Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2016 г.)

Издание:

Автор: Лий Чайлд

Заглавие: Вечерен курс

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“, Велико Търново

Излязла от печат: 17.11.2016

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-417-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3554

История

  1. — Добавяне

36

Телефонът не звънна през първия един час. Нито през втория. Ричър каза:

— Искам да включим Ороско.

— Защо? — попита Бишоп.

— Нуждаем се от помощ. Времето ни изтича.

— С какво може да ни помогне той?

— Ороско е ненадминат в разпитите. Ако намерим Уайли, преди да намерим контейнера, той ще трябва да ни каже къде се намира. Ороско е много добър в това отношение. Хората си признават всичко.

— Какво смяташ, че знае към момента?

— Част от истината.

— Обади му се — каза Синклер.

И Ричър му се обади. Позвъни му веднага. Каза на Ороско в десет-нула-нула Зулу и единайсет-нула-нула Лима да се яви за временна служба към СНС, което изисква незабавно потвърждение 10–16 на телефона на рецепцията. И затвори.

Нили го погледна.

— Ей сега се връщам — каза Ричър.

Излезе от стаята и се спусна по стълбите към входното фоайе. Зачака край рецепцията. Телефонът иззвъня. Охранителят вдигна. Изглеждаше объркан за секунда, но после подаде слушалката на Ричър. Беше Ороско.

Зулу бе означението на нулевата часова зона на Гринуичкия меридиан, а Лима бе единайсет часа напред от нея. В допълнение към това 10–16 бе радиокод, използван от Военната полиция, който изискваше установяване на връзка по наземна телефонна линия. Незабавно 10–16 изискваше незабавно връщане на обаждането, но на друг номер. Ороско щеше да разбере, че Ричър го прави, за да разговарят необезпокоявани.

— Загазили ли сме? — попита Ороско.

— Още не — отвърна Ричър.

— Звучиш ми като човек, който току-що е скочил от висока сграда. „Как се чувстваш?“ — „Отлично за момента! Все едно летя!“

— Трябва да открием онзи тип.

— Ще успеем ли?

— Колко трудно може да бъде?

— Какво искаш от мен?

— Казах им, че се включваш в екипа като специалист по разпитите. Това обаче не е вярно. Ти ще измъкнеш иранеца от онази тайна квартира. Всички го забравиха. Или пък възнамеряват да го изложат на глупав риск. Не можем да позволим подобно нещо. Ще го убият. Затова трябва да го измъкнеш веднага щом се задействаме.

— Ще се задействате ли?

— Оставам оптимист.

— Как ще позная кои са саудитци и кой е иранец?

— Сигурен съм, че това няма да затрудни човек с твоята култура и изтънченост.

— Какво да правя със саудитците?

— Могат да се превърнат в косвени жертви, ако се наложи.

— Трудна задача — отвърна Ороско.

— Имаме десет липсващи бомби.

— Заради тях ли е цялата суматоха?

— Току-що разбрахме.

— Какви бомби?

— Ядрени бомби — отвърна Ричър. — Атомни бомби като онази от Хирошима.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозен съм като белодробен рак.

— Десет?

— В контейнер.

Ороско мисли дълго. Много дълго. Накрая заяви:

— Искам да взема моя сержант.

— Не съм очаквал друго — отвърна Ричър.

— Тръгвам веднага — каза Ороско.

Ричър затвори и се качи в стаята, която използваха за офис. Телефонът иззвъня в мига, в който прекрачи прага. Синклер включи на високоговорител. Не ги търсеха от Белия дом. Не им се обаждаха с нови заповеди от НАТО. Беше Гризман, който каза:

— Открихме петима мъже на име Кемпнер в жилищния комплекс на Уайли. Изключвам четирима заради възрастта. Съществува голяма вероятност петият да се окаже човекът, когото издирваме. Договорът му за наем изтича след по-малко от месец. Не работи. Източникът му на доходи е неясен. Регистриран е като Исак Херберт Кемпнер.

— Това е той — каза Ричър. — Това е основателят на „Импириъл Шугър“. Абсолютно същото име. Открихме Уайли.

— Ще те взема след пет минути — каза Гризман. — Но, моля те, ще взема само теб, сержант Нили и доктор Синклер. Без ЦРУ. Още не съм уведомил Берлин. Сериозен пропуск от моя страна.

Синклер сложи край на разговора. Погледна Ричър и се усмихна.

— Поздравления, майоре. Заслужихте още един медал.

— Не още — отвърна Ричър.

 

 

Мюлер затвори вратата на кабинета си и позвъни на Дремлер от служебния си телефон.

— Гризман проверява общинските регистри за човек на име Кемпнер — съобщи му той. — В новия жилищен комплекс, където подозират, че живее Уайли. Където бяха изпратили цивилната кола.

— Името е доста разпространено — отбеляза Дремлер.

— Аз също направих проверка и открих, че в комплекса живеят петима мъже с тази фамилия. Трима са възрастни, един е студент. Последният е на трийсет и пет години. Има шофьорска книжка. Което ми дава достъп до досието му. А то е абсолютно празно. В него няма абсолютно нищо. Не е глобяван за превишена скорост или за неправилно паркиране, не е спиран и проверяван, не е подавал застрахователни искове. Нищо! Никакъв контакт със света на бюрокрацията. Това не е нормално за трийсет и пет годишен шофьор. Не мисля, че такъв съществува. Смятам, че Кемпнер е новото име на Уайли.

— Разполагаш ли с адрес?

— Трябва да мислим в друга насока. Гризман ще отиде в апартамента. Не можем да припарим там. Затова разсъждавам като пътен полицай. Уайли разполага с товарен микробус с дълга база. Къде го паркира? Не и на улицата, защото хората ми го издирваха, а не го откриха. Не и в гараж, защото моделът е с висок покрив, освен това е прекалено дълъг. Следователно става въпрос за голяма барака или дори малък склад. Близо до мястото, където живее, за да му е по-удобно. В момента микробусът е там. Чака ни да го открием. Това искаме, нали? Микробуса, а не Уайли.

— Къде по-точно?

— Ще трябва да разпиташ някои хора, които познаваш. Някой давал ли е склад под наем в района? Най-вероятно в брой, най-вероятно на непознат, който му е пробутал някаква скалъпена история за какво му е притрябвал склад. Хората говорят за такива. Все някой има приятел, който има приятел…

— Ще те направя шеф на полицията — обеща Дремлер.

 

 

Бишоп ги отведе в кабинета си. В единия ъгъл имаше голям старомоден сейф с размерите на пералня. Той въведе кода, завъртя колелото и отвори вратата. Вътре имаше какво ли не, включително четири пистолета в продълговата картонена кутия. Извади три от тях и ги раздаде. Един на Синклер, един на Ричър и един на Нили. Пистолетите бяха трийсет и осем калиброви „Колт Гавърнмънт“. Седем патрона в пълнителя, оксидирана стомана, пластмасова ръкохватка. С къса цев, но точни. Бяха заредени.

— Гледайте да не ги използвате — каза Бишоп. — Ако все пак ви се наложи, не стреляйте по никого освен по Уайли. В противен случай ни очаква правен кошмар.

— Веднага щом се появи Ороско, му кажи къде отиваме и какво правим — помоли го Ричър. — Да бъде в готовност.

— Разбира се — отвърна Бишоп.

Синклер прибра пистолета в дамската си чанта. Ричър и Нили пъхнаха своите в джобовете.

Можеха да тръгват.

 

 

Гризман спря на същото място, на което бе спрял и предишния ден, и Синклер се качи отпред. Ричър и Нили се настаниха отзад. Гризман потегли и се насочи към центъра на града по улица, която Ричър си спомняше. Накрая стигнаха до кръстовището, заобиколено с високи тухлени сгради от всички страни. Магазинът за шампанско се намираше вдясно, а новият жилищен комплекс — вляво.

Завиха наляво.

Навлязоха в новото кръгово кръстовище и го напуснаха през средния изход, който водеше право към жилищния комплекс.

Блоковете в него изглеждаха шеметно високи на фона на околните сгради, но никой от тях нямаше повече от петнайсет етажа. Фасадните панели, които в Америка щяха да бъдат стъклени или огледални, тук нерядко бяха метални, боядисани в ярки цветове. Сякаш жилищният комплекс бе вдъхновен от някакъв детски конструктор. Или пък целта на архитектите е била да създадат обстановка, която да предразположи децата да се чувстват като у дома си. Ричър не виждаше как може да се постигне това. Като малък бе доста сериозен. Смяташе, че непрекъснатото веселие и щуротии ще го подлудят.

Гризман намали.

— Следващият блок вляво — каза той.

Сградата се оказа идентична с останалите: гигантска кутия за обувки, полегнала на една страна, изпъстрена с разноцветни панели и осеяна с прозорци, които бяха по-малки, отколкото биха могли да бъдат заради дебелите енергоефективни рамки. Фоайето обхващаше първите два етажа и приличаше на огромна колонада вероятно с входове вляво и вдясно. Блокът имаше и две асансьорни шахти.

— Да паркираме тук и да отидем пеша или да спрем пред самия вход? — попита Гризман.

— Карай — отвърна Ричър. — Да приключваме по-бързо.

Гризман ускори и спря пред самия вход. От двете му страни бяха посадени фиданки. Отзад се издигаше друг огромен жилищен блок, а в далечината се виждаха още два, между които минаваше широка пешеходна алея, която водеше към по-старите квартали, а от там към пешеходен мост от тиково дърво и стомана. Той прехвърляше снага над водата и се губеше в далечината.

Отвориха едновременно и четирите врати и слязоха от колата. Ако се съдеше по номера на апартамента, жилището на Уайли се намираше вляво. Два асансьора обслужваха тази половина от сградата. И двата бяха на партера. Сутрешният час пик бе отминал. Апартаментът на Уайли се намираше на деветия етаж. Стандартната оперативна процедура при проникване в апартамент изискваше да се изпратят хора, които да подсигурят всички стълбища и асансьори. Пълна блокада, която да предотврати бягството на някой заподозрян. Ричър знаеше как може да се случи това. Бе изгледал запис от охранителна камера, на която се виждаше как престъпникът изскача от вратата и влиза в асансьора буквално половин секунда преди ченгетата да изскочат от друг асансьор. Злощастно стечение на обстоятелствата. Но много поучително. Ричър прецени, че Гризман ще получи инфаркт, ако му се наложи да изкачи девет етажа, затова му предложи да вземе единия асансьор, а Синклер другия. Нили щеше да се качи по стълбите. Ричър влезе при Синклер. Още не бе извадила пистолета си от чантата. Лошо. Щеше да го извади бавно, а единственият сериозен недостатък на този модел бе издаденото бутонче за освобождаване на пълнителя. Някоя вещ в чантата можеше да освободи пълнителя. Лошо.

Вратата на асансьора се затвори. Потеглиха нагоре. Синклер попита:

— Как се чувстваш?

— В личен или професионален план? — отвърна Ричър.

— Какво мислиш за Уайли?

— Видях го на записа от магазина за алкохол. Стори ми се бърз като стрела. Освен това е въоръжен. И се кани да реализира сделката на века. Това ме устройва. Обичам предизвикателствата.

— Ще го арестуваме веднага щом отвори вратата. Няма да има време да реагира.

— Ами ако не отвори вратата? Ако надникне през шпионката и се върне в спалнята?

Синклер не отговори.

Асансьорът спря. Вратата се отвори.

Гризман вече ги очакваше на площадката. Като изключим него, коридорът беше празен. Вратите на апартаментите бяха разположени на девет метра една от друга. Номерата бяха отбелязани върху тесни вертикални панели до вратите. В панелите бяха вградени лампи, тип аплик, а номерата бяха изписани под тях. Всички грееха в различни ярки цветове. Шрифтът, с който бяха изписани номерата, наподобяваше буквар за първолаци. Апартаментът на Уайли бе 96. Панелът му бе зелен, а вратата жълта. Като в детска игра. Моят първи апартамент.

На жълтата врата нямаше шпионка. Вместо нея обаче върху зеления панел на височината на очите беше монтирано пластмасово око с размерите на яйце, силно изпъкнало, в опушен сив нюанс. Камера. Вероятно беше свързана с дисплей, монтиран от вътрешната страна на вратата. Самата камера бе с широкоъгълен обектив „рибешко око“. Бутонът на звънеца се намираше под камерата на височината на лакътя. Всеки посетител, който се приближеше достатъчно близо, за да позвъни, щеше да попадне в обектива. Това подсказваше логиката.

Нили посочи себе си. Аз ще вляза първа. Прилепи се към стената и се приближи към камерата под ъгъл от деветдесет градуса. Когато се озова на една ръка разстояние от нея, постави лявата си длан върху обектива, извади пистолета и натисна звънеца с дулото.