Лий Чайлд
Вечерен курс (25)

25

Гризман потегли бързо, а облегалката му изскърца и простена недоволно от внезапното ускорение. Той заяви, че един от полицаите, които водели наблюдението с цивилни автомобили, бил нощна смяна. Плащали му за извънреден труд, затова, формално погледнато, дежурството му не било приключило. Още бил на работа. И още държал полицейския портрет на Уайли на седалката до себе си. Шофирал из западните покрайнини на „Санкт Паули“, когато видял мъж, за когото бил абсолютно сигурен, че е човекът от рисунката. Излизал от денонощен магазин за алкохол и носел хартиена торбичка с форма на бутилка. Вървял пеша на юг към водата.

— Кога? — попита Ричър.

— Преди двайсет минути.

— Сигурен ли е?

— Аз му вярвам. Той е добър полицай.

Движението не бе натоварено, но асфалтът бе мокър и хлъзгав и повечето шофьори се прибираха у дома след посещение на барове и нощни клубове, затова Гризман не караше толкова бързо, колкото би могъл при други обстоятелства. Въпреки това пристигнаха за десетина минути. Спряха в сянката на няколко високи сгради, на двайсетина метра от някакво кръстовище. Гризман каза, че е възможно Уайли да е пресякъл улицата и да е продължил направо, движейки се отдясно наляво. От този момент бяха изминали трийсет минути. Във въпросната посока се намираха няколко огромни жилищни блока. Цял жилищен комплекс, чисто нов при това. Разположен на обширна площ, върху парцел, отвоюван от реката, тъй като доковете били преместени надолу по течението в търсене на повече пространство. Тук имаше хиляди и хиляди различни адреси.

— Повечето жилища се дават под наем, нали? — попита Ричър.

— Смятате ли, че живее тук? — отвърна Гризман.

— Носел е бутилка вино. Възможно е да е отивал на парти, но най-вероятно се е прибрал у дома предвид късния час. — Ричър погледна в другата посока, вдясно от себе си. — Обзалагам се, че знам какво е купил. Да намерим магазина.

 

 

Въпросният магазин се оказа чиста, ярко осветена енотека, която предлагаше добра селекция от вина — червени, бели, розе и шампанизирани, включително цял стелаж по-евтини предложения за хора, които не живеят в чисто нови жилищни комплекси. Продавачът беше симпатичен мъж около шейсетте. Ричър извади от джоба си полицейския портрет на Уайли и възрастният мъж веднага го позна. Човекът от рисунката се отбил в магазина му преди около четирийсет минути. Купил бутилка изстудено шампанско.

— Празнува — каза Ричър.

— С кредитна карта ли плати? — попита Гризман.

— В брой — отвърна продавачът.

Ричър вдигна поглед към издутата полусфера на тавана точно над главата на продавача.

— Това охранителна камера ли е?

Възрастният мъж отговори утвърдително и им показа видеокасетофона в задната стаичка. Сигналът от камерата се записваше върху обикновени видеокасети. Гризман знаеше как да борави с него. Картината бе черно-бяла, но с добра резолюция, а широкоъгълният обектив сякаш надзърташе над рамото на продавача. Камерата изпълняваше двойна функция — следеше не само клиентите, които се виждаха отлично на екрана, но и чекмеджето на касата, в случай че продавачът крадеше от оборота.

Гризман превъртя лентата четирийсет минути назад и на екрана се появи образът на Уайли. Не можеше да има никакво съмнение в това. Косата, челото, скулите. Дълбоко разположените очи. Изглеждаше наистина среден на ръст, но слаб и кокалест като човек, който не се храни достатъчно. Въпреки това се движеше енергично и устремено. Самоуверено. Почти наперено. Имаше атлетична фигура. Не яка и мускулеста като на някой младеж, а тренирана и зряла. Беше на трийсет и пет, точно като Ричър.

Видяха на екрана как Уайли пристъпва към хладилния шкаф за вино, отваря стъклената врата и изважда тумбеста бутилка с тънко гърло.

— „Дом Периньон“ — отбеляза Гризман. — Не е никак евтино.

Уайли отнесе бутилката до касата и извади няколко смачкани банкноти от джоба си. Преброи ги, а продавачът му върна рестото в монети. После сложи шампанското в хартиена торбичка с формата на бутилка и Уайли си тръгна. Трийсет и седем секунди от началото до края.

Изгледаха записа втори път. Случи се абсолютно същото.

— А сега ми покажете квартала — каза Ричър.

Двамата с Гризман се върнаха в колата и полицаят потегли бавно на юг по паважа. Опитваше се да проследи маршрута на Уайли, но в обратна посока, от мястото, където ченгето го бе видяло, между старите тухлени складове, до чисто новото кръгово кръстовище, което водеше наляво, надясно или право напред към алеите, които пресичаха жилищния комплекс.

Гризман спря колата. Двигателят работеше, чистачките сновяха напред-назад по стъклото в бавен ритъм. Ричър гледаше пред себе си. Виждаше хиляди и хиляди прозорци. Повечето тънеха в мрак, но зад някои от тях светеха лампи.

— Скъпи ли са апартаментите тук? — попита той.

— Всичко в Хамбург е скъпо — отвърна Гризман.

— Чудя се как Уайли си плаща наема.

— Не го плаща. Тук не е регистриран никой на име Уайли. Вече проверихме.

— Смятате, че използва немско име?

— Това би променило нещата.

— Име, което вероятно сам е избрал.

— Засегнал ли ви е по някакъв начин?

— Той предава родината си. Която е и моя родина.

— Обичате ли родината си, господин Ричър?

— Майор Ричър.

— Мисля, че това отговаря на въпроса ми.

— Предпочитам да се отнасям към нея с разумен скептицизъм.

— Не звучи особено патриотично.

— Напротив, много е патриотично. Това е моята родина, независимо дали постъпва правилно или не в даден случай. Любовта към страна, която винаги постъпва правилно, може да се определи като здрав разум, не патриотизъм.

— Съжалявам, че страната ви е изправена пред подобни проблеми — каза Гризман.

— А вие обичате ли родината си? — попита Ричър.

— Прекалено рано е да се каже. Изминали са едва петдесет години. За това време се променихме повече от която и да било друга държава. Мисля, че се справяме добре. Хората от Изток обаче ни върнаха назад. В икономическо отношение, разбира се. Както и в политическо. Ставаме свидетели на неща, които никога не бяхме виждали.

— Като бара, от който ви е позвънил Хелмут Клоп.

— Принудени сме да изчакаме подходящ момент. Не можем да ги арестуваме за престъпни мисли. Нуждаем се от реални престъпления.

— Един мъж наблюдаваше хотела — каза Ричър. — Тръгна си веднага щом се появихте.

— Не е от моите — отвърна Гризман.

— Възможно ли е да е от федералната полиция?

— Няма логика. Не съм докладвал на никого за посещението на доктор Синклер. Поне за момента. Никой не знае, че е тук. Регистрирала се е под друго име.

Ричър замълча.

— Проверихте ли отпечатъка? — попита Гризман.

— Да, проверих го — отговори Ричър.

— И?

— Можете да причислите случая към студените досиета. Никога няма да бъде разкрит.

— Какво означава това?

— Означава, че знам кой е и няма да кажа на никого.

— Но аз ви помогнах!

— Знам. И ви благодаря.

— Нищо ли няма да получа в замяна?

— Тя е била много скъпа проститутка. Затова списъкът с клиентите й е представлявал интерес за определена служба. Но няма да кажа на никого и за това.

Гризман замръзна.

— ЦРУ? Аз съм представлявал интерес за тях? — учуди се той.

Ричър кимна.

— Особено за онези агенти, които са били обучени при предишната система.

— Ще ме шантажирате.

— Не е в стила ми. Вече обещах да не казвам на никого. Дали ще продължите да ми помагате или не, зависи изцяло от вас. Направите ли го, ще го приема като услуга между двама обикновени полицаи, нищо повече.

Гризман замълча отново.

— Бих искал да се извиня — каза той. — Не съм човекът, за когото се мислех.

— За мен няма значение — отвърна Ричър.

— Нямам представа защо го направих.

— Не съм ви психоаналитик.

— Аз самият бих искал да разбера защо.

— Беше ли красива?

— Изключително.

— Ето го отговора.

— Смятате ли, че е толкова лесно?

— Аз съм военен полицай.

— Ще ви помогна, ако мога — каза Гризман.

— Благодаря.

— Какво ви трябва?

— Може да кажете на колегата, който е нощна смяна, да прекара останалата част от нея именно тук. Това е единственият вход за квартала. Уайли може да се появи отново. Види ли го, нека го арестува за неправилно пресичане например. И да го задържи в колата, докато дойда.

— Има много други входове и изходи от комплекса. В задната му част има велоалеи и пешеходни мостове. Плюс един голям мост до автобусната спирка на булеварда.

— Може да извадим късмет. Може да се върне за още една бутилка шампанско.

— Кажете ми само едно нещо за човека, чиято самоличност криете. Ще си получи ли наказанието?

— О, да — отвърна Ричър. — Ще си го получи.

— Това е добре.

— Харесвахте я, нали?

— Ще ви откарам до хотела — заяви Гризман.

 

 

Уайли остави шампанското в хладилника за още трийсет минути, след което разкъса фолиото около тапата и я отвори с пръсти, бавно и внимателно, докато тя изпука лекичко и падна на пода.

Наля си в чаша, която също бе престояла трийсет минути в хладилника, и я отнесе до масата, където бе разстлал картата на Аржентина. Хартията под очертанията на ранчото му вече бе омазнена от пръстите му. Това наистина бе неговото ранчо. Или по-точно, скоро щеше да бъде, когато парите пристигнеха в Цюрих и заминеха по предназначение. Не всичките. Момичето, по което бяха изпратили съобщението, му бе допаднало. Господине, не знам нищо друго, освен че приемаме цената. Беше любезна. Дори почтителна. Особено когато разкопча третото копче. В Аржентина щеше да открие момичета като нея. Мургави като нея. Срамежливи, но без избор.

Той стана и напълни чашата отново. Вдигна я високо, сякаш поздравяваше многохилядна ликуваща тълпа. Хорас Уайли от Шугър Ленд, Тексас. Господарят на света.

 

 

Ричър се ослуша пред вратата на Синклер, чу гласове и почука.

— Влез — извика тя.

Завари вътре и Нили, и Бишоп от консулството. Резидентът. Синклер седеше на леглото, а Бишоп и Нили се бяха настанили на креслата със зелено кадифе. Нили държеше някакви бележки в скута си.

— Някакъв напредък? — попита Ричър.

— А при теб?

— Мисля, че живее в жилищен комплекс на брега на реката. Един от хората на Гризман го е забелязал. Купил си е шампанско.

— Празнува — отбеляза Бишоп.

Ричър кимна.

— Трябва да предположим, че преговорите са приключили. Трябва да предположим и че са се споразумели за цената. Процесът е задействан.

— Колко голям е жилищният комплекс?

— Огромен.

— Оставил ли е документални следи?

— Нищо на името на Уайли.

— Там ли е в момента?

— Почти сигурно.

— Трябва да блокираме мястото.

— На основната артерия, която води към комплекса, дежури полицейска кола. Гризман не може да направи нищо повече. Вече плати извънреден труд на полицаите, които издирваха Уайли и куриера.

— По всичко изглежда, че Уайли няма чичовци — обади се Нили. — Свидетелят, който е споменал чичо му, е повикан тук за допълнителен разпит. Ландри проучва възможността за прачичовци и евентуални приятели на майката. Това обаче може да отнеме време.

— Добре — каза Ричър.

— Разговарях с бившите му командири от Бенинг и Сил. Онзи от Бенинг изобщо не си го спомня. Другият от Сил обаче се сети нещо. По всичко изглежда, че Уайли е искал да служи в Германия. Това била целта му и тя се превърнала в нещо като фиксидея. Всички курсове и обучения, които преминавал, са го подготвяли за прехвърлянето му тук.

— Командирът си го спомня след три години?

— Провели са дълъг разговор по онова време. Командирът му обяснил последиците от подобно решение. Нарекъл го задънена улица, черна дупка и какво ли още не. Уайли обаче настоявал на своето. Искал да служи в Германия.

— Това означава, че отдавна го е планирал — отбеляза Синклер от леглото. — Сега трябва да разберем какво точно е намислил.

— Навън имаше един човек, който наблюдаваше хотела. Преди около час. Изчезна, когато се появи Гризман.

— Не е от моите — обяви Бишоп.

 

 

Мюлер позвъни отново в дома на Дремлер и го събуди. Беше много късно. Или много рано, в зависимост от гледната точка. Дремлер се разсъни бързо и Мюлер му докладва:

— Ричър се върна в хотела малко преди един през нощта. После се появи Гризман и американецът се качи в колата му, без изобщо да влиза в хотела. Побързах да си тръгна, да не би Гризман да ме познае.

— Какво иска Гризман?

— Един от пътните ми патрули чул разговорите им по радиостанцията. Американецът, когото издирват, бил забелязан в „Санкт Паули“. Името му е Уайли. Хората на Гризман разполагат в колите си с полицейския портрет, съставен с помощта на Клоп.

— Други подробности?

— Един от хората ми проверил автомобил, спрял в зона, забранена за паркиране край реката. Близо до новия жилищен комплект. Попаднал на един от детективите на Гризман с цивилен автомобил, който наблюдавал района за Уайли. Човекът ми го поразпитал и поговорили около минута. Като две ченгета, които клюкарстват помежду си. Подчиненият на Гризман не знаел подробности, но казал, че очевидно става въпрос за важен случай, тъй като заповедите за издирването на Уайли съдържали предупреждение за опасност.

— Какво означава това?

— Допреди няколко години това означаваше организирана престъпност, а сега — тероризъм. Човекът на Гризман не бил сигурен за кое от двете става въпрос. В момента цари известно объркване. Аз обаче смятам, че предупреждението се отнася за тероризъм, защото хората на Гризман са наблюдавали и един апартамент близо до хотела на Ричър. Това се е случило по-рано през деня. Чакали някакъв саудитец да излезе от сградата. Което обаче така и не се случило. Проверих данните, с които разполагат общинските служби, и открих, че в един от апартаментите в блока живеят трима саудитци и един иранец. Всичките са млади. Мисля, че заплахата за тероризъм е свързана с Близкия изток.

— Уайли присъства ли в базите данни на общината?

— Няма и следа от него.

— Клоп казва, че го е виждал в бара повече от веднъж. Може някой там да го познава.

— Възможно е — съгласи се Мюлер.

— Трябва да ни осигуриш копие от този полицейски портрет — нареди Дремлер.

 

 

Нили си тръгна първа, а малко по-късно я последва и Бишоп. Ричър се настани в единия фотьойл. Синклер остана на леглото.

— Уотърман и Уайт ще пристигнат утре сутринта — каза тя. — А също и Ландри и Вандербилт. Премествам центъра на цялата операция. Епицентърът на събитията е тук. Ще работим от консулството.

— Добре — каза Ричър.

— За какво си мислиш?

— В момента ли?

— Да.

— За работата или личния живот?

— Можеш да мислиш едновременно и за двете?

— През повечето време.

— Добре, първо работата.

— Косата на Уайли.

— Какво за нея?

— Не се е подстригал така. Оставил я е да порасне.

— Може да се е притеснявал, че фризьорът ще го запомни.

— Можел е да се справи и сам. Всеки ден се е бръснел над ушите. Можел е да обръсне цялата коса и да я остави да порасне отначало. Но не го е направил.

— Защо?

— Мисля, че в него има някаква суета. Някаква превзетост. Харесва Дейви Крокет. Може да си е пуснал косата дълга, за да си купи кожено яке с ресни и да се преструва на пионер от Дивия запад. Начинът, по който се движи на онзи запис от магазина за вино, ми се стори интересен. Уайли е дребен, но походката му е доста наперена. Мисля, че си пада по подобни жестове. Което ме притеснява, особено в комбинация със сто милиона долара. Поражда у мен предчувствието, че предстои нещо много важно.

Синклер помълча за момент.

— А личният живот? — попита тя.

Ричър се усмихна.

— Пак стигаме до същото.

— До кое?

— До същия отговор — каза той. — Имам чувството, че предстои нещо много важно.

— Разчитам на това — заяви Синклер.