Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)
Допълнителна корекция
Karel (2022)

Издание:

Автор: Петър Бобев

Заглавие: Гущерът от ледовете

Издател: Издателство на ЦК на ДСНМ „Народна младеж“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: Повест

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 15.VII.1958

Редактор: Цветан Ангелов

Художествен редактор: Атанас Пацев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник: Михаил Руев

Коректор: Емилия Димитрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16860

История

  1. — Добавяне

V

В една ясна вечер, когато небето наподобяваше разкошна кадифеносиня завеса, наръсена с елмазния прах на звездите, а вятърът беше притихнал съвсем, професор Станоев и капитанът се бяха облегнали на капитанския мостик, унесени в приятелски разговор. В туй време Милчо стоеше в кабинката и наблюдаваше кормчията.

Параходът се носеше в тропическата нощ, разцепил затихналата повърхност на две огнени вълни, които се разперваха встрани и назад като крилата на приказна жар-птица. Разлюлени от минаването му, милиарди светещи микроорганизми пламваха върху разпенените гребени в бледи синкави сияния.

Беше топло и задушно.

Свалил фуражката си, дребният сух капитан бършеше с кърпа потта от оплешивялото си теме. Зад силните очила свитите му късогледи очи изглеждаха още по-малки.

— Добро момче е Милчо — рече той загрижен. — Кротко, внимателно, умничко, но…

И поклати леко глава.

— Но прекалено сериозно, мълчаливо…

Станоев не можа да сдържи въздишката си и потвърди с глух глас:

— Да, прав сте. А преди не беше такова. Промени го болестта. Докато я открием, докато вземем мерки, то се залежа, лежа половин година и накрая уж оздравя, а то… Нервната система пострада, изтощена от дългата мъчителна болест. Това не било дотам опасно, щяло да се поправи от само себе си. Тъй ни убеждаваха лекарите, но… Какво не сме опитали оттогава! Нищо не помогна! Най-сетне реших да го взема със себе си. Всичко предвидихме, само не и това принудително бездействие навред, където ме води работата ми. И ето вече се обърках съвсем.

— Ех, дете ви е! — съгласи се капитанът. — Как да не се тревожите! Гледаш го — младо, хубаво, умно… пък мълчи, седи, уж е до тебе, а то мисълта му се носи нейде към далечните съзвездия… С една дума: лошо! И си спомням: преди много години на гемията ни попадна един юнга, такъв особен, омърлушен. Как не опитахме да го съживим: и с бой, и с ругатни — такава ни беше педагогиката тогава. Напразно. Накрая моят капитан (де такива капитани сега) измисли да му създадем работа. То да смята, че върши нещо отговорно и важно. Всеки иска да бъде важен, нали? А най-вече юношите…

Станоев хвърли през моста цигарата си, която описа дълга огнена диря, преди да угасне във вълните, и запита изненадан:

— Да не сте били учител?

— Учител на сушата — не, но учител на моряци съм и досега. А всъщност на море всеки се учи винаги. И учител съм, и ученик… Та реши моят капитан и назначихме тържествено юнгата за резервен наблюдател, а такава длъжност въобще няма. По ония времена не бяхме чували за радио, за радари и за всичките днешни апарати. Най-важното бяха очите ни, ушите ни, цялото ни тяло, някакъв моряшки усет, дарба, ако щете, каквато не всеки има. И тогава да видите нашия юнга! Съживи се малкият дявол, стои по цели нощи на мачтата и се кокори на всички страни. Веднъж при една гъста мъгла успя да забележи огромна ледена планина, която замалко щеше да ни блъсне… Сега и той е капитан. Срещнахме се преди две години в Сингапур.

Лицето на Станоев светна обнадеждено. Да създаде работа на сина си, важна и отговорна! Виж, това още не бе опитвал. Считаше го болнав, разсеян. Вършеше всичко вместо него от бащинска загриженост и от обич. Но мигар беше само той? Всички в къщи правеха така: и майката, и бабата, та и двете лели. А дали това беше разумно?

Той хвана ръката на събеседника си.

— Хайде да направим този опит, да му вдъхнем вяра в своите сили! Нека се почувствува полезен и необходим. Благодаря ви!

В този момент радиотелеграфистът надникна от кабинката си и подаде една дешифрирана радиограма. Щом капитанът я прочете, насмешливите му очи зад очилата потъмняха.

— Тайфун! — процеди той през зъби. — Щем, не щем, трябва да се отклоним от курса. Извинете! Отивам на поста си.

Останал сам, Станоев повика Милчо, после двамата слязоха на палубата до парапета и се загледаха във вълните. Нищо не издаваше приближаването на бурята. Само светещите микроорганизми блещукаха по-ярко от друг път. Цялото море гореше, като че ли дълбоко в бездната избухваха огньовете на изригващ вулкан.

— Ще те помоля нещо — подхвана бащата неловко. — Ама не знам дали ще се съгласиш. Не ти се работи много, виждам.

Милчо се обърна мълчаливо и в мигновената искра, блеснала в очите му, бащата разбра, че бе постигнал целта си.

— Ето що — добави той. — Ние намерихме еласмозавъра, изкопахме го и си го носим у нас. Там ще го препарираме, ще го натъкмим в музея и два пъти в седмицата хората ще го гледат зад витрината. Е, че за това ли пропиляхме толкова труд и пари? — ще рече някой. — Каква полза? Очите ти се усмихнаха, значи и ти си го помислил, нали?

Беглата усмивка, която бе осенила само за миг детското лице, угасна бързо, ала отговор не последва.

Станоев не се отчая, свикнал вече с постъпките на сина си, а го прегърна и почти шепнешком с развълнуван глас продължи да му обяснява упорито, настойчиво:

— Всяко откритие на науката, дори най-отвлеченото и най-теоретичното, служи за щастието на човека. Когато и да е, то все ще намери приложение в практиката, в ежедневния живот. А пък аз…

И сниши още повече гласа си:

— А пък аз, но това да остане само помежду ни, защото не смея да го споделя с другиго освен с тебе, аз очаквам още, мечтая за нещо повече… На нас, палеонтолозите, вече е известно, че тогавашните влечуги са живели дълго, много повече от днешните животни. Всъщност и някои техни потомци, каквито са костенурките и крокодилите, достигат почтена старост, двеста-триста години, но какво е тя в сравнение с някогашното дълголетие? Постоянно, години наред, ме измъчва един въпрос: защо е така? Няма явление без причина. Затова съм решил да проуча до най-малката подробност устройството на нашия гущер, да видя всичките му органи, клетките му, жлезите му и накрая да установя защо е живял толкова…

— Защото е голям, нали затуй? — прекъсна го неочаквано момчето, но ученият поклати глава.

— Нашите китове, ти сам ги видя, са по-големи от него и все пак не доживяват повече от петдесет-шестдесет години. Изглежда не е само големината. Навярно има още нещо, но какво е то? Дали е дължината на правото черво, дали е по-бавна обмяната на веществата, последица от по-слабото развитие на някоя жлеза, или друго…

Той вдигна рамене.

— Аз все се колебая, но в едно съм убеден твърдо, непоколебимо. Този въпрос ще получи своя отговор рано или късно. Ето това е моята мечта — да дам своя принос, да помогна според силите си в борбата за по-дълъг живот. Можеш ли да си представиш какво значи за човека да живее сто и петдесет години вместо петдесет, какво значи двойно и тройно повече години опит, знания, мъдрост — без болести, без страдания, спокойно и уверено. Какви ли успехи, неподозирани и замайващи, би постигнало до днес човечеството, ако неговите великани на мисълта бяха поработили със своите знания и опит поне още петдесет-шестдесет години! Ех, мое момче, това вече е цел, за която заслужава да се живее, нали?

Неволно, увлечено от възторга на баща си, момчето отговори тихо:

— Да, заслужава!

И пак замълча. Но бащата не искаше да пропусне създаденото настроение на близост и разбиране, затова веднага заговори решително, делово:

— За да мога веднага, щом пристигнем, да се заловя с тази работа, трябва да приготвя доклада си тук, на път. А нямам доверие в другите… Ето това исках да те питам — съгласен ли си да се заемеш с нашето съкровище, да наблюдаваш термометрите, влажността, състоянието му, да ме отмениш замалко?

През цялото време, докато го слушаше, момчето стоеше изумено, зяпнало от изненада.

— Ама аз… — заекна то. — Аз не знам… дали ще мога…

— Не се съмнявам! Още утре ще ти обясня всичко. Значи съгласен? А сега да спим!

Двамата се прибраха в каютата и си легнаха. Станоев заспа начаса, ала Милчо дълго не можа да затвори очи, развълнуван от неочаквано оказаното доверие и загледан в илюминатора, където вълните се плискаха като бледи и студени огнени езици.

И може би тъкмо бе задрямал, когато го събуди силен тласък. Стаичката се люлееше лудо. Ето, ето — тя се навеждаше назад, главата му увисваше някъде долу, а краката му се издигаха нагоре, след това се хвърляше напред, главата му се изправяше, а тялото му се свличаше към краката. И след това пак надолу, нагоре, на една страна, на друга…

Поиска да слезе на пода, но тозчас повърна. Баща му, който вече се бе облякъл, го положи пак в леглото и му даде лекарството против морската болест.

Милчо лежеше обезсилен на подскачащото легло, а в това време целият свят се въртеше край него, натискаше го по корема и го задушаваше.

— Татко — промълви той, — какво става?

— Не се плаши! — опита да го успокои Станоев. — Буря! Но ще мине скоро. Чакай да проверя горе!

Той излезе бързо и едва удържащ се на крака, успя да се изкатери по стълбата до капитана.

Намери го застанал до кормчията, захапал угасналата лула, със стегнати мускули на лицето, строг и мълчалив. Този ли беше наистина същият бъбривец, когото познаваше?

— Капитан Филип — докосна го леко по рамото палеонтологът. — Как сме?

— Застигна ни! — изръмжа неохотно капитанът. — А за беда се повредиха машините… Едното бутало… Сменихме го в Сидней. Уж съвсем ново, а то… Да видим как ще се оправим… без двигател…

Дъждът плющеше с всичка сила и обливаше кувертата с порои вода, а корабът се мяташе безпомощно сред разбунтувания океан, като ту потъваше в някакви тъмни пропасти, ту се изкачваше по огромни водни хълмове, застояваше се за миг върху гърмящите им разпенени гребени и пак се сгромолясваше в ревящата бездна. Вятърът отнасяше пяната им като побесняла невидима метла, фучеше в опънатите въжета и в брезентите на спасителните лодки, виеше в комините и отдушниците. Оплетени в разкошна огнена паяжина, по небето лъкатушеха разноцветни светкавици, под чиито кратки проблясвания гигантските вълни изглеждаха още по-ужасяващи. Но гръмотевици не се чуваха. Та те и не можеха да се чуят сред оглушителния рев на бурята.

pbobev_gl_5.png

Станоев не се смяташе за страхлив, но тук, сред този разпенен ад, настръхна. Струваше му се, че в някой момент целият кораб увисваше във въздуха като подскачащ делфин, след което пак се хвърляше надолу и разбиваше в хиляди пръски настръхналите и нависнали в гигантски стрехи оловносиви водни маси. Все повече и повече го обхващаше чувството, обидно и унизително, че е напълно безпомощен, все едно мравка, най-дребна буболечка, играчка на слепите, неразумни сили — той, носителят на разума. Та нали тъкмо това е страхът! Да би могъл и той да участвува в борбата, да би опитал поне да се съпротивява, а то…

Изведнъж помощник-капитанът, който се бе вкопчил в радарния апарат, изкрещя в ужас:

— Рифове!

Капитанът в миг зае мястото му и впери поглед в тъмния екран, където изплуваха и потъваха при всяко навеждане на кораба няколко флуоресциращи назъбени сенки.

— Ха сега! — изръмжа той. — Летят насреща!

Обърна се рязко, блъсна рулевия настрана, ала преди да завърти кормилното колело, страшен трус ги смете на пода. Параходът се закова на място. Зададе се нова вълна, но той вече не можа да се изкатери на нея. Тя връхлетя отгоре му и го обля. Подире й се зададе втора, трета…

Капитанът успя да се изправи ловко и изруга:

— Нептуне, обеснико! Набучи ни най-сетне на вилицата си!

Станоев гледаше с ужасени очи.

— Заседнахме! — изкрещя капитанът, като се мъчеше да надвика бурята. — На скала! Да видим сега как сме се наредили?

Със свръхчовешки усилия те се примъкнаха до трюма, блъскани и отвличани от преливащите води. На стълбата ги пресрещнаха механиците.

— Потъваме! Потъваме!

Капитанът разбра.

— Корпусът е пробит и се пълни!

— Ами сега? — запита ученият.

Никой не му отговори. Капитанът вече се бе спуснал в машинното отделение да провери сам.

Тогава сред цели реки от вода, която беснееше по палубата и пълнеше трюмовете, Станоев прибягна до каютата си. На входа стоеше Милчо, изгубил ума си от страх, по пижама и бос, нагазил до колене във водата.

Бащата го прегърна, после двамата изтичаха нагоре.

Вълните все още ревяха в мрака, блъскаха се в борда и преливаха през цялата палуба, като късаха въжета и къртеха железа, но за щастие по-слаби от предишните. Тайфунът отминаваше към запад.

Успели да притичат с мъка до столовата, двамата се вмъкнаха вътре, примрели от страх. Навън бурята продължаваше да вилнее, но корабът напук все не потъваше.

Тази нощ Станоев разбра с какъв капитан пътуват, видя цялата му смелост и съобразителност, оцени всичките му качества на човек и моряк. Капитан Филип беше неуморим. Винаги в най-опасните места той разпределяше хладнокръвно хората си да разместват товара, да помпат, да запълват пробива. А това беше ужасно трудно, тъй като всички складове бяха пълни с железни блокчета, сред които трябваше непрекъснато да се разчистват проходи с ръце.

Страхотна нощ — сякаш нямаше край!

Най-сетне с угасването на последната мълния черната облачна завеса се изтегли към запад и звездите пак заблестяха, а грохотът на морето позатихна. Вълните още напираха към борда, само че все по-слабо и по-слабо.

И ето на изток се зазори. Сиянието на изгрева бързо се разгоря, припламна, заискри, докато изведнъж слънцето отскочи над хоризонта като огнено кълбо, от чието отражение водата светна като жарава.

На половин миля пред тях се открои коралов атол, подобен на голям пръстен, обрасъл с живописни кичури палми.

Върху опустошената палуба се бе събрал целият екипаж. Една безредна тълпа окъсани, мокри и изтощени хора, с черни сенки под очите, заприличали на привидения, лежаха на пода и се грееха на слънцето.

Застанал сред тях, капитанът заговори бавно и спокойно:

— Е, момчета, и днес се отървахме! Но да не потриваме ръце прибързано! Не всичко е в ред, какво ще ви залъгвам. Насадихме се на коралов риф. Трябва да потегнем тук-там, да позакърпим дупката, да опънем антената, да измъкнем на сухо провизиите. Стомахът на корабчето ни трябва да повърне нагълтаната вода. С две думи: на работа! Затуй ще се разделим на смени!

Сред групата се надигна главният механик, един едър мулат от островите на Океания, омазан с машинно масло и с превързана глава.

— Капитане — заговори той смутено, пристъпвайки от единия крак на другия. — Моряците шушукат, пък и аз, да си призная, мисля като тях. Това нещо натежава много… може да ни катурне…

И посочи с брада огромния хладилник, който бе заел цялата задна палуба.

Окуражени от думите му, няколко гласа се обадиха, отначало плахо, неуверено, а след това все по-смело и по-настойчиво:

— Да го блъснем във водата! Веднага! Какво се маем?

Капитанът ги слушаше мълчаливо, с някаква снизходителна усмивка. Тогава, неспособен да се владее повече, насреща им изскочи палеонтологът.

— Не! Само това не! — кресна той. — По-напред мене ще хвърлите долу!

А капитанът продължаваше да мълчи полуусмихнат, полузамислен. Най-сетне, когато глъчката утихна малко, той продума бавно и уверено:

— Ех, момчета, момчета! Как допуснахте, че дядо ви Филип не е премислил и това! Ако стане опасно, ще го сторим, няма да се колебаем нито миг, но сега за щастие това не е нужно. Дори напротив. Да приемем, че го бутнем — добре. Корпусът ще олекне, ще се дигне нагоре, нали, и ще се пооткърти от скалата. А дупката е толкова голяма, че надали ще сварим да я запълним — и тогава… Вижте, аз предлагам друго, да пренесем туй-онуй на предната платформа, та да ги поуравновесим… Хайде, момци, вярвайте ми — на работа!

Поуспокоени, моряците се пръснаха по местата си, а Станоев приближи до него и стисна ръката му.

— Благодаря ви!

После запита колебливо:

— Уж всичко предвидихте, всичко преценихте, а защо поне не загатнахте да слезем на острова със спасителните лодки? Не е ли по-лесно?

— Уви! — беше отговорът на капитана. — Засега тук е много по-безопасно. Защото преди да стигнем до брега, трябва да преминем ей онзи риф.

И посочи с пръст дългия гребен настръхнали зъбери, които едва се подаваха над водата и в които се разбиваха с грохот прииждащите вълни.