Лий Чайлд
Вечерен курс (5)

5

Ричър спа добре в луксозната си стая, но се събуди рано. Вече бе станал, когато точно в седем се появи микробусът на някаква фирма за кетъринг и достави огромни термоси с кафе и поднос с коктейлни хапки с размерите на централния кръг на футболно игрище. Много повече, отколкото можеха да изпият и изядат трима души. Което означаваше, че персоналът пътува насам.

Въпросният персонал се появи в облика на двама служители на Съвета за национална сигурност. Синклер ги познаваше лично, както заяви по време на представянето им, което вероятно означаваше, че им има доверие. И двамата бяха мъже на по трийсет и няколко, и двамата мрачни и кисели, сякаш информацията, която носеха в главите си, бе изпила живеца им. Към осем часа вече кипеше усилен труд и веднага щом прокараха защитените срещу подслушване телефонни линии, Ричър отправи молбата си да получи помощник, с което изпревари Уотърман и Уайт. Така Нили се появи в щаба им още преди девет, достатъчно рано, за да засипе Съвета за национална сигурност с искания за информация, много преди асистентът на Уотърман да пристигне. А той изпревари с двайсетина минути този на Уайт. И двамата бяха мъже. Приличаха на по-млади версии на шефовете си. Човекът на Уотърман се казваше Ландри, а на Уайт — Вандербилт, но нямаше никаква роднинска връзка с прочутия богаташ от миналото.

Разместиха мебелите в класната стая и организираха тристранен контролен център, предназначен за Нили, Ландри и Вандербилт. Бавачките, които им бяха изпратили от Съвета за национална сигурност, се настаниха в офиса, а Ричър, Уотърман и Уайт започнаха да провеждат конферентни разговори от кожените си столове, разположени край заседателната маса. В единайсет часа навсякъде кипеше усилена работа. В дванайсет започнаха да получават първите данни. Синклер им позвъни и те я включиха на високоговорител, за да чуе докъде са стигнали.

— На този ден в Германия е имало почти двеста хиляди американски граждани — започна Ричър. — Около шейсет хиляди са на активна военна служба, към сто и двайсет хиляди са членовете на семействата им и наскоро преминалите в резерва, които още не са се върнали у дома, плюс хиляда цивилни на почивка и около пет хиляди участници в различни търговски изложения и корпоративни заседания.

— Много американци.

— Трябва да отидем в Хамбург — заяви Ричър.

— Кога?

— Веднага.

— Защо?

— И бездруго ще ни се наложи да отидем рано или късно. Не можем да разрешим случая с помощта единствено на документи.

— Агент Уотърман, какво мислите? — попита Синклер.

— Всичко зависи от бързината, с която куриерите се връщат и заминават отново. Струва ми се бавен процес. Кога нашият човек ще получи отговор? Какъв е обичайният интервал?

— В други случаи интервалът е бил две седмици. Плюс-минус ден-два.

— Искаме да сме наблизо, когато сключат сделката. Това е безспорно. Но ми се струва, че имаме време. Аз лично бих отишъл в Хамбург следващата седмица. Предпочитам да разполагам с по-задълбочен анализ, преди да го направя.

— Господин Уайт?

— Аз изобщо не бих отишъл в Хамбург — отвърна служителят на ЦРУ. — Какво да правя там? Аз не участвам в издирвателни операции. Задачата ми е да анализирам документи, информация. Напускам Източното крайбрежие само в случай на крайна необходимост.

— Майор Ричър, на какви основания искате да заминете за Хамбург още сега?

— На основание на обещанието на господин Ратклиф, че можем да получим каквото пожелаем — отвърна Ричър.

— Агент Уотърман и господин Уайт ще възразят ли, ако майор Ричър замине сам за Хамбург?

— Не — отвърна Уайт.

— Стига да не оплеска нещо — каза Уотърман.

* * *

Едно от предимствата на комуникацията посредством Западното крило бе мигновената резервация на самолетни билети и хотели. В рамките на трийсет минути Ричър и Нили се сдобиха с резервации за нощния полет на „Луфтханза“ и бизнес хотел в Хамбург, разположен недалече от апартамента, който ги интересуваше, в луксозния квартал, който Синклер бе описала. Относително централен, относително скъп.

Останалата част от следобеда прекараха в Маклийн в опит да съкратят списъка със заподозрени, като проследят местонахождението им във въпросния ден. Невъзможно бе някой да кара танк в източната част на страната и да се разхожда по улиците на Хамбург в същото време. Броят на вероятните заподозрени започна да се топи бързо. Така постигнаха известен напредък. Започнаха да пристигат и първите информации от авиокомпаниите, които летяха до Цюрих. Вандербилт, човекът на Уайт, се зае със задачата и предложи да обработи списъците през нощта, докато Ричър и Нили са още в самолета, и да им позвъни веднага щом кацнат. Стига, разбира се, да откриеше нещо интересно.

Курс по сътрудничество, помисли си Ричър. Кой знае?

 

 

Нили шофираше шевролета на Ричър до летището. Оставиха колата на краткосрочния паркинг. Сметката щеше да плати Съветът за национална сигурност. Нейната версия на цивилно облекло се състоеше от очила с огледални стъкла и протрито кожено яке върху тениска и панталон, който Ричър взе за стар модел на морската пехота като неговия, но се оказа оригинален „Ралф Лорън“. Тя носеше чанта, а той не. Местата им бяха в икономичната класа, но предлагаха истински лукс в сравнение с брезентовите седалки на военнотранспортните самолети. Двамата си изядоха храната, бутнаха облегалките назад и заспаха.

 

 

Двайсет и четири часа след като американецът си тръгна, от апартамента на проститутката започна да се носи миризма, която определено не можеше да се нарече благоуханна. Всъщност беше доста силна и неприятна. Започна да прави впечатление, особено след като се промъкна в коридора и вентилационните шахти. Съседите, които никога не бяха харесвали младата жена, позвъниха в полицията посред нощ. Диспечерът изпрати полицейски патрул да огледа мястото. Или да го подуши, както се оказа. В резултат на това събудиха портиера, който имаше ключ за апартамента. Така се появиха полицаите, които оградиха мястото с жълта лента и започнаха да задават въпроси, а след тях и криминалистите, които да огледат местопрестъплението. Накрая дойде линейката, в която натовариха тялото в черен найлонов чувал. Всичко това продължи четири часа.

От гледна точка на полицията имаше и добри, и лоши новини. Хамбург бе типичен пристанищен град, свърталище на порока със световноизвестен квартал на червените фенери и наркотици и графити по централната гара, но въпреки това убийствата бяха рядкост. По-малко от едно на седмица. Откриването на труп бе истинско събитие, а разкриването на убийство можеше да изстреля кариерата на някой следовател във висините. Местното полицейско управление отчиташе разкриваемост от почти деветдесет процента. Това бе добрата новина. Лошата бе свързана с останалите десет процента. Това бяха все убийства на прободени с нож наркомани или удушени проститутки. Рисковете на професията. Случаят едва ли щеше да се окаже лесен за разкриване. Извършителят вероятно вече бе отплавал на борда на някой кораб и се намираше на стотици мили от брега, отправил се към безкрайния океан.

 

 

Ричър и Нили разполагаха с командировъчни, предоставени им от Западното крило за оперативни нужди, затова взеха такси, с което да стигнат от летището до града. Шофьорът на мерцедеса ги преведе с лекота из сутрешния трафик, озарен от бледа слънчева светлина. Улицата, на която се намираше хотелът им, се оказа тиха, с много дървета и сгради, построени от стъкло и светли тухли. Край бордюрите бяха паркирани малки, но скъпи коли. Стаите им бяха на четвъртия етаж и от тях се откриваше панорама към покривите на града. Хамбург бе древен ханзейски град, но нито един от покривите, ширнали се пред погледа на Ричър, не бе на повече от петдесет години. Германия бе бомбардирала Великобритания и Великобритания бе отвърнала със същото, при това без да жали бомби. Една такава бомбардировка през 1943 г. бе подпалила пожар, изпепелил почти целия град. Пламъците се бяха издигнали на повече от триста метра височина, а температурата бе достигнала хиляда градуса. Въздухът гореше, улиците горяха, водата в реките и каналите вреше и кипеше. Четирийсет хиляди жертви само от едно въздушно нападение. Великобритания бе дала шейсет хиляди жертви за цялата война. Понеже те сееха вятър, буря ще пожънат. Думи на Осия, един от не толкова известните библейски пророци, но напълно подходящи за случая.

Телефонът в стаята на Ричър иззвъня. Нили щеше да го чака долу за закуска. Минута по-късно телефонът отново иззвъня. Вандербилт от Маклийн, Вирджиния, където беше нощ, с имената на трийсет и шестима американци, пътували от Хамбург до Цюрих през въпросната седмица. Хвърляме мрежата твърде нашироко. Ще заловим куп хора, бе казал Ричър.

Той слезе в ресторанта, където го очакваше закуската — типично европейска, с много сушени меса, пушени сирена и екзотични сладкиши. Двамата с Нили се настаниха на маса до прозореца. Девет часът сутринта в Хамбург, Германия.

 

 

Девет часът сутринта в Хамбург, Германия, беше дванайсет и половина в Джалалабад, Афганистан. В кухнята, разположена в бялата кирпичена къща, приготвяха обяд. Горещият пустинен климат навън напомняше за Аризона. Куриерът чакаше. Бе пристигнал през нощта, след като бе сменил четири полета и бе изминал почти петстотин километра с пикап тойота. Бяха го поканили в преддверието и му бяха донесли закуска. Бе чакал тук и преди, при това много пъти. Напред-назад, напред-назад. Това бе животът му. Той беше единственият човек в къщата без брада или автомат „Калашников“.

Накрая го въведоха в малка душна стая. Гъмжеше от мухи, които кръжаха бавно под тавана. Посрещнаха го двама мъже, седнали на възглавници, и двамата с бради, но единият нисък и пълен, а другият висок и слаб. И двамата бяха облечени в чисто бели роби, наречени тоуб или дишдаша, и носеха чисто бели тюрбани.

Куриерът каза:

— Американецът иска сто милиона долара.

Мъжете в робите кимнаха. Високият каза:

— Ще го обсъдим по време на вечеря. Ела сутринта, за да получиш отговора ни.

* * *

Нили бе взела от рецепцията карта на Хамбург. Отвори я и я завъртя така, че да улови светлината от прозореца. След няколко минути заяви:

— Петдесетминутно отсъствие предполага радиус от километър и половина, два, не мислиш ли? Двайсет минути, за да стигне до мястото на срещата, десет минути за самата среща и двайсет минути, за да се върне. Какво място биха избрали?

— Бар, кафене или пейка в парка — каза Ричър.

Откриха апартамента на картата. Нили заби палеца си в нея и завъртя показалеца, за да очертае нужната фигура. Получи се окръжност, в която попадаха доста улици, осеяни предимно с жилищни сгради, но също и с офиси и магазини. Ричър бе посетил много градове и знаеше какво да очаква. В тази част на света, в тази част на града можеше да има сгради с апартаменти, но от втория етаж нагоре. Първите два етажа щяха да се окажат заети от дискретни офиси и магазини. Кулинарни и деликатесни магазини, бижутерии, химическо чистене, застрахователни бюра. Плюс фурни, сладкарници, кафенета, ресторанти, барове… Като във всеки подобен квартал. А също и четири миниатюрни градинки, което означаваше поне осем пейки и безброй гълъби за хранене. Нали това правеха шпионите във филмите, които беше гледал? Сядаха на някоя пейка и хранеха гълъбите.

— Хубав ден за разходка — отбеляза Нили.

 

 

Радиус от над километър и половина означаваше площ от над седем квадратни километра. Започнаха от сградата с апартамента на саудитците, но я подминаха, без дори да я погледнат, след което спряха на ъгъла и извадиха картата, както правят туристите. И тъй като не бяха единствени, не се открояваха сред тълпата.

Започнаха да проверяват улиците една след друга и да анализират потенциалните места за среща. На първите пет пресечки откриха бутикова фурна с две златисти на цвят маси, три обикновени кафенета и два бара.

— Срещата се е провела късно следобед — каза Ричър. — Това изключва фурните и пекарните. Подобни места обикновено се посещават сутринта. Мисля, че са се срещнали в бар.

— Или в парк.

— Къде един американец би се почувствал най-комфортно? Предполагаме, че става въпрос за преговори, нали? Затова ще иска да получи психологическо предимство. Да заеме доминираща позиция и да накара другия да се почувства по-некомфортно.

— Предполагаме, че е бял, нали?

— Най-вероятно.

— В такъв случай бар, посещаван от скинари.

— Има ли такъв в квартала?

— Няма да открием табела на входната врата. Става въпрос по-скоро за клиентела и атмосфера.

Ричър погледна картата. Търсеше място, където да се събират по-големи улици и трафикът да е по-оживен, а наемите по-ниски. Трябваше да има и близки преки с места за паркиране. Той бързо откри подходящия адрес. За да стигнат до него, се налагаше да минат покрай два парка.

— Хубав ден за разходка — каза Ричър.

 

 

Парковете се оказаха същинско разочарование от гледна точка на ландшафтния дизайн. По-голямата част от тях бе павирана, а останалата бе заета от големи кашпи с посадени в тях ярки като червило цветя. Но разполагаха с пейки, разположени близо една до друга, и предлагаха известна възможност за усамотяване. Американецът можеше да седне на едната, куриерът на другата, първият да изрече няколко думи, след което да си тръгне. Никой нямаше да му обърне никакво внимание. Някакъв човек, който седи на пейка. Появява се втори. Един идва, друг си отива.

Да, парковете и градинките определено предоставяха възможност за среща.

Районът с усилен трафик изглеждаше по един и същ начин и през деня, и през нощта, но не бе кой знае колко шумен в сравнение със съседните улици. Магазини и заведения имаше и в околните преки, но без да навлизат твърде навътре. Партерът на една от сградите бе зает от бар, пред който стояха четирима младежи и пиеха бира. Беше десет сутринта. И четиримата бяха с бръснати глави. Бяха съвсем млади, на осемнайсет, най-много двайсет, но доста едри. Приличаха на четири млади бика. Не са от квартала, помисли си Ричър. Което повдигаше въпроса за територията, на която действаха. Дали не се опитваха да изразят претенциите си към това място?

— Да си вземем кафе? — предложи Нили.

— Тук ли?

— Тези момчета имат какво да ни кажат.

— Откъде знаеш?

— Имам предчувствие. Съдя по начина, по който ни гледат.

Ричър се извърна и четиримата впериха погледи в него. В излъчването им имаше някаква животинска смесица от страх и предизвикателство. Като че започваха да отделят хормони като при стандартна физиологична реакция от типа „бий се или бягай“. Сякаш очакваха да бъдат подложени на изпитание. Да настъпи моментът на истината.

— Какъв им е проблемът? — попита Ричър.

— Да разберем — отвърна Нили.

Ричър се запъти право към вратата.

Четиримата младежи сгъстиха редиците. Момчето, което стоеше най-отпред, попита:

— Американци ли сте?

— Как познахте? — учуди се Ричър.

— Не пускаме американци в този бар — отвърна младежът.