Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)

Издание:

Автор: Светослав Славчев

Заглавие: Очите на мрака

Издание: първо

Издател: Аргус

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Редактор: Емануел Икономов

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 954-570-055-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9116

История

  1. — Добавяне

10

Първото, което долавям, е слаб и мигновен отблясък, който минава през очите ми. Нещо като слънчево зайче, толкова е ефимерно и само за част от секундата. Но аз съм с изострени сетива и плюс това съм се ровил в най-различни криминални истории. Зная какво означават подобни слънчеви зайчета. Това е телеобектив. Онзи, който го е насочвал — компютър или човек, — е допуснал непредпазливост. Отблясъкът от обектива мина през очите ми.

Сега не трябва да покажа, че съм разбрал. С нищо, за Бога! Само така мога да открия откъде ме следят.

Заставам пред автомата, избирам си сандвич и кафе, които получавам срещу монетата си, и се обръщам съвсем естествено. Посоката предполагам.

Кола е. Една току-що паркирана турбокола, която вдига тъмните си стъкла. Късно ги вдига. На шофьорското място седи някой, облегнат на волана в доста необичайна поза. Телеобективът с компютър навярно е монтиран върху самия волан, за да не буди подозрение.

Телеобектив? Следващата мисъл ме кара да се закова със сандвича и кафето в ръце, а устата ми изведнъж пресъхва. Телеобективът може да е с оптичен прицел, под него да има цев на пушка и спусък. И заглушител. Върху гърдите ми сега навярно лежи лазерният лъч на прицела, пръстът се свива около спусъка.

Стоя, сякаш ме е пронизал ток, не мога да помръдна. Всичко в мен крещи да се наведа, да побягна! Но не мога. Ето сега. Може би нищо няма да почувствам, няма да чуя изстрела. Само асфалтът ще се залюлее и приближи към мен. Сега.

Нещо съвсем глупаво ми минава през ум. Ще разлея кафето по дрехите си, после трудно се чисти. После? За мен няма да има после! Чакам, сигурно няма да ме боли.

Нищо не се случва, постепенно идвам на себе си. Страхът все още се е загнездил в колената, ала явно няма да се мре сега. Трябва да вдигна ръка и да захапя сандвича. Което и правя.

Но освен това правя и нещо абсурдно, абсолютно немислимо. Като че друг решава вместо мен, като че друг се движи вместо мен. Бавно и малко сковано тръгвам през улицата. Сякаш се гледам отстрани. Един мъж с чанта през рамо, със сандвич и кафе в ръце, пресича улицата право към онази турбокола. Крачка подир крачка по пешеходната пътека, после по тротоара. Колата с тъмните стъкла вече е съвсем близо, стъклата не са достатъчно тъмни. Мога да видя човека на волана.

Има едни хищни диви котки с лениво и коварно изражение — рисове. Човекът зад волана ми прилича на рис. Същото широко лице и спуснати клепки, зад които се долавят остри жестоки очи. Той се прави, че въобще не ме забелязва, а аз минавам покрай колата и влизам в широката въртяща се врата отсреща. Това е банков клон.

Портиерът зад вратата укоризнено поглежда към ръцете ми, аз се извинявам и се дръпвам встрани, където онзи от колата не може да ме съзре. Едва преглъщам, обаче преглъщам храбро.

Значи така. Играта стана груба, ще имам предвид. Кои са те, какво искат от мен? Досега не са дали с нищо да се разбере. Но явно на „господин зеро“ не допада това, че гоня призраци. Защото не са призраци. Галов и Стаменова не са изчезнали случайно, ако въобще са изчезнали. Рашева е напълно права. Аз съм един Дон Кихот. Мога да добавя — Дон Кихот, кандидат за лазера на оптическия прицел.

Но колкото и да съм смутен, има нещо, което не е убягнало от вниманието ми. Аз открих безпогрешно колата, просто знаех къде е. Може би ми помогна слънчевото зайче, не знам. Все пак е достатъчно странно. Ако трябва да се изчисли вероятността някой да открие точната посока при такова положение, тя ще е нищожна.

Какво става с мен? Намерих окото, намерих колата с абсолютна сигурност, това не е обикновено. Вярно е, че сетивата ми са изострени, но що за обяснение?

Дояждам сандвича, който сега ми се струва безвкусен, като че е пластмаса, изпивам кафето и решавам: най-доброто в момента е да правя онова, което бях намислил. А то е да отида в катедрата по физика при Медицинската академия и да намеря моя приятел Асен Райков, главен асистент по физика. Иска ми се да му поставя една задачка — да ми каже какво представлява онзи правоъгълен предмет, който ми даде Рашева.

Излизам от банката и закрачвам бодро към станцията на метроекспреса. Турбоколата си стои там, където я бях оставил. Рисът е зад волана и изглежда много погълнат от един вестник, който е разтворил пред носа си. А аз стъпвам на подвижната лента, която слиза към подземната станция.

Катедрата по физика при Медицинската академия се разполага в здание, което не си знае годините. Сигурно е строено в началото на миналия век и е от онези намусени сгради, чиято външност е предназначена да вдъхва респект. Тъмночервени тухли, арки и колони, дъбови врати. И, разбира се, портиер, който, за разлика от други портиери, съзнава колко е ненужен и поради това дреме зад прозорчето.

Качвам се на третия етаж и попадам във водовъртежа на групи студенти в бели престилки, млади момчета и момичета. Упражненията току-що са свършили, младежите се смеят и ядат сандвичи, които вадят от чанти със съмнителна чистота.

В дъното на коридора вдясно е кабинетът на Райков. Нямаше въобще да зная, че съществува на света такъв главен асистент, ако не бях попаднал с него на обучение в казармата за един месец. Леглата ни в общото помещение бяха едно до друго и в дългите нощи си разказвахме какви ли не мъжки истории за истински и измислени похождения, за които сега деликатно не споменаваме и дума. Но приятелството от казармата е много сериозно приятелство и от време на време с Райков си правим по някоя и друга услуга.

Отварям вратата и се чудя как да вляза — това е една лаборатория, задръстена от уреди. Провирам се между два шкафа, като внимавам да не закача нещо, и виждам Асен. Той седи пред някакъв огромен апарат с етажи до тавана. Апаратурата примигва с десетки рубинени и златисти лампички, едновременно реди дълги колони от числа по екраните си, източва широка лента с остри начупени линии по нея и разговаря с главния си асистент.

Повиквам го малко плахо. Той се обръща и ме вижда между шкафовете. Следват обичайните приветствия, разговор кого от приятелите от казармата сме виждали и накрая дежурният въпрос:

— Какво те води насам?

Обяснявам кратко, че ми е попаднало нещо (как е попаднало, премълчавам), което искам да разбера що за предмет е и за какво служи. Асен се чуди:

— Как така не знаеш за какво служи! Че да не е бомба!

Отварям чантата си и му подавам правоъгълния предмет със странните вдлъбнатини. Асен смръщва чело.

— Хм. Ама че… Слушай, това е част от някакъв уред. Къде си го намерил?

— Може и да е част — избягвам аз прекия отговор. — Ти най-напред ми кажи от какво е направен!

— Сега. Почакай малко!

Асен излиза с абсолютно самоуверено изражение, като промърморва нещо за някакви свободни часове на някакъв йонен спектрографоскоп от съседната лаборатория.

И се връща след десет минути с физиономия, от която е изтрита всяка самоувереност.

— Къде намери това? — пита той от упор.

— Даде ми го една позната — отговарям. — Какво е?

— Дявол знае какво! Органична материя. Силиций, кислород, азот, флуор, малко въглерод, телур и разни други… (тук Асен употребява дума, която не е приета в доброто общество). — А нишките вътре имат и кобалт. Надявам се, че не си забравил лекциите за ензимите и ролята на кобалта?

— Забравил съм ги — признавам аз. — И какво от това?

— Ами това, че тези нишки имат характер на ензими от нервна тъкан. И въобще цялото парче… — той го претегля на дланта си — … е така устроено, че да се влияе от външни въздействия като органична материя. А е устойчиво, понеже притежава кристалинен строеж. Къде е произведено?

— Нямам представа. А от какъв уред е част?

— За това пък аз нямам представа. Слушай… — замисля се той, като продължава да поклаща правоъгълното парче на дланта си — … ако искаш едно срязване, прилича ми на нещо като органичен компютър. Глупаво е, но на такова ми прилича. Ще ми го оставиш ли?

— Не. Ще поговоря с… човека, който ми го даде. Много ти благодаря!

— Както желаеш! Момент! — ослушва се Асен. — Видеофонът.

Той се промъква между шкафовете и почти веднага се връща доста учуден.

— Тебе търсят!

— Мен? Кой?

— Някакъв мъж.

Промушвам се и аз между лабиринта от шкафове и уреди. На екрана на видеофона наистина има някакъв мъж. Високо, съвсем олисяло чело, тъмни очила, твърде старомодни, и евнухоидно лице с пергаментово-жълтеникава кожа. Не е млад — някъде около петдесетте е, по шията личат доста гънки. Строго облекло, прилича ми на пастор от стар видеофилм.

— Извинете мен — казва той, като кимва, — че ви търся на място неподходящо!

Говори с малки грешки и с акцент. Чужденец е.

— Няма нищо. Моля!

— Позволете да се представя! Доктор Нордаал. Йенс Нордаал.

По гърба ми полазва хлад — неочаквано и неизвестно защо. Това е човекът, чието име чух в кошмара! И който е имал връзка с изчезналите.

— Янев — казвам глухо. — Моля?

— Вие за мен сте чували, господине. Извинете, но нямам много време. И вие много време нямате!

— Не ви разбирам, господине!

— Вие мен отлично разбирате. Можем ли да се видим с вас? Аз имам за вас предложение.

— Можем. Къде?

Аз не желая въобще да се виждам с него, обаче то излиза против волята ми. Това евнухоидно лице ми действа парализиращо.

— Ако за вас трудно не е, в моя кантора. Търговски дом, кантора четиристотин и тринадесет. Подир половин час можете?

— Мисля, доктор Нордаал, че… — поглеждам нарочно часовника си и се готвя да откажа, но той ме прекъсва:

— Аз моля, господине! Повярвайте, ние много време нямаме! Търговски дом не е далеч!

— Добре! — съгласявам се аз отново без желание. — Кантора четиристотин и тринадесет.

— Благодаря, господине!

Нордаал се покланя учтиво, точно като пастор, и изчезва.

А аз стоя глупаво срещу екрана и се чудя защо даже не го запитах какъв е въпросът, за който толкова съм му нужен. Или — той на мен, както го представи.

Провирам се обратно между шкафовете, говорим си още малко с Асен и се сбогуваме. Излизам навън от строгия замък на науката, като не забравям да хвърлям и по един поглед встрани.

Не, не ме следят. Или го правят толкова изискано, че не ги забелязвам.

Как ме е намерил при Асен и откъде въобще знае, че ще бъда там? Този Нордаал с пергаментовото му лице и целият разговор — всичко това ми се струва съвсем нереално, като че е някакъв епизод от роман, който се разиграва с мен. Но аз съм си напълно реален — вървя по улицата и чувствам тротоара под подметките си, есенното слънце грее в лицето ми. В този реален свят има, значи, и един Нордаал! Чух това име в кошмара, после и Томас ми го каза. Безследно изчезналите са по някакъв начин свързани с него. Какво предложение има той за мен? Да изчезна и аз?

Глупости! Аз нямам никакво намерение да се махам оттук!

А фасетното око в мансардата? А муцуната на Риса в колата?

Ще отида в полицията и ще им дам да се разберат! Вече знам достатъчно, ще запиша всичко и ще го депозирам в прокуратурата с молба да се отвори, ако изчезна. След това ще се срещна с хората на Риса, ще ги заплаша с разкритието и ще ги принудя да ме оставят на мира. Те не знаят на какво съм способен, когато се разгневя! Може да пропадна вдън земя, но и цялата им организация ще иде по дяволите, Рисът — най-напред.

С тези войнствени мисли стигам до Търговския дом. Той е едно от старите здания в София и, право казано, не обичам много да влизам в него. Строено преди Първата световна война, престроявано след Втората, даваха му съседни сгради, прокарваха към тях коридори — вътре е истинска плетеница. Дори на шега се казва, че тук първо били строени коридорите, а после стаите били добавяни как да е. И не е никакъв Търговски дом, само името му е такова. Вътре е вавилонско стълпотворение от кантори и канцеларии — почтени, полупочтени и непочтени. Всеки новоизбран градски съвет се заема с благородната задача да разчисти този Търговски дом и всеки такъв опит угасва още в зародиш.

Четиристотин и тринадесет означава четвърти етаж. Изкачвам се в един претъпкан и неудържимо миришещ на мухъл асансьор, слизам на четвъртия етаж и започва моето ходене по мъките. Защото се оказва, че съм на ъгъла на безкрайните коридори, където са номерата между четиристотин и петдесет и четиристотин и осемдесет, при това — четните. Питам този и онзи от лутащите се като мен, вървя и чета табели, които са от всякакъв вид и с всякакъв размер. И се нервирам не на шега. Кой идиот е измислил тази номерация!

Когато вече съм съвсем вбесен, изведнъж се оказвам пред четиристотин и тринадесет. Табелката е черна със сребърни букви, съвсем прилична: „Йенс Нордаал, представителство“.

Натискам електронния звънец под табелката, чувам зумера на бравата и влизам.

Има преддверие за секретарка с бюро, но няма секретарка. Широка стъклена врата води към вътрешно помещение, тя е полуотворена. Чувам гласа на Нордаал:

— Заповядайте, моля!

Второто помещение е по-широко, мебелирано уютно и с вкус. Строго като самия домакин, който ме посреща, ала не и бедно. Бюро, кресла, килим, завеси, задължителният сейф, видеофон.

Нордаал е среден на ръст, по-скоро нисък, без обичайния корем за възрастта си, облечен изрядно. Тъмните очила са подбирани с цвета на костюма.

Ръкувам се. Ръката му е суха и студена — не бих казал, че е приятна, но доста хора, особено по-възрастни, са с такива ръце.

Сядам в едно от креслата, той — в съседното.

— Много благодаря, че вие дойдохте! — започва Йенс Нордаал. — Това е от взаимен интерес.

Светлината от прозореца пада върху лицето му. Тя прониква през тъмните очила върху очите, обърнати към мен…

Дъхът ми спира, замръзвам в креслото.

Зениците на Нордаал са отвесни, котешки!

Устните му се движат, но аз не чувам какво говори. Котешките зеници, Боже мой! Онези!

Той спира да говори, забелязал е. Не може да не забележи. Изобразява една принудена усмивка на жълтеникавото гладко лице, то цяло се покрива с малки бръчици. И сваля очилата си.

— Моля, не се смущавайте! — казва бързо той. — Аз знам, хора се смущават от това. Но то е просто дефект, от рождение дефект! Ектопиа иридис, не сте ли чували? Вие сте лекар, можете да разберете! Аз също се много смущавам!

Преглъщам, размърдвам се в креслото. Латинската диагноза има неочакван ефект. Значи — известно е, значи — обяснено е. А аз се държа глупаво. Промърморвам нещо като извинение и го моля да повтори последната си мисъл. Обаче стресът още не е минал, в гърлото ми има една противна топка.

slavchev_darkness_3.png

— Казах, че ние с вас не се познаваме — слага отново очилата си Нордаал, — но узнах, че вие заели сте се с разследване, което значително интересува и мен.

Мълча, не му давам никаква информация. После?

— И затова може би имате някои неприятности.

— В днешно време всеки има неприятности, господин Нордаал.

— О, да-да, но аз говоря за сериозни неприятности.

Мълча, замълчава и той. Този разпит никак не ми е по вкуса.

— Това е лично моя работа! — казвам аз доста нелюбезно.

— О, да-да, извинете! Обаче то е предпоставка за мое предложение.

— И какво е вашето предложение?

— Знаете, господин Янев, ако някога… да-да, някога пожелаете да заминете за някъде, където на спокойствие да живеете, то аз съм готов да помогна. Това е моето предложение.

Внезапна мисъл се завърта в съзнанието ми. Рашева. Тя говореше за някаква форма на шантаж срещу Галов. Значи сега е дошъл и моят ред, така ли?

— На спокойствие… — казвам и гледам неприязнено в тъмните очила — … господин Нордаал, имам един въпрос.

— Въпрос? Моля!

— Вие ли пращате хора да ме следят?

Той не е изненадан, но по пергаментовото му лице пробягва тръпка.

— Не, господин Янев. Не.

— Обаче знаехте, че ме наблюдават?

— Аз получавам много точни данни, господин Янев!

Сега пък аз минавам в настъпление.

— Вие същото сте предлагали и на Павел Галов, нали?

— Да. Може да се каже, че… да.

— Къде е той сега, господин Нордаал?

— Защо питате мен? — парира той веднага. — Има полиция, господин Янев!

— Защото сте получавали много точни данни! — забелязвам аз язвително. — Сигурно същото предложение сте правили и на доктор Стаменова, така ли е?

— Не мога да разговарям по този въпрос! — отрязва той. — Ние говорим за друго!

— Вярно. И къде ми предлагате спокойствие, господин Нордаал? Най-спокойно е в гроба!

Той мълчи. После се обръща, пресяга се от креслото към бюрото си, взема едно картонче и написва нещо върху него. Държи картончето между пръстите си, те са също така жълтеникави като лицето му.

— Аз зная, всичко е необичайно за вас, господин Янев! — той се връща към учтивия тон. — Моля, извинете! Но също така моля да запомните… това!

И дългите му пръсти поднасят към мен картончето. Написал е няколко цифри и букви: МН 26–692. Изглежда ми като код на видеофон. Така е. Лесно се помни и по буквите личи, че е код от видеофоните в центъра на София.

— Добре — казвам и аз достатъчно учтиво. — За какво ще ми служи?

— Да се обадите, когато решите, че ви е нужно.

— Да отида в гроба — свивам устни.

— Преди — отговаря той в същия тон. — Малко преди, господин Янев! Запомнихте, нали? — и картончето потъва в джоба му.

Мисля, че тази приятна беседа е към края си. Изправям се, той също. Сериозен, строг като пастор от амвон, Нордаал ме изпраща до външната врата на кантората си, подава ми своята суха и студена ръка и се сбогуваме.

Из коридорите има доста хора, посетители влизат и излизат от канторите, бързат. Настъпват ме и аз настъпвам нечии обувки, без да се извинявам. Навсякъде се носи многогласният шум от говор, чуват се откъслечни фрази. Мъча се да намеря ъгъла с асансьорите, но се оказва, че съм сбъркал и попадам в страничен коридор, от който надолу води забравена аварийна стълба — мръсна, посипана със смачкани хартии и пожълтели пластмасови опаковки. Слизам по нея, слизам, долу ми се изпречва олющена дървена врата, полуоткрехната. Бутвам я, излизам в някакъв вътрешен пасаж, мръсен като стълбата. И въздъхвам облекчено. Над главата ми, над отвесните редици прозорци по сивите напукани стени, прозира квадратче небе.

Часовете до вечерята с Тони прекарвам в мансардата си. Не чета, не работя, не занимавам Томас с идеите си. Не ме е грижа и за окото, то се превърна в нещо като инвентар на моето всекидневие. Бръсна се, намирам си чиста риза за вечерята, въобще употребявам времето си като един закоравял полуерген, който се готви за женска компания. Като прекрасно разбирам, че и това вече не е важно.

Важното е, че моят живот се промени. Слепешком, без да подозирам последствията, в някой от тези дни направих фатална стъпка. Навлязох в опасна зона и нямам представа как ще изляза от нея. Още по-лошо — упорито не желая да изляза. Рашева го каза: Дон Кихот. Един беззащитен Дон Кихот, който в очите на „господин зеро“ и хората му не е опасен, а по-скоро досаден. И който засега само бива държан под наблюдение.

Може и да съм Дон Кихот, но няма да се откажа. Аз вече отместих малко завесата. Зад тайната на безследно изчезналите се крие нещо много по-важно от самите изчезнали и то може би засяга хората въобще. И тук, у нас, и другаде по света. Просто се боя да помисля, че е за всички страни, би било страшно.

Възелът на загадката е не „как?“, а „защо?“. Защо изчезват точно такива хора с уникални дарби? Галов с потресаващото му умение да владее предметите от разстояние. Стаменова с почти мистичната способност да лекува. Сигурно има и други изчезнали с необикновени качества. Защо точно те?

Отговори няма. Може би такива хора напускат сами и живота, и обществото ни. Защото обществото е така устроено, че то не се интересува от тях. Нещо повече — те му пречат, те непременно влизат в конфликт с него. И Галов, и Стаменова стигат до убийство. Необикновената дарба носи друг морал.

Така ли е? А фасетното око, което любопитно и жестоко се взира в мен? А Рисът с телеобектива? И предупреждението на Нордаал, което той благородно ми поднесе като предложение?

Това е другият отговор. Могъща група. Организация с дълги пипала. Тя чудесно е разбрала какво могат да й донесат хората със свръхвъзможности. Власт, господство над всички и всичко. И привлича необикновените — за целта има десетки начини: примамва ги, купува ги, шантажира ги, отвлича ги. Те изчезват безследно, ала съвсем не са изчезнали. Чака се моментът.

Ако това е истина и съм се добрал до истината, аз съм загубен. Те просто не са сигурни какво зная, затова ме следят. Но в някой ден Рисът ще получи кратка заповед. И ще замени телеобектива за наблюдение с оптичен прицел.

С тези радостни мисли се шляя из мансардата. Времето до срещата тече, мръква се. Обличам чистата риза, връзвам си подходяща връзка и поемам към Клуба на журналистите. Като междувременно правя отчаяни усилия да изтрия загрижената физиономия от лицето си.

Навярно успявам, защото посрещам Тони с подбрана за случая усмивка и я водя тържествено до масата си, като физически усещам как се влачат подире й завистливите погледи на колегите. Нека завиждат, има за какво. Тони е просто хубава. Бежов костюм със сребърна брошка, големи сребърни обеци. Не знаех, че среброто толкова отивало на сиви очи.

Докато избираме вечерята, бъбря за какво ли не. Моето елементарно ухажване я развлича, забелязвам го. И се решавам на един малко рискован ход — предлагам й да си говорим на „ти“. Колебанието е само за десети от секундата, обаче го има. Важното е, че следва съгласие. Значи шансовете ми се покачват.

Преимуществото на Клуба за мен е, че тук съм като у дома си. При аперитива показвам с очи на Тони къде са седнали различните знаменитости от стереовизията и я посвещавам в истории, които са публична тайна, но тя не ги знае. При филето с хубаво червено вино разговорът придобива по-интимен характер. Интимен в смисъл, че приказвам за себе си, а Тони дискретно си мълчи. Научава моите подвизи при гонитбата на сензационни черни хроники, доверявам й големия си замисъл за роман и дори бегло споменавам, че съм го започнал (даже за миг сам си вярвам).

Говоря, говоря, но зная, че ще дойде въпрос, на който, ща — не ща, все пак трябва да отвърна. И той идва.

Тони изпива кафето си, оставя чашата и тихо пита:

— Янев… извинявай, Кириле, а докъде стигна с нещата около Павел?

Няма смисъл да играя ролята на гениален детектив, но и не искам да падна в очите й. И започвам предпазлива словесна еквилибристика. Нещичко за моя полковник, който се е отнесъл с внимание към сведенията. (Ясно ми е как се отнесе!) Веднага се прехвърлям върху случая с доктор Стаменова и нейната удивителна дарба да лекува. Когато стигам до скандала с евтаназията, Тони се оживява. Навежда се през масата и забелязва:

— Убила е болна? Нали и при Павел има убийство! Какво съвпадение, не мислиш ли?

Мисля. Преценявам светкавично дали трябва да я тревожа с историята около окото и Риса и решавам — не. Все пак разказвам (не всичко!) за срещата си с Йенс Нордаал и за предложението му. И неочаквано за мен изпускам една фраза: изричам кода, който ми даде. Веднага горчиво съжалявам. Тони го повтаря тихо и по сивите очи виждам, че го е запомнила мигновено като компютър.

— Да отпътуваш… да се скриеш от света. Той го е предложил и на Павел, и на тази лекарка! — заключава тя.

— На Галов — сигурно.

— Около лекарката трябва още да се търси! — казва Тони.

Това ми е ясно. Имам предвид още утре да посетя Клиниката на Института. Минала е повече от година от изчезването на Стаменова, но не вярвам да са я забравили — била е колоритен характер. А може и нещичко да е останало — записки, предмети, които полицията не е счела за нужно да прибере. Аз вече имам по-друг поглед от полицията.

— Ще се срещнеш ли пак с Нордаал? — пита Тони. — Той откъде е?

— Навярно от скандинавските страни. Защо? Има ли някакво значение?

— Кой знае, може и да има — замисля се Тони.

Разговаряме още малко и тя поглежда своя компютър часовник. Разбирам — оставила е сам сина си. Ще тръгваме.

В таксито мълчим. Светлините от улиците играят по лицата ни, сините и червени отблясъци правят чертите ни чужди. Може би си мислим едно и също: има ли смисъл тази връзка, която започваме? Изглежда си допадаме. Но дали то не е измамно впечатление, дали не се дължи на това, че и двамата сме самотни?

Колата спира в тихата улица пред дома й.

— Лека нощ — казвам. — Да ти се обадя ли… утре? Или — вдругиден?

Тя кимва.

— По-добре вдругиден.

Значи сме мислили едно и също.

След петнадесетина минути се прибирам в мансардата. Томас ми докладва педантично и както долавям — с чувство на голямо собствено достойнство, че са питали за мен от редакцията и някакъв мъж от стереовизията. Пак ще се обадят.

Тогава се сещам, че обещах да потърся Рашева тази вечер. Набирам кода на видеофона й, екранът е пуст. Опитвам отново — същото. Няма нищо чудно, жената не е длъжна да чака цяла вечер моето обаждане. Излязла е, макар и късно.

Все пак лягам и заспивам с едно неприятно чувство.