Лий Чайлд
Вечерен курс (28)

28

Закъсняха за срещата в хотела. Останалите ги очакваха. Бишоп бе изпратил микробус, който наподобяваше маршрутните таксита, обслужващи летището. Всички седяха по местата си и гледаха през прозорците. Уотърман, Ландри, Уайт и Вандербилт. И Синклер. Ричър и Нили се качиха, вратата изсъска зад тях и микробусът потегли. Не пътуваха дълго, само заобиколиха езерото Аусеналстер и се озоваха пред голяма и внушителна, но старомодна на вид сграда. Приличаше на копие на Белия дом, направено по памет от архитект, който е посетил Вашингтон само веднъж, и то като дете.

Бишоп ги посрещна във фоайето и ги въведе в стаята им. Бе оборудвана с бюра, телефони, факсове, ксерокси, телекси, принтери и масивни компютърни терминали с тъмнобежови клавиатури. Бишоп заяви, че вътрешните номера са същите като в Маклийн, Вирджиния. От местните единствено Гризман разполагал с номерата им, но нямал представа къде е разположен щабът им.

Именно той позвъни пръв. И съобщи за проблем.

Ричър вдигна и Гризман каза:

— Не ме включвай на високоговорител.

— Защо?

— Издъних се. Или по-скоро отделът ми се издъни. Което е едно и също.

— Какво се е случило?

— Мисля, че изгубихме Уайли. Неизвестно как се е забъркал в пътен инцидент с пострадал велосипедист два часа след като с теб си тръгнахме. Шофирал е автомобил и е ударил колоездача. Явно е прекалил с шампанското. Свидетелката го е описала идеално. Показали са й портрета, съставен с помощта на Хелмут Клоп, и тя го е познала. Всичко е официално, фигурира в документацията на Пътната полиция.

— Това означава, че твоят човек не го е видял на излизане от комплекса.

— В един момент е разговарял с колега от Пътната полиция. Може Уайли да е минал точно тогава.

— Но и в двата случая нямаме представа къде е той сега.

— Не и с приемлива степен на вероятност.

— Така ли ви учат да говорите?

— Звучи трезво и зряло, особено когато е придружено от технически подробности.

— Случват се подобни гадости — отвърна Ричър. — Свиквай.

— Съжалявам, че го изпуснахме — каза Гризман.

— Не се притеснявай.

— Ще поддържам наблюдението, докато мога.

— Благодаря.

Ричър затвори и разказа на останалите какво се е случило. Синклер изрече на глас въпроса, който тревожеше всички:

— Това по време на доставката ли е станало? Изпуснали ли сме предаването на стоката? Толкова напрегнат ли е бил, че да удари велосипедист?

— Прекалено рано е — отвърна Вандербилт. — По средата на първата нощ. Невъзможно е да е получил парите. Затова не е предал стоката. Освен ако не е изключително глупав.

— В най-лошия случай ще се отправи към летището — обади се Ландри — и ще хване ранния полет за Цюрих. Може да предпочете да изчака ден-два там, а не тук. Но това ще означава, че е взел стоката със себе си. Ако е малка по обем. И ще я предаде в кабинета на банкера.

— Трябва да установим наблюдение на летищата — заяви Уотърман.

— Вече ги наблюдаваме — отвърна Синклер. — И двете разполагат с охранителни камери. От ЦРУ получиха временен достъп до системите за наблюдение. Неофициален, което означава, че няма да продължи дълго, но към този момент Уайли не се е появил нито на хамбургското, нито на цюрихското летище.

— И не се е прибирал у дома — добави Ричър. — Освен ако човекът на Гризман не го е изпуснал два пъти. Къде ли е сега?

— Там някъде — отвърна Нили. — Някъде в Германия. Навлязъл е в последната фаза преди доставката. Нещо като финален оглед, когато купуваш нова кола. Преди да сключиш самата сделка.

 

 

Уайли се събуди в спалнята си — същата спалня, в която се бе будил през последните три месеца. В апартамента под наем на брега на реката. В новия жилищен комплекс, който приличаше на същински град в града. Не съвсем. Наподобяваше по-скоро огромно общежитие, пълно с апатични хора, които идваха и си отиваха по тъмно, като междувременно успяваха да дремнат по няколко часа. Никога не бе виждал съседите си и доколкото знаеше, никой от тях не бе виждал него. Чудесно!

Той стана и включи машината за кафе. Изплакна бутилката от шампанско и я постави в чувала с отпадъци за рециклиране, а чашата прибра в съдомиялната. Взе телефона и позвъни във фирмата за автомобили под наем, която бе ползвал и преди. Веднага го свързаха с мъж, чийто глас звучеше младежки и енергичен.

— Говорите ли английски? — попита Уайли.

— Разбира се, господине — отвърна младежът.

— Трябва ми микробус под наем.

— С какви габарити, господине?

— Дълга колесна база и висок покрив. Нуждая се от повече пространство.

— Предлагаме мерцедеси и фолксвагени. Мерцедесът е по-дълъг, вътре е над четири метра.

Уайли пресметна наум. Четири метра… около тринайсет фута. Нуждаеше се от дванайсет.

— На каква височина от земята е подът на фургона?

— На обичайната, мисля. Не съм сигурен.

— Задната врата ролетна ли е?

— Не, господине. Вратите са двойни, на панти и се отварят настрани. Това проблем ли е?

— Трябва да доближа микробуса до камион и да претоваря разни неща. С тези врати няма да мога да се приближа достатъчно.

— Боя се, че единствената възможност за ролетна врата е да потърсите микробус от съвсем различен клас. Всъщност вече става въпрос за товароподемност. В Германия по-големите микробуси и камиони изискват професионални шофьорски книжки. Вие разполагате ли с такава?

— Убеден съм, че притежавам всички необходими категории за автомобилите, които можете да ми предложете. Не се съмнявайте в това.

— Много добре, господине — отвърна младежът. — За кога ви трябва микробусът?

— Веднага — отвърна Уайли.

 

 

Телефонът в стаята в консулството иззвъня и Ландри подаде слушалката на Ричър. Беше Бишоп, който се обаждаше от кабинета на същия етаж.

— Дошъл е американски военнослужещ, който твърди, че е получил заповед да се яви под твое разпореждане.

— Добре — отвърна Ричър. — Пуснете го. Или трябва да сляза да го посрещна?

— Някой ще го съпроводи до стаята ви.

Тази задача бе поверена на млада жена на не повече от двайсет и три години, най-вероятно току-що завършила школата и в самото начало на своята кариера, но пропита с духа на Службата за дипломатическа сигурност до мозъка на костите си. Военнослужещият се оказа редник с мохиканска прическа от отделението на Уайли. Свидетелят от делото за дезертьорство отпреди четири месеца. Беше специалист, междинен чин между редник първи клас и ефрейтор. Облечен в бойна униформа с маскировъчна шарка, предназначена за действия в гористи райони. Изглеждаше спретнат и изпълнителен. Беше на около двайсет. Имаше вид на добър войник. Според табелката на униформата му фамилията му бе Колман.

Нили постави три стола в единия ъгъл на стаята. Настаниха се на тях и Ричър започна:

— Благодаря ти, че се отзова, войнико. Оценяваме помощта ти. Съобщиха ли ти за какво става въпрос?

— Знам само, че ще ми задавате въпроси, свързани с редник Уайли — отговори младежът.

Акцентът го издаваше, че е от южните щати. Хълмовете на Джорджия най-вероятно. Настани се на края на стола в поза, която наподобяваше седяща версия на стойка „мирно“.

— Докладите допреди четири месеца предполагат, че Уайли се е чувствал щастлив във вашата част. Това вярно ли е?

— Да, сър, мисля, че докладите са верни.

— Щастлив и удовлетворен?

— Да, сър, мисля, че това е точно така.

— И не е бил обект на тормоз по никакъв начин?

— Не, сър, доколкото знам.

— Това го прави много нетипичен дезертьор. А и така никой не е в състояние да обвини вас или вашата част в каквото и да било. Вината не е ваша. Невъзможно е да бъде стоварена върху вас. Стотици бюрократи могат да пишат стотици години върху стотици пишещи машини и пак няма да успеят да ви прехвърлят вината. Разбираш ме, нали? Знаем, че Уайли е избягал поради външни причини.

— Да, сър, и ние стигнахме до същото заключение — отвърна Колман.

— Така че спокойно. Никой не те обвинява в нищо. Тук няма неправилни отговори. Нито глупави. Интересуваме се от всичко, което можеш да ни кажеш. И най-дребната подробност, без значение колко глупава ти се струва. Затова недей да мълчиш. Разкажи ни всичко. После можеш да прекараш остатъка от деня в Хамбург и да обиколиш клубовете.

Колман кимна.

— Откога познаваш Уайли?

— Откакто дойде при нас преди почти две години.

— Доста възрастен в сравнение с останалите, нали?

— Да, по-голям и от най-големия ми брат.

— Не ти ли се стори странно?

— Малко.

— Имаш ли теория защо е изчакал толкова дълго?

— Мисля, че е опитал други неща.

— Споменавал ли е за тях?

— Не, сър, никога — отвърна Колман. — Беше много затворен. Не споделяше нищо. Всички знаехме, че крие някакви тайни. Винаги се усмихваше на себе си и не казваше нито дума. Но тъй като беше по-възрастен, решихме, че всичко е наред. Решихме, че има право да се държи така. Това не ни пречеше да го харесваме. Беше доста популярен сред момчетата.

— Трудолюбив ли беше?

Колман понечи да отговори, но се спря.

— Какво има? — попита Ричър.

— Сър, нали поискахте да споделя всичко, дори най-глупавата подробност.

— Харесвам глупавите подробности — отвърна Ричър. — Понякога не разполагаме с нищо освен с глупави подробности.

— Добре, сър. Струва ми се, че Уайли не криеше просто някаква тайна. Струва ми се, че бе разработил цял таен план. За живота си. Ден по ден. Да, наистина беше трудолюбив. Работеше много и не се оплакваше. Дори когато се занимавахме с глупости. А напоследък се занимавахме само с глупости. Дори тогава лицето му бе озарено от щастие. Изглеждаше щастлив, защото всеки изминал ден го приближаваше до целта.

— Каква цел?

— Нямам представа.

— Преди четири месеца си споменал чичото на Уайли.

— Питаха ме дали Уайли е бил от приказливите. Искаха да разберат за какво е говорил. А той не говореше много. Веднъж спомена, че е от Шугър Ленд, Тексас. Разбираше от телета и месо. Друг път каза, че искал да си купи ранчо. Но това беше всичко. Никога не говореше много. Една нощ се връщахме от учения. Стреляхме с учебни ракети и отбелязахме доста добър резултат срещу хеликоптерите. Затова решихме да се поотпуснем и да изпием няколко бири. Малко прекалихме и главите ни се замаяха. Започнахме да си говорим защо сме постъпили в армията. Но по завоалиран, загадъчен начин. В частта ни има хора, които боравят ловко с думите и редят едни такива умни изречения. Не ме бива в тези неща. Когато дойде моят ред, заявих, че съм постъпил в армията, за да науча занаят. Реших, че това носи скрит смисъл. Занаят като автомонтьорство или занаят като убиване на хора. Което би ми послужило като резервен вариант впоследствие, ако не успея да си намеря работа като автомонтьор.

— Добър отговор — отбеляза Ричър.

— Не го разбраха.

— Какво каза Уайли?

— Каза, че е постъпил в армията, защото чичо му е разказвал истории за Дейви Крокет. Което бе прекалено кратко и загадъчно, точно както би трябвало да бъде. Като кръстословица. После се усмихна с тайнствената си усмивка. Лесно му бе да се прави на загадъчен. Той си бе загадъчен през цялото време.

— Какво е имал предвид според теб?

— Помня Дейви Крокет от телевизионния сериал. Гледах го всяка седмица. Носеше шапка, направена от стар енот. Нямаше как да ме накара да постъпя в армията. Затова не разбрах какво имаше предвид Уайли. Май този път аз не го разбрах.

— Този чичо има ли си име?

— Не, не го спомена тогава. По-късно, когато го дразнехме, че говори толкова много за фермерство, при положение че в родния му град не е имало нищо освен една голяма стара фабрика за захар, той спомена, че чичо му Арнолд е работил в ранчо, преди да бъде мобилизиран.

— Един и същ чичо ли имаше предвид? Или ставаше въпрос за различни хора?

Колман се умълча, сякаш се опитваше да си припомни собствените си роднини и думите, с които се бе обръщал към тях. Този чичо, онзи чичо. Имаше ли разлика?

Накрая призна:

— Нямам представа. Уайли бе от онези хора, които винаги използват малкото ти име, когато могат. Така правят в Тексас. Смятат го за един вид старомодна вежливост. Не спомена името в онова загадъчно изречение, тъй като трябваше да бъде кратко. Затова може и в двата случая да е ставало въпрос за Арнолд, а може и да не е.

— Разкажи ми по-подробно за това, което спомена — как всеки ден го приближавал към целта. Как следвал таен план. Как се променяше настроението му? Как смяташ, че осъществяваше плана си — бавно и постепенно, стъпка по стъпка или имаше възходи и спадове?

— Нито едното, нито другото — отговори Колман. — Или по малко и от двете. Винаги бе в добро настроение, но напоследък стана още по-весел. Така че стъпките бяха само две. Беше в добро настроение, а после настроението му стана още по-добро.

— Кога се промени?

— Някъде по средата на службата. Преди година.

— Какво се случи?

— Нищо, което да мога да опиша с думи.

— Някакви впечатления?

— Може да прозвучи глупаво.

— Обичам глупавите неща.

— Приличаше ми на човек, който е чакал някакви новини, добри новини и накрая, когато ги е получил, се е оказало, че новините наистина са много добри.

— Като човек, който е търсил нещо, за което знае, че е било там някъде, и накрая го е намерил.

— Именно.

 

 

В Джалалабад бе късно сутринта. Закуската бе минала отдавна, наближаваше време за обяд. Отново повикаха куриера в малката душна стая. За втори път този ден. Вече бе предала отговора на Уайли, още при пристигането си сутринта. Дебелият се бе усмихнал и се бе залюлял напред-назад, а високият бе свил юмруци и бе започнал да вие като вълк. Сега в стаята бе само дебелият. Възглавницата, на която седеше високият, бе вдлъбната, но пуста. Той бе отишъл някъде. Бе изглеждал много зает. Много развълнуван. Много по-зает и по-развълнуван, отколкото би трябвало да бъде, помисли си тя, след като твърдеше, че въпросът, който бяха обсъждали с Уайли, не бил никак важен.

Към нея се спуснаха безмълвни мухи, наобиколиха я, после отлетяха нанякъде.

— Седни — каза дебелият.

Куриерът погледна възглавницата на високия.

— Може ли да остана права? — попита тя.

— Както желаеш. Гордея се с начина, по който се справи със задачата. Не допусна нито една грешка. Но това не бива да ме изненадва предвид отличното обучение, което премина.

— Благодаря — отвърна тя. — Чувствах се добре подготвена.

— Как се справи с немския?

— Говорих съвсем малко. Само с таксиметровия шофьор.

— Щеше ли да се справиш, ако бе говорила повече?

— Не се съмнявам. Заради доброто обучение.

— Би ли искала да се върнеш в Хамбург?

Тя се замисли за снимките, отпечатъците, компютърните записи.

— Ще отида където и да решите да ме изпратите в своята мъдрост.

— Както знаеш, датата на доставката вече е определена и трябва да изпратим човек, който да присъства на предаването на стоката.

— За мен ще бъде чест.

— Езиците ли са най-голямата ти сила? — попита дебелият.

— Аз не мога да преценя.

— Учителите ти хвалят отличната ти памет и умението да помниш числа.

Тя замълча. Не искаше да говори за числа. Не и в този момент.

— Нима учителите ти са излъгали? — продължи дебелият.

— Бяха много любезни. И твърде щедри на похвали. Не се справям чак толкова добре с числата.

— Защо казваш това?

Тя не отговори.

— Кажи ми.

— Преди да отида в Хамбург, ще трябва да отида в Цюрих. Където също говорят немски. Ще трябва да отида в банка и да прехвърля парите на Уайли. Ще трябва да разполагам с нужни цифри. Номера на банкови сметки и пароли. Само така ще мога да извърша сделката.

— Възнамеряваш да откажеш ли?

— Ще трябва да знам цената.

— Разбира се, че ще знаеш цената. Тя е сред четирите най-важни елемента на сделката. Номерът на нашата сметка, паролата, сумата и номерът на сметката на бенефициента. Няма да ти е лесно да ги запомниш всичките, но самата трансакция е съвсем елементарна.

— Вие не искате никой да знае цената.

Дебелият не отговори.

— Ще ме пожертвате — заключи куриерът.

— Не и ако получим това, което искаме. Този път е различно. Ако сделката успее, ти ще бъдеш неизменна част от нея. Ние всички ще бъдем част от нея. Ще се превърнем в мит… легенда. Историите за нас ще се предават от поколение на поколение. И всички ще смятат цената за нищожно ниска. Всички ще празнуват. Малките момиченца ще играят ролята ти. Ще знаят, че и те могат да го направят.

Куриерът не каза нищо.

Дебелият продължи:

— Ако сделката се провали обаче, тогава, да, ще бъдеш убита, без значение дали ще отидеш в Цюрих или не. Ти вече си част от операцията. Вече си свидетел. Всички свидетели ще бъдат убити. Унижението за нас ще бъде прекалено голямо, за да го понесем, и това ще бъде единственото решение. Сто милиона долара за нищо? Очевидно ще трябва да го заличим от паметта на нашите хора. В противен случай с нас ще бъде свършено като лидери. Ще ни разкъсат на парчета.

— Сто милиона долара? — попита куриерът. — Това ли е цената?

— Иди и научи наизуст числата, които ще ти трябват — нареди дебелият. — Приготви се да тръгнеш тази вечер. Моли се да успееш.

В Хамбург Уайли слезе с асансьора и се озова във фоайето. Обърна гръб на кръговото кръстовище, подмина съседния блок, тръгна по алеята между две други сгради и се озова в задната част на комплекса, където новият асфалт отстъпваше място на старите гранитни павета и над реката се издигаха оцелели пристанищни кранове.

Над тъмните води прехвърляха снага нови пешеходни мостове от тиково дърво и стомана. Изящните им сводове се извисяваха елегантно над реката и каналите. Уайли тръгна по един, после се прехвърли на друг, по-широк, който щеше да го отведе по-надалече, към булеварда и автобусната спирка. Той седна под козирката и зачака. Пръв се появи автобус, който не му вършеше работа, но после дойде и неговият. Щеше да слезе на две преки от офиса на компанията за автомобили под наем. Качи се в автобуса. Беше спокоен. Беше се отървал от усещането, че пропада. Очакваше го последователност от прости, съвсем елементарни задачи. Да предаде, да получи, да отлети. Когато кацнеше, неговите двеста и петдесет хиляди хектара щяха да го очакват. И щяха да се виждат от Космоса.

Усмихна се на себе си, сам сред всички пътници в автобуса.

Хорас Уайли.

Браво на него!

 

 

На километър-два от автобусния маршрут Мюлер и Дремлер се срещнаха в една сладкарница. Вътре имаше четири малки маси, заети от двойки мъже като тях, които отстрани изглеждаха като приятели, но всъщност единственото, което ги свързваше, бе взаимният интерес, независимо дали ставаше въпрос за покупка или продажба, за хеджиране или застраховане, за инвестиции или лизинг, за наем или препродажба на имот.

Или за усилията им да спрат рухването на националната идентичност.

— Искам отново да ти благодаря за помощта по отношение местонахождението на Ричър — каза Дремлер. — Вече задействахме плана.

— За мен е удоволствие — отвърна Мюлер.

— Не може да остане в хотела цял ден. Все някога ще излезе. Всеки момент очаквам да получа положителен резултат.

— Добре — каза Мюлер.

— Успя ли да се справиш с другата задача?

Мюлер извади полицейската рисунка на Уайли и я сложи на масата.

— Трудно ли се сдоби с нея? — попита Дремлер.

— Наложи се да оставя документна следа. Тя обаче няма да ги отведе никъде.

— За пръв път виждам този човек. Не е член на движението.

— Клоп обаче го е виждал няколко пъти.

— В такъв случай е идвал в бара, за да купува или продава. Или и двете. Ще покажа рисунката на хора, които познавам. Може да открием името и адреса му.

— Знаем името. Казва се Уайли, но не разполагаме с адрес. Вече проверих.

— Сигурен съм, че се е сдобил с нова самоличност. Може би дори с няколко. Това обикновено е първото, което хора като него правят. Но не се притеснявай. Знам кого да попитам.

 

 

Нили помоли Ландри да се свърже с офиса на ФБР в Ню Орлиънс и да изпрати някого да разпита майката на Уайли за бивш приятел на име Арнолд, за бивши приятели, които са имали ранчо, преди да бъдат мобилизирани, и за бивши приятели, които са говорили за Дейви Крокет. После Вандербилт я извика при телекса, където тя откъсна цяла купчина съобщения. По нейна молба, одобрена от Синклер и Съвета на началник-щабовете, бяха получили информация за всички неразкрити кражби и измами на територията на Германия, извършени в непосредствена близост до военни бази и съоръжения. Интересуваха се единствено от периода на активна служба на Уайли.

Престъпленията се оказаха твърде много.

— Кога ще получим данните за прехвърлянията на Уайли от част в част?

— Скоро — обеща Нили. — Работят по въпроса.

Престъпленията бяха много и най-разнообразни.

Всичките неразкрити. Тихи среднощни обири с взлом, въоръжени нападения, вземане на заложници, насочени все към заведения и магазини, които разполагаха с пари в брой като барове, букмейкърски пунктове, стриптийз клубове… Географското им разположение съвпадаше с картата на американските военни бази, инсталации, полигони. Защото именно там бяха парите. В резултат на което там бе съсредоточен целият този бизнес. Нищо не пречеше на престъпниците да дойдат отдалече. Като мухи на мед. Много малко от тях щяха да се окажат военнослужещи. Но при всички положения някои от тях щяха да бъдат именно американски войници.

— Погледни сумите в долари — каза Нили.

— Това са глупости — отвърна Ричър. — Лъжат заради застраховките. Трябва да ги намалим наполовина.

— Въпреки това. Един-два подобни удара ще осигурят на Уайли първоначалния капитал, от който се нуждае. Три-четири ще го издигнат в съвсем нова категория. Трябва да помислим в друга насока. Възможно е да разполага с няколко квартири и солидни ресурси.

— Кога ли е откраднал онова, което продава?

— Някъде между деня, в който го е открил, и края на последния му четиридневен отпуск. В този период от десет месеца.

— Защо липсата му не е била забелязана?

— Зависи за какво става въпрос. Зависи от ревизионния цикъл, предполагам. Може точно в този момент да правят инвентаризация. Може никой да не знае, че нещата са били там, и съответно да не знае, че са изчезнали.

— Например?

— Например моят панталон.

— Какъв е случаят с него?

— Харесва ли ти?

— Панталон като панталон.

— Това са униформени панталони в цвят каки, използвани от американските морски пехотинци. Произведени са през хиляда деветстотин шейсет и втора година и доставени в Корпуса на морската пехота през шейсет и пета. В някакъв момент са били изпратени погрешка в армейски склад в Мериленд. Престояли са там трийсет години. Никой никога не ги е броил, никой никога не ги е включвал в инвентарен списък.

— Смяташ, че някой си е купил панталони за сто милиона долара?

— Не точно панталони.

— Ризи?

— Нещо, което се е изгубило в склада. Като трета възможност.

— Например? — настоя Нили.

— Тук се очакваше да се сражаваме с Червената армия. Държахме какво ли не оборудване. След като някой може да изпрати цяла бала панталони в грешен склад, то може да изпрати и нещо друго на друго място.

— Добре — съгласи се Нили. — Това е трета възможност.

В този момент телефонът иззвъня.

Гризман. Който каза:

— Случи се нещо странно.