Лий Чайлд
Вечерен курс (19)

19

Бишоп не им позволи да я видят с очите си. Каза, че е минал веднъж по улицата, след което веднага е минал втори път, което било твърде много. Налагало се да го направи, защото нещо не било наред. Въпреки това не можел да си позволи да отиде там трети път. Той знаел към кой прозорец да погледне. За разлика от тях. Трябвало да спре и да им го посочи. Трето последователно преминаване, при това бавно, с четирима души в колата, извили вратове към прозореца? Прекалено очебийно. Нямало да стане. Не можел да рискува.

— Какво не беше наред? — попита Ричър.

— Хлапето трябваше да премести лампата от края на перваза по средата. Тя обаче е изминала половината път до обозначеното място. Оставена е доста встрани. Това не е уговореният сигнал.

— Какво означава?

— Едно от три неща. Първо, може да е разполагал с твърде малко време. Наложило му се е да влезе за секунда в стаята. Второ, може да е решил, че поставянето на лампата по средата е прекалено очебийно. Нищо чудно останалите да влизат често в стаята му и да забележат. Кой се отбива в стаята си, за да премести лампа в деня, в който старият им познат се е появил отново. Тези хора не са вътрешни декоратори. В главите им се въртят съвсем други неща. Може би това с лампата не беше добра идея.

— Не е позвънил?

— Предполагам, че в момента му е трудно да го направи. Предполагам, че са се събрали всички заедно. Не забравяйте, че са много развълнувани от това, което се случва.

— А третият вариант?

— Опитва се да ни каже нещо.

— Какво?

— Нещо се е променило. Появил се е нов фактор. Опитва се да ни го каже. Например, че куриерът е тук в Хамбург, но срещата ще се проведе на друго място. Може той да им е казал, че ще вземе влака за Бремен. Или Берлин. Могат да се срещнат във влака. Би било умно от тяхна страна. Могат да се срещнат уж случайно и да поговорят една-две минути. А може и да е нещо съвсем различно.

— Разполагаме с четирийсет и осем часа да разберем — каза Синклер.

— Но само ако следват същата схема — отбеляза Нили. — Което не е задължително. Това е като лотария. Пътуванията са свързани със закъснения. Предполагам, че сменят няколко полета, включително над страни от Третия свят. Затова най-вероятно разполагат със запас от време. Ако самолетите се движат по разписание, ще трябва да изчакат два дни. Но ако самолетите закъснеят, ще трябва спешно да проведат срещите си. Или не след два дни, а след един. Така смятам.

— Трябва да поставим сградата под наблюдение — заяви Бишоп.

— Не можем — отвърна Синклер. — Не можем да рискуваме.

— Ще останем слепи, ако не го направим. Изпускаме златна възможност да пипнем този тип.

Ричър погледна Бишоп. Неочакван съюзник.

— Имаме други съображения — възрази Синклер. — Свързани с бъдещето.

— Бъдещето ще настъпи след време, а нашият проблем трябва да се реши сега.

— Не можем да го направим — повтори Синклер.

— Вече го правим — намеси се Ричър.

— Какво?

— Главен следовател Гризман се съгласи да постави сградата под наблюдение. Ще използва цивилни полицаи в коли. Доста са добри. Видяхме ги в действие. Или по-точно, не ги видяхме.

Синклер пребледня. Предимно от гняв, предположи Ричър.

— И откога е започнало това наблюдение? — попита тя.

— Вероятно от този следобед — отговори Ричър. — Зависи от графика на местната полиция.

— И защо го прави?

— Защото го помолих.

— В замяна на какво?

— Ще проверя отпечатъка.

— Майоре, трябва да поговорим — каза Синклер.

— Ние говорим — отвърна Ричър.

— Насаме.

— Използвайте моята стая — обади се Нили. — Така няма да ви чуваме от тук.

Тя подхвърли ключа си, който описа ниска парабола във въздуха. Синклер го улови с една ръка, без това изобщо да я затрудни.

— Последвай ме — нареди тя.

Ричър я последва по коридора, а после и в стаята на Нили. Синклер отиде в другия й край, до прозореца, и се обърна така, че светлината остана зад гърба й.

Над средния ръст, но слаба.

Черна рокля, перли, чорапи, обувки.

Коса, оформена с пръсти.

Добре изглеждаше.

— Нарушихте заповед — отсече тя.

— Не си спомням да съм получавал заповед — възрази Ричър. — Не си спомням абсолютно нищо освен думите на съветника по въпросите на националната сигурност, че ще получим всичко, от което имаме нужда. А ние имаме нужда тъкмо от това. Така можем да си спестим цяла година. В противен случай ще трябва да издирваме военнослужещ, дезертирал преди четири месеца, който разполага с чисто нови чужди документи за самоличност. А можем да разполагаме с някой саудитски младеж с розова тениска и островърхи обувки, който да ни отведе право при него. Тук и сега. Кой би отказал подобна сделка? Бъдещето няма никакво значение, ако не доживеем да го видим.

— Това означава, че си нарушил закона, но само защото си смятал, че имаш основателна причина. Ти и всички останали. Има много основателни причини, една от друга по-добри. Прекалено много причини. Затова сме създали специална структура и тя — в случай че тези причини влязат в противоречие — ще реши коя е по-основателна от другата. Тази структура се нарича Съвет за национална сигурност. Там обмисляме вариантите, определяме приоритетите. Ти току-що съсипа едногодишен усилен труд, майоре. Би трябвало да подадеш оставка. Преди да получим доклада за операцията. Така ще бъде по-добре за теб.

— Добре — отвърна Ричър, — ще подам оставка, ако операцията се провали.

— Освен това наруши съдебно решение, валидно вече четирийсет години, което постановява кои бази данни са секретни и кои не. Това е престъпление, за което подлежиш на военен съд. Това е федерално престъпление.

— Добре — съгласи се Ричър, — ще се призная за виновен, ако операцията се провали.

— Каквото и да се случи, ти пак ще си виновен!

— Нещата не стават така. Завърша ли успешно операцията, ще получа медал за заслуги.

— Това шега ли е?

— Не, това е хазарт — отвърна Ричър. — Към момента разорявам банката. Куриерът се върна в Хамбург. Шансът това да се случи бе най-много едно към десет. Рискът обаче си струваше. Трябва да яхнем гребена на вълната и да продължим да печелим. Гризман е опитен следовател. Няма да провали наблюдението над квартирата. Хлапетата вътре са доста небрежни. Не обръщат внимание на важни подробности. Имат съквартирант, който провежда тайни телефонни разговори, съставя секретни съобщения, които оставя в тайник, излиза на разходка в парка просто защото му е хрумнало… Те не обръщат внимание на нищо. Защо да обърнат внимание на кола, паркирана на сто метра от дома им?

Синклер махна с ръка, сякаш Ричър не разбираше за какво става въпрос. После продължи:

— Отпечатъкът създава сериозен проблем. И юридически, и политически. Никой няма да си затвори очите за подобно нещо.

— Мога да кажа, че формулирах обещанието си изключително внимателно. Казах, че ще проверя отпечатъка. И толкова. Не съм казвал, че ще съобщя резултатите. Вярно, това е измама, но в края на краищата така се играе тази игра между професионалисти. Мога да кажа, че хора като мен винаги приемат подобни операции като хазартна игра. Трябва да счупим яйцата, за да направим омлет. Ако омлетът стане вкусен, всичко ни се прощава.

— В противен случай?

— Винаги съм отворен за нови възможности.

Синклер замълча.

— Провалим ли се, ще си измиете ръцете с мен. И ще предоставите на военния съд доказателства, които ме уличават. Разбирам това. Ще го направите с удоволствие. И пак разбирам. Вие ни ръководите, но не ни харесвате. Играл съм тази игра и преди. Няма проблем.

— Ако приключим успешно операцията?

— Тогава няма да ме натопите, няма да има съдебен процес. Ще получите благодарствено писмо от президента, а аз ще получа още един медал.

— Какво ще стане с операцията?

— Честен отговор ли искате?

— Винаги.

— Издирването е приключено. Открихме нашия човек. Той е дезертьор. Двамата с него се намираме в един град. Можете да направите сигурен залог.

— Винаги ли си толкова самоуверен?

— Бях… едно време.

— А сега?

— Сега съм още по-самоуверен.

— Спиш ли със сержанта?

— Не, не спя с нея. Би било неуместно. А и командването не гледа с добро око на подобни отношения. Тя също не би погледнала с добро око.

— Тя е луда по теб.

— Разбираме се добре като приятели и колеги.

Синклер не каза нищо.

На вратата се почука. Нили, помисли си Ричър, пристига тъкмо навреме, за да провери дали Синклер не ме е убила. Или Бишоп, за да провери дали аз не съм убил Синклер. Отвори вратата, като отстъпи встрани, далече от линията на огъня.

Резултат от продължително обучение.

Не беше нито Нили, нито Бишоп.

А млад американец с костюм, купен от щанда за конфекция на някой голям универсален магазин и вратовръзка от „Брукс Брадърс“. Носеше папка за документи с цип. Ако се съдеше по вида й, купчината листа в нея едва ли бе по-дебела от сантиметър.

— За доктор Синклер — каза младежът. — От консулството. Документите, които поръча.

Доста бързо.

Има си хас.

Ричър взе папката и я подаде на Синклер. Младежът с костюма слезе по стълбите. Ричър и Синклер се върнаха в стаята й, където ги очакваха Нили и Бишоп.

 

 

Синклер дръпна ципа и Ричър долови характерната миризма на копирна хартия, още топла от принтера. Това бе резултатът от проведените спешни телефонни разговори, предположи той, и от високоскоростния дигитален трансфер на данни, извършен или от управление „Личен състав“ на Пентагона, или от командването в Щутгарт към консулството в Хамбург, където младият дипломат с вратовръзка от „Брукс Брадърс“ бе взел топлите още страници, за да ги подреди и прибере в папката, след което бе повикал такси. Съветът за национална сигурност действаше по-бързо дори от пресслужбата на сухопътните войски.

Папката съдържаше черно-бели копия на стандартно за американската армия лично досие, в случая на редник първи клас Хорас Уайли, трийсет и пет годишен, роден в Шугър Ленд, Тексас. Дезертирал малко преди да изтече първият му тригодишен договор. Постъпил в армията на трийсет и две. Висок сто седемдесет и три сантиметра, слаб и жилав, с телосложение на бегач на дълги разстояния.

Фотографията му бе на втората страница. Беше прикрепена към горния десен ъгъл. Не беше малка снимка с паспортни размери, каквито правеха едно време, а доста по-голяма. Може би осем на пет сантиметра. Ксерокопирането бе размазало по-контрастните линии и бе размазало сенките. Въпреки това изображението бе достатъчно ясно.

Беше същият човек.

Недостатъците от ксерокопирането придаваха на снимката съвсем различен вид, сякаш бе рисунка, направена на ръка, или по-скоро скица с въглен. Това подсилваше приликата й с полицейския портрет, направен с молив. Същата рисунка. Същият човек. Никакво съмнение. Челото, скулите, дълбоко разположените очи. Тънкият като острие нос. Трапчинката на едната буза. Захапката, сякаш бе стиснал здраво зъби. Устните, като тънък процеп, лишени от каквато и да било изразителност.

Само косата бе по-различна. Снимката бе правена преди три години. Хорас Уайли се бе спрял на най-обикновена къса прическа, която отговаряше на всички изисквания на заповед 670-3-2. Ексцентричността му се бе проявила по-късно.

— Ще покажем снимката на господин Клоп — каза Синклер, — макар че не може да има никакво съмнение. Поздравления, майоре. Отнася се и за вас, сержант. Справихте се блестящо. Започнахте с двеста хиляди заподозрени.

— Само защото някой е съставил тъп доклад за тъп телефонен разговор, който е оцелял, преминавайки през седем различни нива на бюрокрация, преди да стигне до правителството на Съединените щати — отбеляза Ричър. — А всъщност ние все се опитваме да намалим канцеларската работа и документацията. Може би трябва да преосмислим отношението си към тях.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. Ще чакаме младия саудитец с розова тениска и островърхи обувки да излезе на разходка.