Сканиране, корекция и форматиране
debora(2022)

Издание:

Автор: Светослав Славчев

Заглавие: Очите на мрака

Издание: първо

Издател: Аргус

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: „Инвестпрес“ АД — София

Редактор: Емануел Икономов

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Коректор: Кремена Бойнова

ISBN: 954-570-055-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9116


— Защо ми говорите за бъдещето, господине?

Достатъчно е да погледна през прозореца си

сега и аз ще го видя по-добре от вас!

Оскар Уайлд

1

Съзнавам само, че вървя. В сумрака пред мен плават неясни тъмни петна, после остават назад, за да се появят други. Сетне петната приближават и се избистрят.

Това са стени — влажни, обрасли с плесени каменни зидове. Те се издигат от двете ми страни и по острите им ръбове се стича леденосиня лунна светлина. Напред има тясна галерия, в която води плочник, посипан с отломъци.

Аз трябва да вляза в тази галерия. Не мога да си спомня защо, но трябва да вляза там и все повече ме изпълва мъчителна тревога. Като че някой притаен в галерията се взира в мен.

Някъде дълбоко в съзнанието се появява една абсурдна мисъл. Всичко е толкова ясно, студено и точно, както може да бъде само насън. Галерията, плочникът с каменните късове и горе тази мъртва светлина. То е прекалено реално, за да бъде истина.

Сигурно сънувам, вече разбирам това. Ала чувството, че някой ме гледа, не ме напуска. Той иска да вляза в галерията, но аз се страхувам. Тази галерия съм я виждал някога, там нещо се случваше с мен. Страхувам се, трябва да се събудя! Нито крачка повече, нито крачка! О, Господи, трябва да се съ-бу-дя!

Задъхвам се, вече се задушавам от нечовешкото усилие. И в хаоса, когато каменните зидове безшумно се рушат и сриват върху мен, този, който е в галерията, казва:

— Нордаал. Йенс Нордаал.

В следващия миг отварям очи.

* * *

Няма никой, само отвсякъде ме притиска дълбока нощ. Лежа, още скован от напрежение, после мракът започва да отстъпва. Очите ми свикват с него.

Съвсем тихо се извивам, повдигам се на лакът и се оглеждам.

Наистина няма никой, сам съм. И моята мансарда, която си зная от години, е същата, нищо не се е променило. От полумрака бавно приближават белезникавите силуети на канапето и двете кресла, обвити с калъфи. След тях — старомодната овална маса с дантеления абажур върху нея. В дъното проблясват стъклата на библиотеката. От другата страна — по-скоро го долавям, без да го виждам — е бюрото ми със стария принтер.

Няма смисъл да се пресягам и да паля лампата в нишата над леглото. Кошмарът е отминал.

Напипвам в тъмното цигарите и запалката, облягам се по-сигурно на възглавницата и се опитвам да дойда на себе си. Все повече ми се струва, че нещо ще се случи. Това чувство не ме напуска, но горещината на пламъчето, която усещам по дланите си, и острият лютив дим постепенно ме връщат в действителността.

Така. Кошмари отдавна не съм имал, даже не помня откога. Значи вече ще има. Можеше да се очаква, разбира се. На този свят всичко се плаща, човек се износва с годините. Полицейската работа по-рано, плюс журналистиката сега — това си е чист стрес. Стрес е, разбира се. Ако човек тича цял ден като побъркан в един побъркан град и нощем се трови с кафета край принтера на бюрото, няма защо да смята, че всичко ще му бъде в ред. Как да бъде? Когато напуснах полицията… Но това е друга история!

Мъча се да се отпусна, пуша, обаче неприятното чувство не ме оставя. Много ясно чух: Йенс Нордаал. Име е, макар че ми звучи като някакво заклинание. И никога по-рано не съм го чувал.

slavchev_darkness_1.png

В това, че не съм го чувал, все пак не трябва да съм много сигурен. Понякога човек прочита нещо, забравя го, после подсъзнанието измъква забравеното и ни го поднася като чисто ново. Няма значение, може и да съм го срещал като име. И тази толкова мрачна галерия, сигурно и нея някъде съм я видял, когато съм пътувал из страната. В мините на юг навярно.

Колко ли е часът? Трябва да е към два и половина. Няма ги оранжевите отблясъци от рекламите на зданието отсреща — тях ги спират в два. И грохотът от булеварда е заглъхнал, а още не съм чул да прелитат сутрешните аеробуси.

Не ми се спи. Докосвам фотоокото на лампата от нишата, после за миг примижавам от светлината. Острият блестящ правоъгълник се начупва по одеялото ми, сенките побягват като живи към ъглите на мансардата.

Не ми се и работи. Бих взел някоя приятна книга да се развлека малко или да пусна стереото, но ми е ясно, че не мога да си го позволя. Живея от това, което напиша и заснема. И никой не ми е крив, че пиша и снимам за криминалните хроники на списанията и че туй не е от най-лесните неща. Така че четенето на хубави книги нощем е прекален лукс за мен — може би все пак трябва да стана и да се опитам малко да поработя.

Надигам се с въздишка и търся мързеливо с крак чехлите си под леглото. Мисля си — имало филми за самотрениране, как да се изучиш за всичко да се залавяш с удоволствие. Вятър. Нощната работа едва ли влиза в списъка на удоволствията.

Навличам халата, после поглеждам разсеяно през широкия прозорец. На тази сбутана мансарда това е едно от хубавите неща — прозорецът с гледката. Може би затова не се опитвам да се местя другаде — тук ми е уютно между старите мебели, а безсмисленият хаос от покриви навън винаги ми създава добро настроение. Навярно защото са непрекъснато различни. Денем са сиво-червени и прашни, протягат се лениво под слънцето, а дъждът ги кара да настръхнат и да станат враждебни. Нощем, както сега, над тях лежи особен градски полумрак. Небето над зданията е виолетово и чуждо. Булевардът е далеч, но пулсиращите му светлини вадят от сенките стръмни хребети и пропасти, неочаквани остриета като мачти на потънали кораби и потайни прозорчета, които през деня не забелязвам, но които сега издайнически проблясват. По-нататък е тежката тъмнина на парка, изглеждащ застрашително близък. Нощем светът е по-друг и не е по-весел, но ми е по-интересен.

Стига вече. Ако продължавам така да се отвличам, може да реша да се върна в леглото. Случвало ми се е. Единствената малка отсрочка, която мога да си позволя, е да си сваря кафе и в това време да подканя въображението си за началото на една статия. Статия впрочем, която преди десетина дни лекомислено обещах. И то доста лекомислено. Дойде ми идея за нещо чисто сензационно — да напиша за хората, които изчезват безследно и въпреки търсенията не биват намерени. Всеки знае как се правят такива статии. Един-два необикновени случая, малък остроумен коментар, хапливи забележки към правителството или депутатите, които както винаги не си гледат работата, ефектен финал — и това е. Интересно за четене, лесно за писане.

В редакцията се хванаха: „О’кей, Янев, нали си бившо ченге, давай!“ И потеглих да събирам материали.

„Потеглих“ е силно казано. Излезе, че разни кабинетни велможи, които уж бяха задължени да ми дават информация, всъщност я криеха и ме отпращаха към други кабинети и при други велможи. Аз пък започнах да се ядосвам. Защо крият? Какво крият?

Заинатих се. И понеже за десет години полиция и журналистика успях да стана достатъчно нахален, в края на краищата се добрах до един мрачен колега — полковник. Такава му беше службата — да бъде мрачен. Той без много приказки ме покани пред компютъра в кабинета си.

Защо крият, стана ясно веднага. Броят на безследно изчезналите беше скочил само за една година три пъти. Миналата година са били сто и десет, сега — над триста. За една малка страна като България това беше не само удивително, а направо тревожно. И — не ще и дума! — говореше зле за полицията.

Изразих, както се казва, деликатно учудване.

— Точно е, господин Янев! — заяви мрачният полковник и се вгледа в мен. Очите му бяха тъмни, дълбоко вдълбани в орбитите и неподвижни. — Може да не ни харесва, но е така!

После, като помълча миг-два, добави:

— Впрочем подобно е положението и в някои други страни. Желаете ли да видите?

Желаех. На зеленикавия екран се нанизаха названия и числа. Просто онемях, изглеждаше като някаква мистификация. Париж — увеличение два и половина пъти. Ню Йорк — над четири пъти за две години, Рим — три пъти, както у нас. Стокхолм, Чикаго, Буенос Айрес, Лисабон, Мелбърн. Какво ставаше с този свят!

Моята работа е да задавам неудобни въпроси. Направих една учтива пауза, поех дъх и започнах да ги задавам. Защо са ни спестявали тази информация? Къде е била полицията? И къде са се дянали онези добре платени криминолози, които трябва да излязат по екраните на стереовизията и да вдигнат тревога?

Очите на полковника потъмняха още повече, но затова пък се раздвижиха. И разговорът се раздвижи. Информация? Били я давали, препоръчвали им да изчакат. Обяснения? Имало, и не едно. Генетичната криза. Раждат се деца със скрити мозъчни дефекти, които се проявяват с възрастта — различни форми на нравствени и психични разстройства. Морален упадък, агресивност, или обратно — страх от обществото. На места е като епидемия. Болните се крият и се самоубиват. Нараства организираната престъпност, никоя полиция вече не може да се справи. И така нататък.

Търпях и се сдържах. После тихо запитах:

— Господин полковник, вие вярвате ли във всичко това?

Бях раздразнен и недоверчив. Нямаше защо, но бях.

Дълбоките очи се заковаха в мен.

— Господин Янев, настоявате ли за отговор? Навярно ви е известно едно златно правило в медицината…

Е, да. Той беше проверил с кого си има работа. И знаеше, че преди да постъпя в полицията, бях завършил медицина, дори смятах да работя като лекар, но не се получи нищо. После?

— … правилото за многобройните причини на болестите.

Сега пък аз се взрях в него. Че той никак не беше глупав, този полковник! Медицината е наука, която чудесно умее да маскира незнанието си с термини, и то — в изобилие. Затова лекарите се изпълват с подозрение, когато за някоя болест се говори, че има много причини. Значи истинската е неизвестна.

— Да — кимнах. — Все едно, че ми отговорихте!

И тук причината не се знаеше, другото беше словесна еквилибристика. Данните за изчезналите се криеха в някои страни, другаде — не, но, общо взето, не им се обръщаше особено внимание. Светът си имаше по-важни проблеми. Радиация. Генетична криза.

Получих на микрокасета всички сведения, благодарих и излязох. И оттогава мисълта за безследно изчезналите заседна досадно в съзнанието ми. Какви са тези хора? Защо изведнъж случаите са станали толкова много?

Размислих и сензационната хроника започна да се стопява пред очите ми. Не беше сензация, не би могло да бъде лека сензация. Беше нещо доста по-дълбоко, което се притайваше в този необясним скок на числата. И не можех да си позволя да съчинявам забавна статия — като тези евтини статийки за дребни рекетьори, които пишех всеки ден. Това поне ми стана ясно.

Ясно е, разбира се, както че сега седя в два и половина през нощта, премислям за кой ли път тази злополучна идея и чакам кафето. Може би няма смисъл от толкова усилия за една статия. И да се измъчвам в този час! Аз не съм в ред, това си е жива неврастения.

А кафето е готово. Наливам си една голяма чаша и мансардата се изпълва със замайващия аромат на слънце и тропическо море. Интересно защо този аромат винаги ме връща в детството ми — навярно защото къщата ни тогава вечно миришеше на кафе, а аз живеех със суровите и романтични герои от пиратските романи. Като че беше вчера.

Вземам горещата чаша, сядам зад бюрото и още не бързам да посегна към фотоокото на компютъра. Ще поискам да сравни тези случаи на изчезнали хора. Но сега една глътка, още една, кафето пари езика ми. Да ги сравни по възраст, по интереси, по психични отклонения…

Има нещо. Не мога да определя точно какво е, обаче има нещо, което не е в ред. Чувствам го.

Оставям внимателно чашата и се оглеждам с крайчеца на очите си. Предпазливо, метър по метър. Усещането не ме напуска, това е усещането за опасност. Необяснимо откъде идва, но е тук и се засилва.

Наоколо е подозрително тихо. Светлината от нишата изведнъж е придобила зеленикав оттенък, като замръзнала. Виждам всеки ръб, всяка драскотина по бюрото и седя, целият съм слух. Фотоочите на компютъра ме гледат.

Какво има? Аз съм в мансардата си, сам, посред нощ. Нищо не ме заплашва. Просто нерви. Трябва да се съвзема най-после, стига вече!

Поемам дъх за миг, но онова е по-силно. И към усещането за близка опасност внезапно се добавя още едно — че това сега, точно този миг, съм го преживявал някога. И драскотините по бюрото, и онази мъртва светлина, която ме държи като в капан. Всичко е замръзнало в ужасно очакване. Някой идваше тогава, някой идва и сега.

Трябва да стана. Да се отместя и бавно да се изправя. Но без да мисля, без да мисля! Опасността беше в някаква мисъл. После, след нея настъпваше краят!

Напрягам се целият, страхът ме задушава като космата топка. Не гледам встрани, няма да гледам!

С част от съзнанието разбирам, че този страх е абсурден, тук няма никой. Ала вече не се владея, ужасът пълзи по раменете, по шията ми…

Изправям се. Бавно, безкрайно бавно, още нищо не се е случило, но всеки миг ще се случи, малко трябва да се отместя, ето така, ще направя една крачка, може би още една, онзи е зад мен, около мен, Господи, това е сън, не може такъв ужас да бъде наяве, като че плувам над пода, не, заобикалям полека креслото, сега съм до библиотеката, виждам се в стъклата, по-близо, още по-близо, лицето, очите…

… ОЧИТЕ!

Някой друг гледа през моите очи! И зениците са котешки, отвесни!