Петър Бобев
Гущерът от ледовете (11)

III

На разсъмване дъждът отмина тъй неочаквано, както и връхлетя.

Небето бързо просветваше. Цветът му се менеше всеки миг: черно, тъмносиньо, виолетово, докато накрай позеленя като патината на стара катедрала. Разбуди се и океанът — тих и величествен в своето спокойствие. Над хоризонта се наслои плътна теменужна мъгла, от която изведнъж блесна една кървава точка. И ето, слънцето изплува от мъглата като огнено око, втренчено в света, а по водата потече лъкатушещ ручей от светлина.

На кувертата^[1] професор Станоев и капитанът опитваха да си изяснят на какво се дължеше заблудата им.

За палеонтолога имаше само едно обяснение.

— Ние видяхме и втора рана в главата — каза той. — Тази рана, от която се подаваше счупеното костно острие. Допускам, че някаква едра риба-меч, доведена до лудост от досадните си паразити, е връхлетяла върху му. След яростна борба мечът се е счупил и останал да натиска върху мозъка му.

— Понявга се срещат такива юнаци — потвърди капитан Филип. — Кашалотът не е тъй миролюбив като другите китове. Помня, в младостта ми се носеше славата на един подобен храбрец, който нападал безогледно лодки и дори гемии. За него се пееха песни, шушнеха се легенди. Гърбът му бил нанизан с харпуни като таралеж, същинска страхотия. Отде да знаем, може би нашият приятел е от неговата династия.

— А гущерът, гущерът? — не се стърпя Милчо.

— Гущерът! — усмихна се тъжно баща му. — Изглежда отдавна е оглозган от рибите.

Момчето вдигна рамене.

— Уж го видях, пък то… Може да съм се излъгал…

— Сега всички излязохме излъгани — притури капитанът. — Но добре, че не се връщаме с празни ръце.

И посочи зад кърмата, където плуваше, теглен от дебелото въже, трупът на кашалота, чиято четвъртита муцуна приличаше на гранитна скала сред морето, а наоколо припляскваха кривите опашки на цяла глутница акули, малки и големи.

— Ръфат гладниците! Но той е голям. Има и за тях, има и за нас. Най-важното ще остане: спермацетът от главата и амбрата от червата. Те ще платят разноските на експедицията ни.

— Спермацетът го знам, от него правят свещи, но какво значи „амбра“? — полюбопитствува Милчо.

— Нещо, което се употребява в парфюмерията — усмихна се лукаво капитанът. — За дамите. Ценят го скъпо. Та нали затуй напоследък кашалотът се среща все по-рядко и по-рядко. А и зъбите му са скъпи, все едно слонова кост. Не надничай, сега няма да ги видиш! Устата му е под водата.

— Ех, де да беше на негово място моят еласмозавър! — въздъхна палеонтологът.

Тримата замълчаха, погълнати от мислите си.

Колкото повече се издигаше слънцето, толкова повече просветваха морето и небето, избистряха се в цялата си лазурносиня красота, а огненият ручей под слънцето прииждаше като всепомитащо наводнение от светлина, прииждаше, прииждаше, докато накрай се разля в огромно брилянтено езеро.

Изведнъж, както се бе навел през парапета, загледан безучастно в бягащата назад вода, Милчо извика.

На десетина крачки пред него, не повече, съвсем плитко в прозрачната вода се мярна дългата нагъната шия на изгубения гущер. Момчето се взря по-добре. Нямаше съмнение — това беше той, еласмозавърът! Никой друг, нито акула, нито кит!

В очите на Милчо, разширени от уплахата, блесна и някакво доволство. Добре, че тъкмо той го забеляза, че тъкмо той, виновникът, ще го посочи на баща си! И ще го хванат! Непременно ще го хванат. Я какво оръдие стърчи на платформата! Чичо Филип ще го улучи, както улучи кашалота — с един изстрел.

— Татко, бързо, бързо! — повторно извика той. — Видях го!

Ученият скочи, разбрал по усет за кого говори детето.

— Кога? Къде?

Милчо го повлече за ръкава.

— Ей там, вляво от кърмата.

Станоев се извърна нататък, където сочеше синът му, но не успя да различи нищо, защото параходът вече бе отминал.

А в туй време капитан Филип с три скока се бе вмъкнал в командната кабинка и стиснал телефонната слушалка, предаваше кратките си заповеди.

Рулевият превъртваше бързо-бързо кормилното колело, а послушният кораб, почти легнал на борд, зави назад и заплава обратно по своята още незатихнала, разпенена диря.

Тогава капитанът, все тъй неуморим, притича до оръдието и стисна ръкохватките му.

Корабът се носеше предпазливо напред, сякаш опипваше морето, а отстрани, до перилата бяха застанали няколко моряци с дълги куки в ръце.

Минута-две-три!

Пълна тишина, нарушавана само от тихия ритъм на машините и плясъка на вълните!

Милчо стоеше до баща си, стиснал до болка ръката му. Ето, ето — всеки миг ужасната жива грамада може да изскочи от бездната, да се метне на кораба и…

— Татко, страх ме е! — пошепна той с разтреперан глас. — Да се махнем!

Но Станоев сякаш не го чу, загледан напред като хипнотизиран.

Изведнъж дружен смях гръмна сред групата край оръдието. Моряците спуснаха куките и измъкнаха от водата едно дълго стъбло, окичено с големи зелени листа.

— По дяволите! — изруга професорът, забравил се от ярост.

Синът му гледаше смутен.

— Какво е това?

— Водорасло. Нарича се макроцистис пирифера.

Милчо пребледня.

— Него ли помислих за гущера?

— Него — отвърна ученият с пресъхнали устни и без да се обърне, тръгна към корабния нос, където моряците измъкваха водното растение.

Когато го измериха, то се оказа дълго около триста метра.

— Растение! — промълви засрамено момчето. — Обикновено растение! Пък аз, вместо да помогна, станах за смях.

Побягна и се скри в каютата.

След малко баща му се изправи до него.

— На никого не е до смях сега — рече той. — Вярвай ми! Та не видя ли, че всички се заблудихме?

— Защото аз ви подведох! — изхлипа Милчо.

— Отде можеше да познаваш това водорасло? Ами че и аз, естественикът, го виждам за пръв път. Но сега вече съм сигурен, че няма да го забравиш. Колкото и да звучи странно — това низшо растение е едно от най-дългите растения в света. Тополата, високата наша топола, достига петнадесет-двадесет метра, палмите наближават тридесетина метра, евкалиптът, този великан, се извишава до сто и петдесет метра, а това просто водорасло надминава всички. Стъблото му, ако можем да го наречем така, се закрепва за някой камък на дъното и когато достигне повърхността на океана, тръгва хоризонтално, покривайки се с дълги листовидни израстъци, които висят надолу като прешлени на някаква гигантска змия. А тези зелени мехури по стъблото, прилични на круши, го държат да не потъва. Илюзията за плътно тяло е толкова силна, че не само ти се измами. Мнозина считат, че именно то е виновно за всички моряшки легенди, които се предават от уста на уста, за огромните морски змии, които обръщали кораби и отвличали моряци от палубите. Вярвам, че и ти си слушал за тях.

Без да отговори, разстроен от станалото, Милчо бе вперил смръщен поглед в кръглото слънчево петно от илюминатора, което танцуваше по пода.

Внезапно машините пак забучаха. Разтърсен от силна тръпка, параходът пое напред, а запенените вълни се плиснаха в стъклото на малкото прозорче.

След час в далечината изникна бялото пристанище. Когато корабът се долепи до кея, моряците хвърлиха въжетата и ги привързаха към железните дънери.

— А сега? — промълви на себе си Станоев.

— Сега — отговори капитанът, като отпусна ръце в знак на примирение. — Сега всеки ще тръгне по своя път… Живот… Задачата е изпълнена… „Ужасът на морето“ ще се превърне в парфюми и помади…

— Ние отиваме на полюса да търсим друг гущер — подметна предпазливо момчето.

Баща му го погледна през рамо, ала не възрази.

Щом забеляза това, Милчо се развесели. Защото досега все се боеше да не получи отказ. Сви устни и засвири тихичко някаква игрива мелодия.

— Да хапнем за последен път заедно! — предложи старият моряк. — Бива ли?

Тримата влязоха в трапезарията.

Закуската им продължи доста. Те се разприказваха, припомнили си вълнуващи случки от съвместното плаване. Капитанът се мъчеше да създаде по-непринудено настроение, засипваше ги с весели моряшки измислици, закачаше се, ала гостите му чувствуваха колко изкуствена е неговата веселост, опитваха от любезност да се засмеят на шегите му, но смехът им заглъхваше тутакси, смразен от мисълта за предстоящата раздяла.

Накрая и капитан Филип се умълча.

— Значи аз пак оставам сам… Все сам…

Усетил как сълзите парят очите му, Милчо докосна ръката на стария моряк.

— Защо не дойдете с нас?

— Ех, закъде съм без кораба си?

Но видял разочарованието в детските очи, капитанът побърза да добави:

— Щом го поправят след месец-два, и аз ще отплавам към полюса. Тогава може наново да се срещнем, може пак да пътуваме заедно… с другия гущер, който ще изкопаете.

Милчо плесна ръце.

— Че защо ще чакаме да се срещнем случайно? Я по-добре да се уговорим отсега! Ще ни се обадите веднага, щом стигнете.

Станоев се надигна и оправи косата си.

— Точно тъй ще постъпим. А сега да вървим!

Капитанът и Милчо го последваха.

Навън яркото слънце сипеше огън и жар, сякаш бе запалило целия свят. Всичко гореше: и ослепителното тропическо небе, и белите постройки по крайбрежието, и безредно струпаните кораби в пристанището, и утихналото лазурно море. Над нажежената палуба, над опънатите брезенти върху спасителните лодки и над белите варовикови плочи на вълнолома трептеше мараня. По проядените стени на каменния кей и прясно боядисаните корпуси на корабите, където се плакнеха ленивите вълнички, трептяха в чудна разлюляна мрежа от светлини отблясъците на водата. Навред гъмжеха медузи: розови, прозрачни, почти безплътни, които пулсираха неуморно — свиваха се, разпускаха се — и развяваха пипалата си като нежни копринени панделки.

А отвъд вълнолома, на плажа, се припичаха на слънцето много хора: бели, черни, бронзови, облечени в пъстри бански костюми, пръснати безредно по златния пясък или струпани на сянка под разперените слънчобрани, които стърчеха над тях като гигантски гъби-мухоморки. А водата сякаш вреше от къпещите се, които притичваха по плитчините, пляскаха с босите си нозе, бореха се, играеха на топка или плуваха до спуснатата в морето желязна решетка против акули. Цялата околност ехтеше от безгрижните им смехове.

Капитанът извади лулата си, захапа я, после потърси кибрит из джобовете си, но не намери.

Тогава, сетил се нещо, свали часовника си, откачи стъклото му и го показа на младия си приятел.

— Един нагледен урок по физика. Когато няма запалка или кибрит, човек може да получи огън и с лупа. Лупа, това просто и толкова необходимо изобретение, без което нямаше да знаем нищо за небесните тела и за най-дребните микроби, без което старите хора като мене нямаше да четат, та дори нямаше да виждат, без което нямаше да съществува фотография и кино.

— Ех, толкова знам и аз — отвърна със смях Милчо. — Учили сме.

— Но за беда това не е лупа — доизказа се капитанът, сякаш не бе чул забележката му. — Часовниковото стъкло е с успоредни повърхности, а в лупата едната повърхност трябва да бъде по-изпъкнала. Гледай сега как ще превърна като магьосник часовниковото стъкло в лупа!

Гребна със стъклото вода от една кофа, после внимателно нагласи лулата си във фокуса на тази своеобразна леща.

— В случая водата е лупата, защото има една плоска и една изпъкнала повърхност и тъй може да събира слънчевите лъчи.

По лицето на Милчо се изписа нескрито разочарование.

— Интересно е — каза той, колкото да не обиди капитана. — Но… повече прилича на упражнение по физика. Никога няма да ми потрябва. Нали си имаме кибрит и запалка?

Старият моряк захапа бързо лулата, която беше почнала да дими, и като смукна два-три пъти да я разпали хубаво, отвърна спокойно:

— Милчо, запомни от дядо си Филип това: няма излишно знание! Човек никога не знае от коя дреболия някой ден може да зависи животът му.

В туй време от хотела дотича запъхтян един служител и подаде на Станоев току-що получената радиограма.

Палеонтологът я пое и зачете веднага.

„Драги Станоев — пишеше в нея. — Съчувствуваме ви за несполуката. Знайте, че в Антарктида имате искрени приятели. Галерии III-735 и III-744 крият още тайни, които чакат вас.

Той предаде синята бланка на капитан Филип, унесен в спомени за миналото и обзет от нови кроежи за това, което му предстоеше.

Колко навреме дойде тази радиограма, дойде да вдъхне повече смелост в разколебаната му душа. Антарктида, безбрежната мразовита пустиня, шибана от снежните виелици! И дълбоко в нейните недра — обширните галерии в древния глетчер!

Но не! Тя вече не е чужда, непозната пустиня! Та нали там са приятелите, които искат да му помогнат, които вече помогнаха, вдъхвайки му бодрост и вяра в успеха.

Ех, трябва да се почва отначало, а това съвсем не е леко, но сега с тези приятели по-скоро ще успее…

Изведнъж някакъв грозен писък го изтръгна от мечтите му. Той се поде от стотиците гърла на плажа, засили се и се превърна в страшен сърцераздирателен вой.

Когато погледнаха натам, Станоев и спътниците му се вцепениха от ужас. Гледката, която се откри пред тях, смрази кръвта им.

Из морето, зад желязната мрежа, се подаваше една исполинска шия като фабричен комин, разклатен от земетресение, с отвратителна змийска глава, която фучеше яростно над обезумялото множество.

Професорът се опомни пръв.

— Нашият еласмозавър! — изкрещя той. — На оръдието!

Но додето стигнат там, додето свалят брезентовата покривка и додето го заредят, чудовището се покатери през решетката, смаза я с тежестта си и протегна надолу озъбената си муцуна, извило шия като невиждан лебед-великан. А пред нея хората бягаха към брега в изплашена тълпа, падаха във водата, пълзяха и пищяха.

Най-отзад беше изостанала една майка, повлякла за ръка детето си, трепереща, с обезумели очи, преследвана от чудовищната глава, която се полюшваше на няколко метра отгоре им и ги разглеждаше с втренчените си зли очи, уверена, че тази тромава плячка не ще й убегне.

Камбаните на кораба забиха тревога. Моряците заеха местата си. Сирените завиха. Бреговата охрана откри огън. Снарядите почнаха да се пръскат сред цели гейзери вода.

Изненадан, стреснат от непознатите трясъци, хищникът се обърна неочаквано и заплува обратно.

Само след няколко минути цялата китоловна флотилия навлезе с пълна пара в открито море.

Нейде далеч напред се носеше невижданото допотопно страшилище, извисило шия и размахало неуморните си плавници като легендарна викингска ладия.

Стрелбата на оръдията продължаваше ожесточено. Няколко самолета кръжеха над беглеца, обсипвайки го с град от снаряди, а той, побеснял от ярост, се подхвърляше над вълните с раззинати челюсти в напразни опити да докопа някоя от тези виещи машини, които му приличаха на някогашните противни летящи гущери.

Изведнъж съвсем ненадейно еласмозавърът наведе глава и се гмурна под вълните.

Самолетите известиха по радиото, че са го изгубили. Летците допускаха, че е улучен смъртно.

Радарните апарати дълго след това претърсваха с лъчите си морските глъбини, но напразно. Хищният гущер бе изчезнал без следа.