Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2022)
Допълнителна корекция
Karel (2022)

Издание:

Автор: Петър Бобев

Заглавие: Гущерът от ледовете

Издател: Издателство на ЦК на ДСНМ „Народна младеж“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: Повест

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 15.VII.1958

Редактор: Цветан Ангелов

Художествен редактор: Атанас Пацев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник: Михаил Руев

Коректор: Емилия Димитрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16860

История

  1. — Добавяне

Част първа

I

pbobev_gl_1.png

Директорът на мината инженер Радж повдигна енергично мургавата си глава, оправи с пръсти своята бухнала бяла коса и като погледна събеседника си право в очите, промълви:

— Драги професоре, при все че изпитвам най-голямо уважение към вашите знания, принуден съм да ви предам нареждането на управителния съвет. Ние с вас се познаваме добре, затова ще ви кажа направо — трябва да спрем разкопките!

Макар че бе очаквал този край от няколко седмици насам, професор Борис Станоев прехапа устни. Едрото му тяло сякаш се смали и потъна в дълбокото кресло, а отслабналото му напоследък лице клюмна на гърдите.

Няколко минути двамата мъже мълчаха.

Най-сетне Станоев тръсна своята гъста черна коса, сякаш се стресна от продължителен унес.

— Така значи — въздъхна той. — Край!

И се надигна тежко, с отпуснати рамене. Направи две-три крачки към вратата, но изведнъж се обърна рязко.

— Инженер Радж — заговори професорът неочаквано разпалено. — Това е жестоко. То е и неразумно! Не го ли чувствувате поне вие? Да спрем! Че от това по-лесно няма! Но защо тъкмо сега, когато сме към края, когато всеки миг може…

Той поклати глава.

— Как да спра, когато знам, когато съм убеден, че тук, под ледовете на Антарктида, единствено тук могат да се намерят запазени като в хладилник останките на онзи невероятен, загадъчен живот — животът преди много милиони години…

Очите му пак заблестяха в тъмните сенки на уморените клепачи. Тъй блестяха те и при първата им среща — инженер Радж добре си спомня това.

— И ще ги намерим! — отсече Станоев решително. — Трябва да намерим останките на някое същество от старите ери, от онези тайнствени, далечни ери, от които рядко, съвсем рядко изкопаваме само някои вкаменени кости. Трябва да намерим същество с мускули, с кожа, с вътрешни органи, с очи — представяте ли си да намерим същество, каквото никой човек до днес не е видял! И вие ще ми помогнете, нали, инженер Радж?

Директорът присви очи и отвърна сдържано:

— Вие искате премного от мене. Та аз съм един обикновен служител в дружеството, провеждам чужди решения. При това не разбирам много от палеонтология. Аз съм само минен инженер. Наистина вашата хипотеза ми хареса, в нея има нещо увличащо, замайващо, някаква своеобразна романтика, но… позволете, това наука ли е, или мечтание?

— И вие значи — оживи се Станоев. — И вие ме наричате мечтател. Е, добре — това недостатък ли е? Според мене всички, които са дали нещо на света, са били мечтатели. Да, мечтатели, винаги недоволни от завоюваното, винаги загледани в бъдещето. От такива мечтатели е създадена и моята наука…

И преди Радж да възрази нещо, той продължи:

— Моята наука! За много хора тя едва ли не е излишна, наука за мъртвия, отдавна несъществуващ свят. А колко се мамят те! Защото познанията за този мъртъв свят служат единствено на науките за живота.

Ученият млъкна, зареял поглед далеч зад тапицираните стени на кабинета, а след това пак вдигна глава. Трябваше да го убеди, на всяка цена трябваше да спечели този мълчалив и сдържан индус. Затова се зае да излага отново и по-разгорещено своите доводи:

— Живот над нас, под нас и около нас! Богат, неизчерпаем, но жесток, подчинен на слепи, неразумни сили. „Изяж другия, за да живееш!“ — такъв е основният му закон. Само едно негово творение има разум — човекът. С тоя свой разум той неспирно руши суровите окови на природата и се опитва да създаде за себе си по-хубави условия на живот — да изкове за своето общество нови, смислени нравствени закони. Но за да постигне тази цел, човекът трябва да упознае природните сили, да ги изучи напълно — от зараждането на живота върху нашата планета до днес. Защо ли ви го разправям? Та вие го знаете не по-зле от мене! Към тази цел е устремена и палеонтологията… Моята хубава и полезна наука! Ала бедна, бедна на доказателства. Сегиз-тогиз ни попадне някоя полуизгнила кост — и то след колко труд и мъки — или някой неясен отпечатък в скалите. А какво са костите? Подпора на тялото, една-единствена от многобройните системи на организма. И само по тези полуизгнили кости ние сме принудени да гадаем как е изглеждало някогашното животно, с какво се е хранило, какви местности е обитавало и най-важното — кога е живяло. Само за по-късните епохи, а те за нас представляват най-близкото минало, все едно вчера, ние сме натрупали повече знания, събрали сме повече кости, повече скелети, а понякога, съвсем рядко наистина, като изключително щастие — и цели трупове…

— Да! — кимна с глава директорът на мината. — Замръзналите мамути и носорози в ледовете на Сибир.

И загадъчната усмивка застина веднага на красивото му тъмно лице.

Станоев усети, че му се завива свят. Наистина колко много бе изживял през последните месеци! Колко труд през деня и колко безсънни часове през нощта! И защо, защо? Имаше ли смисъл да се бори повече?

Да! Трябваше да устои докрай! Не биваше да се върне от средата на пътя!

Той седна отново в креслото, стисна челото си с две ръце и добави:

— Сибирските носорози и мамути са от последния ледников период. Те са съвременници на нашите прадеди — първобитните хора. А ние търсим запазен труп на животно от по-старите ери, от онези ери, които познаваме най-слабо. Тогава климатът е бил топъл, влажен. Животинските останки са се разлагали бързо и са изчезвали без следа. Ето защо най-първо трябваше да намерим такъв кът на земята, който да се е покрил с лед по-отдавна и този лед да стои недостъпен до днес. Кой може да бъде този кът? Естествено Антарктида! Както знаете, в своята работа аз приемам за основа хипотезата на Вегенер — хипотезата, която смята, че всички континенти произхождат от един-единствен материк, наречен Пангея, тайнствената прамайка на континентите, разпаднала се на няколко къса, които запълзели бавно на всички страни. Когато в края на креда настава заледяването, едно от многото заледявания на нашата планета, Антарктида неусетно, но неотклонно пъплела на юг, а в туй време Америка отивала на запад. По пътя Антарктида се разцепила на две и от нея изостанала Австралия. Тъкмо в Австралия по сведенията на местните геолози, които са изучавали откритите напоследък следи от древните глетчери, се установи, че това заледяване е настъпило сравнително бързо, в геоложки смисъл дори внезапно. Пластовете с тропически изкопаеми са заменени рязко, без преход, с глациални ледникови утайки, които са се наслоили направо върху загиналите животни и растения. Когато след милиони години климатът се затоплил отново, в Австралия ледовете се стопили, обаче Антарктида вече била достигнала значително на юг. Размразяването засегнало и нея, ала там, в близост с полюса, то било слабо, недостатъчно да стопи напълно огромните ледени маси. Реките и ветровете наслоили отгоре им дебела тиня, над която успели да израснат буйни гори, както е сега в Сибирската тайга. От тези гори впрочем произхождат вашите антрацитни залежи. Най-сетне дошъл последният ледников период, дошъл и си отишъл. Но тук, при вас, ледовете не успели да се стопят, защото междувременно материкът достигнал самия полюс. И в неговите недра сред непокътнатия древен лед лежат заключени безброй съкровища за нас, палеонтолозите… Ето това е моята идея! Ако има някаква грешка, моля, посочете ми я, но не ми отказвайте подкрепата си!

Той замълча и разпери ръце. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Инженер Радж, който бе изслушал търпеливо дългите му обяснения, промълви с привичния си равен глас:

— Веднъж наруших нарежданията на дружеството — когато открихте заледения амонит. Повече не смея. Та съгласете се! Ние не сме научен институт, а производствено предприятие, което трябва да произвежда, да произвежда все повече и повече. И без това разходите ни са големи. Вие сам се убедихте в това. Рудници сред вечните ледове! Ние сме пионерите тук. От третата геофизична година са се изминали едва пет години — а вижте какво сме постигнали! Но да поемем още разходи, и то неприсъщи на преките ни задачи — това вече не е по силите на предприятието. А за вашите проучвания са нужни огромни средства — шахти, галерии и разходи, разходи… Не други, а само бюджетни причини налагат това прекъсване. След няколко години може би пак…

Глух звън прекъсна думите му. Директорът пое бавно телефонната слушалка.

В първия миг бронзовото му лице не изрази нищо. То беше едно обикновено лице на ръководител, който изслушва отчета на свой подчинен спокойно, дори равнодушно. Но внезапно директорът скочи прав, очите му се разшириха от удивление.

— Къде?

Гласът на този, който докладваше по телефона, бръмчеше в стаята с металическия си тембър неясно, досадно като муха.

Станоев затаи дъх в някакво смътно предчувствие, че това засяга него, именно него.

Директорът тракна слушалката.

— Елате с мене! — обърна се той към Станоев.

— Но…

— Мълчете! Ще видите…

Облече шубата си, нахлупи кожената шапка с наушниците и обясни с неловка усмивка:

— За мене в мината е все студено. Липсва ми слънцето на Индия.

После отвори вратата.

А там, в тесния коридор на подземния град, се бяха струпали чиновниците от канцелариите и свободните от работа миньори, които шумяха нетърпеливо:

— Истина ли е? Кажете!

— Не още — отвърна многозначително Радж с пръст пред устните, забързал с едри крачки към асансьора.

Малката кабинка полетя надолу, а когато спря, двамата излязоха в най-дълбоката галерия на мината, където се извършваха напоследък разкопките на професор Станоев.

Електрическата вагонетка ги чакаше и щом Радж и Станоев седнаха в нея, тя префуча напред.

Около тях между подпорните железобетонни пръстени, наредени един зад друг като ребра на гигантска змия, блестяха на електрическата светлина антрацитните кристалчета.

Неусетно черният пласт изтъня, изтъня, докато накрай изчезна, сменен от едрозърнест тъмночервен пясъчник. След още стотина метра проходът се измъкна и от пясъчника, за да се вреже в плътна ледена скала, която вече беше проядена във всички посоки от минните комбайни — сякаш дънер, надупчен от огромен червей-дървояд.

Какво ли е станало? Какво? Какво?

Тази мисъл биеше като чук в съзнанието на преуморения учен. Победа, неочаквана, изненадваща или нов неуспех?

Вагонетката летеше напред по двете релси, а светлият сноп на прожектора й, подгонил мрака напред, тичаше пред тях, като се хлъзгаше по наредените железобетонни ребра и по грапавите ледени стени, които искряха с блясъка на разломено стъкло.

Стигнала до забоя, вагонетката намали ход. Новодошлите скочиха още в движение, посрещнати от двамата поддиректори — машинния инженер Альоша Степанович и геолога Джони Френч, които се отделиха от групата на струпаните миньори и ги поведоха към шахтата.

Забравил всичко и преварил неволно спътниците си, професорът не усети как се спусна по стръмните стълбички през трите площадки, спря до дъното, където под разкъртения леден пласт се чернееше вкаменената тиня, и се закова на място — смаян, потресен.

От древния синкав лед, отразил в кристален блясък лъчите на мощната лампа, се подаваше една гигантска челюст, може би цял метър дълга, по която стърчаха нанизани редки закривени зъби.

Неспособен да види нищо друго освен тази озъбена челюст, палеонтологът грабна един въздушен пистолет. Машината зафуча диво, а острието задълба леда. Малък напън встрани — и един леден къс се търкулна в краката му, после втори, трети, додето се показа цялата челюст, покрита с дебела твърда устна, а отдолу се оголиха още един ред зъби.

Но за беда, отскочил случайно от хлъзгавата повърхност, пневматичният чук откърти върха на един шилест зъб.

— Що сторих! — ахна Станоев, опомнил се най-сетне от радостната възбуда, и подаде инструмента на един опитен миньор. — По-добре продължете вие, за да не повредя нещо друго! Така, насам към окото! Но внимателно, моля ви!

После коленичи да следи по-отблизо работата, докато сръчният работник поведе послушното острие край кожата на заледения исполин леко и уверено, като ваятел.

Изкопът растеше бързо.

Ето — появи се и окото на чудовището, закрито с два набръчкани клепача, а къртачът навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко.

Наоколо стояха притихнали инженерите, а горе, през кръглия отвор на шахтата, надничаха работниците, изоставили другите участъци.

След два часа бе изкопана цялата глава, метър и половина дълга, от която продължаваше в леда мощната шия.

Станоев пипна с ръка огромния клепач. При докосването на грубата студена кожа тялото му потръпна, но това не беше обикновеното неприятно усещане от допира до влечуго. Не! Имаше нещо друго, но какво?

Той се изправи разрошен, с хлътнали бузи, блед, но въпреки това необичайно възбуден и радостен.

— Простете ми! — промълви той виновно, а от лицето му нито за миг не слизаше тържествуващият израз на успеха. — Не мога да се владея. Чуйте всички! До днес човешки очи не са виждали такава гледка. И аз се радвам, без да се наситя, но в същото време съм и смутен, необяснимо смутен! Ето, той лежи пред нас неподвижен и студен! Хилядолетие след хилядолетие са отминавали над него, без да го засегнат, а той все лежал, подобен на сфинкс, скрил ревниво от света някаква голяма тайна. Как смятате — дали ще успеем да му изтръгнем тази тайна? Дали ще ни се удаде да научим нещо повече от него, немия пратеник на древните ери?

Той говореше бързо, развълнувано пред утихналото множество, а по едрото му лице се разгаряше някаква топла усмивка, каквато никой от мината не бе виждал досега.

— Тук, на това място, затрупано с тристаметров лед, над който беснеят най-лютите бури на земята, някога, преди шестдесет или седемдесет милиона години са се гонили вълните на недълбок морски залив и са се разбивали с грохот в кораловите рифове. На пясъчния бряг, хе там, където нашата галерия пробива червения пясъчник, растели дървовидни папрати и хвощове, полюлявали се кичестите върхове на самотни палми и двестаметрови секвои. Приливът допълзявал към техните корени и трупал по пясъка седефените раковини на охлюви, миди, амонити и белемнити…

— Палми в Антарктида? Какво говорите! — попита някой от работниците, но Станоев изглежда не го чу. Той спря за миг, сякаш да се полюбува на невероятната картина, която бе нарисувал с думите си, и пак заговори. Всички край него се бяха смълчали, заразени от неговия възторг. Та всъщност успехът му беше общ успех — успех на всички, за всички!

— По дъното пъплели морски звезди и раци, цъфтели корали и актинии, а във водата преследвали плячката си ихтиозаври — рибогущери, подобни на десетметрови делфини. Кръстосвали ненаситни акули. Бързала да се свре в гъстите водорасли петметрова костенурка с яка птича човка. А отгоре, над разпенените вълни, се носел той… той… знаете ли името му?

pbobev_gl_2.png

— Еласмозавърът! — пошепна очарован геологът Джони Френч.

— Да! — възкликна палеонтологът. — Еласмозавърът! Лебедогущерът! Тюлен с лебедова шия. Една причудлива шега, едно от неизброимите хрумвания на природата. Понякога еласмозавърът спирал над вълните, а само главата му се поклащала високо горе, на уродливо дългата шия. Когато зърнела плячката си — някоя едра риба или амонит — главата се спускала светкавично надолу, докопвала я с извитите си кукести зъби, после я нагълтвала цяла — ще помислиш: някаква гигантска патица, която рови по дъното на потока. Така си живеел той ден след ден, година след година… Неочаквано морското дъно почнало да се надига, над водата се подала пространна суша, която отклонила към север топлите морски течения и превърнала залива в езеро. Понеже нямал изход към свободното море, еласмозавърът волю-неволю трябвало да остане тук, пленник на новото езеро. А в туй време климатът се променил рязко — застудяло, разфучали се зимните виелици, в плитчините се наслоила някаква непозната скала, твърда и студена. Ледът се разпълзявал навред и сковавал в яките си прегръдки залива. Измръзнал, загубил цялата си жизненост като всички студенокръвни животни, еласмозавърът се отпуснал вцепенен в най-голямата дълбочина. А ледът не спирал да нараства. Снегът валял, валял и засипвал леда. Засипал и него… Така той пролежал в ледения си гроб около шестдесет милиона години… Шестдесет милиона!

В този миг ученият усети колко много е уморен. Краката му се подкосиха, в слепите му очи заудря кръвта. Притъмня му. Той протегна ръце и се подпря на ледената стена.

Притеклите се начаса Степанович и Френч го хванаха под мишниците и го изнесоха горе.

— Нищо ми няма! — пошепна той, като се опомни. — Само съм уморен. Искам да спя, да спя!

И влезе сам в апартамента си, издълбан както всички жилища на мината в твърдия пясъчник.

В дъното на стаята до свирещото радио седеше с отпусната върху облегалото на креслото глава синът му Милчо. Той беше тринадесетгодишен юноша, крехък и слабичък, с тесни рамене и бледо лице, осеяно с редки лунички — пълна противоположност на широкоплещестия си баща. Само къдравите черни коси, у момчето съвсем тъмни и блестящи, а у бащата посребрени над слепите очи, издаваха някаква едва доловима прилика.

— Милчо, намерих, намерих! — извика бащата. — Еласмозавър, един от най-интересните и най-жизнеспособните плезиозаври, доживял до края на мезозойската ера.

В първия миг момчето като че ли не го чу и продължи да стои все тъй безучастно, с унесен, невиждащ поглед, но внезапно трепна. Към бащата се насочиха две смутени очи, големи, умни, с чисти опалови ябълки и кафяви ириси — очи на дете, но с друг израз, не детски, а по-сериозен, без блясъка и живостта на младостта, две тъжни очи върху едно детско лице.

— Нали затуй сме тук — отвърна то, без да стане, но изведнъж се оживи. — Значи веднага ще си ходим?

— Е, не веднага — защото има още малко работа, но подир седмица, две, три…

— Омръзна ми вече! — въздъхна малкият и пак млъкна.

Както се събличаше да си ляга, Станоев подметна:

— Знам, че ти е скучно, виждам го, но защо поне не четеш?

— Не ми се чете…

— Че може ли тъй? — учуди се искрено бащата. — Ех, дете, дете! Нямаш представа колко знания иска животът…

— Може! — прекъсна го синът му с отегчен глас, без да отвори очи. — Но на мене не ми се чете…

Професор Станоев се обърна. Старата грижа отново легна върху лицето му. Докога най-сетне, докога ще продължи това тревожно настроение у детето му?… От толкова месеци насам…

И ето пак, неочаквано сред радостта от победата, се яви същият досаден въпрос, който не му даваше спокойствие през деня, който нощем тровеше съня му. Ще оздравее ли някога Милчо?

Лекарят беше посочил две причини: дългата мъчителна болест и прекалената загриженост от страна на всички, която не позволяваше на организма да се стегне, за да се справи сам с болестта. Той каза точно така: „Променете обстановката. Отведете го другаде. Нека играе на слънце, да се разхожда, да тича. Закалете тялото и духа му. Днешните деца от апартаментите се нуждаят от това, дори когато са здрави.“

Да играе на слънце, да тича! А какво му предложи до днес бащата? Шест месеца затвор в този мрачен град под земята и само две-три разходки със ски горе, на повърхността.

Улисан в своите ядове и неуспехи, той беше забравил детето. Но сега щеше да се погрижи за него веднага, щом се събуди.

— Аз ще спя, капнал съм — промърмори той неразбрано, като се зави с юргана и затвори очи.