Петър Бобев
Гущерът от ледовете (18)

X

Моторът забръмча и лодката се отдели от брега, повлякла подире си дълга кипяща опашка. Нощта настъпваше бързо, както всяка тропическа нощ, почти без здрач. От дълбините на океана изплуваха плътни сенки. Само водните течения все още просветваха с розови искри. Вълните прииждаха една след друга, нагъваха се като лъскава черна коприна, повдигаха лодката и я отпускаха плавно надолу.

Внезапно от носа на единия кораб блесна огнено облаче, а след няколко секунди рязък оръдеен изстрел процепи тишината. Блесна втори път и последва втори гръм. В същия миг затрещя цялата флотилия.

Милчо изтръпна. Какво има! Той се притисна до баща си разтреперан, а капитанът хвана пушката и се изправи с устремен към морето поглед.

Ту от едно, ту от друго оръдие пламваха червените огънчета и осветяваха лъскавата морска повърхност, а гърмежите не преставаха, слели се в един общ неспирен тътнеж.

Моторницата вече се бе прилепила към борда и Милчо тъкмо беше стъпил на спуснатата стълба, когато някакво огромно туловище ги блъсна, преобърна ги, после се преметна във водата и изчезна.

Една ръка се хвана за стълбата. Милчо я пое и я изтегли. Беше баща му. След това двамата измъкнаха от водата капитана и останалите моряци. Чудовището ги бе оставило, кой знае защо, и се бе отправило към съседните кораби, от които сега се носеше безредната стрелба.

Щом се изкатериха, мокри и изплашени, на палубата, капитанът веднага даде няколко команди на екипажа, а след това тичешком се прилепи към оръдието.

Светлините на прожекторите шареха по океана, кръстосваха се и дебнеха да уловят разярения великан.

Ето го! Изскочил от морската бездна, той се подхвърли като делфин над водата.

Петте оръдия изтрещяха едновременно и два снаряда-харпуни се впиха със свистене в тялото му. Гигантското влечуго изви врата си, захапа едното въже и го претри за секунда. След като прегриза и второто въже, то се гмурна надолу, а по катранената повърхност на океана запълзяха едри концентрични вълни, които се разбиваха с плясък в бордовете.

Неочаквано звярът изплува до съседния кораб, подскочи нагоре, докопа със зъби мачтата му, прекърши я и отново изчезна в дълбините.

Полесражението опустя. Оръдията заглъхнаха. Но тази тишина беше страшна, зловеща, изпълнена с трепет и напрежение.

Капитан Филип стискаше конвулсивно ръкохватката на оръдието, а Станоев и синът му, застанали неподвижно до него, се взираха с разширени горящи очи в океана.

Минута, две, три…

И ето, корабът от лявата им страна пак откри огън. Но късно! Великанът се подхвърли нагоре и смете във водата цялото оръдие с прислугата му. След няколко мига той се показа над водата точно между параходите. Всички оръдия изтрещяха едновременно. Снарядите дигнаха няколко нови гейзера край него, ала той не мръдна.

Огромен и страхотен, изправил като гранитна колона над вълните могъщата си шия, гущерът въртеше глава на всички страни, впил във враговете си искрящия от злоба поглед на единственото си здраво око. От многобройните рани по тялото му течеше тъмна кръв. А той сякаш не усещаше нищо.

И тогава с грозен рев, от който косите на Милчо настръхнаха, побеснелият гигант се понесе право напред, размахал огромните си плавници.

Капитанът дръпна спусъка. Префучалият снаряд се впи в широките гърди, изтрещя и там изведнъж цъфна голяма рана, от която бликна фонтан от кръв.

— Улучих! — възкликна старецът.

Смъртно раненият звяр спря само за секунда, а след това се стрелна към неприятелите си с още по-голяма стръв.

Повлякъл изплашен сина си, Станоев побягна назад, сподирен от капитана и прислугата на оръдието.

И ето — щом достигна кораба, умиращото чудовище се подхвърли тежко, закачи предните си плавници за борда и опита да се покатери горе. Напъна се веднъж, два пъти, вкопчи се със зъби в основата на мачтата — да си помогне, но тя не издържа и се прекърши с трясък.

Тежкото туловище се хлъзна назад, като помете със себе си парапета, отдушниците и оръдието, превъртя се по гръб и потъна.

Един след друг хората взеха да се измъкват от скривалищата си и да надничат страхливо през борда.

Дълго след това светлите снопове на прожекторите претърсваха искрящата водна повърхност като опипващи ръце, ала напразно.

Еласмозавърът не се показа вече…

Замислен и развълнуван, Станоев промълви:

— Той е бил страшилище в някогашните морета. Свикнал е да бъде победител, та нали хиляда години е побеждавал, за да живее, а сега… Представете си, да преспиш шестдесет милиона години под леда, за да се събудиш един ден в някакъв нов свят — съвсем различен, чужд, враждебен… Но той не можа да проумее, че времето му е отминало безвъзвратно, не можа да се примири, не можа да разбере и това, че на света е дошъл човекът… И ето…

На изток, над хоризонта, изплува луната — едра, кървавочервена, забулена в черна мъгла. Пламтящата й диря се проточи върху накъдрената повърхност на океана, начупи се и заблещука в милиарди рубинени искри.

Милчо, баща му и капитанът стояха на палубата с наведени глави, загледани надолу към водата, която се плискаше глухо в борда.