Лий Чайлд
Вечерен курс (33)

33

Уайли свали катинара от средното резе, дръпна двата райбера — първо горния, после долния, отвори вратата и влезе вътре. Беше напълно спокоен. Очакваха го прости, механични задачи. Първо регистрационните табели. Той свали номерата на взетия под наем микробус и постави на мястото им тези от старото беемве. После взе флаконите с автомобилна боя, които бе купил от една железария — зелен, жълт, оранжев, червен и сребрист. Изписа две огромни букви отстрани на микробуса. Собствените му инициали, но в обратен ред — УХ, издути като балони. Наподобяваха графитите по влаковете в метрото. Прокара сребрист контур по краищата им и нарисува куп облачета за фон, след което добави дебело Ш и също толкова дебело Л, сякаш бяха инициалите на друг художник. Те обаче означаваха нещо съвсем различно. Шугър Ленд. Защо, по дяволите, да не го напише отстрани на микробуса? Та нали от там идваше и натам отиваше?

Покри всичко с фин слой сива боя, за да приглуши ярките цветове и да състари рисунката. Отстъпи назад. Главата му се бе замаяла от аерозолите. Но остана доволен. Това вече не бе нов бял микробус. А типична таратайка от крайните квартали. Не заслужаваше да я удостоят с поглед. Не че имаше кой да го направи. Всички бяха в хотела. Там щяха да се съберат всички ченгета и куп представители на други служби. Пожарникари например и дори специалните полицейски части заради стрелбата и взривовете. После щяха да довтасат службите за сигурност, бюрократите, ловците на слава… Бях там, човече. Куршумите свистяха над главата ми.

Уайли отвори двойните врати докрай, после се качи зад волана и запали двигателя. Включи на задна и направи няколко маневри, докато най-накрая успя да подравни микробуса спрямо камиона. Впери поглед ту в едното, ту в другото странично огледало и даде назад бавно, много бавно, докато задната броня на микробуса опря в тази на стария камион. Уайли слезе от микробуса и влезе във фургона. Отключи ролетната врата отвътре и тя се вдигна над главата му.

Пред очите му изникна дървен сандък.

С размерите на малък контейнер. Висок над метър и осемдесет, широк също над метър и осемдесет и дълъг три метра и половина. Бе скован от здрави дъски, прави, прилепнали плътно една към друга, някога съвсем светли, а сега потъмнели до кехлибар с тютюневи оттенъци.

Това бе прототипът на стандартизирана контейнерна система, с която Пентагонът бе експериментирал през 50-те. Сандъкът бе оцелял като по чудо от една отдавна отминала епоха. Късче от историята. Тук-там се виждаха избелели печатни букви.

Тежеше близо триста килограма. Не можеше да го помръдне без хидравлична количка. А с такава не разполагаше. Уайли извади от сака си най-обикновена права отвертка. Старомодна. Досущ като сандъка. Който имаше винтове, чиито глави бяха с размерите на копчета. Разположени на разстояние от петнайсет сантиметра по периметъра на задния панел. Общо четирийсет и четири. Броят им най-вероятно бе определен в резултат на проучване от фирма, специализирана в областта на научноизследователската и развойната дейност. Някой тип с костюм бе получил тлъст чек за това, че бе стигнал до извода, че колкото повече винтове сложат, толкова по-добре. И всички бяха останали доволни. Пентагонът се бе застраховал. Производителят на винтове бе изкарал куп пари. Нищо чудно да ги бе продавал по долар парчето. Нали уж са специални, изработени по военна спецификация.

Уайли се захвана за работа.

 

 

Телефонът в консулството иззвъня. Беше Гризман.

— Нещо се е случило в подземния паркинг на хотела — каза той. — Същият, в който е била проститутката. Свидетелите са чули изстрели, след което се е взривил един автомобил. А после още два. Огънят е ограничен благодарение на противопожарната система, която е започнала да пръска вода и пяна от тавана. Въпреки това не можем да се приближим. Хората ми не са сигурни, че е безопасно.

— Смятате, че стрелецът е още там? — попита Ричър.

— Не мислиш ли така?

— Гърмежите ми се сториха доста странни. Възможно е някой просто да е взривил мунициите. Да е използвал някакъв механизъм със забавено действие. Не изключвай възможността да е използвал таймер например. В такъв случай отдавна си е тръгнал. Той е там, където вас ви няма.

— Кой?

— Хорас Уайли може би. В момента е доста зает. Вероятно иска да отвлече вниманието ви. Трябва да изкараш половината си хора на улицата.

— Смяташ, че се е върнал в града?

— Започвам да мисля, че никога не го е напускал. Възможно е в момента да отива някъде с микробуса си. Трябва да изкараш хората си на улицата.

— Невъзможно. Следваме инструкции, спуснати от правителството. В центъра на града са прозвучали изстрели, избухнали са взривове. Решението не е мое. Всичко се командва от кметството и ние просто следваме правилата.

— Колко време ще изчакат, преди да влязат вътре?

— Очакваме екип сапьори с тежки брони. Трийсет минути най-вероятно.

— Добре — каза Ричър. — Успех!

Той затвори телефона. Никой не каза нито дума.

— Излизам на разходка — заяви Ричър.

 

 

Четирийсет и четирите винта му отнеха двайсет минути, а ръцете му натежаха от умора. Но успя да освободи задния панел и го постави като мост между товарните платформи на микробуса и камиона. Равна повърхност, която да свърже двата товарни автомобила. Както бе планирал предварително. Беше помислил за всичко.

Въздухът в сандъка миришеше на застояло. Старо дърво, стар брезент, стар прахоляк. Старият свят. Съдържанието бе точно такова, каквото го бе описал чичо Арнолд преди толкова много години. Десет напълно идентични артикула. Абсолютно еднакви. Всеки тежеше двайсет и пет килограма. Всеки бе положен в контейнер за транспортиране. Който чичо Арнолд бе определил като Н-192. Уайли помнеше всички подробности. Контейнерите имаха дръжки. Това ги правеше лесни за носене. Лесни за бутане, дърпане, плъзгане. Щеше да ги премести един по един. От стария камион в новия микробус. И да ги нареди плътно един до друг, като започне отзад напред.

Уайли си почина малко, въздъхна и се зае със следващия сандък.

 

 

Ричър тръгна на юг към езерото Аусеналстер. Градът бе потънал в тишина. Беше се смълчал след инцидента. В Европа често ставаха експлозии. Беше пълно с всевъзможни фракции, групировки, народни армии и прочие. Щеше да се вдигне голям шум за ден-два, след което всичко щеше да бъде забравено, тъй като щеше да дойде ред на следващия инцидент. Ричър сви на изток, като последва извивката на брега. Намираше се на три километра от апартамента на Уайли. Там нямаше къде да паркира взетия под наем микробус. Но логиката изискваше да го държи близо до дома си. Това бе относително понятие. Ако очертаеше кръг на картата, щеше да покрие доста голяма площ. Част от нея щеше да бъде заета от вода. Но по-голямата щеше да остане суша. И Ричър можеше да обиколи съвсем малка част от тази суша. Въпреки това по-добре бе да се захване с нещо, отколкото да стои със скръстени ръце. По-добре бе да се разходи наоколо, отколкото да стои в консулството. Затова той продължи да се разхожда.

 

 

Двайсет и пет килограма са сериозна тежест, особено когато трябва да я вдигнеш няколко пъти. Уайли реши да си почине след седмия сандък, тъй като вече дишаше тежко и нямаше сили да се изправи на крака. Част от умората му се дължеше най-вероятно на нерви. Работата, която вършеше в момента, бе съвсем елементарна, но присъствието му тук го излагаше на риск. Това бе най-опасният момент в цялата операция. Дори не беше момент, защото отнемаше много, много време. Дотук половин час. Флуоресцентните лампи над старите докове вече светеха, а под тях микробусът и камионът стояха долепени един до друг като в някаква автомобилна содомия, допълвана от поклащане, бутане, тропане. Всичко това се случваше пред занемарен склад, който никой не бе използвал през последните трийсет години.

Това правеше Уайли уязвим.

Което не бе добре.

Той въздъхна дълбоко, изпъна рамене — които вече го боляха силно — и поднови работа. Побутна сандък номер осем, изтика го до задния край на стария камион, върху импровизираната дървена платформа и накрая бавно, много бавно успя да го прехвърли в новия микробус, където го подреди до номер седем.

Върна се при следващия сандък, оставен до срещуположната стена на камиона. Номер девет. Затика и него. От единия край до другия, от камиона в микробуса. Пое дълбоко дъх и се върна за десетия. Последният. Отдръпна го от стената. Наръчникът бе точно там. Както бе казал чичо Арнолд. Дебела бежова папка на червени райета, поставена в тънък талашитен футляр с изрязани като полумесеци дупки в края, които да улеснят изваждането й. Сигурно някой дърводелски чирак я бе сковал преди всичките тези години. Във фабриката за сандъци. Папката съдържаше циклостилни копия на напечатани на машина страници, хванати с месингови телчета, потъмнели от времето.

Уайли взе папката в една ръка и задърпа сандъка с другата. Опря номер десет до номер девет и пъхна наръчника между тях. Избута дървения панел, който бе използвал за прехвърлянето на сандъците, и затвори вратата на микробуса отвън. Прекоси празния фургон и слезе от камиона през кабината му. Заобиколи го, качи се в микробуса и запали двигателя. Направи няколко маневри, докато завие обратно, и го паркира с предницата навътре в дясната половина на склада. Затвори вратата на кабината и я заключи. Събра нещата си в сака, затвори двойните врати на склада, дръпна резето, заключи катинарите.

Почти четирийсет минути. Доста време. Уайли отиде до ъгъла и надзърна предпазливо към павираната улица. Чак до железния мост. Видя колите, които се движеха по булеварда отвъд него. Отляво надясно и отдясно наляво. С обичайна скорост. Без сирени. Без свирене на гуми. Без проблясване на сигнални лампи.

Логично.

Уайли нарами сака, тръгна по пешеходните мостове, които водеха от кей на кей, и се прибра у дома.

 

 

Ричър се озова насред „Санкт Георг“, квартала, който заемаше западния бряг на езерото. Не видя нищо интересно. Коли, но в нито една от тях не откри Уайли. Пешеходци, сами и на групи, но никой от тях не беше Уайли. Накрая спря на едно кръстовище. Главният път водеше към „Санкт Паули“. Вляво минаваше тясна уличка, която водеше към голям железен мост. Видя павета и лунна светлина върху черната вода. Всичко бе потънало в тишина. Не забеляза никакво движение.

Отказа се да обикаля повече, обърна се и тръгна назад. Хората гледаха телевизия по домовете си. Стотици стаи бяха озарени в синьо. Не се съмняваше, че гледат новините. Използването на патрони бе доста умен ход. Експлозията можеше да бъде приписана на случаен инцидент, но не и изстрелите. Те привличаха внимание. Някой бе действал като по учебник. Някой го бе планирал отдавна.

Ричър се върна в консулството, където охраната на вратата го пропусна незабавно, а Нили го уведоми, че Съветът на началник-щабовете е наредил на генерал Хелмсуърт да отлети незабавно за Хамбург. Генералът вече имал резервация за нощния полет на „Делта“ от Атланта и кола на консулството щяла да го посрещне сутринта на летището.

— „Сребърна звезда“. Със сигурност — отбеляза Нили. — Тук имаше експлозия и изстрели. Ще каже, че е бил в зона на военни действия.

Телефонът иззвъня. Беше отново Гризман.

— Не открихме никого в подземния гараж. Само три изгорели коли, още димяха. И дупки от куршуми навсякъде. Пълна лудница.

— Било е постановка — каза Ричър.

— Но от кого?

— Би било прекалено голяма случайност, ако е дело на някой друг.

— Всичко е в ръцете на кметството. Те не знаят предисторията.

— Можеш ли да отделиш няколко цивилни автомобила?

— Опасявам се, че е невъзможно. Очаквам всеки момент да получа заповеди. Както се развиват нещата, това може да стане и през нощта. Някой вече е изказал предположението, че тази част на гаража е близо до кухнята на хотела, и трябва да проверим активистите, които се борят за правата на животните и се обявяват против угояването на гъските за пастет от черен дроб и клетъчното отглеждане на телета.

— Не мисля, че са били те.

— Аз също. Но разбираш в какво положение се намирам. Очаква ме дълга нощ. В кабинета на кмета цари пълен хаос.

Оставаха дванайсет часа до отварянето на швейцарските банки.

Ричър замълча.

Гризман затвори телефона, без да каже „дочуване“.

 

 

Малко по-късно микробусът на Бишоп ги върна в хотела. Всички се прибраха по стаите си. Ричър чу вратата на Нили да изщраква. После и тази на Синклер. Минута по-късно тя му позвъни по вътрешния телефон.

— Кога смяташ, че трябва да поискаме помощ?

— Не преди утре — отвърна Ричър.

— Казваш това всеки ден.

— Живея с надежда.

— Утре ли ще се случи?

— Възможно е.

— Искаш ли да дойдеш и да поговорим?

Тя го очакваше насред стаята с черна рокля, перли, чорапи, обувки и невчесана коса.

— За какво си мислиш? — попита го Синклер.

Ричър я целуна продължително и бавно, после мина зад гърба й. Тя се облегна на него.

— В личен или професионален план?

— Първо в професионален.

Той се приведе леко напред и откри висулката на ципа току под врата й. Металната висулка с форма на капка. Миниатюрна, но безупречно отлята. Качествена изработка. Плъзна я надолу по гърба й покрай закопчалката на сутиена.

— Къде възнамеряват да използват това, което купуват?

— Нямам представа — отвърна Синклер.

— В Германия?

— Няма никаква политическа логика.

Роклята се плъзна по раменете й, падна, задържа се за миг върху ръцете й, но отново падна и се нагъна на пода около краката й.

Синклер отново се облегна на него. Беше топла.

— Най-вероятно във Вашингтон или Ню Йорк, евентуално Лондон — заяви тя.

— В такъв случай ще транспортират стоката по море. Изгубихме цял ден. Изходихме от грешно предположение. Уайли изобщо не е напускал града. Трябва да пренесе нещо тежко и обемисто, което изисква голям товарен микробус. Това не е най-добрият начин да го изнесе от Германия. Не може да стигне по суша нито до Вашингтон, нито до Ню Йорк или Лондон. Налага се да използва кораб.

Ричър отново се приведе леко напред, само сантиметър-два, и разкопча сутиена й. Плъзна ръце по раменете й, за да освободи презрамките.

Сутиенът се присъедини към роклята.

Той обхвана с длани гърдите й. Тя извърна глава и го целуна.

— Преди седем месеца Уайли е докарал тук камиона от мебелния магазин — продължи Ричър. — Макар че никога не е служил тук. Избрал е Хамбург заради пристанището. Това е второто най-голямо пристанище в Европа. Наричат го врата към света.

Той пъхна палци под ръба на чорапогащника й.

— Ще го качи на кораб — каза тя.

— Така смятам.

— Кога?

Той ги плъзна надолу. А после и бикините. Почувства пръстите си толкова недодялани.

— Когато му платят — обобщи той.

— А това може да стане и утре.

Ричър замълча.

Синклер събу обувките си и се обърна с лице към него. Беше чисто гола, с изключение на перлите. Представляваше чудесна гледка.

— Кога трябва да поискаме помощ? — попита тя.

— Не точно в тази минута — отвърна Ричър.

Свали ризата си.

— А сега слиповете.

— Да, госпожо — отвърна той.

Тя го яхна отново, но този път с гръб към него. Което си имаше своите плюсове и минуси. Като цяло не беше трудно. Ричър се почувства като зрител, който наблюдава щастието, изпитвано от друг човек. Тя се бе устремила към разтърсваща кулминация. Това беше ясно. И той нямаше нищо против.