Лий Чайлд
Вечерен курс (43)

43

Там беше. Ричър надникна зад последния ъгъл на планината от кашони. Надзърна едва-едва, само с едно око, и видя микробуса, който вече не бе бял, а нашарен с имитация на графити от издути като балон букви — У и Х, Ш и Л. Беше паркиран с предницата към рампата. Задната му врата бе отворена. Вътре имаше издути, явно дебело подплатени, брезентови раници, целите в презрамки и връзки, покрити с камуфлажни шарки, чиито цветове не бяха избелели. Никога не бяха виждали дневна светлина.

Вляво от микробуса се издигаше цяла стена от прозорци, а зад нея се простираше голяма, но празна канцелария. Вдясно планината от кашони продължаваше. Разстоянието от двете страни на микробуса не надвишаваше метър. Съвсем не бе тясно. Отблизо изглеждаше дори просторно.

Не се виждаха никакви хора. Нито дори охрана.

Ричър отстъпи назад и погледна в другата посока. Още двама работници стояха и се взираха в него. Той се върна при Ороско и Нили. Към тях се бе присъединил и Хупър. Съобщи им новината. Останалите също надникнаха, един по един, съвсем за кратко.

— Канцеларията е отзад. Сигурно са се събрали в нея — отбеляза Ороско, след като огледа мястото.

— Или са излезли да хапнат парче пица и да пийнат халба бира — каза Ричър. — Защо да поставят охрана на купчина консервни кутии? Нямат представа какво е попаднало в ръцете им.

— Микробусът ни е приоритет. Не хората.

— Съгласен — отвърна Ричър.

— Да го откраднем още сега. Имаме ключ. Да действаме като автокрадци, които задигат колата от улицата, когато собственикът й гледа мач в някой бар.

Ричър кимна. Преди време го бяха изпратили в армейска школа по бойни изкуства, където най-опитният и най-корав от всички инструктори често повтаряше, че най-добрият бой е онзи, който си успял да избегнеш. Защото така си елиминирал риска от поражение. Или от нараняване. Колкото и малък или невероятен да ти изглежда. А този случай имаше и политически измерения. Ако микробусът изчезнеше, кой можеше да каже, че е съществувал изобщо? Щяха да отрекат всичко. Какъв контейнер?

Очевидно най-шумната част от плана бе свързана с вдигането на вратата на склада. Тя се задействаше от електромотор, който повдигаше стоманени вериги. Процесът бе дълъг и бавен. Освен това вратата трябваше да бъде отворена докрай. Микробусът бе с висок таван. Това щеше да им отнеме трийсет секунди. Трийсет секунди, изпълнени с дрънчене и тракане, докато ролетката се вдига. А тя издаваше много характерен шум. Със същия успех можеха да публикуват обява във вестника. Всички мигом щяха да хукнат към тях.

По-добре беше да се измъкнат в другата посока. Да завият внимателно, да се насочат към централната част на склада, да стигнат колкото се може по-далече, после да завият рязко и да се измъкнат през най-близката отворена врата. По същия начин, по който бе влязъл Хупър.

На седемдесет метра четирима работници стояха и гледаха към тях.

— Добре, да действаме — каза Ричър. — Кой иска да кара?

— Аз — отвърна Нили.

— Чуят ли двигателя, ще тръгнат към теб. Затова ще ти трябва прикритие. Но не от седалката до шофьора. Ще вървя от другата страна. Когато обърнеш, ще скоча вътре и ще продължиш напред. Тогава Хупър и Ороско ще ни последват.

— Ще обърна по-бързо, отколкото можеш да ходиш. Това са оръжия, предназначени за използване от парашутисти. Спокойно могат да понесат малко друсане. Седни на седалката до мен. Гледай да не ме простреляш. Не е толкова сложно.

Ричър погледна в другата посока. Четиримата работници продължаваха да се взират в тях.

— Действай бързо — каза той. — Но не прекалено. Трябва да го приемат като нещо обичайно. Микробусът е дошъл неотдавна, а сега напуска склада.

Надзърна зад ъгъла за последен път. С двете очи. Зад прозорците на канцеларията бе пусто. Микробусът чакаше. Ричър не видя нищо друго. Никакви хора.

Сега вече шестима работници гледаха към тях. Бяха пристъпили леко напред, наредени като острието на копие. Най-близкият се намираше на шейсетина метра. Разстоянието и шумът не им позволяваха да се ориентират какво точно става, но продължаваха да гледат.

Ричър връчи ключа на Нили.

— Действай! — каза той.

Ороско и Хупър се запътиха към своя опел. Качиха се и се придвижиха на място, откъдето да наблюдават ненатрапчиво канцеларията, но да не пречат на маневрите на Нили. Оставиха й достатъчно място, за да даде назад. После тя щеше да включи на предна, да даде газ, да завие рязко пред тях и да потегли. Те щяха да тръгнат след нея и да я следват, без да изостават.

Нили се огледа, въздъхна дълбоко и се мушна зад планината от кашони с обувки. Ричър я последва. Тя мина откъм лявата страна на микробуса и стигна до шофьорската врата. Той остана до задната броня. Погледна към прозорците на канцеларията. Нили посегна към шофьорската врата. Бе отключена. Отвори я широко и се настани зад волана. Ричър се пресегна, улови ролетната врата и я дръпна надолу. Това са оръжия, предназначени за използване от парашутисти. Спокойно могат да понесат малко друсане. Може би. Въпреки това не искаше да се изсипят при някоя по-рязка маневра. Не искаше да се разпилеят по улиците на Хамбург.

Вратата се затвори бавно и тихо. Крачка. Крачка и половина. Две крачки.

Ричър замръзна на място.

По дяволите!

Той улови погледа на Нили в огледалото и прокара длан по гърлото си.

Прекрати мисията!

Веднага!

Тя се плъзна по седалката и слезе от микробуса през дясната врата. Мина покрай надраскания с графити фургон и последва Ричър до безопасно място.

Ороско и Хупър също слязоха от колата си.

В другия край на склада се бяха събрали група работници и ги наблюдаваха. Ставаха все повече. Намираха се на петдесет метра от тях и приближаваха бавно.

— Какво става? — попита Нили.

— В микробуса трябва да има десет бомби — обясни Ричър. — Преброих само девет.

 

 

Хупър и Ричър не се познаваха, затова Ричър бе сигурен, че Хупър няма да му зададе този въпрос. Нито пък Ороско. Беше прекалено възпитан. Щеше да го направи Нили. Щеше да стъкми дузина алтернативни теории, като започне с кораби, отплавали към Бразилия, или с камиони, потеглили към Берлин. И да завърши с удовлетворителни изводи или със зони на поражение, огнени кълба и милиони жертви. Всичко това зависеше от отговора на един-единствен жизненоважен въпрос.

Който тя щеше да зададе.

— Сигурен ли си, че не си сбъркал?

Ричър се усмихна.

— Да следваме принципа на двойната проверка — отвърна той, — който е в основата на ядрената безопасност. Хупър ще отиде. Не ме познава и затова ще действа като обективен наблюдател.

Затова Хупър отиде да провери. Надзърна от ъгъла с едно око, много предпазливо, после влезе в свободната зона между кашоните и канцеларията. Ричър зае мястото му на ъгъла, надзърна също с едно око и го видя до задната броня. Хупър беше прекалено нисък. Височината на пода във фургона плюс шейсетте сантиметра на самите раници с бомбите означаваха, че той ще види само предната редица.

В този момент Ричър забеляза някакъв мъж в канцеларията. Вдясно. В далечния ъгъл. По диагонал от мястото, на което стоеше. А това означаваше, че мъжът не може да види Хупър. Все още не. Ъгълът не му позволяваше. Микробусът му пречеше.

Мъжът в стаята се раздвижи. Търсеше нещо. Сновеше от бюро на бюро, отваряше чекмедже след чекмедже, ровичкаше вътре с дебелите си пръсти и продължаваше нататък. Беше едър тип. И изглеждаше компетентен.

Хупър отстъпи крачка на назад. Движеше се на пръсти.

Мъжът продължи към следващото бюро. Сега вече ъгълът щеше да му позволи да види Хупър.

Шумът бе оглушителен. Вой на машини, скърцане на гуми, дрънчене на метал. Пуфтене на мотокари и свирене на клаксони.

— Хупър, качвай се в микробуса! — извика Ричър.

Достатъчно силно, за да чуе, надяваше се Ричър.

Хупър, а не другият. Сержантът застина за частица от секундата, после се изстреля напред с протегнати ръце, прескочи раниците и се скри в сенките.

Мъжът в офиса погледна през прозореца. Пристъпи крачка напред. Огледа микробуса. Провери пространството зад него. Опитваше се да открие и най-малкото движение.

После обърна гръб и закрачи към срещуположния ъгъл в задната част на помещението. Излезе през вратата, която водеше към скритата за момента стая.

Ричър зачака.

Мъжът не се върна. Не се появи и след минута. Нито след две. А щеше да се върне, ако бе чул нещо подозрително.

Такава е човешката природа. Щеше да грабне оръжието, да повика приятелчетата си и да се върне.

Но не беше чул.

— Отбой, Хупър! — извика Ричър.

Никакъв отговор.

Вой на машини, скърцане на гуми, дрънчене на метал.

Ричър извика отново, този път по-високо:

— Отбой, Хупър!

Хупър подаде глава от задната част на микробуса. Скочи долу, изправи се и се върна на сигурно място при останалите.

— Бомбите са девет — каза той. — Папката с кодовете също липсва.