Лий Чайлд
Вечерен курс (31)

31

Колата на Бишоп от ЦРУ не се отличаваше по нищо от служебния автомобил на Ороско от Военната полиция — син опел седан, напълно идентичен във всяко отношение, освен че нямаше бронирана преграда между предната и задната седалка. Бишоп се настани зад волана, а Синклер на предната седалка до него. Ричър и Нили седнаха отзад. Нили се чувстваше комфортно, а Ричър — не. Колите пред тях се движеха бавно. Небето бе сиво.

Нили прочете на глас резюмето на военната кариера на Арнолд Мейсън. Постъпил в армията на двайсетгодишна възраст през 1951 г., но не бил изпратен в Корея, а в Германия, където останал двайсет години. Напускал страната единствено за да вземе участие в разни курсове и учения в Щатите. През цялото време служил в различни въздушнопреносими дивизии, обучени за действия при конфликт със Съветския съюз. Частите, в които го разпределяли, били сред добрите, но не сред елитните. Преминал в резерва през 1971 г., когато бил вече на четирийсет, със звание щабен сержант.

— Преди това се оженил за германка и му се родило дете. Върнал се при тях преди двайсет години, след като живял шест години в Щатите — отбеляза Синклер. — Въпреки това Уайли го е чувствал близък. Странна връзка.

Към този момент пейзажът около тях бе станал типично провинциален. Нивите бяха спретнати и подредени като овощни градини и дори не бяха кой знае колко по-големи. Всеки път и всяка улица бяха обозначени с табели, изписани с черни готически букви на кремав фон. Селцата, покрай които минаваха, бяха съвсем малки, приличаха повече на кръстовища с по няколко скупчени постройки. Виждаха се и плевни, и прочие селскостопански сгради, но доста по-малки и по-нарядко, отколкото бе очаквал Ричър. Не това си бе представял. Селата бяха изключително подредени и всичко в тях лежеше като на длан. Не бяха многолюдни, но сравнително равномерно населени. И бяха разположени твърде близо едно до друго.

— Още едно и ще стигнем това, което търсим — каза Бишоп.

Накрая пристигнаха в селце, което се оказа малко по-голямо от предишните. И малко по-многолюдно. На едно кръстовище в центъра откриха табела с името на пътя, край който бе разположена фермата на Мейсън. Потеглиха на северозапад и Бремен остана зад гърба им. От двете им страни се редяха миниатюрни ферми, чиито ниви и градини приличаха отдалече на пъстроцветни носни кърпички — малки спретнати къщи с по десетина декара безупречно поддържана земя около тях. Видяха доста бараки, но не и плевни.

Всяка ферма си имаше име. Всичките бяха относително скромни. Несъмнено подбрани от собствениците с мъничко гордост. Ричър се оглеждаше за Гелб Бауернхоф, когато изведнъж проумя какво означава това. Жълтата ферма в превод от немски. А на испански жълто беше амарило. Арнолд Мейсън бе роден в Амарило, Тексас. Човекът бе кръстил фермата си на града, в който бе израснал.

Оказа се петата ферма отдясно на пътя. Бишоп караше бавно, за да четат имената. Затова успяха да я разгледат добре. Не че имаше много за гледане. Петнайсетина декара, засадени в идеални лехи, заети предимно от някакво тъмнозелено растение, най-вероятно зеле, малка къща, малък гараж и малка барака, разположена отзад. Това беше всичко. Гаражът можеше да побере мерцедес комби. Бараката можеше да побере малък трактор или култиватор. Но не и откраднат камион за мебели.

Бишоп спря след два километра.

— Трябва да се върна и да почукам на вратата — каза Ричър.

— Рисковано е — отвърна Синклер.

— Уайли не е тук. Не видяхме нов микробус. Нито пък стар.

— Това не доказва, че чичо Арнолд не е замесен по някакъв начин.

— Няма да ме застреля, щом ме види на прага. Ще се престори на глупав. Ще се опита да се измъкне с приказки. И аз ще го оставя да се измъкне, ако се налага. Съгласен съм, че ако микробусът беше тук, щеше да бъде различно.

— Уайли може да се появи, докато си още там.

— Възможно е. Но е малко вероятно. Ако се случи, сигурен съм, че сержант Нили ще измисли нещо.

— Трябва да отидем всички.

— Нямам нищо против — отвърна Ричър.

Бишоп не каза нищо.

— Арнолд Мейсън е американски гражданин — каза Синклер. — Ти си служител на консулството. Имаш пълното право да установиш контакт с него.

— Не можем да си позволим грешка — отвърна Бишоп.

— Ще прекратим контакта при първия признак за нещо нередно.

— Не се приближавайте прекалено — посъветва ги Ричър. — Не и в първия момент. Не и докато не се убедим.

Бишоп направи обратен завой по тесния път.

* * *

Парцелът, който Гелб Бауернхоф заемаше, бе с размери сто метра ширина и двеста метра дължина. Колкото на двор в някое скъпо американско предградие. Но въпреки това си бе ферма. Макар и миниатюрна. В нея нямаше нищо жълто. Небето беше сиво, калта кафява, а зелките масленозелени. Бишоп зави по алеята, която водеше към къщата. Самата алея не бе застлана с чакъл и представляваше два коловоза в отъпканата пръст. Големият син опел премина бавно по тях. Гаражът бе право напред, а къщата вляво. На около осемдесет метра от пътя.

Бишоп продължи. Не последва никаква реакция. Колата спря на мястото, където от алеята се отделяше пътека, която водеше към къщата. Отново никаква реакция.

Тогава от къщата излезе мъж.

Остави вратата отворена, измина две крачки, спря на пътеката и впери поглед в тях. Беше на възрастта на Ричър. На трийсет и пет може би. Висок и изправен. С руса коса, безформен сив пуловер и безформен сив панталон.

И боси крака.

— Аз ще отида пръв — каза Ричър и излезе бавно от колата.

Мъжът на пътеката го следеше с поглед. Всичко беше наред. Ричър продължи стъпка по стъпка, докато се озова лице в лице с мъжа. Като търговски пътник, който иска да продаде нещо. Или като съсед, дошъл да търси съвет.

— Трябва да говоря с Арнолд Питър Мейсън — каза Ричър.

Мъжът не отговори. Не реагира по никакъв начин. Погледът му бе втренчен някъде зад рамото на Ричър, където нямаше нищо освен зеле.

— Господин Мейсън? — попита Ричър.

Мъжът го погледна. Имаше сини очи. И празен поглед. Там, отзад, не се случваше нищо. Лампите светеха, но нямаше никой вкъщи. Синът инвалид. На същата възраст като Уайли. От същото поколение като така наречения племенник. На трийсет и пет години, но все още не живееше самостоятелно.

Ричър посочи къщата с една ръка, а с другата имитира прегръдка през рамото и каза:

— Да влезем вътре.

Мъжът остана неподвижен за миг, после се обърна и се запъти енергично към прага. Босите му крака шляпаха по земята. Отвори рязко вратата, която се блъсна в стената, и извика:

— Mutti! Мамо!

Той направи крачка назад и зачака.

Появи се нисичка жена, чиста и спретната. Посивялата й руса коса беше подстригана късо. Беше на около шейсет и пет. Имаше мило лице. Уморено и сбръчкано, но все още красиво. Усмихна се любезно на Ричър, сякаш искаше да каже, че не се съмнява, че разбира ситуацията, после се извърна и благодари на сина си за добре свършената работа. Стисна дланите му, потупа го по рамото, погали го по лицето и го прати вътре в къщата. После излезе навън и застана до Ричър. Изгледа го за миг и попита:

— От армията ли сте?

Говореше английски с акцент, но уверено.

— Как разбрахте? — отвърна Ричър.

— Арнолд ме предупреди, че ще ни потърсите.

— Така ли?

— Смяташе, че ще дойдете по-рано, но все пак…

— Аз съм майор Ричър.

— Госпожа Мейсън.

— Арнолд у дома ли е?

— Разбира се.

Останалите слязоха от колата и последваха Ричър и жената, които влязоха вътре. Къщата бе малка, но светла и жизнерадостна, с бели стени и тапети с цветни мотиви. Госпожа Мейсън отведе Ричър в стая, разположена в задната част на къщата. Влезе вътре и той я последва. Жената прекоси стаята, наведе се и прегърна мъж в инвалидна количка. Събуди го с целувка и каза:

— Скъпи, дошъл е майор Ричър от армията.

Арнолд Мейсън. Първо ратай в ранчо като млад, после войник и накрая съпруг с две различни семейства. Сега седеше отпуснат в инвалидния си стол, извърнал се вяло на една страна, едното му око бе вперено в Ричър, другото бе останало затворено.

— Добър ден, господин Мейсън — каза Ричър.

Мъжът не отговори. Беше на шейсет и пет, но изглеждаше на деветдесет и пет. Нямаше капка сила. Нито пък някакъв живец. Ричър погледа жената и попита:

— Госпожо Мейсън, може ли да поговорим?

Върнаха се в коридора. Бишоп и Синклер се представиха като държавни служители. Ричър попита:

— Какво се е случило с него?

— Не знаете ли? — отвърна жената.

— Не, нямаме представа.

— Нещо расте в главата му.

— Тумор?

— Медицинският термин е толкова дълъг, че не мога да го произнеса. Унищожава мозъка му. Клетка по клетка. Ден по ден.

— Съжалявам.

— Знаеше, че ще съжалявате.

— Кога започна? — попита Ричър.

— Преди година и половина.

— В състояние ли е да разговаря?

— Малко. Изгуби контрол над едната половина от тялото си, затова говори по странен начин. Но това не го притеснява. Винаги е бил мълчалив. А и бездруго не помни нищо.

— Това може да е проблем. Дойдохме, за да му зададем няколко въпроса.

— Мислех, че идвате, за да му помогнете.

— Защо?

— Каза, че ако се разболее, някой от армията непременно ще дойде.

— Лекуван ли е от армията преди?

— Не, никога.

— В какво състояние е паметта му?

— Фрагментирана… доста зле.

— Бързо ли се уморява?

— Ще изгуби нишката след първите няколко въпроса.

— Бихте ли изчакали отвън? — попита Ричър.

— Нещо лошо ли е направил?

— Въпросите са свързани с периода непосредствено след като е напуснал армията. Онези шест години, когато не е живял тук. Може да не иска да чуете отговорите. Длъжен съм да се съобразя с желанието му за поверителност.

— Знам всичко за госпожа Уайли от Шугър Ленд, Тексас — отвърна тя. — За това ли става въпрос?

— За сина й — каза Ричър.

Върнаха се в стаята. Мейсън бе буден и изглеждаше малко по-добре. Когато Ричър и останалите се представиха, той реагира с вял поглед и мръдване с ръка. Съпругата му се наведе зад стола му и го прегърна през раменете, сякаш за да му вдъхне увереност, а Ричър седна пред него така, че да попадне в полезрението му.

— Господин Мейсън, спомняте ли си Хорас Уайли?

Мейсън премигна с отвореното си око, задържа клепача си за миг, после го отвори отново. Погледът му бе мътен и отнесен. Незасегнатата половина от лицето му се задвижи с отчетлива мимика и той отвърна:

— Наричайте ме Арнолд.

Гласът му бе тих, задъхан, половината му уста бе парализирана, но произнасяше думите достатъчно ясно.

— Арнолд, разкажете ми за Хорас Уайли — каза Ричър.

Мейсън затвори окото си отново, този път по-продължително, сякаш се допитваше до някакъв свой, вътрешен източник на информация, после погледна Ричър и отвърна с полуусмивка:

— Наричах го Конче. Струваше ми се подходящо за Тексас.

— Кога се чухте за последен път?

Пауза.

— Мисля, че никога не сме се чували — каза Мейсън. — Не и след като заминах.

— Разказвали ли сте му истории за Дейви Крокет?

Нова пауза. По-продължителна. Много по-продължителна.

— Не си спомням — призна Мейсън.

— Твърди, че е постъпил в армията, защото сте му разказвали истории за Дейви Крокет.

— Кончето е влязло в армията? Гледай ти!

— Можете ли да ми кажете нещо за тези истории?

— Не си спомням.

— Сигурен ли сте?

— Дали не беше онова телевизионно предаване, което хлапето гледаше?

— И нищо друго?

— Не мисля, че съм разказвал разни истории. Не и по онова време. Хората ме намираха за мълчалив.

Окото му се затвори отново, а брадичката му падна върху гърдите. Госпожа Мейсън оправи главата и се надигна.

— Заспа — каза тя. — Отдавна не е говорил толкова много.

Излязоха в коридора с тапети на цветя.

— Можете ли да му помогнете? — попита жената.

— Ще се свържем с Министерството по въпросите на ветераните.

— Разказвал ли ви е някога истории за Дейви Крокет? — попита Ричър.

— Не, никога.

— Как е синът ви? — попита Синклер.

— Добре, благодаря. Малко е… бавен. В момента е като седемгодишно дете. Но е кротък, не буйства. Трябва да сме доволни. Арнолд обаче се самообвинява. Затова се върна в Тексас, след като напусна армията. Преди толкова години. Просто избяга. Не можеше да го гледа ден след ден. Защото смяташе, че вината е негова.

— Защо?

— Става въпрос за генетично заболяване. Синът ни го е наследил или от него, или от мен. Арнолд смята, че е от него. Истината е, че причината може да е и в двама ни. Той обаче настояваше, че именно той е виновен. В крайна сметка се върна. Успокои се. Справяше се добре. Но продължи да се обвинява. А сега се тревожи как ще се справим.

 

 

Върнаха се в колата, направиха обратен завой и потеглиха по пътя, по който бяха дошли.

— Вярвате ли му? — попита Ричър.

— На какво да вярваме? — отвърна Синклер. — Не можа да си спомни нищо.

— Вярвате ли му, че не може да си спомни нищо?

— А ти?

— Не съм сигурен. От една страна, човекът умира от мозъчен тумор. От друга обаче, не ми харесаха тези приказки с „наричайте ме Арнолд“. Опитваше се да спечели време. Бил е в армията двайсет години, следователно може да подуши Военната полиция от километри. Искаше да обмисли отговорите си.

— Какви според теб са те в крайна сметка?

— Не, Уайли не се е свързвал с него и, не, не си спомня да му е разказвал истории за Дейви Крокет.

— Смяташ ли, че ни излъга?

— Трудно е да се прецени в неговото състояние. Мисля, че първата част от отговорите му отговаряше на истината. Самият Арнолд беше натъжен, но не се оправдаваше. Замисли се ужасно дълго, след като го попитах за Дейви Крокет. Може да е било заради мозъчния тумор. А може и да е събрал две и две. Изминалите години, характерът на Хорас Уайли, който Арнолд е наблюдавал съвсем отблизо, плюс каквото и да се крие в тези история за Дейви Крокет и внезапната поява на военен следовател… Затова започна да отрича. А естествената ни симпатия към положението му обяснява всичко със загубата на памет. Може наистина да не си спомня. Едва ли някога ще разберем със сигурност. Няма начин да открием истината. Не можем да го притиснем.

— Едва ли е бил активен участник в плановете на Уайли. Болен е от година и половина — каза Бишоп.

— Съгласен — отвърна Ричър.

— Следователно ключът към всичко са историите за Дейви Крокет. А в тях няма нищо интересно. Някакви глупави приказки за деца. Въпреки това обаче те окупират първото място в тайнствения списък на Уайли. Очевидно крият някакъв дълбоко личен смисъл.

— Личен смисъл? Какво означава това? — попита Синклер.

— Не ги е разказвал на жена си — обясни Нили. — Следователно не са свързани със семейството, а с работата. С военната му служба. В армията има милиони подобни истории. Всеки род войски, всяко подразделение има свои легенди. Може Мейсън да е разказвал на Уайли истории, свързани с поделението му, като мъж на мъж, опитвайки се да установи по-здрава връзка с момчето. Като във филмите. Новият приятел на майката винаги прави подобни неща. Може Уайли да си е спомнил тези истории. Може те да са били достатъчно въздействащи, за да го накарат да дойде тук и да провери дали са истина след толкова много години.

— За какви легенди става въпрос?

— Можем само да гадаем — отвърна Нили, която четеше служебното досие на Арнолд Мейсън като партитура: движеше пръста си по редовете, наклонила леко глава, сякаш слушаше някаква мелодия. — Шансът е малък, но ако се върнем назад, в самото начало, ще открием командира на тези момчета, който тогава е бил лейтенант, после е бил изпратен другаде, а след време се е върнал при тях вече като капитан. Може би дори като майор или подполковник. По онова време във въздушнопреносимите дивизии се е правила добра кариера. Ако въпросният командир се е представил добре, може дори още да е в армията. Ще заема висок пост, но ще си спомни. Всички помнят първото си поделение.

— Това е било преди четирийсет години.

— Ако е завършил „Уест Пойнт“ на двайсет и две, е далече от възрастта за пенсиониране.

— Би трябвало да е генерал.

— Нищо чудно.

— Как ще го откриеш?

— Ще звънна на един приятел в „Личен състав“. Все някой ще го открие.

— Действай — одобри Синклер. — Веднага щом се върнем.

Продължиха към града. Небето навън започна да потъмнява. Или се канеше да вали, или се свечеряваше. Или и двете.

 

 

В Джалалабад вече се мръкваше. Куриерът напусна бялата кирпичена къща. Качи се в пикапа. Следваше същата процедура, както и предишния път. Щеше да пътува цяла нощ, след което да вземе ранния полет. Беше готова. Все още бе „чиста“, повече или по-малко. Не че швейцарците се интересуваха от подобни неща. Най-важни за тях бяха парите. Така й бяха казали.

Бе запаметила адреса в Цюрих. Знаеше, че Цюрих ще изглежда по различен начин в сравнение с Хамбург. Бе запаметила всички номера. Тяхната банкова сметка, паролата, стоте милиона долара и нула цента, банковата сметка на Уайли. В джоба си имаше швейцарски франкове, за такси.

Моли се за успех, бе казал дебелият. Не трябваше да се моли за своя. Задачата й беше лесна. Трябваше да се моли за успеха на Уайли. Тя не харесваше Уайли. Не заради грубото му отношение към нея. А защото беше слаб, лукав, потаен и лесно излизаше от равновесие. Именно това я тревожеше. Неговата задача не беше лесна. А нейният успех зависеше от неговия. Ако сделката се провали обаче, тогава, да, ще бъдеш убита.

Тя нямаше да се провали по своя вина.

Тойотата подскачаше по черните пътища, устремена към планините, зад които залязваше слънцето.

 

 

Нили се настани пред един от телефоните в стаята в консулството и позвъни на своя приятел в „Личен състав“. Обясни от какво се нуждае. Приятелят й отвърна, че теорията й звучи съвсем логично. Трябваше да потърсят младши офицер, служил в средата на петдесетте във въздушнопреносима дивизия, дислоцирана в Германия. Въпросният офицер трябваше да продължава да служи в армията четирийсет години по-късно. Нили заложи пет долара, че ще успеят. Приятелят й заложи десет, че няма да успеят. Поради естествения процес на остаряване, каза той, плюс три сериозни катаклизъма: първо Виетнам, после колапса на Съветския съюз и накрая модернизирането на военната машина, която ставаше все по-технологична — използваше телесни брони и прибори за нощно виждане и допускаше жени в бойните части. Никой мъж не можеше да оцелее в подобни условия.

Звънна друг телефон. Вандербилт вдигна и подаде слушалката на Ричър. Беше Гризман.

— Трябва да говорим насаме — каза той.

— Казвай — отвърна Ричър.

— Не, на четири очи. Сами. Къде се намираш?

— Нямам право да ти кажа.

— Не мога да ти помогна, ако не ми позволиш.

— В американското консулство.

— Чакай ме отвън след една минута.