Петър Бобев
Гущерът от ледовете (15)

VII

Милчо отвори очи и се огледа.

Намираше се легнал по гръб в една обширна пещера, потънала в тъмнина. Само горе, високо-високо през някаква пукнатина на тавана се процеждаше сноп бледа светлина.

Грозен потискащ мрак и само един светъл лъч!

Къде е сега? Защо е тук?

Напрегна паметта си, но там беше съвсем пусто. Никакъв спомен, никаква мисъл не можеше да изплува от празнотата, която бе обгърнала съзнанието му.

Той продължаваше да лежи, затиснат от някаква непоносима тежест, загледан в светлия процеп сред пещерния свод.

А какво е това пред лицето му?

Момчето посегна с ръка и чукна илюминатора на водолазния шлем.

И в този миг сякаш се отприщи отдавна задържан бент. Спомените рукнаха в съзнанието му, сблъскаха се, подгониха се — същински порой.

Ето, малкият водолаз стои на палубата и облича дебелите фланели и вълнените чорапи, нахлузва гумения костюм, слагат му бронята, завинтват глобуса с прозорчето… После…

О, после! После!

С вик на ужас той наново изгуби съзнание.

Колко време бе стояло така, час ли, два ли, или десет, нещастното момче не знаеше. Но когато пак отвори очи, то изведнъж си припомни всичко. Бързо, като накъсана филмова лента, пред него се занизаха последните преживелици, едни от други по-ужасяващи…

През борда надниква гигантска озъбена глава… Надвесва се отгоре му. Разглежда го с алчен поглед. Момчето изпищява и се втурва да бяга, но краката му са залепнали за палубата като в кошмарен сън. И то полита. Тогава зиналата морда се спуска, захапва го, издига го във въздуха… През илюминатора се бялват дългите закривени зъби — а след това всичко потъва в мрак…

Дали и това не е сън, един грозен сън, който още трае, но който ще свърши, трябва да свърши най-сетне и Милчо пак ще се намери в тихата каюта на меката постеля, а баща му ще се надвеси от горното легло и ще запита: „Нещо страшно ли сънува, момчето ми?“

Ала сега това не беше сън!

Тъпата болка в главата, драскотините от шлема по челото, натъртеното тяло — всичко показваше ясно, недвусмислено, че не беше сън.

А как е попаднал тук?

Поизправил глава и надникнал с мъка около себе си, той съзря на две крачки от краката си едно тихо езерце, което лъщеше като неподвижно черно огледало.

Вода!

Ужасът изново стисна гърлото му. Щом има вода, от нея всеки миг може да изскочи звярът и пак…

Не! Не бива да остава тук! Трябва да се махне по-скоро, по-далеч от водата! Бързо, бързо!

Костюмът тежеше, та го смазваше, а Милчо не можеше да го свали от себе си. Обърна се по очи и запълзя към стената на пещерата.

По-далеч! По-далеч!

Но както се влачеше по влажния пясък, той внезапно забеляза, че водата на езерцето закипя и оттам изникна безобразната глава на чудовището.

Отмаляло от страх, с разтреперани ръце и нозе, момчето забърза настрани, колкото му позволяваха силите.

Уви! Светналите кръвожадни очи го съзряха скоро, озъбената глава се изхвърли напред и отново налапа водолазния му шлем.

— Татко, помощ!

Викът му прокънтя, оглуши го и заглъхна, удавен в дебелите стени на тежкия глобус.

Малкият водолаз обезумя, размаха ръце и заудря с юмруци гигантската противна муцуна.

Сега само една мисъл го бе овладяла — ще издържи ли шлемът срещу тези първобитни челюсти… и докога?

Най-подир, омаломощен от борбата, той се отпусна неподвижно. Гущерът стисна още два-три пъти със зъби, а след това, навярно разбрал, че няма сила да строши металното кълбо, остави го и като положи глава на пясъка, впери в него свирепия си глупав поглед, сякаш се чудеше какво ли е това същество с такава яка черупка.

Милчо не смееше да трепне, вцепенен и като че хипнотизиран от святкащите зелени очи.

— Татко, къде си, татенце? — шепнеха пресъхналите му устни.

При всяко мръдване хищникът се надигаше застрашително, готов пак да го сграбчи.

Докога ли щеше да продължи тази жестока игра?

Момчето лежеше, без да мърда, дори без да диша, уверило се от опит, че чудовището не забелязва неподвижните предмети. Само резките движения привличаха вниманието му.

Неочаквано, тъкмо когато Милчо беше изгубил всяка надежда за спасение, звярът се обърна сърдито и се гмурна в езерото, като изплиска вода чак до тавана на пещерата.

Време за губене нямаше.

Нещастният юноша пак запълзя към каменната стена. Където и да е — само не до водата! Пълзя много, но никъде не можа да открие търсения изход. От всички страни препречваха пътя му изгладените каменни сводове, които се събираха над него във високо кубе, пресечено от светлата пукнатина.

Светлина — единствен изход, единствена надежда! Но как да я достигне?

Изведнъж той се сети: а как е попаднал тук? Отде минава врагът му, отде влиза и излиза?

Но само мисълта да се потопи отново във водата, където изчезна гущерът, скова мускулите му. Какво ли щеше да срещне там, в черната яма?

Милчо постоя разколебан минута-две. Да остане ли тук и да чака покорно завръщането на мъчителя си? Не! Само това не! Трябваше да опита, ако искаше да се спаси, ако искаше да живее! Той беше сам, съвсем сам, нейде сред океана, и никой друг не можеше да му помогне.

Мисълта му заработи бързо, трескаво. През отвора влиза въздух — значи над пещерата е суша… Ако мине през подводния тунел и тръгне назад, ще попадне на тази суша. Това беше ясен и прост план — оставаше само да се изпълни.

Стисна зъби и навлезе във водата.

Тялото му олекна, потъна до пояс и спря, заплува като мехур по езерото.

Трябва да изпусна въздуха! — сети се Милчо и натисна с глава клапата, както го бе научил капитан Филип.

Част от въздуха в глобуса и в гумения костюм излетя шумно навън, а водолазът пропадна надолу, блъсна се в една издатина на скалата, отскочи от нея, удари се в друга и неусетно спря, увиснал в непрогледния мрак.

„Половин минута за свикване с налягането!“ — тъй беше казал капитанът.

Милчо взе да брои с пресъхнали от страх устни:

— Едно, две, три…

Ами ако чудовището се върне?

По тила му пропълзя ледена тръпка.

— Четири, пет, шест, седем… десет… двадесет… тридесет…

Повече не можа да издържи, докосна вентила и пак хлътна надолу в тъмната бездна.

Най-сетне краката му опряха в дъното.

Някъде в далечината през черната като туш вода проникваше слаба дрезгавина.

Значи през този проход го е донесъл гущерът — донесъл го е тук, за да го изяде на спокойствие. И само дебелият шлем му е попречил.

Без да губи време, Милчо забърза към далечното бледо петно, като се препъваше в неравностите на дъното и в струпаните каменни блокове, тъй както се придвижва всеки водолаз — наполовина с ходене, наполовина с плуване, ниско приведен, като че ли се бори с най-яростната буря, тласкайки се напред с пръстите на оловните обувки.

Ще му се удаде ли да се измъкне? Ще превари ли завръщането на гущера?

По-скоро! По-скоро!

Светлината ставаше все по-ясна. Край прозорчето на водолазния глобус взеха да се мяркат непознати риби. Но той нямаше време да ги погледне — бързаше, падаше, ставаше.

Внезапно момчето се закова на място. Пътят му бе заварден от десетина исполински крабове, които стигаха до пояса му. Изправили уродливи тела на дълги шипести крака и насочили към него огромните си щипки, те мърдаха живите си очи, прилични на далекогледи, и го разучаваха лакомо, като движеха непрекъснато многобройните си челюсти, сякаш му се заканваха.

Неволно Милчо отстъпи назад. Раците тутакси се втурнаха насреща му, но щом той спря, опрял гръб в каменната стена, те също се заковаха край него, като не спираха да движат очите си и да му се заканват с уста.

Да се върне ли назад?

Не, в никакъв случай! Еласмозавърът беше по-страшен!

С вдигната глава той пристъпи напред. Кривите раци го стрелнаха недоволно с очи, после нагънаха начупените си крака, побягнаха встрани и се изпокриха зад скалите.

Малкият водолаз използува отстъплението им, за да притича край тях. Случайно ръката му се заплете в някаква каишка, преметната през рамото му, на която беше закачено гумено сюнгерче. Без да се досеща за какво служи то, той го хвърли и продължи пътя си.

Тогава почувствува, че въздухът му не стига. Кислородът се изчерпваше. Ушите му забучаха като повреден, неспиращ звънец. А наоколо се стелеше все същият мрак и само хей там, в далечината светлееше нежно резедаво облаче — изходът на пещерата.

Милчо се мъчеше да върви по-полека, както го бе учил капитанът, за да не се изморява, ала когато зърна подире си цялата глутница дебнещи раци-великани, които размахваха назъбените си клещи, той не можа да се овладее повече и с всички сили се затири напред.

Вляво до струпаните едри каменни късове подскачаше някакво огромно кълбо от намотани дебели въжета. Момчето се взря в него, любопитно и уплашено, но щом позна октопода, мигновено отстъпи към стената, без да допусне дори, че там, в това страшно кълбо, е омотан приятелят му, капитанът на кораба.

По-бързо! И по-далеч от тази гробовна тъмнина, от тази зловеща бърлога!

Резедавото облаче в далечината нарастваше с всяка крачка — все по-светло, все по-блестящо, докато най-сетне черният тунел свърши, а отгоре засия блесналата на слънцето водна повърхност.

Напреде му изникна завеса от високи кафяви водорасли, цяла гора от водорасли, глуха и безмълвна, в която не трепваше нито лист.

Отметнал с ръце най-близките вейки, Милчо навлезе вътре, ала в същия миг се дръпна надире, защото неочаквано водораслите оживяха, листата им се отлепиха от стъблата и се завъртяха наоколо, сякаш обрулени от есенния вятър.

Той не можеше да повярва на очите си. Гледай, гледай! Ето листата се успокоиха, накацаха по клонките. Що за чудеса!

Но чакай! Та това не бяха никакви листа, а морски кончета, някакви странни морски кончета, разкривени като водорасли.

Момчето си отдъхна и пак тръгна.

Дълбокомерът сочеше двадесет метра, петнадесет метра, десет метра. Синкавият тайнствен здрач на морските дълбочини се разсея, сивите предмети неусетно добиха истинските си цветове, освежиха се, заискриха в хиляди краски. Насреща му през разгонения полумрак изплува малка градинка с нацъфтели корали, над които прелитаха прекрасно обагрени рибки.

„Същински пеперуди!“ — помисли си той.

И наистина на кое въображение би се удало да нарисува по-дивни шарки, по-пищна игра на цветове и форми! Рибите се носеха навред, по-пъстри от най-пъстрите пеперуди, същински изрезки от дъгата: едни нагиздени с дълги панделки, други с остри шипове, превърнати в шарени таралежи, а трети, размахали разноцветни воали като балеринки.

Но Милчо не спря да им се порадва, не спря да разгледа невероятния живот, който гъмжеше край него, а нагази в една пространна ливада, обрасла с морски анемони — бели, жълти, червени, които полюляваха пипалата си в леки вълнички, ще помислиш — разклатени от някакъв подводен ветрец.

Напред, напред!

Но краката му вече едва го мъкнеха, силите му отпадаха явно, а пред очите му играеха червени петна.

Изведнъж отпреде му се вдигна цял рояк бели рибки, които се завъртяха около него като снежна вихрушка.

Напред, напред!

С всяка крачка водният пласт изтъняваше и просветваше все повече и повече. Навярно брегът е близо. Дали наистина ще се избави?

Кръвта вече биеше в слепите очи със силата на тежък чук. Гърдите се свиваха в мъчителни спазми за чист въздух, а той неспирно се тътреше напред по струпаните в прелестно безредие мидени черупки, бодливи звезди и таралежи, охлюви и морски краставици. Над главата му плавно се носеха медузи, малки и големи, наподобили изящни кристални полилеи.

Момчето вървеше, вървеше все по-трудно, все по-мудно, залиташе, падаше, надигаше се, докато внезапно се видя окръжено от цял рояк морски змии, не по-дълги от метър, отгоре черни, а отдолу жълти, които се трупаха отвред в безполезни опити да го ухапят.

Макар че бе защитено добре, то потрепера. Змиите винаги го плашеха… Размаха ръце, сякаш се бранеше от разлютени пчели, и се повлече към брега със сетни сили.

Тогава съвсем неочаквано роякът се разпиля, уплашен от някаква дълга начупена сянка, която се хлъзна по пясъчното дъно. Милчо вдигна очи и застина в ужас. Насреща му се спускаше шестметрова акула, впила в него жълтите си котешки очи, следвана от две по-малки риби, които ту се прилепваха към гладката й кожа с вендузите на главата си, ту се пускаха и поемаха редом с нея. Тя нагълта пътем няколко змии и без да спира, връхлетя отгоре му с широко раззината уста — полукръгла дупка почти на корема й, в която блестяха няколко реда зъби.

Акулата захапа главата му и стисна челюсти, но те се хлъзнаха по металния глобус. Учудена и невярваща, кръвожадната риба отскочи нагоре, а след това със силен тласък на кривата си опашка пак се устреми към него. И пак острите й зъби остъргаха здравия шлем, без да причинят никаква вреда. Но колкото и да беше неопитен, малкият водолаз се досещаше, че ако тези зъби-триони докопат крака или ръката му, гумената дреха няма да устои и тогава…

Облян в ледена пот, той отстъпи дебнешком към брега, все с лице към врага си. Ненадейно кракът му пропадна в някаква дупка, момчето политна и се простря по гръб.

Акулата се стрелна към него с раззината уста.