Петър Бобев
Гущерът от ледовете (7)

VII

На другата заран, още по тъмно, малкият часовой зае поста си в сянката на железния сандък, докато баща му почиваше в каютата след нощното дежурство при помпите.

Наоколо, додето стигаше погледът, искреше морето, отразило в безчислени отблясъци огъня на слънцето. Палубата лъхаше жар. Същинска пещ! А долу, само на два метра под нея, се плискаха хладните вълни.

Но той не можеше да се окъпе, защото някъде из тъмните подмоли дебнеха гладните морски хищници.

Тялото му пак потръпна в ужас. Ах, защо им трябваше да напускат дома си и да ходят тъй далеч! Какво ли прави сега майка му, как ли играят другарите му — там, в родния град, в спокойния град, където няма нито бури, нито продънени кораби, нито акули!

И всичко заради този звяр!

Изведнъж откъм хладилника долетя лека въздишка. Милчо трепна. Дали не му се е сторило тъй? Я да чуе по-добре! Нищо! Навярно се е излъгал. Защото… кой може да диша там?…

Ами ако някой моряк се е нагласил вътре на хладина? Пък Милчо пази отвън, като си няма друга работа!

Той приближи до вратата и с притаен дъх долепи ухото си о нея.

Ослушваше се минута, две, три — нищо! Значи така му се е сторило! И тъкмо понечи да се дръпне облекчен, някой като че ли пак изпъшка.

Охо! Ясно е — вътре има човек, който се крие, когато другите се съсипват от работа.

Но кой ли е?

Без да се двоуми повече, Милчо завъртя бравата на ключалката. В същия миг вратата се отвори с трясък, гигантският труп се хлъзна по наведената платформа, измъкна се наполовина и се опря в перилата на борда, които се огънаха под тежестта му.

Малкият отскочи назад с разширени от уплаха очи. В хладилника нямаше никакъв човек. Тогава кой беше въздъхнал, кой?

И докато стоеше така, вцепенен от удивление и страх, целият екипаж се струпа край чудовището.

Станоев, поразен, достигнал до отчаяние, настоя да го приберат незабавно. Викаше, заканваше се, но напразно. Липсваха такива крикове. Заразени от неговата тревога, матросите домъкнаха въжета, обли греди, лостове и се помъчиха да го нагласят на старото място. Ала за беда от силния напор вратата на хладилната камера се бе откачила, тъй че вече не можеше да се затвори.

Тогава, в най-голямата суетня, когато бе изгубил всяка надежда да спаси еласмозавъра, ученият съзря сина си, който стоеше вцепенен зад него, прехапал устни, с наведени рамене, а брадичката му потръпваше в едва сдържан плач.

Неспособен повече да се владее от яд и от мъка, той избухна:

— Какво направи ти! Какво направи!

Милчо се сви пребледнял, отстъпи бавно назад и се мушна в капитанската кабина, а баща му приседна на един сандък с провизии. Значи край! От спирането на тока досега трупът беше поомекнал, скрежът му се бе стопил отдавна. Ясно се виждаше как потъваха в кожата му лостовете и въжетата, а шията с озъбената глава се бе отпуснала встрани до тялото някак безпомощна и жалка.

Колко ли време още щеше да издържи в задухата на тропическия ден, докато почне да се разлага?

— Милчо! Милчо! — простена Станоев.

С обронена глава, стиснал зъби, обезверен, той не усети кога застана до него капитан Филип и се сепна, като чу дрезгавата му кашлица от лютия тютюн.

— Как ви се струва? — подхвана капитанът с нескрит укор. — Правилно ли постъпихте? Нахокахте го? Че от това по-лесно няма! А размислихте ли какво става сега в душичката му, а?

Усетил как стихва ядът му, професорът опита да се оправдае плахо, с виновен глас:

— Ех, ако знаехте какво значи това за мене!

— Мъча се да ви разбера — отвърна капитанът. — Но станалото — станало! А всъщност още не е загубено всичко. Дорде човек е жив, другото няма значение, може да се поправи. Пък нима и ние ще седим вечно тук! Наистина насадихме се зле, далеч от водните пътища, но довечера, в най-лошия случай утре сутринта, помощ ще дойде. Няма ли да изтрае дотогава?

— Да се надяваме! — въздъхна Станоев.

— Видяхте ли? Тогава защо го наругахте?

Палеонтологът изслуша търпеливо този заслужен упрек, надигна се и без да каже дума, тръгна към каютата. Захлупил лице във възглавницата, Милчо стенеше с потреперващи рамена.

Бащата сложи ръка върху косата му.

— Стани да си поговорим!

Момчето се изправи послушно, но когато го погледна, внезапно пак се разрида:

— Какво направих аз! Веднъж реших да ти помогна, а то… Но, татко, то не беше нарочно. Стори ми се, че някой диша. Затова отворих…

— Е? — запита Станоев.

— Нямаше никой… Да не би пък гущерът…

— Как можа да го допуснеш! — прекъсна го ученият и машинално повтори думите на капитана. — Ех, нищо! Станалото — станало! Пък и още не е загубено всичко. Може би ще издържи, докато дойде помощта.

Детето бързо откри разплаканите си очи, в които беше светнала надеждата.

— Наистина ли няма да му стане нищо?

— Няма, няма! — потвърди бащата, макар че самият той не беше убеден в думите си, и допълни: — Хайде да излезем вън!

Милчо изтри сълзите си и го последва с наведена глава. Капитанът помагаше на моряците с лост да натикат по-навътре тежкото, разплуто туловище. Щом ги видя, той се отдели от групата и ги посрещна радостен.

— Един кораб е уловил сигнала ни и бърза насам с пълна пара. Още тази нощ ще бъде тук.

Погледна скришом към детето и видял как засияха големите му тъмни очи, чудна сладост изпълни сърцето му. После посочи с глава еласмозавъра и нарочно, да отклони разговора, добави:

— Брей, че страхотия! За пръв път виждам такова чудо. Бива си го! Преди години бях китоловец. Срещал съм и по-големи животни, но… Китове, кашалоти — та що са те? Дивеч, безобидни жертви! Стоят и чакат да им метнеш харпуна. Но това! Сигурен съм, че и морският цар ще зареже трона си, ако го зърне. Гледай глава, гледай зъби! Просто да не повярваш, че е живяло такова чудовище.

Станоев погледна към полуотворената врата на хладилника, после вдигна очи към островчето с палмите и с дълбока въздишка, без да каже ни дума повече, се прибра в каютата си.

Всичко е свършено! И трябва да се почва отново! Добре, ще почне! Но нали преди това трябва да се измъкнат от този пробит кораб, заседнал сред океана. Ще се спасят ли? Ще успее ли да отведе детето си невредимо? Ще се съберат ли пак всички там, в родината, в уютния дом на тихата уличка, по която шумолят липи, а в сянката им играят деца?

Милчо понечи да го настигне, но в последния миг се отказа, схванал, че сега не бива да го смущава. При това и той искаше да остане сам.

Една мисъл, една противна, потискаща мисъл не му даваше покой. За пръв път му бяха възложили отговорна задача, а той се провали. Та какво е той тогава — заслужава ли някакво уважение?

Капитанът, който го бе наблюдавал мълчаливо отстрани, сложи ръка на слабото му рамо и запита:

— Изглежда, че само ти на този свят си претърпял неуспех, така ли?

Момчето трепна, неразбрало въпроса.

— Отговори! — повтори старият моряк и го загледа изпитателно през изпъкналите си очила. — Само ти ли си имал неуспехи?

Милчо пак не разбра.

— Защо си се омърлушил такъв?

— Ами че за гущера… — измънка малкият. — Може да се развали, а татко тъй много искаше да го изучи…

Капитанът го дръпна леко към съседната пейка, нагласи го да седне и продължи:

— Е, добре! Да допуснем най-лошото — че се развали! Тогава вие ще се върнете в мината и пак ще търсите… Пък кой знае, може да намерите още по-голям. Казах на баща ти, повтарям го и пред тебе — докато човек е жив, нищо не е загубено. Я се стегни, бъди мъж!

Милчо го изгледа обнадежден, опита да скрие сълзите си, ала не успя и пак се разрида:

— Не знам дали ще намерим, то не е тъй лесно, но аз се изложих пред татко.

Капитанът извади лулата си и бавно, търпеливо я натъпка с тютюн.

— Разбирам те. Затуй ти говоря. Иначе нямаше да съм при тебе. Веднъж си сбъркал, ех, няма що! Всеки греши. Другото е по-важно — да не повтаряш грешките си.