Петър Бобев
Гущерът от ледовете (16)

VIII

Внезапно капитан Филип почувствува отслабване на убийствената прегръдка. Дробовете му пак задишаха, а пред очите му просветна.

Какво става?

Той надзърна през сплетените пипала и видя как от бездната на океана се появи озъбената уста и дългият врат на еласмозавъра, зад който изплува могъщото му, безобразно късо тяло.

Ужасѐн от завръщането на омразния съсед, октоподът блъсна плячката си настрана, изтласка водата от мантийната си торба и отскочи като ракета назад към струпаните скали.

Паднал по гръб, капитанът притихна, убеден, че трябва да стои неподвижен, без да трепне, ако иска да се отърве невредим.

Щом съзря бягащия осмоног, исполинският гущер се спусна след него и тъкмо пред скривалището му го докопа с кривите си зъби. За главоногото нямаше друг изход. Принудено да приеме борбата, то метна напред мощните си пипала, дано омотае с тях противника си, ала едва достигна половината от дългата му шия.

Разярен от тази неочаквана и безполезна съпротива, еласмозавърът размята главата си, върху която октоподът беше залепнал като огромна жива торба, а човекът побърза да се възползува от тяхната схватка, изпълзя назад и се прикри зад каменните блокове.

Но борбата не трая дълго. От гняв гигантският осмокрак изменяше бързо цвета си, по тялото му пробягваха като облаци по-светли и по-тъмни петна, а в очите му избухваха зловещи пламъчета.

Изведнъж, разбрал цялото безсмислие на борбата, с разръфани пипала, той се откъсна от врага си в последен опит да се спаси, но в същия миг безжалостните зъби докопаха тлъстото му тяло и с един замах го раздраха.

Няколко минути огромното мекотело се мяташе безпомощно по дъното, а пипалата му продължаваха да се усукват в конвулсивни движения, докато огънят в изпъкналите му жестоки очи угасна напълно.

Свит сред струпаните скални блокове, старият моряк наблюдаваше с някакво смесено чувство на ужас и възхищение дивата исполинска битка. Наистина на кой друг човек преди него се е удало да види това, което ставаше пред очите му — сякаш по чудо бе прелетял тези десетки милиони години назад, в онази тайнствена ера, за която бе говорил Станоев при гонитбата на ранения кашалот.

Той беше запомнил добре от разказа на палеонтолога, че рибите, и то едрите риби, и главоногите са били главната храна на еласмозавъра, но колко различно бе сухото знание, тъй само налучкано като несмело теоретическо предположение пред живия живот.

И ето, животът потвърди това предположение. Победителят раззина страхотната си уста и налапа торбата на умиращия октопод.

„Сега челюстите ще се разтегнат — помисли си морякът. — И плячката ще се хлъзне в дългата шия, една грозна подутина, която бавно ще пропълзи до стомаха.“

До стомаха, а там може би…

Той тръсна глава — по-добре да не мисли, защото ще полудее, а да изпълни решението си! Сега е моментът да подхвърли бомбата и да сложи край на борбата… Но къде ли е тя? Навярно я бе изпуснал, когато октоподът го нападна. А другата, на пояса? Капитанът опипа мястото, където я бе закачил, но не намери и нея. Наведе с мъка шлема си, разгледа се и въздъхна отчаян.

Каква беда! Той беше останал съвсем беззащитен, защото и втората бомба бе пропаднала някъде.

Времето течеше, а звярът продължаваше необяснимо да се мъчи с едрата си плячка, опитваше да я погълне, връщаше я назад и пак се насилваше да преглътне, размятал ядно глава, от която се вееха безжизнените пипала на главоногото.

„Но той не може да яде!“

Тази мисъл проряза като светкавица съзнанието на притаения човек.

„Както оня тритон, изкопан от предледниковата пръст, там в Сибир…“

Професорът беше обяснил и това: „Навярно парализа на глътката — беше казал той. — Поради бързото размразяване на мозъчните клетки.“

Значи тази е причината за непрекъснатите набези и неутолимата му стръв за убийства — дивият, незаситен животински глад!

Най-сетне, побеснял от неуспеха, гущерът изплю жилавата си плячка, превърната в някакво смачкано кълбо, и без да я погледне повече, се втурна към скривалището си. Триметровият му плавник почти докосна шлема на залегналия сред скалите водолаз.

Капитанът се поколеба — да продължи ли пътя си, или да изчака излизането му? Добре, ще чака, това беше най-разумното, но ако Милчо е вътре…

Не! Нямаше време за губене!

В същия миг, когато той се измъкна от убежището си и взе да се примъква, треперещ от страх, край разкъсания осмокрак към зиналата черна дупка, оттам пак изплува еласмозавърът, понесъл се към океана — огромен, грозен, вдъхващ ужас.

Старият моряк го проследи от вдлъбнатината на стената, където се бе долепил при минаването му. От що ли е тъй разярен? Такова раздвижване — влизане и излизане! Навярно е побеснял от глад. Влечугите, които обикновено са мудни животни, бързат само когато ловят плячката си.

Той пристъпи към полегналата торпила върху неравната камениста площадка и натисна копчето. Но моторът не заработи. Натисна втори, трети път, разтърси я, опита да запали прожектора — напразно! Блъсната случайно при страшния двубой, машината се бе повредила.

Ами сега?

Сега! Какво от това? Ще тръгне пеш, без да се бави!

И стиснал здраво челюсти, капитан Филип пак пое напред в нарастващия мрак, решен да изследва докрай зловещата бърлога.

Още при първите крачки насреща му връхлетя глутницата исполински крабове, които бяха изплашили и Милчо.

„Привлича ги миризмата на сюнгерчето“ — обясни си той сам причината.

Но за него те не бяха опасни, защото знаеше за съществуването им, познаваше и навиците им. Едва щракнал електрическото фенерче, което висеше на гърдите му, те отстъпиха назад, ослепени от светлината. Така окръжен и следван от тях на няколко крачки, водолазът продължи да навлиза към неизвестността.

Когато най-сетне проходът свърши, задънен от стръмната каменна стена, капитанът освети цялата околност, но не можа да открие друг отвор.

Нима ще спре дотук?

Той вдигна глава нагоре и случайно забеляза едно бледо петно върху черната водна повърхност.

Светлина! Та това значи изход! Изход, до който трябва да се добере! На всяка цена!

Вдясно лежеше грамада от струпани камъни. Водолазът се покатери нагоре с ръце и крака, задъхан, изморен, докато най-после се измъкна над водата, пропълзя на брега и разгледа пещерата, в която беше попаднал. Голи скали и пясък! Само това, нищо друго!

Вече нямаше никакво съмнение — всичко, всичко беше загубено!

Капитанът щракна ключа на радиопредавателя.

— Озовах се в една пещера — извика той в микрофона с отпаднал глас. — Една пространна кухина под острова, свързана с морето, която му служи за скривалище…

— А Милчо, момчето ми? — запита тревожно някой оттатък.

Познал гласа на Станоев, старият моряк млъкна. Как да му каже: „Няма го!“ И ето смутен, объркан, той изключи предавателя, без да отговори.

След това пое назад, смазан от скръб, и в този миг се вцепени от ужас.

Едва успял да си помисли: „Ех, ако бяха в мене бомбите!“ — от водата се измъкна отвратителната глава на еласмозавъра. Страшната уста се разтвори широко и го налапа, а дългите остри зъби се хлъзнаха по здравата броня. Нещастникът изтръпна от зловещото им скърцане, ледена пот навлажни челото му.

„Значи така! — сети се той. — Като истинско влечуго иска да ме нагълта цял, и то непременно с главата напред!“

И толкова!

Гущерът разтърси ожесточено челюсти, тилът на капитана се блъсна в шлема, после тялото му се отпусна безчувствено на пясъка.