Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2016 г.)

Издание:

Автор: Лий Чайлд

Заглавие: Вечерен курс

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“, Велико Търново

Излязла от печат: 17.11.2016

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-417-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3554

История

  1. — Добавяне

32

Ричър чакаше на тротоара, обърнал гръб на нескопосаната имитация на Белия дом. Забеляза мерцедеса на Гризман сред трафика на стотина метра вляво. Когато той спря пред него, Ричър се качи, а Гризман направи обратен завой и тръгна в посоката, от която бе дошъл. Изглеждаше все така едър, направо огромен. И мълчалив. Беше си наумил нещо.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— На железопътната гара — отвърна Гризман.

— Защо?

— Защото съм съвестен полицай. Включих Уайли в списъка на потенциалните заподозрени. Което означава, че всеки униформен полицай разполага с портрета му. Включително патрулите, които обикалят по улиците. Те са го показали на куп хора. Служител в бюрото за обмяна на валута на гарата го е познал. Идвал е преди два дни. Реших, че ще проявиш интерес.

— Благодаря.

— Има обаче един проблем — отвърна Гризман.

— Това не ми звучи добре.

— Видя полицейското ни управление. В лабораториите вършат чудеса. Смятаме, че жертвата е ударена седем пъти по главата. Сякаш убиецът е изпаднал в ярост. Всички удари са попаднали на едно място, затова черепът там е станал на каша. Само два от седемте удара са се отклонили леко, единият наляво, другият надясно. Като съпоставим двете половини на сравнително ясните отпечатъци, добиваме цялостна представа за използваното оръжие.

— Браво.

— Разполагаме с огромна база данни за справки и сравнения.

— Не се съмнявам в това.

— Ударите са нанесени с ръкохватката на пистолет „Берета М-девет“.

— Разбирам — каза Ричър.

— Това е стандартният пистолет, приет на въоръжение в американската армия.

— Не съм бил аз.

— Уайли?

— Нямам представа.

— Има още нещо — каза Гризман.

То обаче трябваше да почака, защото светофарът светна зелено и мерцедесът излезе на площада пред гарата. Мракът подрани благодарение на сивото небе. Уличните лампи светнаха.

Реки от забързани, целеустремени хора се вливаха и изливаха от площада, като заобикаляха онези, които объркани и безмълвни бяха застинали на място. В единия край имаше ярко осветена будка. Бюро за обмяна на валута. С един служител.

Гризман паркира и двамата с Ричър изминаха пеша останалата част. Мъжът зад гишето се оказа дребен и мургав. Говореше бързо, дори на английски. Ричър му показа полицейския портрет и човекът отвърна:

— Да, преди два дни, вечерта, марки и долари в аржентински песо.

— Колко?

— Към четиристотин долара.

— Нервен ли беше? Или възбуден?

— Погледът му беше отнесен. Сякаш си мислеше за нещо друго.

— Какво?

— Представа си нямам, човече.

Ричър отстъпи крачка назад и се огледа. С всяка изминала минута ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Видя потоците от хора и железопътната гара зад тях, голяма, лъскава и ярко осветена като музей или катедрала. Видя светлините на града и оживения трафик.

— Да се връщаме в колата — предложи Гризман.

 

 

Изминаха две преки в гъстия трафик, след което отбиха и спряха в една тиха уличка. Седяха един до друг на предните седалки и се взираха през стъклото. Гризман като че ли се чувстваше комфортно именно по този начин. Хем бяха сами, хем не разговаряха лице в лице.

— Казах ти, че на рафта с папките има едно празно място — започна той.

— Открихте ли липсващата папка?

— Не, но открихме нещо друго. Папките са изработени от твърд картон, покрит с винил. Всичките в различни цветове. С четири халки отвътре. Подредени като книги. Сещаш ли се за какво говоря?

— Нашите папки са с по три халки.

— Да предположим, че на лавицата има десет папки, плътно наредени една до друга. И номерирани от едно до десет. Да предположим, че те помоля да извадиш номер шест. Как ще го направиш?

— Изкушавам се да ти отговоря, че не е никак сложно. Подозирам обаче, че ще сгреша. Нали видях лабораториите ви.

— Колегите проведоха експеримент. Възпроизведоха сцената и използваха за опитни зайчета трийсет и четирима души. На практика всеки, който се отби в кабинета им. И всеки извади папката по един и същ начин. Без изключение.

— Как?

— Пресягаш се и поставяш показалеца си върху гърба на избраната папка, в нашия случай номер шест, все едно си я търсил, открил си я и дискретно заявяваш правата си над нея. Тя е твоя. Тя е твое притежание. Чувството ти на собственост е закодирано в психиката ти. Тя обаче е наредена плътно до останалите. Няма за какво да се хванеш. Не можеш да помръднеш показалеца си. Подсъзнателно обаче не можеше да се откажеш от притежанието си. Затова поставяш ръба на палеца си върху номер пет и възглавничката на средния си пръст върху номер седем, за да ги отместиш леко, много внимателно, с уважение сякаш, защото това е една много подредена лавица, след което вмъкваш палеца и средния пръст между папките, за да обхванеш гърба на номер шест. Показалецът остава там, където е бил от самото начало, на гърба на папката, готов за тежестта, когато тя се плъзне надолу към теб.

— Браво — отвърна Ричър.

— При левичарите нещата се обръщат огледално, разбира се.

— Предполагам, че убиецът не е бил левичар.

— Разполагаме с идеален отпечатък. Снет от гръбчето на съседната папка. Отпечатък на среден пръст на дясна ръка. Притиснат леко върху винила.

— Открихте ли го в системата?

— Получихме пълно съвпадение.

— Чудесно.

— Пълно съвпадение с отпечатъка, който свалихме от спортната кола на убитата жена. От хромираната повърхност на лостчето на вратата. Неизвестният заподозрян. Това е същият човек, Ричър. Отпечатъците са напълно идентични. Същият пръст, същият ъгъл, същият лек натиск. Това ме безпокои.

Ричър замълча.

— Първо жена, после мъж, и двамата жестоко убити — продължи Гризман. — И ти знаеш кой го е направил.

— Помогни ми да открия Уайли и ще ти кажа.

— А това ще помогне ли на мен самия?

— Ще видим, когато го открием.

— Ти можеше да ми кажеш още сега.

— На кого обаче? На редовия следовател или на послушния бюрократ, който десет минути по-късно ще предаде информацията на собственото си разузнаване в Берлин? И аз ще се озова в затвора още десет минути по-късно.

— Не казваш ли на шефовете си онова, което би трябвало да знаят?

— Казвам им колкото се може по-малко. С прости думи, без никаква математика, никакви диаграми.

— При всички случаи ще отидеш в затвора. В Германия е незаконно да се укрива подобна информация.

— Ще ме арестуваш ли?

— Мога да те обявя за свидетел. Това ще те задължи да отговаряш на въпросите ми. В противен случай ще бъдеш обвинен във възпрепятстване на правосъдието.

— Сигурен съм, че се шегуваш.

— Говоря напълно сериозно.

— Има по-важни случаи от твоето разследване. Сигурен съм, че моят президент с радост ще го обясни на твоя канцлер. Не бива обаче да тръгваме по този път. Помогни ми да намеря Уайли и тогава заедно ще решим твоя случай.

— Той ли го е направил?

— Забрави отпечатъка. Един добър адвокат ще разбие на пух и прах подобна улика. Може да е оставен преди месеци. Трябва да подходиш от друг ъгъл. Беретата е по-добра улика. Подобно оръжие се продава в любимия бар на жертвата. Знаеше ли това? Кой би могъл да си купи такъв пистолет?

— Уайли — отвърна Гризман. — Купил си е там фалшива самоличност.

— Добра теория. Обещаваща. Не доказва нищо, но следващата стъпка в тази насока изисква да го открием и да го попитаме.

— Къде е той?

— Нямам представа.

 

 

В този момент Уайли се намираше на стотина метра от тях. Пресичаше улицата на пешеходна пътека, разположена на две преки източно от гарата. Беше облечен с черен панталон и черен суичър с качулка. Носеше малък черен сак. Беше тежък. Товарът му подрънкваше на всяка крачка. Отначало американецът тръгна по познатия маршрут, от автобусната спирка към бара с лакираната дъсчена фасада. По средата на пътя обаче свърна по алея, предназначена само за автомобили. Мина покрай два огромни контейнера за смет, отвори вратата, означена с табела „Изход“, и слезе по стълбите, които водеха до подземния гараж на хотела. Същия, в който бе срещнал проститутката. Спомняше се как се бе обърнала и го бе поканила в колата, сякаш не бе имала търпение да остане насаме с него.

Спомняше си всяка подробност.

Нямаше камери.

Запъти се към противоположния край на етажа, който миришеше на студен бензин, студен дизел, студен каучук и студен цимент. Избра си сребристо беемве. С шестцилиндров бензинов двигател. По-стар модел. Имаше вид на кола, оставена тук доста отдавна. Предното стъкло бе покрито с прах. Боята пък бе покрита с фин слой мръсотия. Той приклекна пред радиаторната решетка. Извади кръстата отвертка от сака си, разви предната табела и я прибра в чантата. Заобиколи колата и приклекна отзад. Разви задната табела и прибра и нея.

Извади газов примус за къмпинг. Чисто нов, купен специално за случая. Не беше голям, но беше изработен от пресована стомана, с гумен маркуч и месингов клапан. Извади и малка туристическа бутилка пропан. Светлосиня, евтина, удобна. Свърза маркуча и завъртя клапана. Чу съскането на газта, след което изключи клапана.

Легна на студения цимент и се плъзна на половин метър навътре под багажника на колата. Извади от чантата си шест дървени блокчета. Части от детски конструктор. Май беше шведски, помисли си Уайли. Всяко блокче бе дълго петнайсет сантиметра и широко три. Всяко блокче бе боядисано в различен ярък цвят. Подреди ги като кула върху стойката над горелката. Там, където обикновено се поставяше чайникът или кафеварката. Сложи първите две блокчета, върху тях следващите две на кръст и накрая последните две, досущ като първите. Приличаше на миниатюрен лагерен огън. Извади и чиния от сребристо фолио с размерите на печено пиле. Постави я внимателно върху кулата от дървени блокчета.

Дойде ред на кутията с деветмилиметрови патрони тип „Парабелум“. В нея имаше сто патрона. Това бе една от двете кутии с муниции, които бе купил заедно с пистолета от онези глупаци в бара. Уайли се пресегна под колата и внимателно постави кутията в сребристата чиния.

Приключи. Всичко бе готово. Газовата бутилка, маркучът, примусът, дървените блокчета, чинията, патроните.

И резервоарът на беемвето, разположен точно над тях.

Уайли направи крачка назад и извади запалка „Зипо“. Провери месинговия ключ. Включи горелката. Чу съскането на газта. Щракна запалката и поднесе пламъка към тръбата на горелката. Газта пламна с пукот. Той завъртя месинговия ключ на едно деление под средата. Което бе равносилно на къкрене. После се измъкна изпод колата, изправи се, взе сака си и се отдалечи с бързи крачки.

 

 

На около два километра от хотела Дремлер тъкмо излизаше от кабинета си на четвъртия етаж.

Бе прекарал двайсет секунди в асансьора, за което време бе продал трийсет и три чифта бразилски обувки. Мюлер, който го очакваше на тротоара, го посрещна с думите:

— Чул си, предполагам.

— За Волфганг Шлуп? — попита Дремлер. — Само за това слушам. Полицията нахлу в бара. Членовете ни са много разстроени. Телефонът ми не спира да звъни.

— Уайли ли е бил?

— Мислех, че е извън града.

— Както и всички останали. Всички погледи бяха насочени натам. Никой не погледна в обратната посока. Аз обаче го направих. За всеки случай. Засякох го на две камери, разположени на светофари. Предполага се, че следят трафика, но всъщност записват. И го открих. Караше в обратната посока. Към „Санкт Георг“. Изобщо не е напускал града. И в момента е тук.

— Къде?

— В голям бял микробус. Всеки полицай в града го издирва.

Дремлер измина няколко крачки, потънал в размисли. После попита:

— Като изхождаш от професионалния си опит, колко сериозно смяташ, че ще бъде разследването на убийството на Волфганг Шлуп?

— Изключително сериозно. Главата му е буквално размазана.

— Ще съставят списък на хората, с които е разговарял през деня. Името ми ще фигурира в него.

— Естествено. Гризман обича списъците. Обожава бюрокрацията.

— Не мога да си позволя да ме свържат с Шлуп. Би било злепоставящо от политическа гледна точка.

— Измисли някаква история. Ти си бизнесмен, той е бизнесмен. Разговаряли сте за фондовата борса. Никой не може да те обвини в лъжа.

— Това достатъчно ли е?

— Разговорът ви не е нищо повече от съвпадение. Може да сте се запознали на делова вечеря. Да си кимвате, когато се видите. Или просто да се поздравявате. Проява на любезност, нищо повече. Почти не се познавате.

 

 

Гризман откара Ричър до консулството и го остави на същото място, от което го бе взел. После полицаят потегли, а Ричър влезе вътре и откри, че Нили е спечелила облога си за пет долара. Разполагаше с телекс, който го потвърждаваше.

През 1955 г. американската армия наброявала доста над един милион военнослужещи. Сред тях бил млад лейтенант на име Уилсън Хелмсуърт. Току-що завършил „Уест Пойнт“ и няколко специализирани курса. Сменял една въздушнопреносима част с друга. Няколко пъти се озовавал в ролята на командир на Арнолд Мейсън. Дори теоретично бе напълно възможно двамата да са се срещали. На някакви официални мероприятия. На парад например. Не ставаше въпрос да са пили бира заедно. Хелмсуърт продължил да расте в кариерата, като междувременно овладял цялата теория и практика на скоковете с парашут. По едно време държал куп рекорди. Включително за свободно падане. Написал няколко книги за тактиката на въздушния десант.

Оцелял в продължителната война в джунглата, където короните на дърветата били толкова гъсти, а въздухът толкова влажен и мъглив, че пехотинците пет пари не давали за тактиката на въздушния десант. Въпреки това Хелмсуърт бил повишен. Оказал се на гребена на вълната, когато разработил теория за използването на специалните части, и двайсет и няколко години по-късно продължавал да бъде сред най-добрите в тази област. В момента ръководел обучението на специалните части във Форт Бенинг. Което всъщност е родното място на американските рейнджъри. Генерал-майор Уилсън Т. Хелмсуърт. Единственият младши командир от началото на Студената война, който продължаваше да носи зелената униформа. Единственият командир от годините, когато въздушнодесантните части бяха подчинени на армията и войниците носеха кафяви кубинки, оцелял във времето, когато въздушнодесантните части станаха самостоятелни и започнаха да носят черни кубинки. Шансът бе буквално едно на милион.

— В момента се намира в Бенинг — заяви Нили.

— Ще му трябват трийсет минути, за да позвъни. Той е доста зает човек — поясни Синклер.

— Не можем да го направим по телефона — отвърна Ричър. — Трябва да се срещнем лице в лице. Човекът е в армията от четирийсет години. Научил се е да увърта и да крие истината. Трябва да бъдем в една и съща стая. Трябва да видим езика на тялото му.

— Ние? Не можем да се върнем. Не и в този момент. Никой от нас не може да лети за Америка.

— Никой от нас няма да лети. Хелмсуърт ще дойде при нас. Ако е в Бенинг, може да отиде в Атланта и да вземе нощния полет. Сутринта ще бъде тук. Мисля, че Съветът на началник-щабовете трябва да му нареди да се яви незабавно в американското консулство в Хамбург.

— Само защото някой е подхвърлил загадъчна реплика за полузабравена легенда от своето детство?

— Ратклиф обеща да получим всичко, от което се нуждаем.

— В случая говорим за генерал-майор!

— Което означава, че ще избегне всеки съмнителен въпрос със сто километра в час. И всеки компрометиращ — с двеста. Няма да се получи по телефона. Налага се да види лицето на Съвета за национална сигурност. А ние трябва да видим неговото.

— Само за да проверим една догадка?

— Това е чужда страна. Възможно е тук да се крие чуждестранен враг. Ще му връчат поредния медал. На теория може да получи дори „Сребърна звезда“.

— Защото е долетял със самолета?

— Той е генерал-майор. Големите шефове получават медали със същата скорост, с която обикновените хора трупат въздушни мили и бонус точки.

— Сигурен ли си, че се нуждаем от него?

— Не бива да оставим нито един камък необърнат.

Синклер позвъни във Вашингтон.

Някъде отвън долетя слаб, далечен звук. Тъп, кух пукот и свистене. Последвани от още пукот. Бум, бум, бум. Пистолет, помисли си Ричър, вероятно деветмилиметров, стрелба в градски условия на около два километра от тук. Отиде до прозореца и го отвори. В далечината се разнесе вой на сирени. Последва го нова канонада от изстрели, първо четири, после пет, все още слаби, но все пак по-силни заради отворения прозорец. Долови два вида сирени — едните вероятно бяха на полицейски коли, другите на линейки. Отново прозвучаха изстрели, невъзможно бързо един след друг, като непрекъснати експлозии, като сто картечници, които стрелят едновременно, като най-зрелищната заря, която градът бе наблюдавал някога. После дойде ред на глухия, но силен взрив на резервоар с гориво, последван от още два пистолетни изстрела, след което настъпи тишина. Чуваха единствено рева на полицейските сирени и писъка на линейките, оглушителния рев на пожарните коли и всички те се смесиха в един общ вой, който звучеше по-скоро като изпълнен с тъга протяжен вопъл, отколкото като обещание за помощ.

Ричър надзърна на улицата и видя куп полицаи на улицата, повечето в патрулните си автомобили, някои на мотори, а един дори тичаше по тротоара. Забеляза още две линейки и пожарна. Накъдето и да погледнеше, виждаше отблясъци в синьо и червено.

— Какво става? — учуди се Синклер.

— Прозвуча като пожар в къща, в която някой е оставил кутия с муниции на кухненския плот. После гръмна газова бутилка. Трябваше да чуем сирените доста по-рано, но най-вероятно взривът е избухнал в масивна каменна сграда. Може огънят да не се е виждал отвън. Затова съответните служби реагираха толкова късно.

— Пожарът преднамерен ли е?

— Възможно е. Но независимо дали е дело на човешка ръка или на случайност, огънят бучи по един и същ начин.

— Свързан ли е с нашия случай?

— Невъзможно е да се прецени — отвърна Уайт. — Градът е голям. Случват се доста неща.

Избухна нова експлозия на гориво. Слаба и далечна, но не можеше да бъде сбъркана с никоя друга. Мощен тътен, последван от безмълвния вакуум, който съпровожда засмукването на въздуха и почти невъзможната горещина. Ричър наблюдаваше улицата. Всеки полицай в града бързаше в същата посока.