Лий Чайлд
Вечерен курс (41)

41

Нили отнесе сака на Уайли до служебния автомобил на Гризман, постави го върху капака на багажника и дръпна ципа. Ричър повика Гризман и помоли той да го претърси.

— Защо аз? — попита Гризман.

— Бих се радвал да чуя мнението ти — отвърна Ричър.

Гризман се справи според очакванията. Като ветеран, подложен на изпит. Опитен, но предпазлив. Сякаш подозираше, че нещо не е наред. Че му е заложен капан. Да не би да проверяваха колко бързо може да открие подозрителна улика? Какви всъщност бяха залозите? Нямаше представа.

В крайна сметка откри едва три предмета, които заслужаваха по-обстойно проучване. Единият бе новият паспорт на Уайли, издаден на името на Исак Херберт Кемпнер. Беше истински шедьовър. Напълно, абсолютно, стопроцентово истински. Вторият бе картата, която бяха видели в кухнята. Сега тя бе грижливо сгъната и тъй като притежаваше ограничени картографски достойнства, стойността й би трябвало да е сантиментална, което можеше да разкрие подробности около душевната нагласа на Уайли.

Третото бе ключ от мерцедес.

Най-вероятно не беше от лек автомобил. Беше прекалено голям. С прекалено много пластмаса по него. Прекалено обикновен. Това бе ключ, който един ден щеше да се протрие и изцапа. Ключ, който подхожда на товарен микробус.

Гризман се съгласи с разсъжденията на Ричър.

— Възможно ли е един чисто нов мерцедес да бъде подкаран без ключ? — попита Ричър.

— Не — отвърна Гризман.

— В такъв случай микробусът е откраднат с дубликат.

— Така е — съгласи се германецът.

— Да се сдобиеш с дубликат обаче е трудна задача.

— Да.

— Отделът ти се справи отлично. Още от първия миг. Ти също се представи без грешка. Съгласен ли си?

— Скромността не ми позволява да говоря.

— Казвам го най-искрено.

— Не мога да коментирам.

— Допуснахме само един пропуск. Наблюдението на магистралата, южно от Хановер. Никой никога не е провеждал подобно наблюдение.

— За това отговаряше Пътната полиция.

— И пак тя разположи патрулния автомобил на моста.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Казвам, че тази последователност от събития може да бъде изтълкувана по няколко различни начина.

— Кажи ми един от тях.

— Че всичко е необичайно съвпадение.

— Друг?

— От полицейското управление — и по-точно от Пътната полиция — изтича информация.

— Към кого?

— Към организация от мафиотски тип. Ръководена не от италианци, а от носталгично настроени германци. С членове, устав, правила и всичко останало. С цели и амбиции.

Гризман замълча.

— Съжалявам — каза Ричър. — Крием нашите тайни, а си пъхаме носовете в твоите.

— Имаш ли цялостна теория?

— Възможностите са две. Първо, откраднали са микробуса от склада и са го скрили в друг склад или гараж на няколко преки от тук. Защо? Поради каква причина? Да не би да възнамеряват да се промъкнат през нощта и да го вземат? Да не би да е двоен блъф? Или троен? Но така всичко става прекалено странно, прекалено сложно. Затова предпочитам втората възможност.

— Която е?

— Ченгето на моста ни излъга.

— Това е прекалено сериозно обвинение.

— Откраднали са микробуса и са потеглили с него. Полицаят на моста се е престорил, че не ги забелязва. Случват се такива неща. Приеми го. Неслучайно споменах, че става въпрос за организация от мафиотски тип. Това е голям пристанищен град. Доста хора проявяват… гъвкавост.

Гризман не отговори.

— И се връзва с думите на куриера — добави Ричър.

— Тя едва ли е най-надеждният свидетел.

— Съгласен съм.

— Какво има в микробуса? — попита Гризман.

— Какви са най-сериозните ти опасения, свързани с товара?

— Не са едно и две.

— По-лошо е от всяко от тях. Повярвай ми. Затова трябва да подложим всичко на съмнение. За да разберем къде да търсим.

— Предполагам, че теоретично е възможно да си имаме работа с корумпиран пътен полицай — призна Гризман.

— Ти познаваш тези хора — продължи Ричър. — Каза, че изчакваш подходящата възможност. Каза, че не можеш да ги арестуваш за неизвършени престъпления. Каза, че ти трябват истински престъпления.

Гризман замълча. След което заяви:

— Тази сутрин разговарях с водача им. В интерес на истината, той е последният човек, видял фалшификатора жив. Искал да разбере новото име на Уайли. Разполагал с копие от полицейския портрет. Казва се Дремлер. Вносител на обувки от Бразилия. Наложи се да отида в офиса му. Не можех да го повикам в полицията. Заяви, че имал хора на такива места, че ще остана изненадан. Че съм се изправил срещу мощна сила, която скоро щяла да стане още по-мощна.

— В такъв случай да отидем на гости на господин Дремлер.

 

 

Гризман шофираше по улица, изпълнена с жилища, магазини и офиси, на четири преки от бара с лакираната дъсчена фасада. Очевидно неонът бе разрешен в тази част на града. Офисът на Дремлер се намираше в тясна четириетажна сграда, реконструирана през петдесетте, с ярка светеща реклама между стряхата и прозорците на последния етаж. Думите бяха изписани с червен ръкописен шрифт, сякаш ставаше въпрос за световноизвестна марка. Като някогашните реклами на „Кока-Кола“ в Америка. На рекламата пишеше Shuhe Dremmler, което Ричър си преведе като Обувки „Дремлер“.

Асансьорът бе бавен. А Дремлер не бе в кабинета си. Секретарката му обясни, че някой му се обадил и той излязъл. Нямала представа къде е отишъл. Нито кога ще се върне.

 

 

Върнаха се в консулството. Ричър покани Гризман да се присъедини към тях. Останалите вече се бяха събрали. Трупът на Уайли пътуваше към моргата в американската военна болница в Ландщул, натоварен в хладилен камион, осигурен от Ороско. Куриерът седеше под ключ в една стая в мазето и очакваше федерален шериф, който да й надене белезниците и да я качи на самолета за летище „Дълес“ във Вирджиния, което обслужваше столицата Вашингтон. Иранецът седеше на един стол до прозореца. Ороско и сержантът му го бяха довели тук.

Операцията бе минала бързо и лесно. Без никакви косвени жертви. Бяха позвънили на вратата и, за щастие, им бе отворил тъкмо той. А Ороско и сержантът му просто го бяха отвлекли. Младежът изглеждаше объркан. С досегашния му живот бе свършено. Очакваше го нов живот на място, което никога не бе виждал.

Ороско уведоми Ричър, че всичко е наред, никой не се ядосал заради изтеглянето на иранеца. Добави, че Бишоп възнамерявал лично да даде подобна заповед. Всичко щяло да бъде описано надлежно в доклада. Ороско заяви, че Бишоп му благодарил впоследствие най-малкото заради това, че му е спестил време. Уайт изглеждаше щастлив, защото бе от хората, които се грижат за полевите си агенти. Вандербилт обаче бе мрачен. Заяви, че сега ЦРУ в Хамбург е останало без очи.

В този момент се появи Синклер и взе нещата в свои ръце. Заяви, че е разговаряла с Ратклиф и президента. Съответните служби на НАТО и Европейския съюз са вдигнати под тревога, макар още да не знаят за какво точно става въпрос. Следващата стъпка била да се попълнят празнотите. Съединените щати щели да съберат куража и да признаят, че преди четирийсет години са изгубили контейнер с ядрени оръжия. Германия щяла да събере куража да признае, че в страната има организации на неонацисти, които са достатъчно силни и организирани, че да откраднат подобен контейнер. Нито Съединените щати, нито Германия желаеха да направят подобна стъпка. И двете правителства разбираха, че новината няма да им донесе любовта и възхищението на обществото. Но все пак съвсем скоро трябваше да вземат решение.

— Искат ние да оправим нещата — обобщи Синклер. — Преди скоро да се е превърнало в сега.

— Така ли се изразиха? — попита Ричър.

— Не използваха точно тези думи, но смисълът бе същият.

— Бих искал да знам какво точно са казали.

— Мисля, че е най-добре да оставим някои отговори за по-късно.

— С колко време разполагаме?

— Не можем да чакаме безкрайно дълго.

Навън се мръкваше. Северни ширини, късен следобед.

— Какъв оборот върти фирмата на Дремлер? — попита Ричър.

— Хвали се, че продава по един милион чифта седмично — отвърна Гризман. — Това прави петдесет милиона годишно. Вероятно преувеличава, но съм сигурен, че продава големи количества.

— В такъв случай офисите, които видяхме, са предназначени единствено за административни дейности — поръчки, фактури и прочие. Спедицията се осъществява на друго място.

— На пристанището — каза Гризман. — Дремлер притежава част от кей.

— И разполага с хора на места, които могат да те изненадат.

— Това обосновано предположение ли е? — попита Синклер.

— Не, госпожо — отвърна Ричър. — Това е най-обикновена догадка.

— Свързана с някакъв търговец на обувки?

— Да използваме Дремлер като теоретичен пример. Да си представим, че той е същински магьосник. Разполага с хора навсякъде, включително в полицейското управление. В резултат на което е следил действията ни от самото начало. Научил е за сделката и е решил да открадне стоката. За славата на каквато и да е там каузата му. Саботира разследването ни. И успя. Сдоби се с микробуса. Разследването ни обаче бе луда надпревара с времето. А на него не му достигаше именно време. Все се налагаше да догонва. Затова не е имал възможност да планира предварително. Не е планирал по-далече от кражбата на микробуса. Сега не знае какво да прави с него. Не знае дори какво има вътре. Тази информация остана в тайна. Мисля, че го е скрил някъде наблизо. Временно. Дремлер иска да си поеме дъх и да обмисли нещата.

— Звучи чудесно — отвърна Синклер, — но има поне още сто други възможности.

— Не са сто — възрази Ричър. — Най-много десет. Но тази се вписва идеално в онова, което знаем. Дремлер е разпитвал фалшификатора за новото име на Уайли. Не е случайно. Освен това притежава част от кей. Един милион чифта обувки седмично. Това са много камиони и микробуси. Никой няма да обърне внимание на един повече или по-малко.

— Ще имаме само един шанс.

Спомни си как бе използвал другата си ръка по същия начин, като едва бе докоснал челото й, но бе заровил пръсти дълбоко в косата й и я бе отметнал назад. Не бе свалил длан, а я бе плъзнал по врата й. Който беше слаб и нежен. И топъл.

Тогава бе рискувал.

— Както кажете — отвърна Ричър.

— Нямаш ли мнение?

— Аз отивам. За всеки случай. Защото, ако това е нашият човек, обзалагам се, че егото му страда, когато подчинените му ядат бой. А това ставаше всеки път, когато ги насъскваше срещу мен. Помолих ги да му предадат да се срещне лице в лице с мен. Да излезем на улицата и да си поговорим. Може би е дошъл моментът за този разговор.