Петър Бобев
Гущерът от ледовете (10)

II

Петте китоловни кораба, снабдени с най-модерни съоръжения, стояха в пристанището, готови за път.

Професор Станоев, току-що получил съгласие да се присъедини към малката флотилия, се сбогуваше със сина си, който щеше да остане тук, за да отпътува към Европа на следния ден.

Милчо направи последен опит да изпроси съгласието му.

— Излишно е! — отсече баща му, като се стараеше да изглежда строг в същото време, когато сърцето му се свиваше от мъка при раздялата. — Няма да отстъпя. Поздрави всички в къщи и довиждане!

Прегърна го силно, а след това притича по мостчето на кораба. Задалият се насреща му капитан Филип го хвана под ръка.

— Чувствувам се тъй развълнуван! — поде той веднага. — Развълнуван както някога, преди четвърт век, когато за пръв път ми възложиха да командувам такъв кораб. Какво ли ни чака — нови преживявания, изненади! Лов на еласмозавър — че кой друг човек може да се похвали с това! Лов на чудовище, което е било на шестдесет милиона години в деня, в който съм се раждал!

— И аз съм разтревожен — отвърна Станоев. — Но не от радост. Не знам как да ви обясня. От една страна, ме блазни надеждата да си върна изгубената находка за музея, а от друга… Мисля си — пък дали не можем да го хванем жив? Сърцето ми не дава да го убиваме… Представете си — такъв старец!

— А как да го уловим?

— Ех, ако знаех! — вдигна рамене палеонтологът и добави: — В същото време ми е мъчно за детето, мъчно ми е за дома, толкова много и тъй противоречиви чувства!

Сирената процепи въздуха с мощния си рев. Щом я чу, капитанът изтича на мостика, а Станоев застана до перилата и се загледа към пристанището, но не успя да открие детето си.

— Милчо, Милчо! — извика той с разчувствуван глас, който бързо се удави в пристанищния шум.

Докато Станоев се взираше в малката група изпращачи, които махаха с кърпички от брега, учуден къде може да се е дянало момчето му, машините забучаха, корпусът потрепера, моряците издърпаха мостчето и корабът се отлепи от кея.

Неусетно градът взе да се смалява и да се губи в далечината, докато накрай изчезна съвсем, сякаш потъна в океана.

Професор Станоев се отдели от борда с някаква горчилка в душата си, разстроен от раздялата, и се запъти към капитана. Намери го надвесен над една карта. Привидно той беше дълбоко улисан в своите обикновени изчисления, но всъщност се мъчеше да скрие усмивката, която надничаше от всяка бръчка на лицето му.

Старият моряк вдигна глава.

— Щастието няма да ни изостави напълно! — посрещна го той веднага. — Току-що получихме сведения, че един кораб го е забелязал на двеста мили пред нас, ей тук!

Сухият му пръст посочи една точка на картата.

— Привечер ще го спипаме, ще си разчистим сметките тогава.

Погледна в компаса, даде няколко команди по телефона, после се върна до приятеля си.

— Хайде да излезем вън, на открито! Тук е задушно!

И като го хвана под ръка, го отведе на палубата.

— Но как да го умеря? — запита се сам капитанът. — Като не знам нищичко за него. Какви му са вкусовете, привичките? С една дума, нравът му? А ловецът трябва да познава навиците на дивеча. Аз например мога да отгатна безпогрешно какво ще бъде следващото движение на кита, затова още не съм пропуснал изстрел.

— Нравът на еласмозавъра! — пошепна професорът, а мисълта му все блуждаеше над напуснатото пристанище, където в този миг едно опечалено момче върви по парещия пясък и се взира към морето. — Какво ли знам за него! Ако се съди по големината на мозъка му, и той ведно с всичките си съвременници е бил глупав ненаситен звяр. Нервната му система е била слабо развита, несъвършена, което подсказва, че не е бил особено чувствителен към болките. А за нас това е особено обезпокоително качество. Нали познавате добре акулите? Надупчени с куршуми, те гълтат и гълтат, каквото им падне, като че ли са съвсем здрави. Та и той като тези низши животни е бил с голяма жизненост…

Капитанът опита да го поправи с горчива полуусмивка:

— Не е бил, а е! Защото той е жив и ни разиграва, както си ще.

— Да, право е — съгласи се Станоев, а в мисълта му нахлуваха една подир друга подробностите за живота на това невероятно същество, подробности, за които до вчера хората само се досещаха по малкото изкопани скелети и вкаменелости. — Той е жив и ние сме длъжни да знаем на какво е способен. Устройството на тялото му с тази удължена шия, къса опашка и недодялано туловище издава не особено бърз плувец. Значи има надежда да го догоним. Ние изпреварваме китовете, та него ли няма да стигнем? Само едно ме смущава — да не се скрие под водата, а там засега ние сме безсилни. Но да речем, че успеем да го издебнем… Известно ли ви е колко трудно може да се убие крокодил или костенурка? Удар в тялото при такива животни рядко се оказва смъртоносен. Трябва да улучим сърцето или мозъка, а колко е неговият мозък…

Ученият сякаш забрави де се намира. Мисълта му неволно го пренесе през милионите години назад, към ония забулени в мъглата на неизвестността времена, и той продължи да говори, устремил блеснал поглед далеч-далеч, отвъд настоящето:

— Нашият еласмозавър! Аз и сега си го представям такъв, какъвто е бил — лаком, ненаситен хищник, страхотен морски дракон, изправил глава над вълните и размахал като весла на антична галера мощните си плавници, горд и силен. Щом го съзрат, подплашените рибни стада се пръсват в безреда, а той мята дългия си гъвкав врат, докопва в закривените си зъби ужасената жертва и я нагълтва цяла в бездънния си стомах. В туй време нейде горе, по небето, се вие в плавни кръгове летящият гущер-птеранодон, подобен на гигантски прилеп. Вие се недоволен, ала не смее да му оспори плячката.

Очите на учения светеха с чуден пламък, сякаш наистина виждаха туй, което описваха думите му.

— Царството на гущерите! Далечната тайнствена ера на гигантите, ерата на жестоките, първобитни колоси с железни мускули и малки мозъци. Спомнете си — каква грамада, а мозъкът му тежи колкото мозъка на едно котенце. Мезозойската ера! Загадъчна и невероятна! Все едно сън, грозен, кошмарен сън! Край пространните блата, обрасли с хвощове и папрати, по-високи от нашите тополи, пасат тридесет-четиридесетметрови атлантозаври, по-дълги от кита. В тинята и из тресавищата, над които се носят зловонните изпарения на гниещите растения, се излежават лениви диплодоки и скубят водните треви, както са под водата, а над повърхността се подават само ноздрите им, за да дишат. Наоколо се лутат уродливи стегозаври, бронирани с рогови плочи, същински живи танкове. Това са гущерите с два мозъка: единият, по-малкият, в главата, а другият в таза, малко по-голям, горе-долу колкото кокоше яйце. Но и с тези два мозъка стегозавърът трудно се оправя сред многочислените си врагове. За да се пази по-добре, той се е въоръжил и с рога, но къде мислите — на главата ли? Не познахте. Рогата му са на опашката… Не на място носи своите рога и друг гигант — игуанодонът. Той пък прилича на кенгуро, високо колкото триетажно здание, с дебела опашка и здрави задни крака, на които подскача прав като жив триножник. Предните му крайници, приличащи на ръце, пъхат в устата му цели купи шума от високите дървета. И тъкмо там, на тези особени ръце, той носи вместо палци по един остър рог, ще речеш човек, въоръжен с две ками. Ами безобразните трицератопси — трирогите гущери, и още… още… Всички те пъплят, сумтят, пасат или се припичат на слънцето… Внезапно отвъд пясъчния хълм се дочува далечен рев и някакъв тежък галоп. Тревопасните титани се разтревожват. Диплодокът се снишава към дъното на блатото, там той е недосегаем, стегозавърът побягва, размахал сабите на опашката си, а трицератопсът навежда заплашително трирогата си бодлива глава. И виж — зад хълма се изкачва с огромни скокове тиранозавърът, царят на гущерите, най-големият хищник, който е живял нявга на земята. Жестоката му озъбена морда, въоръжена с челюсти-триони, стърчи на осем метра височина. Тиранозавърът догонва жертвата си, не е важно коя, стига да е достатъчно едра, та да засити огромния му търбух, и впива зъби в хълбока й… Страшни глупави великани! Сила, брони и челюсти, но без разум! Сляпа, безразсъдна мощ!

— Добре, че не сме живели тогава! — подметна капитанът шеговито.

Станоев сякаш не чу тази забележка, а продължи, все тъй загледан в сивата мъгла на хоризонта:

— Ние често говорим за еволюция. Но знаем ли какво точно означава тя? Еволюция — това не е само просто умножаване на клетките в едно тяло, не е само по-силни мускули или по-корави щитове. През стотиците милиони години живот на нашата планета животните са се уголемявали по ръст, след това са се смалявали, пак са наедрявали, едни органи нараствали, други изчезвали, но винаги, подчертано, без отклонение една система се е развивала непрекъснато — нервната система… Еволюция, това е преди всичко развитие на нервната система, а ведно с нея развитие на мозъка, носителя на разума…

Увлечен от разказа на учения, капитан Филип запита:

— А защо са загинали — тъй силни, едри?

— Има много догадки — отвърна палеонтологът с въодушевление. — Някои учени обясняват гибелта им с изчезването на растенията, които са служили за храна на тревопасните влечуги. Не е изключено хищниците да са се навъдили толкова много, че след като изтребили тревопасните, да са се изпояли едни-други. Вероятно е също така, че те като животни с непостоянна температура не са издържали при застудяването на земята, а може би… Но каквато и да е била тази причина, за тях не е имало друг изход. Те трябвало да се махнат, защото подире им напирали по-съвършените, по-разумните и по-приспособените същества.

— Браво, драги професоре! — плесна с ръце капитанът.

Станоев не можа да разбере дали старият моряк е толкова възхитен от думите му, или се шегува. Изчерви се и смутолеви неловко:

— Май че взех да декламирам. Имам тази слабост, увличам се. Ех, що да сторя? Обичам науката си, вживявам се в нея. Може би смятате, че не подхожда на един сериозен учен, човек на точното знание, да приказва тъй възторжено. Но съгласете се с мене — има ли друг език, с който да се говори за еволюцията освен с езика на поезията! Та тя самата е най-висша поезия, химн на вечния ход напред към съвършенството!

В такива разговори премина остатъкът на деня.

Слънцето се наклони към хоризонта и когато най-сетне се гмурна в него, изведнъж, рязко, без никакъв преход, настъпи нощта, наръсена с безброй звезди, а от дълбините на океана бликна черно мастило. Наоколо заплуваха светещи медузи. Те пробягваха назад край борда — същински сини лампички, които се полюляваха върху смолисточерните вълни.

Подпрял се отпуснат на парапета, сред плътния мрак, който обгръщаше кораба отвред, Станоев почувствува внезапно, че някой го докосна леко. Обърна се и ахна от изненада. Насреща му стоеше Милчо, смутен и гузен, а до него се усмихваше заговорнически капитан Филип.

— Какво търсиш тук?

Стреснат от този прием, малкият отстъпи назад и вдигна очи към капитана за помощ.

Старият моряк разбра тази няма молба.

— Нали трябва да стане мъж — намеси се той. — Истински мъж. Не беше ли това вашето желание? И когато в стремежа си да изкупи своята вина той се прояви като един малък мъж, когато постъпи тъй, както бихме постъпили ние с вас…

Бащата гледаше и мълчеше, а мускулите на лицето му все още потреперваха от едва сдържан яд. Но преценил всичко, той бързо се овладя — момчето е вече на кораба, връщане няма. И мъмрене, и наказания са безсмислени. А всъщност защо да го наказва? В упоритите момчета своеволията трябва да се изкореняват рано, строго, но Милчо е съвсем друг… Та нали тъкмо това бе мечтал — да го види поне малко самостоятелен! Тогава?

Неусетно намръщеното му лице се отпусна. Той го хвана за раменете и като го обърна към себе си, заговори тихо, поглеждайки с крайчеца на окото си капитана — да провери дали одобрява сегашната му постъпка:

— Този път ти прощавам. Запомни — прощавам ти, обаче това не означава, че си невинен. Правя тъй, защото те разбирам. Само едно ще те моля, това да не се повтаря повече! Ела при мене, обясни ми всичко честно, откровено и ние двамата ще решим как да постъпим най-правилно. Смятам, че говоря с разумен човек, като равен с равен, като на приятел. И ми се ще отсега нататък ние с тебе да говорим все така. Съгласен ли си?

Дали е съгласен?

С полуотворена уста Милчо отстъпи крачка назад. В съзнанието му остана да свети една радостна мисъл: баща му го разбира, не му се сърди, смята го разумен и винаги ще говори с него така, като на приятел.

Той пошепна:

— Да, татко.

И млъкна.

Замълча и баща му, а капитанът стоеше до тях, усмихнат и разчувствуван.

Светещите медузи не спираха своя бяг назад — синкави, зеленикави, розови, по-дребни и по-едри, като светлините на чуден град дълбоко под крилата на нощен самолет.

Внезапно Станоев се сети:

— А как влезе в кораба?

— Аз… аз… — заекна Милчо, изненадан от неочаквания въпрос и се озърна за помощ. Тогава капитан Филип пак го подкрепи:

— Аз неволно станах негов съучастник, та затуй искам да бъда разпитан вместо него. Бива ли? Ето какво се случи. Преди да отплаваме от пристанището, тъкмо когато бе изсвирила сирената и аз се бях заловил да попълня корабния дневник, гледам — под масата се подават две обувки, две съвсем познати обувки. „Я излизай!“ — викам. И той се измъкна отвътре, па го удари на молба. Хем го слушам, хем си мисля. Накрай, ща, не ща, се предадох. Рекох си тъй: „Ами че и ти, дядо Филипе, не си ли се крил като него на кораб? Само че тогава ти напусна баща си, да ставаш моряк, пък той дири своя баща. Следователно неговата постъпка е по-порядъчна…“ Имах ли право да го укорявам? И докато се разправяхме, ето че вие се зададохте. Ами сега? Милчо се шмугна под масата, пък аз се изхитрих да ви отведа на палубата. Задушно било — ха, ха, ха! Задушно беше, ама на Милчо под масата. Това е всичко. Е, кажете сега — какво друго можех да сторя?

Но додето палеонтологът свари да отговори, успокоен от този разказ, напреде им застана един моряк и тракна токовете.

— Радарът го е уловил!

Начаса̀ тримата изтичаха към апаратната с разтуптени от вълнение сърца. Влязоха шумно в тъмната стая и се струпаха пред флуоресциращия екран.

Капитанът посочи бледото петно, което трептеше в средата на черната пластинка.

— Ето го проклетника! — изруга той. — Ще го сбараме скоро. Сега го наблюдаваме откъм опашката, затуй не виждаме дългия му врат.

— Да не избяга пак? — разтревожи се Милчо.

— Ще прощава! Щом ни е паднал в мерника, няма да го изпуснем. Остават ни още две мили и тогава…

Той не довърши, а плесна с пръсти, с което искаше да означи края на преследваното животно.

После тримата излязоха на палубата, изкачиха се по стръмната стълбичка до капитанския мостик и впериха погледи напред в мрака.

Корабът се носеше с пълна сила, разцепил черните вълни, които се биеха с шум в бордовете му.

— Наближаваме! — предупреди старият моряк.

Всички притихнаха, обзети от някакво чудно безпокойство, което бе потиснало душите им. Значи след десет-петнадесет минути ще се срещнат с него и…

Милчо неволно се дръпна назад, почувствувал по гърба си досадна тръпка. Стори му се, че в следния миг чудовището ще изплува от тъмната бездна, за да се покатери на палубата — огромно, жестоко, ненаситно, втренчило в него студените си зли очи.

Станоев въздъхна:

— Тъй значи — аз го изрових от гроба за живот, а сега тъкмо аз трябва да сложа край на този живот…

В този миг прожекторите на кораба плиснаха върху черната водна повърхност мощните си снопове, които заискриха по вълните, хлъзнаха се вляво, кръстосаха се, после отскочиха напред, додето се стопиха в далечината.

— Ето го! — изкрещя задъхан от вълнение капитанът.

— Къде? Къде?

— Ей там, вляво от носовото оръдие! Ама наистина ли не го виждате? От време на време той подскача нагоре, сетне пак се отпуска…

И се почеса по тила озадачен.

— Пък дали са такива навиците на нашия приятел?

— Откъде да знам? — промълви неуверено професорът. — Досега съм изучавал и аз като всички само костите му. Нали за пръв път виждаме жив еласмозавър!

Внезапно капитанът ги остави и изтича до командното място. Витлото намали ход, машините притихнаха.

Осветено от прожекторите, животното лежеше неподвижно над водата, без да усеща преследвачите си. Само вълните го издигаха леко нагоре-надолу.

Възбуден като никога, капитанът изскочи на палубата, притича до оръдието и почна да го нагласява, а в туй време палеонтологът, синът му и свободните от наряд матроси го наобиколиха.

— Гледайте! — провикна се той с привидно безгрижен глас, в който не можеше да прикрие обзелата го тревога. — Гледайте как дядо ви Филип с един изстрел ще го закачи на въдицата! Кълна се в брадата на пророка! Никога не съм се мерил в такава цел — мирна, кротка, същинско агънце!

Щом приготви оръдието, той се изправи и в следния миг от дулото излетя с трясък снарядът-харпун, повлякъл подире си дългото въже.

Улученото животно подскочи нагоре и се гмурна в дълбините. Въжето продължи да се размотава, докато се свърши. Тогава корабът се понесе над вълните, влачен от ранения звяр, който плуваше под водата.

— Казах ли ви? — обърна се към групата капитанът, свали фуражката си и избърса голата си глава, плувнала в пот. — След такъв изстрел няма отърваване!

Без да отмести поглед от потрепващото опънато въже, Станоев отговори:

— Това може да е вярно за китовете, ала не и за гущерите. Вие, както изглежда, все не можете да си представите истинската им жизненост.

Всички се смълчаха, сетили се изведнъж колко необикновен е техният лов.

Милчо изказа на глас опасенията, които в тоя момент смущаваха всички:

— Ами ако му скимне да се хвърли върху нас!

Никой не го подкрепи, но и никой не помисли да оспори думите му. Настана грозна, натегната тишина, смущавана само от тихите приплясквания на вълните.

Какво ще стане в следния миг?

Минутите затекоха мудно, изпълнени с очакване и боязън. Ненадейно духна вятър и засвири зловещо във въжетата на мачтите. От изток пропълзя черна облачна завеса, която закри ярките звезди. А вихърът се усилваше все повече и повече, докато най-сетне плисна проливен дъжд.

Хората се пръснаха по каютите, за да се върнат завчас облечени с мушами и гумени ботуши. Дъждът се лееше с всичка сила, но никой не мислеше да се крие. Водните капки, проточени като въжета от облаците до морето, плющяха по металния под, по стълбите и покривите и се разбиваха на ситна пара, която извираше като дим от кораба.

Милчо погледна баща си, после капитана и запита:

— Докога ще чакаме?

Старият китоловец вдигна рамене.

— Обикновено китовете плуват под вода десет-петнадесет минути, но когато са ранени, стоят и по цял час. Един прострелян кашалот дори издържал час и половина. И тъй, както виждате, може да дебнем дълго.

— Час ли? — обади се с горчива усмивка Станоев. — Известно ли ви е, че морските змии престояват под вода до осем часа, а някои морски костенурки и до десет часа. Десет часа! И то е напълно естествено. Китът е топлокръвно животно. В неговото тяло става силно горене, за което е нужен много кислород, а змията, костенурката и гущерът са студенокръвни животни, в които горенето е слабо. Затова те се задоволяват с по-малко въздух…

Той млъкна.

— Е? — запита нетърпеливо Милчо, като избърса от лицето си стичащите се от качулката водни капки.

— Какво — е?

— Колко ще го чакаме?

— Не знам, никой не знае… Дробовете му са големи…

А дъждът продължаваше да се лее на потоци по парахода, по лъсналите мушами на хората и по кипналото море.

Чак след четиридесет минути от радарното помещение се подаде дежурният с тържествуващ вик:

— Внимание! Внимание! Изплува!

Всички настръхнаха. Капитанът пак хвана оръдието, готов да запрати и втория харпун, ако стане нужда.

И виж — на стотина метра пред корабния нос лъсна широкият гръб на чудовището. Мярна се главата, после опашката му.

От гърлата на струпаните хора се откърти сподавен вик на изненада.

Това не беше еласмозавърът!

Върху вълните се люлееше трупът на един мъртъв кашалот с грозна рана до главата, откъдето се подаваше въжето на харпуна.

Капитанът плю през борда:

— Нептуне, Нептуне, стари разбойнико, как ни изигра и този път!

А Станоев, без да каже ни дума, се повлече към каютата си с отпусната глава, следван мълчаливо от сина си.