Лий Чайлд
Вечерен курс (4)

4

Сержант Франсис Нили вдигна поглед от лъжицата си и каза:

— От всички закусвални и ресторанти в града. Какви са шансовете?

— Внимателно пресметнати — отвърна Ричър.

— Предположих, че ще потеглиш на запад, защото подсъзнателно ще поискаш да оставиш Вашингтон зад гърба си. Огледах улиците, по които можеше да завиеш, и открих едно-единствено място по твой вкус. Не ми беше трудно да пресметна и времето. Два часа за брифинг, последвани от вечеря.

— Това е курс.

— Не, не е. Названието на този курс звучи абсурдно.

— Всички курсове звучат абсурдно.

— Този е по-зле от другите.

— Това е курс.

— Не биха ти го причинили. Не и докато Гарбър е жив.

— Не искам да го обсъждам. Прекалено е скучно.

— Позволи ми да изкажа една догадка. Това е прикритие за нещо. Предвид досието ти става въпрос за нещо важно. Което означава, че можеш да поискаш каквото ти хрумне. Особено помощници. Очаквам да ми позвъниш утре сутринта. Защо да не изпреваря събитията с дванайсет часа?

Нили бе облечена в бойна униформа в зелено-кафява камуфлажна разцветка. Беше навила ръкавите си и бе облегнала лакти на масата. Имаше черна коса, късо подстригана, черни очи и загар. Кожата й изглеждаше мека и нежна, но Ричър бе сигурен, че не е. Беше я виждал в действие. Нили беше бърза и силна. Под кожата й сигурно се криеха стоманени мускули. Ричър обаче не знаеше дали е така. Никога не я бе докосвал. Дори не се бе здрависвал с нея.

— Нямам представа от какво можем да имаме нужда — отвърна той. — Това е игра на проценти и вероятности. Предполагам, че ще започнем със съставянето на списъци. Преглеждането на заповеди за прехвърляне в нова част. Имена на войници и офицери на активна военна служба, които са се намирали в Германия на определена дата. Както и на цивилни, като за целта ще ни трябват паспортни данни.

— Защо?

— Защото трябва да открием конкретен американец, който е бил в Хамбург по време на конкретен период от петдесет минути.

— Защо?

— Защото възнамерява да продаде нещо, което струва сто милиона долара, на шайка лоши типове от Йемен и Афганистан.

— Знаем ли какво продава?

— Нямаме представа.

— Сухоземните граници могат да създадат проблем. Защото можеш да ги преминеш без никакъв проблем. Заради Европейския съюз. Паспортните данни могат да се окажат непълни.

— Именно. Това е само игра на проценти. Но можем да си помогнем, като проверим кой е влизал и излизал от Швейцария в седмицата преди въпросната дата. В дните, когато нашият човек е взел окончателно решение. Намерението му е да продава. Да направи оферта. Която рано или късно ще бъде приета или отхвърлена. Затова трябва да изпревари събитията. И отваря сметка в швейцарска банка. Вероятно в Цюрих. После се връща в Хамбург и обявява цената си.

— Това също е само игра на проценти и вероятности. Не можем да изключим нито една възможност. Нищо чудно да ползва стара сметка, която е открил преди години. Нищо чудно и преди да е сключвал сделки с лошите. Или да има сметка на друго място. Люксембург например.

— Затова казах, че нямам представа от какво ще имаме нужда.

— Смяташ ли, че е военен?

— Възможно е. Шансовете го подсказват. Същият случай като с американците в Корея или на Окинава. Затова се нуждаем от още един списък за всеки случай. Какво може да продава наш военен? Разузнавателна информация? Оборудване? В такъв случай ще му трябва корабен контейнер, голям микробус или малък камион, нещо, което да не привлича внимание. Това е още един списък. Какво може да се побере в подобен обем и да струва сто милиона долара?

— Трябва да е нещо надеждно и лесно за боравене. Подобна сделка не включва обслужващ персонал.

— Добре, ще го имам предвид. Преди всичко обаче трябва да съставим един основен списък, който да има приоритет пред останалите. Само това може да направим към този момент. Бъди готова да се включиш към девет сутринта. Едва ли ще се задействат по-бързо. Всичко минава през Съвета за национална сигурност, през една жена на име Мариан Синклер.

— Чувала съм за нея — каза Нили. — Първи заместник е на Алфред Ратклиф.

— Помисли с какво би могла да ни помогне. Не бива да губим никакво време.

— Проблемът сериозен ли е?

— Предполагам. Ако е това, за което си мислим. Но може да се окаже и нещо съвсем друго. Все пак разполагаме с едно изречение, извадено от контекста. Може да е шега. Или сарказъм за тесен кръг от посветени. Може да е жаргон, използван от онези йеменски катерачи по въжета. Но окаже ли се това, от което се опасяваме, тогава, да, цената предполага сериозен проблем.

Сервитьорката дойде и взе поръчката им.

— Поздравления за медала — каза Нили.

— Благодаря — отвърна Ричър.

— Добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре.

— Сигурен ли си?

— Не се дръж като майка ми.

— Какво мислиш за Синклер?

— Хареса ми.

— Кой още е в екипа?

— Агент на ФБР на име Уотърман. От старата школа. Истински хищник. И един тип на име Уайт от ЦРУ. Изглежда ми подложен на силен стрес. Сигурно има причина за това. Дотук реакцията им е адекватна в няколко отношения. Случаят е много деликатен. Вероятно ще доведат свои хора. А над нас ще сложат някой от Съвета за национална сигурност, който да ни дундурка и да предава посланията ни на Синклер.

— Защо я харесваш?

— Беше откровена. Ратклиф също. Уплашени са и времето ги притиска.

— Трябва да позвъниш на брат си. В Министерството на финансите. Той може да проследи паричните преводи. Държавните институции би трябвало да са в състояние да засекат превод за сто милиона долара.

— Налага се да мина през Синклер.

— Ще се придържаш ли към това правило?

— Тя смята, че може да е всеки — отвърна Ричър. — Не иска да се разкрием сами пред неподходящия човек. Тя обаче пропуска нещо. Не става въпрос за един човек. А за всички. В известен смисъл. Хвърляме мрежата твърде нашироко. Нашият човек със сигурност ще се окаже един от многото. Ще заловим куп хора, участвали в различни тайни срещи, влизали и излизали от Швейцария с куфарчета с пари, купували и продавали какво ли не. Ще си създадем много врагове. И сред военните, и сред цивилните. Но не можем да си позволим да се шуми около нас. Поне за момента. Пазим ли всичко в тайна, ще отложим момента, в който някой друг ще научи за нас. Затова ще се придържаме към правилата на Синклер. Наложи ли се, ще ги преосмислим.

— Ясно — съгласи се Нили.

Сервитьорката донесе поръчките им и двамата започнаха да се хранят. Беше осем часът вечерта в Маклийн, Вирджиния.

 

 

Осем вечерта в Маклийн, Вирджиния, беше два през нощта в Хамбург, Германия. Твърде късно, но американецът не спеше. Лежеше на леглото и се взираше в тавана, който виждаше за пръв път. Върху ръката му лежеше гола проститутка. Апартаментът беше неин. Чист, подреден, ухаеше приятно, излъчваше някаква смътна гордост на стопанката му. Не беше евтин, но това се отнасяше и за нея. Което бе окей. Американецът щеше да стане много богат човек. Затова можеше да си позволи малко празненство. А той обичаше скъпите жени. Носеха му по-голяма тръпка. Предпочитанията му бяха съвсем прости, непретенциозни. Важна бе емоцията, която жената показваше. А тази се бе представила отлично. След което бяха разговаряли. За незначителни теми, разбира се. Тя бе проявила интерес към него. И се бе оказала добра слушателка.

В резултат на което той бе казал прекалено много.

Американецът смяташе проститутките за по-добри психолози от дипломираните психолози. Те лесно можеха да забележат разликата между горделивост и самохвалство, празни приказки и маниакални мечти. И мигом да засекат миниатюрната по обем истина. Не истината, споделена като на изповед. А истината, споделена в момент на щастие. Която сама се изплъзва от устата, полетяла на крилете на възбудата. Американецът се бе почувствал страхотно. Жената си струваше всеки цент. А той бе споменал пред нея плановете си да си купи ранчо в Аржентина. По-голямо от Роуд Айланд, бяха думите му.

Не беше кой знае какво, но тя можеше да си спомни какво е казал. А в Германия проститутките не се страхуваха от ченгетата. Това бе държава на всеобщото благосъстояние, която толерираше всичко, което бе в състояние да регулира. Затова, когато полицията започнеше да го издирва, тя с радост щеше да се втурне към най-близкия участък и да разкаже за американеца, с когото се е запознала, същия, който се хвалел, че ще си купи ранчо в пампасите, по-голямо от Роуд Айланд. С парите от някаква сделка, щеше да каже тя. А ченгетата — като съвестни германци — щяха да запишат всичко и да се свържат с някой по-информиран от тях. Така щяха да открият, че да си купиш ранчо в пампасите, по-голямо от Роуд Айланд, струва много, много пари.

Съвсем елементарна проверка на сделките с недвижими имоти в една-единствена държава щеше да ги отведе право до вратата на току-що купеното му ранчо.

Глупаво.

Грешката бе изцяло негова.

Той огледа стаята, проследи движенията си, върна се обратно по стъпките си, състави списък на предметите, които бе докосвал. Не бяха много, като се изключи жената. Щяха ли да останат отпечатъци по кожата й? Едва ли. Щяха да бъдат размазани. В стомаха й имаше негова ДНК, но там вече я атакуваха мощни киселини и храносмилателни ензими. Науката в тази област още правеше първите си стъпки. Полицаите щяха да си замълчат, вместо да повдигнат недоказани обвинения и да се изложат публично.

Този вариант му се стори достатъчно сигурен.

Което бе странно.

Но и логично. Захванеш ли се с нещо, доведи го докрай. Всичко или нищо. И така нататък. А той бе твърдо решен да го доведе докрай. Зачуди се как ли ще се почувства. Оказа се, че чувството наподобява свободно падане. Или по-точно, скачане с парашут. Дълго свободно падане, преди парашутът да се отвори. Падане, падане, падане. Не можеше да му се съпротивлява. Можеше само да си поеме дъх, да се отпусне, да се предаде.

Бе напуснал хотела незабелязано през подземния паркинг. Единствената причина, поради която го бе направил, бе да скъси разстоянието до един бар, който бе посещавал и преди. Тя се бе появила в този момент, готова да започне работа. Късни вечери, богаташки партита. Различен свят. Но вече не. Вече можеше да си позволи всичко. Това беше част от удоволствието. Беше я заприказвал още на паркинга. Беше ли се притеснявал да не сбърка? Не. Беше я виждал и преди. Тя му се бе усмихнала и бе обявила цената си. Доста висока сума, между другото. Но американецът бе готов да плати и десет пъти повече само заради начина, по който тя се държеше, заради аурата, която излъчваше. Бе излязла изпод душа преди броени минути. Не беше девствена, но можеше да мине за такава, поне за този ден.

Той се качи в колата й и тя се върна в апартамента, който бе напуснала малко преди това.

Имаше ли охранителни камери в паркинга?

Не бе забелязал. Американецът не пропускаше нито една подробност. Беше наблюдателен. Забелязваше всичко. Налагаше се. Беше част от работа му. На тавана на гаража бе видял огнеупорни плоскости, електрически кабели, петцолови тръби и пръскачки.

И нито една камера.

Стори му се достатъчно безопасно.

Което бе странно.

Но и логично.

Той обмисли ситуацията още веднъж, после го направи бързо. В първия миг тя реши, че започва някаква ролева игра. Той сякаш се бе въплътил в образа на герой, когото бе гледал на видео. Хвърли я по корем и я яхна. Прикова лактите й под коленете си, притисна задника й със своя. Приличаше на жокей, яхнал кобила. Тя простена, както правят всички, а той се наведе напред, обви ръце около врата й и го стисна рязко и силно. Тя се опита да подскочи, да се извърти, но едва успя да помръдне. Петите й го заудряха по гърба, но съвсем слабо. Заподскачаха нагоре-надолу, сякаш плуваше. После се отпуснаха, но американецът изчака още малко и още малко, докато накрая свали ръце от врата й и си тръгна.

Всичко или нищо.