Петър Бобев
Гущерът от ледовете (6)

VI

На другия ден животът на кораба потече по-спокойно. Помпите изхвърляха с равномерни тласъци водата, която се бе процедила през кръпката, радиото бе поправено и непрекъснато разпращаше сигнали за помощ. Всички бяха обнадеждени, дори някак радостно възбудени.

Единствен професорът се тревожеше. Моторите бяха спрели и вече не захранваха с електрически ток хладилника. Какво щеше да стане след някой ден, когато се размрази огромният труп? Катастрофа! Край на целия му труд! Ще дойде ли навреме помощта, ще успеят ли да поправят инсталацията, или да прехвърлят тежкия товар на друг кораб?

Той се надигна с въздишка. Ех, каквото ще да става! Нали се спасиха! Трябва да се поразсее, да разгони тези досадни мисли. Да поразвлече и детето си.

И обръщайки се към капитана, запита:

— Как мислите, да поплуваме ли? Я колко е бистра водата! Чак дъното прозира.

Старият моряк го изгледа искрено учуден:

— Да плуваме, тук? Ами акулите!

— Акули, че къде ги виждате?

— Ето къде!

Притича до кухнята, грабна една празна консервена кутия и я запрати през борда. В същия миг отдолу се стрелна дълга синкава сянка, преметна се по гръб, налапа кутията и изчезна в дълбините. Тръпка на ужас полази по гърбовете им, а Милчо неволно се дръпна назад.

— Дебнат ни! — подметна капитанът. — Тези морски вълци!

Няма що, трябваше да се откажат от това развлечение. Станоев се нагласи в лежащия стол и извика сина си:

— Милчо — започна той с ръка върху плещите му. — Нали не си забравил снощния ни разговор?

Момчето кимна с глава.

— Чудесно! — усмихна се бащата. — Поверявам ти го! Вече ти отговаряш за него. Наистина сега задачата е по-тежка, но ти трябва да се справиш с нея. Макар че липсва ток, ние няма да го изоставим, нали? Какво говоря аз — да го изоставим тъкмо днес, когато очакваме спасителите. Ех, сега само стените на хладилника го предпазват от топлината, тъй както се държи сладолед в термос, но това няма да трае дълго…

Без да вдигне очи, Милчо запита тихо:

— Точно какво трябва да върша?

— Ето какво, да не позволяваш никому да отваря вратата, за да не влезе вътре топъл въздух. Там не бива да проникне нито една калория повече! Нито една!

Хвана го с две ръце за раменете и го изгледа изпитателно.

— Нали ще ми помогнеш?

— Да! — отзова се смутено момчето, решило да изпълни възложената му задача добросъвестно.

Седна на пейката до хладилника и не мръдна от мястото си до вечерта, когато без никакъв преход, веднага след скриването на слънцето, мракът на тропическата вечер захлупи морето.

Баща му го наблюдаваше от капитанската кабина с нескрито доволство.

По едно време капитан Филип го докосна за лакътя и рече:

— Я вижте, същински войник на пост! Хайде да идем при него, да не му е скучно! Та той е все още дете.

Двамата приближиха до пейката. Милчо, щом ги видя, им стори място.

— Капитан Филип — запита момчето угрижено. — Идат ли?

Морякът опита неловко да се пошегува:

— Защо? Боиш ли се?

— Да! — призна откровено то. — А вие? Не ви ли е страх?

Капитанът не отговори веднага, а изчака малко и след това престорено важно отсече:

— Може ли да допуснеш такова нещо! Не знаеш ли, че морските капитани не са обикновени хора, те са безстрашни герои, нали?

И като прочете недоумението в очите на малкия, избухна в силен гърлест смях.

Станоев поклати глава. Пред очите му изплува образът на този дребен човечец от онази вечер, в разгара на бурята: разкрачен, хванал здраво кормилото, с уверено, спокойно лице, израснал сред изплашените хора. Единственият човек на кораба, който и при най-голямата опасност не изгуби присъствие на духа! Човекът, на чиято смелост и съобразителност може би дължаха живота си!

— Извинете — реши се да запита най-сетне Станоев. — И аз като момчето съм озадачен. Наистина толкова ли сте свикнали с бурите, че вече не ви действуват? Навик ли е това, или… Наблюдавах ви оная нощ и искрено казано, останах смаян: как не трепна поне едно мускулче на лицето ви!

— Тъй ли? — изненада се капитанът. — Че то е чудесно, ако е така! Значи умея да се преструвам добре. Ха, ха, ха! Дали ме е било страх! Че иска ли питане? Не съм ли и аз човек? Та кой друг, кажете, можеше да знае по-добре от мене каква опасност ни грозеше с повредена машина в най-свирепия тайфун? Но стисках зъби и си думах: „Дръж се, Филипе, че ако изтървеш кормилото, спукана ви е работата!“

Ръчните помпи работеха равномерно — трак-трак-трак-трак — и пращаха всмуканата от трюма вода в пулсиращи струи през борда навън, където се плискаха притихналите вече вълни. От трюма кънтяха звънките удари на моряците, които поставяха кръпки на пробойната.

Капитанът се заслуша в тези остри звуци, които сякаш пробиваха с гвоздеи тишината на тропическата нощ, но след минута-две, когато приятелите му сметнаха, че е забравил разговора, ненадейно вдигна глава.

— На вас е позволено да се плашите, да се излежавате от морската болест, да се глезите, само на мене — не! И да ме е страх, нямам друг избор. Длъжен съм да се стегна. Защото върху мене тежи страшна отговорност. От това, как ще се справя с всяка опасност, а на море опасности, колкото щеш, от това зависи животът на петдесет души. Петдесет живота! Човешкият живот — това е всичко! Нищо друго няма значение! Петдесет човешки същества, които имат близки: деца, жени, майки, бащи. И тези близки се осланят на мене, на мене са ги поверили… В разгара на бурята, когато вълните вече ме заливаха, аз сякаш виждах техните очи, разширени от ужас… Очите на вашите близки… Само аз на този кораб съм сам… съвсем сам…

Той отпусна глава, но съвсем за кратко. В следния миг стисна устни и се изправи. Дори опита да се позасмее. Напразно — за пръв път, откакто го познаваха, усмивката му угасна, преди да се е явила, изкривена в някаква жалка гримаса.

— А портретът над леглото ви? — запита внезапно Милчо, който отдавна диреше случай да зададе този въпрос. — Не е ли на някой ваш близък?

Той мигновено схвана, че бе направил грешка, че бе засегнал рана, която не биваше да докосва. Някаква грозна сянка забули очите на капитана, устните му се сгърчиха в твърда права гънка, а под хлътналите бузи изпъкнаха стиснатите мускули.

— Този портрет! — простена той накрая с глух, променен глас. — Този портрет!

Смутени, доловили по усет мъката, която обгаряше душата му, Станоев и Милчо млъкнаха. Станоев дори се надигна, решен да прекъсне тази тягостна тишина, но преди да отвори уста, капитанът промълви:

— Това е моето дете, моят син! Чернокос, мургав, замечтан. Приличаше на тебе, Милчо. Когато те гледам, струва ми се, че виждам него… Но вече го няма!

И пак над тях, над парахода, над цялото море увисна това мълчание, потискащо, грозно, издаващо безкрайната мъка на капитана, пред която избледняваха всички сегашни безпокойства.

Той тръсна глава и отново заговори буйно, неудържимо:

— А нявга и аз бях щастлив. Имах дом, жена, дете. Там, в едно крайбрежно селце на Бретан. Малка къщичка с веранда сред обширен двор, обрасъл с цветя: лалета, лалета, лалета, и ограден с висок каменен зид, по който пълзеше бръшлян. А вътре смях и радост, и щастие! Толкова много щастие!… Но дойде войната. Аз пътувах с един кораб, който пренасяше оръжие от Америка. За беда германските торпили ни улучиха, мунициите се възпламениха. Трима души по чудо оцеляхме, но хитлеристката подводница ни плени. В подводницата срещнах за пръв път помощника ми Ханс — такъв си беше и на война: изпълнителен, кротък, добряк. Като пленник попаднах в един лагер сред група българи, студенти. Тъй научих езика ви. Вие не знаете какво значи пленнически лагер. Унижения, безпокойства, мъка! Какво ли правят моите близки — жената, детето ми? А видът ми вдъхваше доверие на надзирателите — такъв дребничък, безобиден. Почнаха да ме пращат с малки групи на работа из полето. И един ден се откопчих. Три седмици се крих като гонен звяр из горите, ядох боровинки, желъди, гъби и какво ли не. И се оправях по звездите… Довлякох се във Франция. Наистина тя беше окупирана, но сред французи беше друго. Най-сетне, след толкова премеждия, една нощ слязох с разтуптяно сърце от влака на нашата гара. Ето на̀ — след десет минути ще почукам на своята врата, перденцето на прозореца ще се отмахне и две любими главици ще надзърнат навън, зачудени и смутени кой ги буди посред нощ. Имаше ли по-блажен от мене на света? След пленничеството, след мъките… Аз наистина бях заслужил това щастие, нали?

Капитанът отпусна глава и в това движение още повече се смали, сгърби се, а устните му промълвиха почти беззвучно:

— Но вместо спретнатата къщичка с верандата намерих някаква зловеща купчина обгорели греди и срутени тухли… Една единствена бомба изпуснал самолетът, наш, съюзнически самолет, и тя… Ето това е моята история, приятели, обикновена история от войната…

Милчо и баща му се спогледаха, разбрали всичко: недомлъвките, особената привързаност към децата… А капитанът привърши с въздишка своята тъжна изповед:

— Откога никой не ми е казвал: „Татко!“

Милчо не можа да се сдържи повече. Потресен от този разказ, той стисна съчувствено ръката на стария моряк. Очите му бяха овлажнели.

Капитан Филип погали главата му и опита да се овладее:

— Но чакай де, чакай! Ех, що сторих! Забравих се. То става рядко, много рядко. Аз мога да търпя, но сега — тайфунът, крушението — знаете ли какво означава за един капитан, един стар капитан, да разбие кораба си! Хайде да идем в трапезарията на светло!… Да позабравя…

И като махна с ръка, той се надигна тежко.