Лий Чайлд
Вечерен курс (39)

39

В стария пристанищен квартал бяха оцелели доста телефонни кабини и тъй като се намираха в Германия, все още работеха. Уайли позвъни в Цюрих, след като пусна в телефона цял куп монети, съобщи номера на сметката и паролата и попита дали е получил превод.

Последва тракане на клавиатура. Настъпи пауза.

— Да, господине — беше отговорът. — Получили сте превод.

Уайли замълча.

— Искате ли да знаете сумата?

Уайли искаше.

— Сто милиона американски долара. Точно.

— В такъв случай да задействаме плана — каза Уайли.

— Да, господине. Проектът в Аржентина. Да се заемем ли незабавно?

— Да — отвърна Уайли.

И затвори очи.

Неговото ранчо. Което ще се вижда от Космоса.

Малкият Хорас Уайли.

Той отвори очи, окачи слушалката и тръгна обратно по пътя, по който бе дошъл.

 

 

Дремлер бе получил от Мюлер регистрационния номер на микробуса, а негов приятел в салон на „Мерцедес-Бенц“ бе проследил защитния код посредством точно този номер. Това на свой ред даде възможност на друг приятел в магазин за авточасти да направи дубликат от ключа за запалването. Който Дремлер връчи на трети приятел, един от членовете на тандема, който бе привлякъл специално за случая. И двамата бяха яки момчета, умни, изобретателни, компетентни. Бяха служили в армията. Сега единият работеше като мотоциклетен механик, а другият като телохранител на богати руски туристи.

— Пътният полицай на моста е моя грижа — каза Дремлер. — За него вие сте невидими. Представете си, че е сляп. Въпреки това не подлагайте късмета си на изпитание. Идете и свършете работата колкото се може по-бързо. Знаете къде да намерите стоката, знаете къде да я закарате след това. Някакви въпроси?

Мъжът с ключа попита:

— Какво има в микробуса?

— Нещо, което ще ни даде огромна власт — отвърна Дремлер, който съзнаваше, че отговорът му е прекалено мъгляв, но предполагаше, че е самата истина.

 

 

Завариха черно-бялата патрулка на Пътната полиция в началото на железния мост. Мъжът вътре свали прозореца си и ги уведоми, че никой не е минавал — нито в едната, нито в другата посока. Нито камиони, нито микробуси, нито леки коли, нито велосипеди. Дори пешеходци не бяха минавали. Никакъв трафик. Ричър помоли Гризман да нареди на полицая да блокира пътя с колата си, ако види товарен микробус. Вероятно бял, вероятно с номерата, с които е напуснал бюрото за автомобили под наем, но и това не бе сигурно. Нищо чудно да бе пребоядисан или променен по друг начин. По-добре да заложат на сигурно. Види ли какъвто и да било микробус, полицаят трябва да препречи пътното платно и след това да задава въпроси.

Гризман попита защо. Ричър му обясни, че предпочита да свършат работа, преди хората от НАТО да са се намесили и да поискат парче от тортата. Реши, че Гризман ще интерпретира думите му като възможност да се окичи със слава и да получи признание. Нищо чудно шефът на следователите да искаше да се кандидатира за кмет някой ден.

Гризман предаде на патрулния полицай какво трябва да направи.

— Да огледаме района — предложи Ричър.

Гумите на мерцедеса затракаха първо по паважа, а после по железния мост, чиято метална платформа заскърца. След моста отново започна паваж и пътят се раздвои, като ги изправи пред възможността да тръгнат по два различни пътя. Единият следваше брега на реката, а другият заобикаляше от другата страна.

— Накъде? — попита Гризман.

— Задната улица — отвърна Ричър.

От време на време срещаха признаци на живот. Механик, който заваряваше ламарините на спортен автомобил в гараж с широко отворени врати. Продавач на електроника. Но като цяло кварталът пустееше. Това бе очевидно. Разстоянието от единия до другия край бе три километра и по-оживените работилници или магазини се брояха на пръстите на ръцете.

— Да се върнем и да огледаме централната една трета, а? — попита Гризман.

— Мисля, че там ще открием Уайли — кимна Ричър.

Гризман подмина празна товарна рампа и се насочи обратно към кейовете. Централната една трета бе дълга километър. Около две трети от милята. И толкова широка. Колкото търговската зона на някой по-голям град.

Уайли бе някъде там.

— Откъде искаш да започнем? — попита Гризман.

— Постави се на негово място. Трябва да скрие микробуса. Какво вижда? Къде отива?

Гризман намали и зави между два склада по тясна уличка, която преливаше в обширен площад, а от двете й страни се нижеха складове с тесни дървени врати.

— Не е тук — каза Ричър. — Поради неизвестна за нас причина Уайли е наел второ превозно средство, микробус, след като вече е разполагал с камиона. Трябва да скрие някъде и двата. Следователно не търсим масивна врата с телефонен номер, окачен на нея. Търсим масивна двойна врата с телефонен номер, окачен на нея.

А такива имаше много. Бележките с телефоните на наемодателите, окачени на някои от тях, бяха стари и избелели. Те не вдъхваха никакво доверие. Други бяха чисто нови. Единственият начин да разберат кои телефони бяха актуални и кои не, бе да позвънят на тях. Ричър се оглеждаше, докато минаваха по уличките, и извика в съзнанието си картата, която бе видял в кабинета на Гризман, онази старата, отпечатана върху пожълтяла хартия, но пълна с детайли.

— Уайли е израснал в Тексас — каза той. — Как би се чувствал като шофьор в Европа?

— Зле — отвърна Синклер. — Пътищата тук са прекалено тесни и неудобни, а завоите прекалено остри.

— Трябва да добавим и това към списъка с фактори, повлияли върху избора му. Налага му се да маневрира тук с товарен автомобил. Не иска да се заклещи някъде, да попадне в капан. Мисля, че е избрал по-широка улица.

Те също бяха доста. Повтаряха се една след друга като на архитектурен план. Някои пресечки също бяха доста широки. Предназначени за по-тежки камиони и по-обемисти товари. Гризман спря в една от тях и въздъхна:

— Можем да обикаляме цяла вечност.

— Разполагаме с достатъчно време — успокои го Ричър. — Стига твоят патрулен полицай да не заспи.

— Няма да заспи.

— Трябва да отчетем още един фактор. Мисля, че е сменил катинарите. Или е монтирал нови брави. Сделката е прекалено голяма, за да остави старите.

Гризман потегли отново и продължи да кръстосва бавно района, а четиримата извиха вратове и започнаха да търсят масивни двойни врати с окачен на тях телефонен номер, достатъчно място за маневриране и нови катинари.

 

 

Куриерът се нареди отново на опашката с имигранти на летището в Хамбург. Работеха същите четири гишета, две за граждани на Европейския съюз, две за всички останали. Използва същия пакистански паспорт. Този път бе облечена в черно и косата й бе пусната свободно. Виждаше отражението си в стъклото. Бяха я инструктирали да не се притеснява, ако попадне на същия граничен полицай. Нямаше да я познае. Той виждаше хиляди и хиляди хора всеки ден.

Тя пристъпи напред. От трета на опашката стана втора.

 

 

От задната седалка на автомобила Ричър забеляза телефонна кабина.

— Трябва да се обадя — каза той.

Гризман отби и Ричър слезе. Набра номера в консулството. Попадна на Вандербилт. Попита го дали Ороско е пристигнал. Вандербилт потвърди и предаде слушалката на военния полицай.

— Очаквам заповеди, шефе — заяви Ороско.

— Действай — каза му Ричър. — Поставили сме пътна блокада. Сделката няма да се състои. Рано или късно ще научат за провала.

— Открихте ли го?

— Близо сме.

— „Близо“ звучи добре. Като „Отлично за момента! Все едно летя“!

— И още как — отвърна Ричър.

Той затвори телефона и остана на място. Цареше тишина. Ричър чуваше единствено мерцедеса на Гризман зад гърба си, чийто двигател работеше тихо до тротоара. Долавяше в далечината шумовете на големия град и корабните сирени по реката. Наблизо боботеше компресор. Може би някой боядисваше автомобил. Долитаха и шумове от двигатели, сякаш някой маневрираше напред-назад.

Не, тишината не бе пълна.

Уайли бе тук някъде.

Ричър се върна при колата и каза:

— Двамата със сержант Нили ще тръгнем пеша.

 

 

Куриерът мина покрай лентата за багаж, заобиколи посрещачите с цветя и балони и излезе на улицата. Която минаваше под земята. Над тях се намираше салонът за заминаващи. Бяха я инструктирали да потърси нужните й хора в левия му край. Там, където се намираха малките колички за багаж с три колела.

Видя ги, докато приближаваше към уреченото място. Изглеждаха точно така, както й ги бяха описали. Двама дребни, жилави мъже с бради, мургави лица и черни коси. И двамата бяха облечени в работни гащеризони, разкопчани до кръста, под които се виждаха тениски.

На вратовете си бяха окачили шлемофони, на коленете и лактите си имаха протектори, а в горната част на ръкавите се виждаха прозрачни джобове, в които бяха поставили служебните си карти. Картите бяха издадени от летището. Двамата мъже работеха за транспортна компания, която поддържаше отлични делови връзки с подразделенията за карго полети на много авиокомпании от Близкия изток.

Куриерът каза:

— „Мерцедес“ е кръстен на името на дъщерята на един клиент.

Мъжът вляво отвърна:

— Ти си жена.

— Мисията ни е изключително сериозна. Какво по-добро прикритие от това?

— Имаш ли представа какво да правиш?

— А ти?

— Би трябвало ти да ни инструктираш.

— В такъв случай ми се доверете. Ще се качим на такси, което ще ни отведе до старите докове. Там един мъж ще ни предаде товарен микробус с дълга база. Ще закарате микробуса на летището и ще го качите на самолета. Ясно ли е?

Двамата кимнаха. Инструкциите бяха в рамките на очакваното. Те бяха хамали със съответните пропуски, които им позволяваха да преминат през всяка врата на летището. Бяха обикновени бачкатори. Не очакваха да ги повикат в някоя болница, където да извършат мозъчна операция.

 

 

Ричър и Нили тръгнаха от двете страни на улицата и започнаха да оглеждат вратите и да надзъртат зад ъглите. Полагаха усилия да оглеждат района с очите на Уайли, представиха си го как излиза от колата, как спира на всеки ъгъл, обмисля, подбира, тръгва наляво, надясно или направо, където му се стори, че е най-безопасно, най-усамотено, най-потайно.

Навлязоха дълбоко във вътрешността на централната една трета. И по щастлива случайност на вратите на всички складове, които им се струваха най-подходящи, бе окачен един и същ телефонен номер. Табелките бяха чисто нови, ламинирани. Поставени наскоро. Несъмнено биха допаднали на Уайли. Подсказваха, че са дело на малка кантора за недвижими имоти. Надеждна. Професионална. Където щеше да бъде един сред многото наематели. И нямаше да бие на очи.

— Виждам този телефон поне от трийсет преки — отбеляза Нили. — Този тип е купил огромен парцел.

— Може би е искал да строи жилищен комплекс.

Продължиха напред, като спираха на всеки ъгъл, обмисляха, подбираха, тръгваха наляво, надясно или направо. Ричър спря на една пресечка. Погледна наляво. Видя чифт двойни врати. Масивни. Тъмнозелени. От стара дървесина, но в никакъв случай прогнила. И телефонен номер. Лявото крило бе открехнато. От него висяха два райбера с катинари и едно резе. Дясното крило бе отворено докрай.

Малък склад. Мракът вътре контрастираше с ярката дневна светлина.

Ричър тръгна към него.

Отвътре долетя шум. Чу се забързано хриптене, придружавано от хъхрене и гъргорене, които завършваха с тихи стонове. Както диша човек със счупени ребра и кръв в гърлото.

Ричър извади пистолета от джоба си и свали предпазителя. Постави пръст на спусъка. Долепи гръб до стената и се опита да надзърне през процепа около пантите. Видя голяма тъмна купчина.

Ричър се долепи плътно до лявото крило. Нили го последва на около метър. Щеше да заеме мястото му веднага щом той направеше следващата крачка.

Ричър се заслуша в дишането. Хриптене, хъхрене, гъргорене.

Той се отдели от вратата и надникна вътре. Видя двоен гараж. Едната половина бе пълна, другата — празна. Пълната половина бе заета от стар камион с омекнали гуми. Отстрани бе изписана думата Möbel. Или „Мебели“ на немски. Задната врата беше вдигната. Вътре имаше празен дървен контейнер. Може би три и шейсет на два на два, скован от стари, сухи дъски, здрави като камък.

На пода в празната половина на склада лежеше млад мъж. Лежеше сред локва от кръв.

Косата, челото, скулите, дълбоко разположените очи.

Това беше Хорас Уайли.