Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2016 г.)

Издание:

Автор: Лий Чайлд

Заглавие: Вечерен курс

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“, Велико Търново

Излязла от печат: 17.11.2016

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-417-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3554

История

  1. — Добавяне

34

Бишоп изпрати микробуса рано, защото генерал Хелмсуърт пристигаше. Шофьорът ги уведоми, че самолетът е кацнал в Хамбург още по изгрев-слънце. Дипломатически служител е посрещнал генерала на летището и ще го отведе направо в консулството, където ще го настанят в апартамент за гости, ще му предоставят известно време да си почине и да се освежи, след което ще го доведат в стаята за съвещания, осигурена от Бишоп. Очевидно Хелмсуърт следваше заповедите си доста стриктно. Отказваше да разговаря с когото и да било освен със Синклер, Ричър и Нили, които можеше да позиционира в командната верига. Останалите нямаха място в нея. Което на практика не представляваше особен проблем. И бездруго бяха решили да ограничат броя на хората, които щяха да разговарят с него. Решиха, че нечия загадъчна реплика, свързана с полузабравена легенда от детството, няма никакъв шанс по време на официална среща, на която от другата страна на масата срещу генерала ще седнат седем души. Прецениха, че неформалната атмосфера ще даде по-добри резултати. Камерен състав. Предварително бяха решили това да бъдат Синклер, Ричър и Нили.

Затова останалите отидоха в обичайния си офис, а Бишоп въведе тримата в стаята, която бе избрал. Тя много приличаше на онази във Форт Белвар, в която Ричър бе получил медала си. Същите позлатени столове, същото червено кадифе, същите знамена. Може би таванът тук бе малко по-висок, все пак тази сграда бе по-стара. В стаята имаше и четири фотьойла, които Нили подреди в квадрат. Всички са равни. Просто хора, дошли да си побъбрят приятелски.

Бишоп ги остави сами, а минута по-късно влезе Хелмсуърт. Беше дребен и жилав, прехвърлил шейсетте. Посребрената му коса беше късо подстригана, а сивите му очи излъчваха интелект. Беше в бойна униформа, колосана и изгладена, с две черни звезди на петлиците. Бе летял цяла нощ, но изглеждаше в добра форма. Останалите се представиха на генерала. Здрависаха се, с изключение на Нили, която кимна любезно. После всички седнаха във фотьойлите, които тя бе подредила.

— Генерале, колко сте ядосан по скалата от едно до десет? — попита Ричър.

— Предвид обстоятелствата, синко — отвърна Хелмсуърт, — бих казал… осем или девет.

Звучеше като съдия, който чете смъртна присъда.

— Може да стане по-лошо — каза Ричър.

— Не се съмнявам, войнико.

— Но тъй като нямаме време за глупости, генерале, можете да се усмихнете. Събрали сме се да си поговорим за доброто старо време.

— Моето или вашето, майоре?

— За един сержант на име Арнолд Мейсън. Служил е в Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Пътищата ви са се пресекли за пръв път през хиляда деветстотин петдесет и пета година, а после още два пъти. Но само документално. По това време чинът ви вече е бил прекалено висок. Едва ли си го спомняте.

— Не си го спомням. Случило се е преди четирийсет години.

— Но трябва да знаем какво си спомняте за неговата част.

— Какво е това? Фолклорен проект? Месец на войнишките истории?

— Издирваме човек на име Уайли. Като дете в продължение на шест години — между десетата и шестнайсетата — приятел на майка му е бил ветеран с двайсетгодишна служба в Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия, дислоцирана в Европа. Смятаме, че приятелят на майката е разказвал на хлапето разни истории. Смятаме, че хлапето е запомнило тези истории и години по-късно е постъпило в армията заради тях.

— Така и би трябвало да стори. Радвам се да го чуя.

— Положението с Уайли е малко по-различно. Въпросните истории са били нещо като карта на съкровище и той е постъпил в армията само защото е искал да открие това съкровище.

— Това е абсурдно! — възкликна Хелмсуърт.

— Сега той е открил съкровището и е дезертирал.

— Какво е то?

— Нямам представа, но знам, че струва много пари.

— Откъде е дезертирал?

— От зенитна част, придадена към бронирана дивизия, дислоцирана край Фулда.

— Майоре, защо съм тук? Моля, кажете ми, че имате основателна причина да ме доведете в Европа.

— Искаме да чуем историите за скрити съкровища. От Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Сигурни сме, че ги помните. Всеки офицер помни първото си поделение.

— Няма никакви истории за скрити съкровища.

— Нашият човек Уайли взел участие в импровизирано състезание в неговата част. Всеки войник трябвало да обясни с едно остроумно изречение защо е постъпил в армията. Когато дошъл неговият ред, Уайли заявил, че чичо му е разказвал истории за Дейви Крокет.

Хелмсуърт не отговори. Ричър забеляза това.

— Въпросният чичо е бил всъщност приятел на майката на Уайли — продължи той. — Ветеран с двайсетгодишен стаж в армията. Чичо Арнолд. Любезно обръщение към приятеля на майката. Напълно адекватно, когато хлапето е било на десет. Но може да е изглеждало малко странно, когато е било на шестнайсет.

— Какви са тези истории за Дейви Крокет? — попита небрежно Хелмсуърт.

— Нямаме представа — отвърна Ричър. — Затова питаме.

— В кои години е служил приятелят на майката?

— От петдесет и първа до седемдесет и първа.

Хелмсуърт се замисли продължително.

— Генерале?

— Не мога да ви помогна — отвърна той. — Много съжалявам.

— Колко сте ядосан в момента? — попита Ричър.

Хелмсуърт понечи да отговори, но се спря в последния момент.

— Именно — каза Ричър. — Едно или две по скалата до десет. Вече не сте ядосан. Защото имате много по-сериозен проблем.

Хелмсуърт не каза нито дума.

— Генерале? — подкани го Ричър.

— Не мога да го обсъждам.

— Боя се, че се налага.

— Имам предвид, че нямам право да го обсъждам.

— Моите уважения, генерале — намеси се Синклер, — но в момента разговаряте със Съвета за национална сигурност. Няма по-високо ниво на достъп до секретна информация от това.

— Стаята подсигурена ли е срещу подслушване?

— Стаята се намира в американско консулство и бе избрана от резидента на ЦРУ.

— Трябва да разговарям със Съвета на началник-щабовете.

— Те ще ви кажат това, което ние им наредим да ви кажат. Защо не ни спестите време и не ни кажете още сега?

— Случаят бе засекретен много отдавна.

— Какъв е той?

— Секретно е.

— Разкажете ни, генерале. Нашият човек Уайли е дезертирал с откраднато военно оборудване. Трябва да знаем какво е то. Ще стоим тук, докато не ни обясните. Иска ми се да кажа, че разполагаме с цял ден, но не съм сигурен дали е така. Може да се окаже, че не разполагаме с никакво време.

Хелмсуърт замълча отново. После кимна. Дръпна фотьойла си и се приведе напред.

— Ще ви кажа какво се случи с мен — започна той — и ще ви кажа какво още ставаше по онова време. Говорим за Европа в началото на петдесетте. Работехме по следния стратегически план. Очаквахме Червената армия да проникне през коридора Фулда и да ни удари мощно и в дълбочина. Първата ни задача бе да спрем авангарда й, а втората — да възпрепятстваме пристигането на подкрепления. Възнамерявахме да направим това, като унищожим мостовете, шосетата и железопътните линии в тила им. Трябваше да спрем настъпващите бронирани дивизии. Да унищожим евентуално електроцентрали и други ключови инфраструктурни обекти. Целта ни бе да ограничим боеспособността им. Преценихме, че използването на военновъздушни сили няма да бъде ефективно. Един мост е прекалено малка мишена от въздуха. Трябваше да бъдем сигурни. Формирахме няколко инженерни подразделения. Всъщност ставаше въпрос за обикновени парашутисти, обучени да извършват диверсии. Идеята ни бе те да скочат, натоварени с експлозиви, да достигнат по някакъв начин — включително с бой — целта, да поставят зарядите на определеното място: подпори на мост, язовирни стени и прочие. Това беше планът. По онова време парашутистът с експлозиви на гърба бе най-добрата умна бомба, с която разполагахме.

— Добра идея — отбеляза Ричър.

— Не особено. Какъв товар може да пренесе един парашутист на гърба си?

— От района на приземяване до целта? Четирийсет и пет — петдесет килограма.

— Това беше проблемът. Петдесет килограма тротил няма дори да одраскат колоните на някой мост. Ще гръмнат като фойерверк. А една електроцентрала е много по-голяма от един мост. Затова прекратихме проекта за известно време. Изчакахме да усъвършенстват портативните заряди. По онова време това ставаше бавно, много бавно. Всички залагаха точно на обратното, на големите заряди. В Лос Аламос работеха денонощно. Разработваха водородната бомба. Изпробваха я тъкмо преди да завърша „Уест Пойнт“. На атола Бикини през март петдесет и четвърта година. Мощността на експлозията бе петнайсет мегатона. Към онзи момент това бе най-мощната експлозия в човешката история. Пет пъти по-мощна от всички бомби, пуснати над Германия и Япония по време на Втората световна война, включително атомните бомби, които ние пуснахме над Хирошима и Нагасаки. Вероятно по-мощна от всички бомби, избухнали преди това в целия свят. И всичко това за частица от секундата. Експлозията беше невероятно мощна. Никой не вярваше, че може да се направи по-голяма бомба. Всички се опасяваха да не запалят атмосферата. По онова време, разбира се, дори не подозирах за тези неща.

— Кога разбрахте? — попита Ричър.

— По-късно през петдесетте. Тогава напрежението ескалира. Открихме и други неща. Разбрахме например, че сме имали две секретни лаборатории за разработване на ядрени оръжия, а не само една. Не само Лос Аламос. Имало още едно място. Такава била теорията им по онова време и Министерството на отбрана я прилагало във всички сфери на дейността си. По техните думи смятали, че конкуренцията води до съвършенство и играе ключова роля за поддържането на военно превъзходство. Това гласял един от фундаменталните им принципи. Така създали конкурент на Лос Аламос. Това бил Ливърмор. Близо до Бъркли, в Калифорния. От самото начало подбрали екип от изключителни умове. Те решили, че няма никакъв смисъл да проектират все по-големи и по-големи бомби. Затова тръгнали в другата посока. Проектирали малки бомби. С течение на времето ставали все по-добри и по-добри. Накрая създали изцяло нова оръжейна система с малка бойна глава, която нарекли У-петдесет и четири.

— Интересна история — отбеляза Ричър.

— А сега да се върнем на първоначалния ми проблем. Войник, който носи петдесет килограма на гърба си, не ме устройваше. Аз обаче бях командир, изправен пред тактически проблем, който се налагаше да реша. Списъкът с мишени, които трябваше да унищожа, включваше големи инфраструктурни обекти — пътища, мостове, виадукти, електроцентрали… Може ли един войник да носи сто килограма на гърба си?

— Възможно е — отвърна Ричър, — но няма да ги носи дълго.

— Дори сто килограма не ме устройваха. Пак нямаше да постигнем нищо. Ами двеста килограма?

— Не.

— Ами тон? Може ли един войник да носи един тон тротил на гърба си?

— Очевидно не.

— Ами десет тона? Или сто тона? Или хиляда тона? Или петнайсет хиляди тона? Може ли един войник да носи петнайсет хиляди тона тротил на гърба си.

Ричър не каза нито дума.

— Това ни предложиха в крайна сметка — продължи Хелмсуърт.

— Кой ви го предложи?

— Ливърмор. Новата лаборатория в Калифорния. Истината е, че новата им оръжейна система се оказа провал. Беше малка, но не достатъчно малка. Събраха цялата мощ на бомбата от Хирошима в един цилиндър с диаметър двайсет и осем и височина четирийсет сантиметра. Бомбата имаше същия тротилов еквивалент като Малчугана — петнайсет килотона. Но Малчугана, както се казваше бомбата, която хвърлихме над Хирошима, бе дълга три метра и тежеше пет тона. В това отношение цилиндърът на Ливърмор бе триумф на миниатюризацията. Но, за съжаление, пак не бе достатъчно малък. Оказа се прекалено голям, за да бъде използван като снаряд за артилерийско оръдие или боеприпас за минохвъргачка. Не съществуваше надеждна портативна система за изстрелване, която да може да бъде обслужвана от един човек. У-петдесет и четири се превърна във военен куриоз, нищо повече. Но командването откри ново решение. Прекръсти цилиндъра на „Специален ядрен фугас“ и го предостави на Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Сега вече моите хора можеха да скочат с петдесет кила на гърба си и да разрушат всеки път, мост или виадукт.

— Ядрени бомби?

— Мощни колкото Хирошима.

Никой не каза нито дума.

— Какво беше старото име на Специалния ядрен фугас?

— Познайте.

— „Дейви Крокет“.

Хелмсуърт кимна.

— Така нарекоха бойната глава У-петдесет и четири. Нямам представа защо. Но името й остана. Никой не я наричаше Специален ядрен фугас. Всички я наричаха „Дейви Крокет“. Зарядите бяха транспортирани в дебели платнени контейнери, които наподобяваха раници. Надяваш презрамките и тръгваш. Задачата обаче не се радваше на особена популярност. От цилиндрите изтичаше радиация. Така поне се говореше. Някои се разболяха. Хората се страхуваха да не се разболеят от рак. Но най-силно ги разтревожи филмът, който бяха гледали за Хирошима. Невероятно мощната експлозия. Те носеха на гърбовете си същата бомба. Заповедите им бяха да я прикачат към подпората на някой мост, да нагласят таймера и да хукнат с всички сили. А това не е като да я пуснеш от самолет на височина петнайсет хиляди метра.

— За какво време бе нагласен таймерът? — попита Нили.

— Максимум петнайсет минути. Малко повече или по-малко. Не беше особено точен.

— Това е лудост. Смъртоносният радиус на взрива при Хирошима е бил два километра. Огненото кълбо е покрило радиус от три километра. Повечето хора биха изминали това разстояние за дванайсет минути. Но не и ако се движат през пресечен терен. Особено ако трябва да си проправят път с бой. Докато чакат да бъдат изпепелени от ядрен взрив. Това е самоубийствена мисия.

Хелмсуърт кимна отново.

— По онова време разсъждавахме по друг начин. Щяхме да пожертваме две роти, за да спрем един милион войници и десет хиляди бронирани машини. И щяхме да го възприемем като чудесна сделка.

— Две роти? — попита Ричър.

— Разполагахме със сто заряда „Дейви Крокет“.

— И всеки от тях имаше своя мишена?

— Определена след задълбочен анализ.

— Разпределени на каква площ?

— Картата беше осеяна с тях.

— Само че няма сто моста. Или електроцентрали. Или пътища и виадукти. Мястото е тясно като фуния. Затова го наричат коридора Фулда.

— Бройката беше твърде голяма. Половината заряди трябваше да останат в режим на готовност.

— На предварително определени места. За да свържат отделните точки.

— Като верига.

— Възнамерявали сте да създадете радиационна бариера. Нещо като минно поле. С помощта на сто бомби сте могли да разпрострете радиацията на двайсет километра ширина и двайсет километра дълбочина. И да й придадете каквато форма пожелаете. Искали сте да принудите съветската армия да се насочи наляво или надясно. Там, където сте ги очаквали.

— Операцията е отдавна отменена.

— Защото с течение на времето Щатите и Русия са подписали най-различни договори. И подобна операция е станала неосъществима. Днес дори нямате право да признаете, че сте я планирали.

— Така е — каза Хелмсуърт. — Изтеглихме У-петдесет и четири, но не само поради чисто военни съображения. Върнахме ги у дома и не ги заменихме с нови оръжия. Ядрените оръжия под определена мощност бяха забранени.

— Арнолд Мейсън е болен — каза Синклер. — Съпругата му твърди, че според него армията щяла да се заинтересува от случая му. Казал й, че някой ще дойде.

— От какво е болен?

— Мозъчен тумор.

— Минало е доста време. Повечето случаи датират по-отрано.

— И други случаи ли е имало?

— Не много.

— Подобни истории не насърчават желанието ми да постъпя в армията — отбеляза Ричър.

Хелмсуърт замълча.

— Генерале? — продължи Ричър.

— Всеки новобранец има своя причина да постъпи в армията.

— Хорас Уайли е постъпил като трийсет и две годишен крадец. Не мисля, че обучението в самоубийствена мисия, смъртоносната болест и връщането на оръжията у дома са стимулирали чувството му на патриотизъм.

Хелмсуърт замълча отново.

— Генерале? — настоя Ричър.

— Информацията е засекретена на ниво президент.

— Всички в тази стая разполагат с подобен достъп до секретна информация — каза Синклер.

— Възможно е да е допусната грешка при инвентаризацията — призна Хелмсуърт.