Лий Чайлд
Вечерен курс (44)

44

Групата в другия край на склада бе нараснала до двайсетина души, които вече се намираха на четирийсет метра. Въпреки това групата изглеждаше миниатюрна на фона на огромния склад. И не се държеше заплашително. Ричър прецени, че тъкмо обратното, работниците са се събрали в знак на солидарност, тъй като приемат непознатите за заплаха към шефовете в канцеларията. Готвеха се да сплотят редици срещу натрапниците. Бяха лоялни служители на компанията. Или нещо повече. Може би някои от тях бяха членове на движението. Може би това бе начинът обикновен работник да се издигне до бригадир в Schuhe Dremmler.

Ричър се обърна към Хупър.

— Колко добре говориш немски?

— Доста добре — отвърна сержантът. — Затова работя тук.

— Иди при тях и им кажи да се успокоят и да се върнат на работа.

— Трябва ли да използвам някакво конкретно обяснение?

— Кажи им, че сме служители на американската Военна полиция, които действат по молба на бразилската полиция и извършват рутинна проверка, свързана с вноса на обувки. Проявят ли прекомерно любопитство, можем да го изтълкуваме като възпрепятстване на правосъдието.

— Дали ще ми повярват?

— Зависи от това колко убедителен ще бъдеш.

Проследиха го с поглед как изминава четирийсетте метра и застава лице в лице с водача на тълпата. Хупър заговори с дълги и сложни изречения. Работниците като че ли не приемаха обясненията му.

— Бъдете готови да се намесим, за да го спасим — каза Ороско.

— Не ги ритайте в коленете — нареди Ричър.

— Защо?

— Защитени са с наколенки.

Хупър продължаваше да говори. Да говори и да говори. Тълпата спря на място. Застина в мълчание. Но не изглеждаше убедена. Хупър измина дългия обратен път.

— Направих каквото можах — каза той.

— Ще повикат ли ченгетата? — попита Ричър.

— Едва ли. Объркани са, нищо повече. И разтревожени. Компанията е семейна.

— В такъв случай да побързаме.

— Откъде да започнем?

— От информацията. А това означава от канцеларията. И онзи тип вътре.

— Какви са правилата за употреба на сила?

— Ще преценим впоследствие.

 

 

Не надзърнаха повече зад ъгъла. Вече нямаше смисъл да действат толкова предпазливо. Щеше да изглежда нелогично. Затова заобиколиха купчините с бърза, делова крачка и навлязоха в свободното от кашони пространство уверено, сякаш се нуждаеха от подпис върху някакъв документ, отговор на уточняващ въпрос или копие на товарителница. Извадиха оръжията си веднага щом се скриха от погледите на работниците в склада. Влязоха в канцеларията през вратата в далечния ъгъл, близо до пулта за управление на ролетната врата. Така се озоваха в първата стая, откъдето друга врата водеше отзад, където бе влязъл онзи мъж. Вероятно в задната част. На непозната територия.

При отварянето на вратата в помещението нахлу шумът, който се носеше откъм склада, затова четиримата се измъкнаха бързо и се разпръснаха във ветрило. Хупър вървеше заднешком. През цялото време следеше какво се случва зад гърба им. Това им вдъхваше спокойствие и увереност. Няма нищо по-лошо от това да не знаеш какво става зад гърба ти. Тълпата можеше да стане неспокойна. Да повика подкрепления. Нощната смяна да подрани. Да се обърне към някого за съвет. Към работници, служили в германската армия, които да дойдат и попитат: Кои, по дяволите, сте вие?

Нямаха представа какво да очакват.

Продължиха към следващата врата. Тя се оказа тясна. Можеше да забави нахлуването им. Именно за такива случаи бяха изобретени шоковите гранати. Те обаче не разполагаха с такива. Вратата се отвори с проскърцване. Ричър надникна през процепа. Не видя нищо. Ъгълче от празна стая. Приближи ухо към отвора. Няколко души разговаряха на немски. Гласовете бяха мъжки. Някой задаваше въпроси, друг отговаряше. Обсъждаха нещо разгорещено, но не гневно. Объркано, но търпеливо. Сякаш се опитваха да разрешат някаква загадка. Говореха трима души, прецени Ричър. Имаше ли още мъже, които мълчаха? Гласовете идваха отляво и бяха приглушени, сякаш се отразяваха в прозорец. Възможно ли бе в левия ъгъл на помещението да има стъклена преграда? Която Ричър да не може да види?

Той отстъпи крачка назад. Погледна през прозореца. Никой не ги следваше. Засега. Ричър направи знак с ръце: минимум трима души в далечния ляв ъгъл. Прецениха разстоянието до разделителната стена. Оказа се прекалено голямо. Две крачки ги деляха от изненадващото нахълтване. Хупър щеше да охранява вратата. Първа щеше да влезе Нили, следвана от Ричър и Ороско, които да застанат от двете й страни и да си поделят мишените, без никой да се изпречи на линията на огъня. Объркаше ли се нещо, щяха да стрелят, но да оставят един жив.

Тръгнаха в определения ред — първо Нили, после Ричър, след него Ороско и накрая Хупър, който продължаваше да гледа назад. Нили влетя през вратата и се насочи към третия присъстващ. Ричър пое втория. За Ороско остана първият. Намираха се в помещение с остъклени стени. Нещо като офис в офиса. От двете страни на бюрото седяха двама мъже. Ричър бе виждал единия и преди. Едър самоуверен тип. Другият изглеждаше по същия начин.

На стола пред бюрото стоеше десетият „Дейви Крокет“. Досущ като посетител в офиса. Или заподозрян в полицейски участък. Някой бе развързал и смъкнал до долу брезентовата обвивка. Цилиндърът бе боядисан в матовозелено. Виждаха се означения, нанесени с помощта на шаблон и бяла боя. В горната си част имаше панел, закрепен с винтове, върху който бяха разположени шест въртящи се копчета като на готварска печка и три малки превключвателя.

Зад бюрото седеше мъж, за когото Ричър предположи, че е Дремлер. Държеше се като директор или собственик. Като лидер. Беше на около четирийсет и пет. Имаше внушителна външност. Русата му коса бе започнала да посивява, червендалестото му лице — също.

Носеше костюм с остри ревери. Малко старомоден и типично немски. Лактите му бяха опрени на бюрото. Бе събрал върховете на тънките си пръсти на двете ръце в нещо като пирамида. Изучаваше папката с кодовете. Или поне това бе правил допреди миг. Сега се взираше в Ричър. Или по-точно в пистолета му. Който сочеше в лицето му.

— Hände hoch! — каза Ричър.

Като в стар черно-бял филм.

Горе ръцете!

Дремлер не помръдна. Мъжете от двете му страни вдигнаха ръце бавно-бавно, с изправени пръсти, неуверени и напрегнати. В знак на примирие, но не и на поражение.

Ричър пристъпи напред.

— Говорите ли английски? — попита той.

— Да — отвърна Дремлер.

— Вие сте арестувани.

— С какво право?

— Военна полиция на Съединените щати.

Дремлер сведе поглед към камуфлажната раница.

— Пипали ли сте това нещо? — попита Ричър.

— Още не — отвърна търговецът на обувки. — Нямаме представа какво е.

— Не е нещо интересно.

— Завъртяхме част от копчетата. Искахме да видим какво представляват.

— А ключовете?

— Натиснахме и тях няколко пъти.

— И сега изучавате наръчника. Опитвате се да разгадаете с какво си имате работа.

— Какво е това всъщност?

— Излезте от стаята един по един — нареди Ричър.

Първият стана. Беше същият, когото Ричър бе виждал преди. Пристъпваше на пръсти, изглеждаше напрегнат като човек, който се готви да действа, но за момента печели време. Последва го вторият, който вървеше по същия начин.

— Ти остани тук — обърна се Ричър към Дремлер.

Търговецът остана на бюрото си с все така събрани пръсти.

Ричър се обърна към другите двама.

— Намирате се под юрисдикцията на американската армия. Законът ме задължава да ви уведомя, че окажете ли съпротива, ще пострадате сериозно.

Двамата не помръднаха.

Ричър се обърна към Ороско.

— Иди с Хупър и предайте тези двамата на Гризман. Изпрати Нили да охранява микробуса. Потегляме след петнайсет минути.

— Защо?

— Бърникал е ключовете.

— Това едва ли е достатъчно, за да създаде проблем.

— Надявам се да си прав, но въпреки това трябва да проверя. Господин Дремлер може да ми помогне. В края на краищата наръчникът е у него.