Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)
Допълнителна корекция
Karel (2022)

Издание:

Автор: Петър Бобев

Заглавие: Гущерът от ледовете

Издател: Издателство на ЦК на ДСНМ „Народна младеж“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: Повест

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 15.VII.1958

Редактор: Цветан Ангелов

Художествен редактор: Атанас Пацев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник: Михаил Руев

Коректор: Емилия Димитрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16860

История

  1. — Добавяне

IV

Корабът плаваше бързо на север по осеяното с ледени късове море, сред които се носеха от теченията огромни айсберги, откъснати от вливащите се материкови глетчери. Те се подаваха над водата, наподобили фантастични кристални кули, а понякога и цели скалисти острови, които блясваха с хиляди огънчета, щом прожекторите ги лизнеха с дългите си езици.

Веднъж, когато часовникът показваше обяд, небето на север посивя, обляно в лека седефена дрезгавина, която забули ясните звезди. Не мина много време и там, в далечината над хоризонта, в чиято рядка мъгла се сливаха небето и водата, изплува слънцето. Отражението му заигра в безброй отблясъци по стихналото море — същинска огнена пътека. То се задържа минута-две над морето, но скоро пламъкът му затихна, избледня и се стопи в мрака на отново победилата полярна нощ.

Колкото отиваха по̀ на север, толкова нощите намаляваха, а дните се удължаваха.

Един ден бащата и синът, облечени в дебели кожени дрехи, се бяха облакътили на перилата, по които още блестяха ледени висулки, и гледаха лудия бяг на водата край борда.

Бързият полярен параход се носеше напред в непрогледната мъгла, която минаваше край него в дрипави бели повлекла, като ту просветваше, ту изново го прихлупваше във влажната си прегръдка. Навремени тя ставаше тъй гъста, че забулваше дори водата, която се блъскаше сърдито в бордовете, черна и зловеща. И тогава пътниците изпитваха чувството, опияняващо и в същото време потискащо, че не плават, а летят, летят в някакъв бял хаос, в някакво грозно нищо, без начало и без край.

От капитанския мостик, скрит в мъглата, като че ли отрязан с нож, се чуваха откъслечни команди. Сигналните звънци често проехтяваха, машините забавяха хода си и по рязкото наклоняване ту към десния, ту към левия борд пътниците разбираха, че корабът променя курса си.

— Заобикаляме айсбергите — обясни Станоев, доловил въпросителния поглед на сина си.

— Тъй ли? Че как ги виждат?

— С радара. Неговите вълни се носят пред нас — все едно живи разузнавачи, и ако срещнат по пътя си някакво препятствие — параход, скала или ледена планина, се отразяват назад като ехо, да ни предупредят.

Изведнъж без никакъв преход корабът изскочи от мъглата. Ниското полярно слънце засия на север — безформен лимон, увиснал на замръзналото синьо небе. Черната водна бездна сякаш по магия измени цвета си и заискри в нежни изумрудени багри, по които светваха и угасваха отблясъците на слънцето.

Станоев протегна напред ръка.

— Гледай, гледай — айсберг!

Точно насреща им, на разстояние миля — миля и половина, не повече, приближаваше един ослепително бял остров с отвесни синкави стени.

Улисани в необикновената гледка, двамата не усетиха как до тях застана безшумно един човек с дебел кожух и високи гумени ботуши.

— Погледни през него! — обади се той, като нагласи бинокъла си пред очите на детето.

Станоев се извърна учуден.

— Капитан Филип, вие говорите нашия език — българин ли сте?

— О, не! — засмя се новодошлият. — По рождение съм французин, но съдбата ме събра с българи и волю-неволю научих езика ви. Не ви се обадих досега, понеже бях много зает — нали видяхте: бури, айсберги — трудничък е този път все още… Но сега се поосвободих и дойдох да си побъбрим.

После се наведе към момчето:

— Завърти тези гривни да нагодиш бинокъла към очите си! Ха сега кажи какво виждаш!

Милчо го изгледа нерешително. Той беше забелязал отдавна, че капитанът дири начин да се сприятели с него. Откак го видя на парахода, винаги когато го срещнеше на палубата или в салона, все му се усмихваше приятелски.

Приятелство! — момчето нацупи неволно устни. — Приятелство с такъв капитан, мъничък, слабичък, с очила. И на туй отгоре несериозен — все се смее… Ех, де да беше някой истински морски вълк, като онези в романите — едри и силни капитани, с юмруци-чукове!… А този? Та всичките му подчинени са два пъти по-големи от него!

При все това, за да не го обиди, момчето изпълни съвета му. Та той все пак беше възрастен човек, капитан.

Милчо ахна от изненада:

— Я, хора!

— Ха, ха, ха! — прихна да се смее капитанът и изпусна лулата си.

Малкият вдигна към него недоволно лице, но срещнал сините му очи, които се усмихваха добродушно под изпъкналите очила, неволно се засмя.

— Но аз…

— Я се взри по-добре, позагледай се! Не ги ли познаваш? Та това са пингвините, чудните полярни птици, които не умеят да летят, но затова пък плуват! И как плуват! Да им завидиш. Нирят под водата и ловят риба.

Милчо най-сетне успя да нагласи окулярите и в зрителното поле на далекогледа се избистри образът на ледената планина.

Каква прелест! Слънцето обливаше огромния леден масив с леко розово зарево, което трептеше в огнени искри по блесналите кристални стени, нагризани от стоплената вода. А отгоре, върху равната му повърхност от зърнест фирн, се бяха стълпили може би сто, може би двеста пингвини с бели кореми и увиснали отстрани като ръце черни крила.

pbobev_gl_4.png

Капитанът добави:

— Кораб, леден кораб със строѐн на борда екипаж. Да ги поздравим!

А след това подвикна на помощника си, който тъкмо бе излязъл на мостика:

— Свири за поздрав!

Помощник-капитанът, един едър червенобузест германец с увиснали руси мустаци, когото всички наричаха Големия Ханс, козирува и чевръсто влезе в кабината.

Само след миг ревът на параходната сирена процепи тишината на морето.

— Озъртат се уплашено — съобщи Милчо, като подаде бинокъла на баща си. — Виж ги и ти, татко!

Погледнал случайно встрани, Станоев забеляза как някаква тъмна сянка забули усмихнатото лице на капитана, който ненадейно вдигна два пръста към фуражката си и си тръгна.

— Извинете, връщам се на мостика.

— А бинокълът?

— После ще го върнете — отговори капитанът в момента, когато стъпваше на отвесната стълбичка.

Станоев се озадачи — какво стана, обидиха ли го нещо?

Ала прекрасната гледка отвлече наново вниманието му.

Плаващата ледена планина заедно с необикновения си екипаж бе останала далеч назад, а насреща им се задаваха нови и нови айсберги, пръснати в безредни архипелази от ослепително бели островчета.

Следобед Милчо и баща му излязоха пак на палубата.

От трюма се носеше глухият ритъм на машините, от който палубата трепереше леко, а горе в стъклената кабинка, пламнала в отраженията на ниското слънце, дежурният офицер предаваше по телефона последните си нареждания.

Параходът заобикаляше по-големите ледени блокове, а малките разсичаше направо с кила си и летеше напред, оставяйки зад кърмата дълга запенена диря.

Станоев откъсна поглед от хоризонта, където изникваха все нови и нови айсберги, после се обърна към лъскавия корпус на огромния хладилник, който лежеше върху задната платформа.

„Вътре е! — потръпна от доволство той. — Еласмозавърът!“

В този миг над главите им прогърмя дълбокият бас на капитана.

— Китове!

И додето се обърнат, на три скока капитан Филип се озова до тях.

— Ей там, право на юг! Или не, по-добре елате горе! Оттам се вижда по-ясно.

Тримата изтичаха бързо на мостика пред стъклената кабинка, в която безучастният кормчия, загледан право напред, превъртваше кормилното колело.

Капитанът посочи с ръка към далечината, където водата сякаш се разбиваше в някакви подводни скали.

— Наближават. Скоро ще ги разгледаме по-добре.

И действително не след дълго време те видяха дори без далекоглед двадесет-тридесет огромни туловища, които ту се подаваха над водата, ту потъваха в нея, разпенили морето с мощните си опашки.

— Просто да не повярваш, че тези дебелаци са толкова пъргави, нали? — засмя се старият моряк.

После, сякаш забравил бащата, той се зае да обяснява само на Милчо:

— Ето ги най-големите животни на земята. Този, първият, който се носи пред всички, е дълъг повече от тридесет метра и тежи не по-малко от сто тона. А знаеш ли теглото на „езичето“ му?

Момчето впери в него любопитен поглед.

— Ето колко — три тона, което се равнява на шест вола — натърти капитанът, доволен от произведеното впечатление. — Ами сърцето му?

И си отговори сам:

— Шестстотин-седемстотин кила, повече от един вол. При тази големина, как мислиш, колко ли тежи мозъкът му?

Без да усети, Милчо се увлече в този своеобразен изпит и отвърна неуверено:

— Сигурно един-два тона… Я колко е голяма главата му!

Капитанът изчака малко със загадъчна усмивка на уста, сетне сне лулата от зъбите си.

— Само два килограма.

И прихна да се смее, като видя учуденото му изражение.

— Голям, но възглупавичък е този приятел. Затова човекът, който е хиляда и петстотин пъти по-малък, от най-далечни времена надвива тези грамади от мускули и мас — избива ги с прости харпуни — нали си виждал по картинките едни назъбени копия, вързани с въжета?

Китовете минаха на миля — миля и нещо вдясно от кораба, направиха малък завой и се изгубиха към север, а запъхтяното им дишане още дълго се чуваше ясно като съскане на па̀ра, изпускана от претоварен локомотив.

— Сега заповядайте в моята каюта да се посгреем! Измръзнахме малко, но вярвам, че сте доволни. Китовете не се срещат много често както кравите, да речем.

Поканата беше тъй любезна, че не можеше да се откаже. След като влязоха в каютата, капитан Филип им посочи две кресла. Почерпи момчето със сладки и портокалов сок, а на професора и на себе си наля ром.

Станоев, който рядко пиеше, едва преглътна парещата течност и запали цигара.

— Та тъй значи? — подхвана неочаквано домакинът. — Вие сте научен работник, а не атлет. И то не какъв да е учен, ами палеонтолог. Ха, ха, ха!

И се отдръпна настрана, за да огледа повторно едрото тяло и широките рамене на Станоев.

— Палеонтолог, простете на мене, невежата — нещо като иманяр, нали, или по-право колекционер на кокали.

Милчо пак го стрелна с недоволен поглед. Като е капитан, да не си въобразява, че има право да се надсмива всекиму? Но щом видя беззлобните му сини очи и широката усмивка на баща си, успокоен се зае да разучава каютата.

Чий ли е този портрет над леглото?

А в туй време капитанът продължи със своята кротка усмивка:

— Според мене един човек на науката, още повече професор, трябва да изглежда другояче — с голо теме, с очила, намръщен, важен, а вие?

Разведрен от тези непринудени обноски, Станоев отвърна със същия тон:

— Драги капитане, но разберете, моята работа не е само да стоя в прашния музей сред кокалите, както се изразихте преди малко, сред кокалите на отдавна измрели животни, да ги описвам, да ги подреждам, да ги номерирам… Палеонтологът преди всичко трябва да ги търси сам в природата, а за това той трябва да бъде турист — да ходи, да ходи, да ходи, да копае сам, да рови…

Капитан Филип махна с ръка.

— Тъкмо ме подсетихте. Чудя се нещо. Виждам, вие извадихте гущерчето — е добре, а после? Каква полза от това?

— Да, каква полза? — повтори въпроса му Станоев. — Ето каква! Никой преди нас не е изучил устройството на някогашните животни, на нашите далечни прадеди. Но какво говоря аз? Никой не е видял поне как изглеждат. Никой! Ние само се досещахме за тях, като ги сравнявахме с днешните им потомци. Но дали са били именно такива? Нека си припомним само онези странни обитатели на земята — динозаврите, чудовищните гущери! Милиони години те са съществували почти без промяна до загадъчната им гибел в края на мезозоя, сякаш еволюцията им е била спряла, а в нашата ера, само за няколко десетки хиляди години, животните са се изменили напълно — да си припомним мамута, косматия носорог, пещерната мечка. Защо те изчезнаха тъй скоро от лицето на земята? Дали причина за това е само промяната на външните условия? Въпрос след въпрос изникват всеки ден. А те не са въпроси на празно любопитство. Не са безполезни, както понякога си мислят хората. Човекът се е коронясал за цар на природата. И с право. Но кажете — може ли да я владее той, без да я познава? Може ли да създава изобилие от блага, да се бори с болестите, да създава нови породи животни и нови сортове растения, да изгражда и себе си като човек, ако не е…

Заслушан в думите на учения, капитан Филип хапеше умислен мундщука на лулата си, забравил да я запали. Шеговитият израз на лицето му се бе сменил с друг, съчувствен, разбиращ.

— Та това е нещо голямо — не можа да се стърпи той накрая. — Нещо епохално!

Професорът замълча минута-две, угаси цигарата си в пепелника и потвърди:

— Епохални открития, казахте вие. Е, да! Имало е и ще ги има. Открития, които са смайвали света, които са обръщали надолу с главата старите схващания, които са правели живота на човека все по-лек и по-хубав. Та нали това е смисълът на науката — да ни въоръжи със знания, с много знания, които да ни помогнат при създаването на по-хубавия живот. Ех, и на мене ми се иска да бъда Дарвин, Павлов, Пастьор. Та на кого ли не се иска това — да знае, че със своя труд е спасил хиляди човешки същества, че е намалил страданията на други! Но…

Увлечен в разказа си, той се изправи до прозореца и загледан навън, без да вижда нищо, добави:

— За жалост гениите не се раждат тъй често. За нас е достатъчно да изчоплим само едно-единствено зрънце истина, за да бъдем доволни. Защото ние сме хиляди, множество. Хиляди, безброй зрънца, това вече е друго. И тогава, утре или в други ден, пак ще се роди някой Дарвин, Пастьор или Павлов, който ще спои тези безброй зрънца в нова величествена сграда на знанието.

Капитанът пак кимна с глава, а Милчо както винаги мълчеше, зареял поглед към лазурното късче небе, което просветваше през прозореца.

— Ето това правя и аз — довърши Станоев. — Мъча се да изчопля зрънцето, което ми се полага. Но едно трябва да се знае…

И обърнат повече към сина си, додаде натъртено:

— Не се ли отдадеш на своето дело с всичката си жар, дори и това зрънце няма да извадиш, а ще изживееш живота си мърцина — излишен и безполезен. Жар, моето момче, жар във всяка работа!

Ученият оброни глава. О, той имаше премного жар! Но как да пренесе от нея поне едно въгленче в душата на сина си! Да го съживи, да го ободри — какво не би дал за това!

Изведнъж капитанът посочи с ръка към далечината.

— Ето един от многото острови по този край, действуващ вулкан. Виждате ли лулата му?

Сред морето се извиваше огромен конус, затрупан със сняг. От пукнатините на оголения скалист връх изригваха жълти кълба дим, но вместо да излетят към небето, те се свличаха надолу по стръмните склонове като разкъсани мъгли, които ту се сплъстяваха и забулваха целия остров, ту се разсейваха при всеки повей на вятъра. По скованите от ледове скали се стичаха пролетни ручейчета и се разбиваха от скала на скала в пенливи водопади.

— Септември! — каза капитан Филип. — Пролетта иде!

Милчо го погледна в недоумение, но съобрази навреме, че тук е Южното полукълбо, и обърна очи към бавно отдалечаващия се остров.

Върху изметените от снега канари, по припеците към север, личаха разкъсани масленозелени петна.

— Я, и полянки! — посочи той с ръка.

Но старият моряк поклати глава.

— Не, тук не се срещат нашите слънчеви поляни, осеяни с пъстри цветя. Единствените растения, които могат да устоят на тукашното кратко лято, са лишеите и мъховете. Лято, казах, и то какво лято, понякога по-сурово от нашите най-люти зими.

— Значи това е мъх! — учуди се Милчо. — Ами какви са тези животни, които плуват край острова?

— Тюлени — отговори тутакси баща му, а капитанът притури:

— Още не са свикнали с хората, затуй бягат да се спасяват на брега. Тъй правят те — когато врагът е в морето, бързат към сушата. Погнат ли ги от сушата, тичат към водата.

И наистина стотина тюлени бързо се измъкваха на ледения бряг, пропълзяваха тромаво по него и чак под скалите, вече поуспокоени, се обръщаха да се убедят, че никой не ги преследва.

Внезапно капитанът се сепна:

— Тю, бре, пак се разбъбрахме! Пък аз имам да върша много неща. Тъй е то на кораб, приятели — времето стига и за приказки, и за мълчане — каквото ти хареса! Затуй ние, моряците, ставаме или мълчаливци, или бъбривци… Пасажерите също…

И забърза към мостика.

Неусетно островът с тюлените се изгуби назад, забулен от дима на вулкана, а бащата и синът, всеки отдаден на своите мисли, дълго още гледаха морето, където все по-рядко и по-рядко се мяркаха белите айсберги сред тъмнозелената блеснала повърхност.