наричахме Хубавата Елена, защото наистина беше хубава, и ние, студентите от последните курсове, се въртяхме около нея с доста недвусмислени желания. Тя обаче беше непристъпна.

Сега Хубавата Елена е все още приятна жена, но се е отпуснала и е напълняла. Сигурно има вече пораснали синове или дъщери и е натрупала предостатъчно житейски грижи.

— Кирил Янев — казвам. — От стереовизията. Моля да ми отделите няколко минути!

Тя се вглежда в мен, присвива очи, както правят това късогледите — мъчи се да си спомни кога и къде ме е виждала.

— Доктор Кирил Янев — добавям. — Не ме помните.

— Ами-и! — проточва тя. — Кириле! Колко време не сме се виждали, Господи!

Спомня си. Дявол да ме вземе, спомня си за мен и това страшно ме поласкава! Значи каузата ми тогава не е била толкова безнадеждна.

Хубавата Елена става, подава ми ръка, която аз галантно целувам, и с това всички бариери вече са сринати.

— Какво те носи при мен, Кириле?

„При мен“ е казано с особен тон. Само че така трябваше да го каже преди повече от десет години! Вече не сме същите — нито аз, нито тя.

— Виж какво, Елена — подхващам съвсем тихо, макар че салонът е празен, — при вас е работила доцент Стаменова. Интересувам се от всичко около нея. Имам специална задача.

Това за задачата прозвучава ужасно сериозно. Хубавата Елена наостря уши като стар боен кон, който е чул тръба.

— Е… какво по-точно те интересува?

— Научните й трудове — на първо място. И на второ — съвсем лично… ти си я познавала, нали?

— Познавах я. За мъртвите или добро, или нищо! — заявява тя.

— Откъде си сигурна, че е мъртва?

— Ами така се говори тук.

— Говори се, но може и да не е вярно!

Ако съществува някакъв символ на любопитството, Хубавата Елена се превръща в такъв символ. Затова бързам да заобиколя въпросите, преди да са зададени.

— Сигурно е работила тук — казвам. — Чела е. И публикациите й са събрани при теб.

— Да ти ги дам ли?

Хубавата Елена става и пъргаво се отправя към съседното помещение. Връща се след минута с две големи пластмасови папки с етикети и закопчалки.

— Ето, това са публикациите й. Тя последните месеци работеше по тях. Знам ли, сигурно подготвяше нова монография.

— Чудесно! — оглеждам се аз. — Ще седна ей там да ги поразгледам.

Не съм много уверен, че е толкова чудесно. Стоварвам папките на едно по-светло място край прозорците. И подхвърлям така, от любезност:

— Пък дано намериш време после да поговорим!

Това попада в целта. Колко малко внимание трябва на една жена! Хубавата Елена разцъфтява и се връща на стола си със съзнанието, че е помогнала на един свой бивш поклонник. А аз откопчавам първата папка.

И веднага потъвам в друг свят. Свят на точните определения, на описания на методики, на изследвания и контролите им, на анализи на резултатите и изводи. В този свят грозната и нелюбима Ана Стаменова е била върховна жрица. Той е бил смисъл и цел на съществуването й.

Тук — разбирам — има всичко, което ми е нужно, за да проумея истинската дълбочина на проблема, а не само така лековато, както си го представях. Стаменова е разработила въпросите един след друг. Първият от тях е:

„Как да се издирват хората със свръхспособности?“

Не е лесно. Затова е предложила остроумни тестове за различните възрасти и професии — в училищата и университетите, във войската и предприятията.

Кой се е ползвал от тези тестове? Сигурно самата тя, друг — никой. Или може би те са в ръцете на господарите на Риса?

Втори въпрос: „Как да се обработват данните за хора със свръхспособности?“

Тук е целият компютърен анализ, математически формули, които са ми противни, статистически грешки, които не разбирам. Стаменова споменава, че е създала картотека в Клиниката за открити около тридесет случая. Бих желал да видя тази картотека. Но къде е тя? Открадната, разпиляна, вързана на папки и захвърлена в някое от влажните мазета на Клиниката? Трябва да говоря с Хубавата Елена, може би знае нещо!

Следват цяла група публикации и една монография:

„Свръхспособностите и генетичната криза.“

О, да. Тук е ябълката на раздора между Ана Стаменова и колегите й. Как се изрази Настев? Научна дискусия. Ами! Вихри от лични омрази и оскърбено самолюбие, от научно късогледство и неискрено съчувствие. Или просто нежелание да признаеш онова, което оспорва собствената ти теза. Стаменова не е била обичана, никой не е приемал твърденията й. Естествено.

А тя доказва с цифри, че с настъпването на генетичната криза паралелно се увеличава процентът на хората с необикновени способности. Появяват се не само ярки отклонения, но и голям брой личности с малки, едва забележими отклонения — необясними халюцинации, необичайни сънища, дежа вю…

Дали и аз не съм от тях — от тези „едва забележими отклонения“? Ако, разбира се, не ме тормози най-банална неврастения и да ме кара да се будя нощем! Няма защо да се правя на гениален, би било прекалено!

„Правилото на айсберга“ — пише Стаменова. Ние констатираме само ледения връх, който е над водата. А стотици и хиляди хора с генетични изменения в мозъка просто не предполагат какви способности дремят в тях, защото проявите са нищожни и с малко обяснения се вместват в ежедневието.

Чета отначало ред по ред, защото ми е безумно интересно, но по едно време се сещам да видя колко е часът и се ужасявам. Наближава обед, така няма да свърша с дни. Затова започвам да прочитам само резюметата. Вадя миникамерата и снимам отделни страници. Тях ще оставя за някоя нощ, посветена на неврастенията и черните мисли.

Първата папка свършва. Отмествам я и откопчавам втората.

„Развитие на свръхспособностите.“

За мое удивление се оказва, че Стаменова е издирила и наблюдавала доста хора с необикновени дарби — телепати, екстрасенси, телекинетици, радиестезисти, всякакви. Отсяла е мошениците със своите тестове. И е открила, че дарбите могат да се подтикват и доразвиват, че те имат свой връх и угасване.

Стимулация на свръхспособностите? Колко ли е било интересно това за „господин зеро“ и хората му! Но се съмнявам, че те са проверявали публикациите на Стаменова, знаели са за нейните идеи. Дори само заради тези идеи си е заслужавало да я примамят или отвлекат. Обаче тя не разкрива пътищата за стимулация — с тренировки, химически средства, генетични въздействия — как? Единствено споменава, че това ще е предмет на бъдещи опити. Настев каза, че е работила с маймуни.

Къде са тези опити? Прехвърлям бързо публикациите в папката. Не са тук. Дали ги е сложила, а някой по-любопитен и по-бърз от мен ги е прибрал?

И още една мисъл се появява у мен. Безвредна ли е тази стимулация, какви са гаранциите? Ако някой друг, не Стаменова, е поискал да ги изпробва на хора? И ако вече ги изпробва? И ако резултатите са непредсказуеми? Хората, които изследваха разбиването на атома през миналия век, виждаха само в кошмарите си атомни взривове. После се събуждаха, пиеха кафе в лабораториите и се надсмиваха над кошмарите си.

Към гърлото ми пропълзява хлад. Изпробват ги. Затова е фасетното око в мансардата ми, затова Рисът вървя по петите ми, затова толкова се страхува Рашева. Защото знае или се досеща.

Трябва да надвия този студен страх, да мисля за друго. Аз вече нямам избор.

Обръщам следващите публикации. Те са три върху една тема:

„Приложение на свръхспособностите в обществото.“

Тук няма опити, всичко е предложения и няколко социологични анкети. Стаменова изрежда, аз вдигам миникамерата, чета и снимам. Онова, което предлага, са идеи, които витаят във въздуха, но още не срещат съчувствие в науката и обществото.

Изложението започва с едно изненадващо становище: на хората с необикновени дарби да не се гледа като на екзотични изключения, а като на закономерност в развитието на вида Хомо сапиенс. Закономерност, която сега е подсилена от генетичната криза, защото тя е разклатила генетичната структура на човека в най-уязвимото му място — мозъка.

Прочитам го още веднъж: логично е. А по-нататък?

Хората със свръхспособности са удивителен капацитет за човечеството, залог за неговото оцеляване. Обществото трябва да открива хората с такива заложби, да не жали сили да стимулира дарбите им. Те следва да са под непосредственото покровителство на ООН, могъща формация от типа на ЮНИДО да им гарантира особен статут, за да могат да променят живота на човечеството.

Как?

Тук вече Стаменова дава простор на въображението си.

В изследванията на Космоса и космическите връзки, в Лунната станция и рейдовете до Марс. На местата на обикновените екипажи в космическите кораби ще застанат екипажи от хора със свръхспособности — телепати, телекинетици, радиестезисти, екстрасенси. Възможностите на такива космически експедиции ще бъдат също необикновени.

На нашата планета ще се променят неузнаваемо цели клонове от науката. Земята, водата и въздухът ще бъдат изследвани по съвсем други начини. Хората, за които няма нищо скрито, ще долавят през дълбоките пластове залежите от руди, нефт и газ. Екстрасенси ще предвиждат природни бедствия — земетръси, изригвания на вулкани, опустошителни циклони, а телекинетици ще предотвратяват технически катастрофи, ще управляват рационално транспорта и съобщенията.

Тя като че е знаела за Галов! По-нататък?

Енергетиката ще се преобрази, защото усилията на много от свръхнадарените ще се насочат към открития във физиката и химията. Когато се постигнат тайните на катализата и бъдат получени суперкатализатори, ще станат възможни фантастични химични процеси. Чрез тях ще се получават и енергия, и удивителни съединения.

Стаменова изрежда: биокибернетика, изкуствен интелект, моделиране на самите свръхспособности — откритията, направени от свръхнадарените, ще дадат всичко това на човечеството.

И науките за живота ще се преобразят. Щом се разкрепостят възможностите на мозъка, ще се разкрепостят и физическите възможности на човека, въобще неподозирани досега. Хората ще получат сила, издръжливост, устойчивост към студ и жега, защитни сили срещу опасни вируси и бактерии. Човешкият живот ще се удължи.

А в обществото свръхнадарените могат да сложат сериозна преграда пред престъпността, да намират скрито оръжие, да предотвратяват военни конфликти — това ще е поле за дейност на телепати, телехипнотици и екстрасенси.

Стаменова излага възможности и едновременно спори със себе си. Така ли ще се постигне щастието, раят на земята, мечтаният златен век? Едва ли. Но това поне е пътят на човечеството да оцелее в периодичните кризи, да има бъдеще.

В подобен дух почти завършва. В последната публикация е даден малък списък. Не знаех, че в някои страни вече съществували фондации за изучаване на необикновените дарби. Стаменова ги изрежда — не са много, четири в целия свят. Държат връзка помежду си, разясняват на обществото своите проекти, издирват свръхнадарените хора. Както забелязвам, обществото смята всичко това за екстравагантна и безобидна утопия.

Така смятат и колегите на Стаменова. Представям си ироничните и снизходителни усмивчици, които са си разменяли по научните съвещания, как са поклащали глави. („Тази Стаменова не е с всичкия си!“)

А подземният свят се интересува и от утопии — щом като надуши в тях пари и могъщество. Първо са й предложили да работи за тях — чудесни възможности, доцент Стаменова! Тук никой не ви разбира и оценява, елате! Даваме ви лаборатории, обзаведени по последен модел. Вярно, че ще бъдете малко самотна, защото ние ще ви избираме компанията и няма да разгласяваме прекалено работата ви, но за сметка на това… и така нататък.

Тя е отказала. Такива хора са фанатици в науката си, упорити и неотстъпчиви. На лицето й е написано.

Тогава са я заплашили. Дали се е оплакала някому? В полицията във всеки случай не е отишла. Може би просто ги е пратила по дяволите и е продължила да работи.

И са я отвлекли. Колко е — една беззащитна жена. Вечеря в ресторанта на хотела и излиза да подиша въздух край брега на морето. По алеята я следва мощна турбокола със загасени фарове. Спира. Двама мъже приближават, тя няма време да извика дори и е упоена с газ. Когато се събуди, ще бъде невероятно далеч. И разговорите ще започнат да капо ал фине: даваме ви, доцент Стаменова, лаборатории по последен модел, ние сме ваши доброжелатели!

Седя над последната публикация и се хващам, че прекалено фантазирам. Събитията може да са били съвсем други, да не са вървели така банално. Аз нямам никакви данни — нито че онази организация се е интересувала от Стаменова, нито че са я отвлекли.

Претеглям доводите „за“ и „против“ и изведнъж така, както съм опрял лакти на библиотечната маса, ме връхлита познато вече чувство. Това се е случвало с мен.

Толкова е силно, че няма никакво съмнение. Някога, преди месеци или години, пак седях така. Прозорецът отляво беше същият, през него пак така нахлуваше зелената светлина от парка. И масата беше същата — гладко полирана, с цвета на орех.

Това е измамно — никога не съм бил тук. Никога ли? Съзнанието се мята, опитва се да улови някакъв спомен. Трябва да има спомен, иначе цялата тази сигурност е абсурдна.

Към усещането, че всичко вече съм го преживял, се добавя още една увереност. По-нататък нещо се случваше, аз стигах до някаква подробност, много важна. Тази подробност беше тук, пред мен. Достатъчно беше само да повдигна ръка.

Повдигам ръка. Какво после?

Отмествам всичко, което бях чел.

Ръката ми трепери, но се подчинява, следва спомена. Отмествам всичко прочетено. Пред мен остава вътрешната страна на папката, една старичка, доста одраскана папка.

А между драскотините, едва забележими, са записани няколко букви и цифри:

ТВ 44–711 и

МН 26–692.