Лий Чайлд
Вечерен курс (18)

18

Фризьорът направи кафе, а Ричър седна на бръснарския стол и започна да отговаря на въпроси, свързани с детските му спомени за някогашна Америка. Опитва се да улови духа на времето, помисли си Ричър. Истината бе, че Ричър бе прекарал почти цялото си детство извън територията на континенталните щати. Беше син на офицер от морската пехота, който бе служил на различни места по света. Ричър бе пътувал с него. Брат му и майка му също. Като семейство. Далечният изток, Тихият океан, Европа. Десетки военни бази. Което му помагаше в известен смисъл. Някогашна Америка се бе превърнала в нещо като мит за Ричър. Затова той повтори същите измислици, с които бе живял някога — машините за дъвка, кадилаците с перки, безкрайното слънце, автокината и сервитьорките на летни кънки, чийзбургерите и студената кока-кола в зелени стъклени бутилки, бейзболните мачове по радиото… Усмивката на домакина ставаше все по-широка и по-широка, сякаш енергията в помещението наистина достигаше задоволително ниво.

В един момент колата на Ороско спря отвън на улицата и Ричър побърза да се присъедини към него. Когато се настани отпред, Ороско отбеляза:

— Хубава прическа.

Ричър прокара пръсти през косата си.

— Личи ли си, че се подстригах? — попита той.

— Подчертава скулите ти. Жените си падат по такива мъже.

— Искам да провериш този отпечатък — каза Ричър.

— През кои бази?

— Армията, флота, авиацията и морската пехота. Но много дискретно.

— Какво се е случило?

— Убита проститутка. Местните ченгета смятат, че това е човекът.

— Някаква причина да смятаме, че е американец?

— Никаква, но ми трябва услуга.

— Не можем да го направим.

— Затова те помолих да го направиш дискретно. Заеми се лично. Никой не бива да знае освен теб. После аз поемам нещата. На моя отговорност.

— Веднага се сещам за две думи — военен и съд.

— Няма да се случи.

Ороско поседя неподвижно за известно време. После взе плика, но не каза нищо. Не даде обещание. Това му даваше възможност да отрича от самото начало. Което винаги е добра идея. Ричър излезе и Ороско потегли. Ричър се запъти към хотела.

 

 

Срещнаха се отново в стаята на Синклер. Голямата новина бе, че Вандербилт бе решил да прояви инициативност и бе показал полицейската рисунка на Бартли във Форт Майър. На същия онзи подполковник, който отказваше да съобщи къде е бил във въпросния ден. Онзи, който се канеше да се разведе с нищо неподозиращата си съпруга и източваше семейното състояние. Той бе разпознал лицето от портрета. Видял човека на летището в Цюрих. По време на предпоследното си пътуване. Летели с един и същ самолет до Хамбург. Точно две седмици преди срещата с куриера. Мъжът носел луксозна папка с логото на някаква банка. От онези, които човек получава, когато си открие сметка. Подполковникът получил подобна папка преди около година, когато си наел сейф в трезора на банката.

— Това не е пряка улика — отбеляза Синклер.

— Но е косвена — каза Ричър. — Клоп го е видял, а и Бартли е видял същия тип. Мисля, че полицейският портрет е доста добър.

Той извади своето копие и го разгъна. Челото, скулите, дълбоко разположените очи. Косата. С цвят на сено или слама през лятото. Нормална отстрани, но доста дълга отгоре. За да може да я премята ту на едната, ту на другата страна. Като Елвис Пресли.

— Как човек може да си направи такава прическа? — попита Ричър.

— Предполагам, че първо си пускаш косата дълга — отговори Синклер, — а после казваш на фризьора си как да ти я оформи.

— Или започваш с т.нар. мохиканска прическа и оставяш косата си да порасне. Четири месеца по-късно тя добива нормална дължина отстрани, но отгоре е по-дълга. В началото носиш шапка, докато престане да изглежда толкова странна.

— Носиш бейзболна шапка с червена звезда отпред — отбеляза Нили.

— Вероятно на „Тексас Астрос“, тъй като си роден в Тексас. Казваш се Уайли и четири месеца по-рано си дезертирал от ракетна батерия, разположена на няколкостотин километра на изток от Хамбург.

Синклер не каза нищо.

— Купуваш си нов паспорт и така не ти се налага да използваш своя — продължи Нили. — Което означава, че Военната полиция няма как да те открие.

— Цяла теория, построена на една прическа — каза Синклер.

— Изискайте личното му досие. Покажете снимката му на Клоп — предложи Ричър.

 

 

В този момент новият куриер чукаше на вратата на апартамента.

Това бе първата врата на апартамент, на която чукаше. Беше първата врата на апартамент, която виждаше. Но знаеше какво да прави. Бяха я обучили добре. Стори й се, че е минало прекалено много време, но всъщност едва бе успяла да преброи от едно до пет. Бяха я научили на всичко. Как да вземе автобуса за града. Също за пръв път. За пръв път видя и асфалтирани пътища. Но благодарение на дългите часове, прекарани в слушане на разказите и инструкциите на другите, тя знаеше какво е това. Беше подготвена. Не се открояваше. Обърка се веднъж или два пъти, но това се случва на всеки пътешественик, уморен от дългия път. Така обаче се сливаше с тълпата. Щеше да се откроява повече, ако не бе допуснала грешки.

Едно, две, три, четири, пет.

Вратата се отвори.

На прага застана млад саудитец, който попита:

— Коя си ти?

Новият куриер отвърна:

— Търся подслон и убежище. Нашата вяра изисква от вас да ми ги предоставите. Както правят нашите старейшини и учители в това начинание.

— Влез — отвърна саудитецът и затвори вратата след нея, после каза: — Чакай малко. Наистина ли?

Новият куриер бе обучен добре. Затова отговори:

— Да, наистина. Високият определя стратегията, дебелият изглажда детайлите. В този случай решиха да прибегнат до куриер, когото никой няма да заподозре, че е куриер, защото е жена.

— Дебелият?

— Онзи вляво. Около когото се събират повече мухи.

И на това я бяха научили.

— Добре — отвърна младежът. — Но съм изненадан. Макар винаги да сме знаели, че случаят е много важен.

— Откъде? — попита тя.

Това бе първият апартамент, в който попадаше, но не и първата опасност, на която се излагаше, първият зле скалъпен съюз или първото подло предателство. Все пак произхождаше от планини, където живееха различни племена.

— Откъде разбрахте, че случаят е много важен?

Саудитецът не отговори.

— Първият куриер ли ви каза? — попита тя.

— Каза ни цената.

— Той е мъртъв. Убиха го. Изпратиха мен вместо него. Наредиха ми да не питам за цената. Не искат никой да знае цената. Трябва да я забравиш колкото се може по-скоро.

— Колко дълго ще останеш? — поинтересува се младежът.

— Малко.

— Не можем да ти предложим кой знае какви удобства.

— Великата борба иска велики жертви. Но това не бива да ти завърти главата. Чух, че са убили предшественика ми с чук. Същото очаква и теб. Ако кажа. Или ако не се върна.

Добре я бяха обучили.

 

 

Синклер послуша Ричър. Отвори куфара си и извади устройство, което изглеждаше по-голямо, по-неудобно и по-грозно от първия мобилен телефон, изобретен някога. Беше с размерите на тухла.

— Сателитен телефон — обясни тя. — Криптиран. За връзка с офиса. — Набра съответния номер, изчака да вдигнат и нареди: — Искам личното досие на редник първи клас Уайли от американската армия, първо име неизвестно, дезертирал преди четири месеца от зенитно поделение в Германия. Да ми се изпрати в Хамбург по най-бързия начин.

После затвори.

Съветът за национална сигурност. Ключовете на царството.

На вратата се почука.

За частица от секундата, за една нелогична частица от секундата Ричър си помисли: това наистина е най-бързият начин.

Но не беше.

Вратата се отвори. В стаята влезе мъж. Делови, енергичен, около шейсетте, среден на ръст, сив костюм, стегнат колан, топло и дружелюбно лице. Розово и кръгло. Понечи да се усмихне. Човек, който преодоляваше проблемите с много чар. Като търговски пътник например. Но търговски пътник, който продаваше луксозни продукти. Финансови инструменти или ролс-ройси.

— Съжалявам — извини се непознатият, но само на Синклер. — Не знаех, че имате компания.

Американец със старомоден акцент на типичен янки.

Никой не каза нито дума.

— Извинете ме — обади се Синклер. — Сержант Франсис Нили и майор Джак Ричър от американската армия. Роб Бишоп, резидент на ЦРУ в консулството ни в Хамбург.

— Току-що минах по маршрута — каза Бишоп. — По успоредната улица. От която се вижда спалнята на хлапето. Лампата на прозореца е преместена.