Лий Чайлд
Вечерен курс (45)

45

Дремлер остана зад бюрото си, а Ричър се настани на празния стол до „Дейви Крокет“. Приличаха на водещ на телевизионно предаване и двамата му гости. От които се очаква да водят тристранен разговор и да изложат три гледни точки. Но все още не са казали нищо. Не и през първите няколко минути. Ричър взе наръчника от бюрото и го разлисти с надеждата да разбере написаното. Парашутистите трябваше да въведат шестцифрените кодове с помощта на въртящите се копчета. Първите три цифри трябваше да се въведат от един войник, който да натисне съответния ключ, след което друг войник трябваше да въведе още три цифри и да натисне втори ключ. Централният ключ трябваше остане изключен. Какво бе предназначението му? Наръчникът не споменаваше.

Но пък изброяваше шестцифрените кодове, а срещу тях бяха посочени десет серийни номера. Готови да бъдат нанесени с тебешир върху самите бомби.

— Какво е това нещо? — попита Дремлер.

— На какво се надяваше? — отвърна Ричър.

— Нямам представа за какво говориш.

— Очакваше да помогне на каузата, нали?

— Трябва да си вървиш — каза Дремлер. — Разговорът ни приключи.

— Така ли? — учуди се Ричър.

— Нямате никаква юрисдикция тук. Дребно недоразумение. Дори нямам представа какво е това нещо.

— Това е бомба. И ти си я откраднал. След като си разпитвал за новото име на Хорас Уайли.

— Гризман трудно ще ме изправи пред съда.

— Защото имаш приятели на места, които могат да го изненадат?

— Стотици и стотици приятели.

— И ти си техният водач?

— Удостоен съм с тази чест.

— И накъде ги водиш?

— Те искат да си върнат родината. И аз ще се погрижа това да стане. Дори нещо повече. Ще се погрижа да получат родината, която заслужават. Тя отново ще стане силна. Ще следва благородни цели. Всички заедно ще вървим в една посока. Без външна намеса. Няма да търпим подобно нещо. Германия ще бъде на германците.

Ричър се замисли. Това продължи дълго. После той попита:

— До каква степен познаваш историята на своята страна?

— Истината или лъжите?

— Ужасът, мизерията и осемдесетте милиона жертви. Учили сме тези неща в училище. А вечер обсъждахме наученото и веднъж някой подхвърли, че ако има машина на времето, може да се върне и да ликвидира онзи тип. Преди да е започнало всичко. Ти би ли го направил?

— Ти какво би направил?

— Бих се върнал. Но въпросът беше глупав. Няма машини на времето. Лесно ни е да разсъждаваме постфактум. Според мен истинското предизвикателство е да се зададе въпросът по друг начин. Да се започне тук и сега. Да се погледне в бъдещето. Да се разсъждава стратегически. Кой е антиподът на машината на времето? Има ли човек, когото, ако ликвидираш днес, утре никой няма да мечтае за машина на времето? Ако има, какво би направил? Може да сгрешиш. Но може и да се окажеш прав. Осемдесет милиона живота срещу един!

Часовникът в главата му подсказа, че петнайсетте минути са изтекли. Всичко с бомбата беше наред. Случайното въртене и натискане на копчета не я бе задействало. В което имаше логика. Далеч по-опасно би било твърдото приземяване с парашут.

— Това ни постави пред трудна морална дилема — продължи Ричър. — Някои казаха: „Не, няма да го убием, защото не е нарушил никакви закони“. Все още. Но това се отнася за всички престъпници в даден момент. Ако си готов да се върнеш в миналото с машина на времето, за да го убиеш, защо да не го направиш сега? Някои изпитваха угризения относно степента на сигурност. Ами ако сме сигурни едва деветдесет процента? Други твърдяха, че е по-добре да играят на сигурно, вместо да съжаляват впоследствие. Което от гледна точка на логиката прави приемлив всеки резултат над петдесет процента. Аз обаче не съм съгласен. Всяка вероятност над един процент може да си заслужава усилието. Шанс едно на сто да спасиш осемдесет милиона души от ужас и мизерия? Какво ще кажете, господин Дремлер?

Дремлер не каза нищо.

— Бяхме в колежа — продължи Ричър. — Защото „Уест Пойнт“ е всъщност колеж. За такива неща разговаряхме там. Дали сме били сериозни в намеренията си? Нямаше никакво значение. Защо нямаше начин да докажем думите си. А може би има… Животът си прави странни шеги. И сега аз получавам възможността да отговоря на този въпрос. Дали думите ми, изречени преди толкова много години, са били празни приказки?

Ричър простреля Дремлер в сърцето, след което стреля отново, този път в главата, от същото разстояние, за да бъде напълно сигурен. Прибра пистолета в джоба си, напъха наръчника в камуфлажната раница, метна „Дейви Крокет“ на рамо и се запъти към микробуса. Отвори първо едната врата, после другата, остави раницата в компанията на деветте й близнака, после затвори и заключи.

Настани се на мястото до шофьора.

— Добре ли си? — попита Нили.

— Никога не съм бил по-добре.

— Сигурен ли си?

— На майка ми ли се правиш?

Ролетната врата на склада се вдигна чак догоре.

— Карай — каза Ричър.

 

 

Съветът за национална сигурност задейства процедура за извънредни случаи, която изискваше участниците в разследването незабавно да поемат към различни части на света, за да бъде ограничен рискът от визуална идентификация и евентуално връчване на призовки. Така шестнайсет часа по-късно Ричър се озова в Япония. Там научи, че задачата по разтоварването на микробуса е била поверена на компания, специализирана в областта на утилизацията на ядрени отпадъци. Тя разполагала с един от онези старомодни камиони, които датираха от времето, когато ракети с ядрени бойни глави падаха от самолетите и се забиваха в някоя нива. По-късно научи, че Уайт и Вандербилт са отлетели право за Цюрих в компанията на куриера. Там изтеглили парите от една сметка и ги прехвърлили в друга. Така ЦРУ забогатяло с шестстотин милиона долара. Иранецът получил апартамент в Сенчъри Сити, луксозен квартал в западната част на Лос Анджелис. Седмица по-късно получил работа в Холивуд. Саудитците били отзовани в Йемен и повече никой не чул нищо за тях. Уайли бил погребан в гробище за бездомници край една магистрала в Германия без кръст или камък на гроба му.

 

 

Ричър видя Синклер за последен път два месеца по-късно, когато бе повикан във Вашингтон. За да му връчат медал. Тя му изпрати бележка и го покани на вечеря. В деня преди церемонията. В дома й. Къща в едно от предградията на Александрия. Ричър обу панталона си на морски пехотинец и облече черната тениска от Хамбург. Дрехите му бяха изпрани и изгладени в една обществена пералня в Япония. Не взе яке, защото беше топло. Подстрига се, избръсна се и взе душ. Синклер беше с черна рокля. Този път носеше диаманти, а не перли. Вечеря на маса с размерите на рибарско корабче. Пламъчетата на свещите потрепваха. Диамантите искряха. Тя му каза, че част от новините са доста добри. Лошите пострадали сериозно. Финансовата загуба била значителна. Шестстотин милиона долара са страшно много пари. Вече не можели да прекарват товари през летището на Хамбург. Двамата мъже, които Ричър застрелял, се оказали ключови фигури в тези операции. Куриерът им оказал сериозно съдействие. С нейна помощ разгадали донякъде структурата на организацията и попълнили някои празноти. Уайли не оставил завещание и още се водел собственик на ранчото в Аржентина. Не можели да направят нищо по въпроса. Все още не знаели доста неща. Разследването продължавало.

След вечеря направиха вял опит да измият съдовете и се озоваха един до друг в кухнята. Ричър долови парфюма й. Отново се почувства неловко.

— Направи го както миналия път — каза Синклер.

Той вдигна ръка, за да отмести кичура, паднал на челото й, плъзна ръце в косата и почувства колко гъсти и меки са талазите, на които се спуска тя. Прибра част от кичура зад ухото й, а друга остави свободна.

Изглеждаше добре.

Той свали ръка.

— А сега и от другата страна — каза тя.

Ричър използва другата си ръка по същия начин, като едва докосна челото й, но зарови пръсти дълбоко в косата й и я отметна назад. Този път не свали длан, а я плъзна по врата й. Който беше слаб и нежен. И топъл. Тя постави ръка на гърдите му. После я плъзна зад врата му. Тя го придърпа надолу, той я повдигна нагоре. Последва целувка. Той намери миниатюрната метална висулка във формата на капка. Дръпна я надолу и тя се плъзна по гърба й.

— Да се качим горе — предложи Синклер.

Отидоха в спалнята й, където тя отново се качи върху него. Яхна го като преди, но този път с лице към него, с изпънати рамене, вдигната глава и затворени очи. Диамантите се люлееха и подскачаха. Ръцете й бяха протегнати назад с извити китки и разтворени длани, поднесени ниско над леглото, сякаш се опираше на невидими въздушни възглавници, които й помагат да пази равновесие. И тя наистина успяваше да запази равновесие. Както миналия път. Защото балансираше върху една-единствена опорна точка, като се отпускаше върху нея с цялата си тежест, накланяше се напред-назад, вляво и вдясно в търсене на повече чувственост, намираше я, губеше я, отново я намираше й така до края, който я остави без дъх.

 

 

На следващата сутрин Ричър отиде рано-рано във Форт Белвар. В същата стая. С добре познатите позлатени мебели и строените в редица знамена. Присъстваше началникът на Обединеното командване. Което бе мило. Церемонията включваше връчването на пет награди. Първите четири бяха армейски медали „За постижения“, предназначени за Хупър, Нили, Ороско и Ричър. Не бяха толкова красиви като „За военни заслуги“, но не бяха и най-грозното нещо, което Ричър бе виждал. Неговият медал представляваше бронзов шестоъгълник с орел в средата. Лентичката бе с цвят на мирта, тънки бели райета в средата и малко по-широки бели кантове по края. Беше равностоен на „Бронзова звезда“ с тази разлика, че се връчваше в мирно време.

Вземи си дрънкулката и си затваряй устата.

Петата награда бе „Сребърна звезда“, предназначена за генерал-майор Уилсън Т. Хелмсуърт.

Церемонията бе последвана от обичайната светска суматоха, съпроводена от разговори на незначителни теми и стискане на ръце. Ричър се отправи към изхода. Този път никой не го спря. Той излезе в коридора. Там също не го очакваше сержант, който да му връчи някакви заповеди. Остатъкът от деня бе изцяло негов.