Петър Бобев
Гущерът от ледовете (14)

VI

Капитан Филип, още повече отслабнал, с вдълбани по челото и край устата гъсти бръчки, се готвеше за спускането, а от каютата си Станоев не преставаше да блъска с рамо и с юмруци здравата врата.

Преди моряците да сложат водолазния шлем, до него приближи умислен помощникът му.

— Капитане — промълви той с глас, задавен от вълнение. — Няма смисъл… Детето изчезна преди два дни… Помислете, два дни в тази уста!

— Знам — отговори късо капитанът, като продължи да оправя оловните тежести на рамената си в знак, че не желае да слуша повече.

Ала едрият германец не забеляза това и добави загрижено:

— Отивате на сигурна смърт, на халос!

Дребният сух капитан вирна глава и сякаш в това движение изведнъж порасна горд и решителен.

— Я чуйте, момчета! — заговори той привидно спокойно. — На този свят няма нищо напразно. Ех, може да не сполуча, но трябва да опитам… Аз нося отговорност за всеки от вас, нося отговорност и за това момче. Да изчезне — и то от моя кораб! О, този звяр ме нарани двойно — отне детето, което бях обикнал като свое, и заедно с това ме опозори, подигра се с мене, стареца — да го отвлече под носа ми!

Пое дълбоко дъх и довърши:

— Не можех да пусна и бащата, не можех да пратя на сигурна гибел още един свой пасажер… Я да видим как бихте постъпили вие на мое място?

Моряците не отговориха, а се загледаха някъде встрани.

— Мълчите! — поклати той глава. — Ей затова го спрях! Професорът е голям учен, има близки — а пък аз съм съвсем сам.

Тогава сред стълпения екипаж се понесе глух ропот:

— А ние? Защо ни забравяте?

— Да, вие — наистина. Нали сте мои момчета? Но по-други момчета, големи, изпечени, мъжествени… На вас оставям своя пример — да знаете как постъпва истинският моряк…

Внезапно капитанът се сепна:

— Я стига сме се размеквали, като че ли съм на панихидата си! Мигар дядо ви Филип не се е измъквал от по-големи премеждия! Жилава е моряшката душа, юнаци, не излиза леко. А сега запомнете — щом дойдат останалите кораби, всички водолази да поемат подире ми, въоръжени до зъби! Пък дотогава ще държа с вас връзка по радиотелефона. И сбогом! Най-важното сега е чудовището! Зърнете ли го, не се майте, бийте здраво!

С тези думи той даде знак на моряците да надянат шлема му, окачи две бомби на колана си и заслиза тежко по водолазната стълбичка. Изведнъж смазаното от тежестта на скафандъра тяло олекна, заплува като балон.

Помощникът му спусна с макарата от борда самодвижещата се торпила-прожектор. Щом я пое, капитан Филип натисна с глава вентила за изпускане на въздуха и бавно се потопи във водата.

Застоя се тъй, увиснал над празната бездна, само няколко мига, после включи електромотора на торпилата, който зашумя леко и го повлече надолу.

Когато дълбокомерът му показа десет метра, той отпусна копчето. Десет-двадесет-тридесет секунди стоя водолазът неподвижен на тази дълбочина да привикне тялото си към повишеното налягане и пак полетя към дъното със своя подводен мотоциклет.

Мракът настъпваше бързо, сякаш извираше отвред — нереален синьозеленикав мрак, сгъстяваше се и го обгръщаше в своята тайнствена безкрайност. Само високо над главата му водната повърхност още блестеше като кристален купол, притиснал един невиждан свят.

Червеният цвят на торпилата неусетно помътня, стана мръснокафяв, зеленикав и когато най-сетне чудната игра на сините светлини го боядиса в тъмнозелено, ненадейно се открои морското дъно — една равна синкава повърхност, по която трептяха някакви сиви сенки, един безцветен и безличен свят, обгърнат в загадъчната сивозелена дрезгавина.

Понеже не можеше повече да понесе този потискащ полумрак, водолазът завъртя ключа. В същия миг мощен сноп светлина плисна от прозрачния връх на торпилата и заля околността.

Като под жезъл на всесилен вълшебник сивата картина тозчас се промени, светна, съживи се, нагиздена с най-пищни багри.

Сякаш по чудо той бе попаднал в някаква приказна гора, сред гъст храсталак, обсипан със скреж, мъртъв, неподвижен храсталак, по чиито разкривени клонки цъфтяха прелестни цветове, същински звездички, една от друга по-красиви.

Корали! Дървета-животни!

На земята, до дънерите на тези бели дървета, трептяха други цветове — разкошните морски лилии, сред които развяваха пъстрите си хриле морски червеи. По близката скала бяха накацали десетина дребни палми. Но всъщност това не бяха никакви палми, а морски хризантеми, също така животни-хищници, разперили коварните си пипалца. Закрепени с тънки нишки за дъното, нагоре към искрящата повърхност се извисяваха най-причудливи водорасли: зелени, кафяви, червени, оранжеви — едни подобни на дълги преплетени серпентини от някакъв подводен бал, други на дъбови клонки, отчекнати от осланена дъбрава и забучени тук в песъчливото дъно, а трети на гигантски лишеи и хвощове от ония далечни ери, когато са се образували най-старите каменни въглища.

Подводна гора — странна гора, в която дърветата растяха в сянката на високите водни треви и в която не растенията, а животните цъфтяха!

По дъното, надиплено в най-нежни дюнички, пълзяха голи охлюви, нагиздени с прекрасно изпъстрени външни хриле. Някакво тънко червейче се виеше примамливо над тинята, а около него три-четири огладнели рибки посягаха да го налапат, като издуваха дългите си муцунки. Изведнъж дъното се раздвижи, една огромна уста смукна водата, нагълта непредпазливите рибки, след това коварният морски дявол пак се зарови в тинята, оставил да се вижда само развяващата се примамка.

А там, в полусянката, под кафявия полип, залепен за скалата като огромна праханова гъба, една морска звезда изсмукваше тялото на бисерна мида. Свит сред близкия коралов храст, голям охлюв с нашарена мозаична къщичка пробиваше търпеливо черупката на друга мида, а до него се бе сгушил настръхнал, подобен на жив игленик тъмно-виолетов таралеж.

Сред вкаменените вейки пърхаха рояци рибки: големи и малки, топчести, сплескани, пъстри като цветя. Че коя багра липсваше тук? И златно, и синьо, и червено, и жълто, и зелено, и мораво! Наред с едноцветните, едва забележими рибки прибягваха и шарени, наръсени с кафяви петна, същински пантери, и други, опасани с бели и черни линии като зебри — всички подобни на райски птички, омагьосани птички, които отваряха уста, без да чуруликат, неми птички в неподвижна мъртва гора.

Толкова красота!

Като че ли нийде другаде по земята природата не е била тъй разточително щедра с богатството на багрите си, както в тези мрачни дълбини. Природата — тази скъперница! Затова ги е скрила тъй дълбоко под водата, да не ги вижда всеки.

Пред очите му продължаваха да се сбират в безредни ята стотици, хиляди риби, сякаш извираха от кораловите шубраци, за да го огледат любопитно с плоските си очи. А главите им наподобяваха най-причудливи маски: глупаво добродушни, усмихнати, уморени, злобни, безкрайно печални. Струваше му се, че е попаднал сред някакъв странен карнавал, от който искаше да се измъкне, но маските го следяха неотлъчно, пречеха му да се движи, да вижда.

Капнал от умора, не мигнал два дни и две нощи, съсипан от скръб, той неволно почувствува непреодолимо желание да легне, да легне и да заспи. Да спи, да спи!

Нелепа мисъл замрежи измореното му съзнание, смазано от ужаса и възбудено от налягането на дълбоката вода. Колко е хубаво тук, сред цялото великолепие на цветовете, да се носи почти без тегло из този мълчалив свят, да пие с очи до пресита тази красота, тази симфония от краски и форми!

Но не! Той тръсна глава. Няма да заспи, защото Милчо е някъде наблизо, може би се нуждае от помощ.

Сепнат от тази мисъл и загубил в миг всяко желание да се наслаждава на прекрасната гледка, капитанът угаси прожектора и отново се понесе напред в синия полумрак. Право насреща му се открояваше някаква неясна черна сянка, от която изскочиха два великански краба, погледнаха го бързо и избягаха настрана към струпаните скални отломъци.

Той плуваше бавно напред, управлявайки ловко послушната торпила, заловил се здраво за ръкохватките й. Здрачът се сгъстяваше на всеки метър, напред ставаше все по-тъмно и само някъде зад него все още се процеждаше слабо зеленикаво сияние.

Стана ясно, че е навлязъл в някакъв подводен проход-пещера. Значи тук се крие врагът му. Стаил се е в черния отвор и дебне.

Смутен от мисълта, че би могъл да се срещне внезапно с ужасния звяр тук, в неговото царство, или да се блъсне в някоя извивка на пещерата, капитан Филип пак включи прожектора.

Изведнъж проходът оживя, разкошен, чудесен, облепен с най-невероятни, невиждани цветя-животни, заприличал на сенчеста пътека сред някаква фантастична гора с по-разкошни багри от всяка земна гора, нашарена пред листопад.

И там нейде сред тази примамлива, зловещо-красива гора дебнеше врагът.

Сърцето му заби лудо, дъхът му зачести. Той натисна бутона на апарата и впръска в шлема си повече кислород.

Какво ще намери? И дали въобще ще намери нещо? А дори да достигне бърлогата, какво ще прави там?

Една упорита мисъл, която бе отблъсквал досега, най-сетне успя да се промъкне в съзнанието му: „Защо пък да не го убие? Достатъчно е да подхвърли в зиналата му уста едната бомба и… край! Но дали самият той ще свари да избяга от взрива, няма ли да загине заедно с гущера?“

Ала дори да стане така — няма друг изход! Чудовището трябва да бъде обезвредено! Трябва! Нима ще спре дотук, насред път, тъкмо сега! Не и не! Дядо Филип ще види всичко, ще разбере, а след това, ако се убеди, че детето е загубено, да става каквото ще…

В този миг отсреща, в тъмния отвор, където попиваше светлият сноп на прожектора, удавен в мастиленочерния мрак, блеснаха две огромни зеници, които бързо се насочиха насам.

Водолазът угаси фара на торпилата, отпусна я на дъното и притисна гръб в стената, хванал решително взривателя на бомбата.

Еласмозавърът изплува от пещерата, размахал гигантските си плавници; изплува като жива подводница с източена напред шия и раззинати челюсти, осеяни с остри завърнати назад зъби, сред които личеше счупеният зъб още при изкопаването му, там в антарктичната мина. Огромните зелени очи, пресечени с отвесни зеници, бяха устремени към светлината, алчни, искрящи от глад и злоба.

Капитанът се поколеба за миг. Ей там, на метър от трите стари белега, между предните плавници, отдето почваше мощната шия, там трябваше да тупти това свирепо сърце. Ще го улучи ли?

Но додето той се двоумеше, скован от ужас пред неизвестния противник, чудовището отмина край него и изчезна зад лазурното облаче светлина.

Водолазът мигом включи предавателя.

— Внимание! Внимание! — извика той в микрофона. — Току-що мина край мене. Навлиза в открито море. Следете го! А пък аз ще претърся пещерата.

И се наведе да хване пак торпилата, сигурен, че пътят вече е свободен.

В този миг отгоре му се стовари някакво огромно тяло, което го затисна с тежестта си. Не сварил дори да извика, той загуби равновесие и приклекна на едно коляно.

Какво беше това?

Напрегна всичките си сили да се изправи, ала не успя. Нечии могъщи мускули бяха уплели ръцете и краката му, стягаха бедрата и корема му, скърцаха от напрежение по бронята на гърдите му.

През прозорчето на глобуса капитанът видя множество дебели пипала, дълги гъвкави пипала с два реда вендузи, зад които се мяташе едно тлъсто туловище с две зелени втренчени очи.

Октопод!

Опитният моряк познаваше добре този подъл хищник, знаеше точното място на най-важните му органи и би могъл да се справи с него някак си, само ако успееше да се извие и да забие ножа си в мозъка му, там, между двете алчно святкащи очи.

Но безпощадните пипала се стягаха все по-силно и по-силно. Той усети, че се задушава, отвори уста да извика за помощ, ала нямаше сила…

Пред очите му взе да притъмнява.