Лий Чайлд
Вечерен курс (16)

16

Излязоха навън и се облегнаха на колата на Ороско. Вечерта бе хладна и влажна. Усещаха близостта на морето.

— Можеше да се обадиш по телефона — каза Ричър.

— Не — поклати глава Ороско. — По-добре да говорим на четири очи, отколкото по телефона.

— Защо?

— Ти ми даде дребен случай. Пропуснал си големия.

— Нещо по-опасно ли продават?

— Не, продали са четирийсет берети за шест месеца или там някъде. Плюс хиляда патрона. Не е краят на света. Попадали сме на далеч по-лоши неща.

— Какъв тогава е големият случай?

— Личните им карти са истински.

— Това означава ли, че са германски граждани?

— Не, стопроцентови американци са. От Арканзас и Кентъки. Не могат да говорят правилно английски, какво остава да научат немски. Имената им са Били Боб и Джими Лий или нещо подобно.

— Следователно личните им карти са фалшиви.

— В този смисъл, да. От друга страна обаче, са напълно истински. Прекалено добри са, за да са фалшиви. Толкова са добри, че смятаме, че са произведени в печатницата, която германското правителство използва. Заедно с останалите неща, които фрицовете печатат там.

— Казаха, че са ги купили от някакъв тип в бара.

— И на мен казаха същото.

— И?

— Вярвам им.

— Тогава?

— Откъде онзи тип от бара се е сдобил с тях?

— Сигурен ли си, че са истински?

— Поразпитах наоколо. Обсъдихме въпроса. Някои хора смятат, че ситуацията се е усложнила след падането на Берлинската стена, когато доста добри фалшификатори, които работеха за комунистите, останаха без работа. А те бяха много добри. Старата Източна Германия произвеждаше какви ли не документи. Сега тези хора може да работят за някой друг. В най-добрия случай това е организираната престъпност. В най-лошия — разузнавателните служби на нова Германия. И в двата случая е по-добре да не обсъждаме темата по телефон. Не знаем кой може да ни подслуша.

— Германското разузнаване може да си позволи да създаде собствен отдел за документи. Няма да отпечата фалшиви лични карти за двама дребни престъпници.

— Така е. Да предположим обаче, че разузнаването им разполага с отдел за изработване на документи. Като всички разузнавания по света. В който работят обичайната сбирщина от ексцентрици. Като във всички разузнавания по света. Да предположим, че някой от тях е корумпиран. Да предположим, че върти бизнеса си именно от този бар. От думите на Били Боб и Джими Лий останах с впечатлението, че това заведение е нещо като борса. Купуват, продават, разменят какво ли не.

— Първият свидетел, който е видял нашия човек, е държавен служител. Предполагам, че не е единственият, който посещава този бар.

Ороско кимна.

— Трябва да внимавате. Продължите ли да разтърсвате това дърво, от него може да паднат не само гнили ябълки. Може да падне нещо много тежко.

 

 

Ороско си тръгна и Ричър се отби в стаята на Нили, за да се обади на Уайт във Вирджиния.

— Разполагаме с железни доказателства, че в бара се продават оригинални немски документи — каза той. — До момента сме видели лични карти и шофьорски книжки. Нищо не пречи да продават и паспорти. Нищо не пречи на нашия човек да си е купил паспорт. Това означава, че следенето на четиристотин имена на американски граждани е загуба на време. Едно към десет, че ще пътува с немски документи.

Настъпи продължително мълчание. Накрая Уайт заговори:

— Ти си там, на място. Можеш да намериш човека, който му е продал документите, и да разбереш на кое име са издадени. Добре е да знаем датата на раждане и номера на паспорта. Търговците на нелегални документи обикновено пазят подобна информация. За да се подсигурят в случай на нужда. Или за да шантажират клиента.

— Това е равносилно на игра ва банк — отвърна Ричър. — Ударим ли по масата, ще изпаднат в паника. Слухът ще се разнесе много бързо. Нашият човек ще потъне вдън земя. Освен това може да има повече от един паспорт. В града със сигурност има повече от един бар, в който се въртят подобни сделки. Нашият свидетел посещава две такива места.

— Това е най-добрият ни шанс.

— Говори с Ратклиф. Искам да знам с каква свобода на действие разполагам.

 

 

Ричър се прибра в стаята и си легна. Беше уморен. Не бе мигнал от трийсет часа. Остави обувките си една до друга под прозореца, а чорапите си върху тях. Сгъна грижливо панталона си и го постави под матрака, за да изглади гънките му през нощта. Свали якето и го закачи на облегалката на стола. Нещо изшумоля в джоба. Пликът на Гризман. Онзи с отпечатъка. Бе решил да го даде на Ороско, но бе забравил.

Следващия път. Може би.

Ричър си взе душ, разчисти дузината зелени брокатени възглавници от леглото, легна и заспа.

 

 

Дневният режим на американеца не се бе променял от няколко дни. Започна с десет минути удоволствие и продължи с двайсет минути работа. Удоволствието бе породено от картата на Аржентина. Карта с голям мащаб, добре очертани линии и множество подробности. Ранчото, което се канеше да купи, се намираше по средата на тази страна. Огромен квадратен парцел със страна от точно петдесет километра. От единия до другия край се стигаше за един час, ако се спазваха ограниченията за скоростта на автомобилите в града. Двеста и петдесет хиляди хектара. Ранчото бе толкова голямо, че се виждаше от Космоса. Вярно, не беше колкото Роуд Айланд. Но беше по-голямо от най-голямото ранчо в Тексас, което имаше площ от едва двеста и десет хиляди хектара. Всички изглеждаха миниатюрни в сравнение с овцевъдното ранчо „Ана Крийк“ в Австралия с неговите над два милиона и триста хиляди хектара. Почти колкото Масачузетс. Беше прочел някаква статия за собственика му. Човекът навъртал по сто и петдесет хиляди километра с пикапа си, без нито веднъж да напусне собствената си земя. Въпреки това ранчото в Аржентина попадаше сред десетте най-големи на планетата. Бе наистина огромно. Това беше безспорно. Къщата му щеше да се намира на двайсет и няколко километра зад оградата. Това бе идеалната изолация, от която имаше нужда в новия свят, за чието създаване бе спомогнал.

Той сгъна картата и се зае с двайсетте минути работа, а именно да подобри испанския си, като слуша записи с езикови упражнения. Щеше да има нужда от работници, а не можеше да очаква те да научат английски. Затова се излегна в леглото със слушалки на ушите и започна да слуша, да повтаря, да учи. Накрая се умори и заспа.

 

 

Нили почука на вратата на Ричър в осем часа сутринта. Завари го буден. Беше взел душ и се бе облякъл. Беше готов за кафе. Асансьорът приличаше на позлатена клетка за птици, окачена на верига и разположена в шахта от филигранно ковано желязо. Чуха го да идва. Влязоха в него. На пода видяха кредитна карта. Или шофьорска книжка. Или нещо подобно. С опакото към тях. Изпусната случайно най-вероятно. Не беше лична карта, издадена от Федералната република. Цветът беше друг.

Нили се наведе и я взе. Погледна я и каза:

— Дължиш ми десет долара.

Документът беше американски. Шофьорска книжка, издадена във Вирджиния. Снимката бе ясна и контрастна. Жена. Открито, честно лице. Руса коса, средно дълга, оформена небрежно, най-вероятно с пръсти. Мариан Синклер. Беше на четирийсет и четири, а домашният й адрес се намираше в Александрия. Къща в предградията, ако се съдеше по улицата и номера.

Ричър извади парите от джоба си. Отдели две банкноти от по пет долара и ги подаде на Нили.

— Трябва да се е настанила току-що. След нощния полет. Губя форма. Не мислех, че ще дойде. И определено не мислех, че е от хората, които могат да изгубят шофьорската си книжка в асансьора. Та тя е вторият човек в Съвета за национална сигурност, за бога! Бъдещето на света зависи от нея.

Асансьорът пристигна на партера. Излязоха във фоайето. Салонът за закуска се намираше в сутерена. Слязоха по витата стълба и се озоваха в красиво помещение с широко отворени двойни стъклени врати и английски двор. Видяха Синклер на една маса навън, озарена от утринното слънце. Пиеше кафе. Ядеше сладкиш. Облечена с черна рокля. Пристъпиха към нея и я поздравиха:

— Добро утро.

Синклер вдигна поглед.

— И на вас. Моля, седнете.

Когато се настаниха на масата, Ричър попита:

— Защо сте тук?

Тя го погледна право в очите и каза:

— Нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия.

— Изпуснали сте си шофьорската книжка в асансьора.

— Така ли?

Той й я подаде. Тя я остави на масата до чашата си и каза:

— Благодаря. Колко небрежно от моя страна. И какъв късмет, че сте я намерили. Тук не използвам истинското си име. Нямаше да знаят на кого да я върнат. Спестихте ми куп досадни обяснения пред управлението за контрол на автомобилния транспорт.

— Защо не използвате истинското си име?

— Хотелите докладват всичко на полицията. Името ми ще предизвика дипломатически интерес. Тук съм неофициално.

— И разполагате с алтернативна самоличност?

— С няколко. Имаме отдел, който се грижи за снабдяването ни с най-различни документи. С такъв разполагат и немците. Тази сутрин разговарях с майор Ороско и научих всички подробности. Бяхме поставили приятелите ти под наблюдение. Не изпълни нарежданията ни. Трябваше да контактуваш единствено с мен, господин Ратклиф или президента.

— Въпросът беше личен.

— В това разследване не може да има лични въпроси. Моля те, не обвинявай приятеля си, че те е издал. Нямаше избор. Освен това няма защо да се притесняваш — и господин Уайт, и специален агент Уотърман вече нарушиха това правило. Свързаха се със свои приятели. Нищо изненадващо. Напълно очаквано предвид досиетата ви.

— Случаят не е такъв.

— Напротив. И причината са немските шофьорски книжки и лични карти. Това променя всичко. Да се открие канал за продажбата на документи за самоличност, които да издържат проверка на която и да било чужда граница, е голяма рядкост. Не бяхме отчели този фактор. А сега трябва да го направим, което намалява шансовете ни до под нулата. Нашият американец ще бъде един от десет милиона анонимни хора, които пътуват до десет хиляди различни места.

— Шансовете ни са много по-високи от нула — възрази Ричър. — Той ще избере място, където да се чувства като у дома си, за разлика от куриера. Което означава голям западен град. С директни въздушни връзки. Няма да иска да пътува повече, отколкото му се налага. А и вече е добре запознат с Хамбург. Може да се върне тук. Шансовете ни са едно към десет… може би.

— Искаш да наблюдаваме тайната им квартира.

— Мисля, че се налага.

— Възможно е да разполагат с повече от една.

Ричър кимна.

— Възможно е да разполагат с десет конспиративни квартири във всеки град на Земята. Това е игра на проценти и вероятности. Трябва да започнем отнякъде.

Синклер също кимна.

— Обмисляме различни възможности. Във всеки случай, ще разберем кога ще пристигне куриерът. Ако изобщо пристигне. И ще поемем нещата в свои ръце. Миналия път разполагахме с четирийсет и осем часа. Ще имаме достатъчно време да вземем решение.

— Как се свързва с нас иранецът?

— По телефона, ако е възможно. И безопасно. Или като оставя съобщения в тайник. С резидента ни в Хамбург уточниха и съвсем елементарен сигнал за тревога. В случай че иранецът се почувства застрашен. Не успее ли да се обади по телефона или да остави съобщение, ще премести лампата на перваза в стаята си. От единия край в средата. Веднага щом куриерът се появи. Спалнята му се намира в задната част на сградата и прозорецът се вижда от съседната улица. Резидентът ни минава оттам четири пъти дневно.

Появи се сервитьорка с руси плитки, за да вземе поръчките на новодошлите. Синклер бръкна в чантата си, извади голям кафяв плик и го връчи на Нили с думите:

— Това е пакетът, който ти изпращат от Командването на сухопътните войски.

— Благодаря, госпожо — отвърна Нили и отвори плика.

Огледа съдържанието му, прибра го обратно и се усмихна, както може да се усмихне само един военен.

— Какво? — попита Ричър.

— Нищо.

— Можеш да говориш свободно пред мен, сержант. Имам достатъчно висок допуск до секретни документи.

— Не, госпожо, наистина не е важно. Няма никаква връзка със случая. Само доказва за пореден път, че най-ефективната униформена част е армейската пресслужба. Поисках информация за случай на дезертьорство отпреди четири месеца. Нещо съвсем странично. Без никаква връзка с останалото. Но майор Ричър ме помоли да го информирам по-подробно.

— Защо?

— Ако това е заповед, предпочитам да не я изпълня.

— И пресслужбата отговори на искането ви за информация?

— Изпратиха две доста общи статии, посветени на военната кариера на човека, който ни интересуваше — отвърна Нили. — Всичко, което са успели да открият. Опитали са се да бъдат полезни. Всъщност единият материал не е статия, а реклама. Очевидно защото не са знаели нищичко за нашия човек. В края на краищата това е пресслужба. Но служителите се оказаха доста услужливи и реагираха много бързо.

— Не сте получили никаква информация от службите, които би трябвало да разполагат с повече информация за този човек?

— Все още не.

— Четири месеца необичаен срок ли е?

— Да, особено за Сто и десета специална част, в която служех.

— Военнослужещите ни вече участват в реклами? — учуди се Ричър.

Нили извади за втори път съдържанието на плика. Стар брой на „Арми Таймс“ и реклама на оръжейно изложение. Вестникът бе публикувал статия за съкращения във военната база във Фулда, близо до Франкфурт, където някога се бе разиграла страховита танкова битка. Днес врага го нямаше, а границата се бе преместила стотици километри на изток като при силен отлив. В резултат на това бойните части, разположени на предната линия, останаха като риби на сухо. Някои се придвижиха към новите граници, за всеки случай, други бяха разформировани и оборудването им бе прибрано в огромни складове, където се вмирисваше на нафталин. На активно бойно дежурство бяха останали само пет батареи „Чапарал“, включително тази на дезертиралия войник. Именно нейната снимка бе публикувана в горната част на статията.

Снимката бе доста нагласена. Обективът бе насочен ниско зад войниците и тяхната машина, които стояха обърнати към въображаемата заплаха. Установката върху шасито бе заредена с ракети, насочени някъде ниско към хоризонта, а мъжете се взираха в същата въображаема точка в небето, като някои използваха бинокли, а други засланяха очите си с длан, като че ли слънцето ги заслепяваше. Сякаш фотографът, а и всеки, който гледаше снимката, се бе скрил на двайсетина метра зад тези мъжествени и бдителни стражи. Мъжете приличаха на опитни командоси, силни, целеустремени, енергични. Ричър познаваше доста хора от подобни бойни части. Доколкото знаеше, те се смятаха за нещо средно между обикновен артилерийски екип и палубен екипаж на самолетоносач, в който живееше волният дух на пилотите от „Топ Гън“. Отнасяха се към ракетните си установки като към бойни самолети. Отличаваха се с висок морал и колективен дух. Мъжете от снимката до един бяха с прически тип „мохикан“ с широка пет сантиметра ивица коса, щръкнала с помощта на гел над иначе голите им черепи. Не беше съвсем според устава, тъй като заповед 6703–2 налагаше изричното изискване прическите на военните да бъдат спретнати и консервативни и забраняваше всички необичайни, ексцентрични или фантасмагорични вариации. В случая обаче очевидно някой мъдър командир бе предпочел да си затвори очите. Има битки, които не си струва да се водят, особено когато на хоризонта — буквално при това — ги очакват далеч по-важни конфликти.

Рекламата на оръжейното изложение бе оформена като вестникарска статия, посветена на производител на униформи, разработил нов камуфлажен модел за действия в градски условия. Продукцията му бе предназначена за Министерството на отбраната или за елитните полицейски отряди. Основната снимка сякаш бе направена в гигантско закрито студио. За модели бяха използвани същите войници от „Арми Таймс“ и тяхната ракетна установка. Не се бе променила и позата, която заемаха, но и хората, и машината приличаха на онова, което компютърните специалисти наричат дигитален шум — миниатюрни правоъгълничета във всички нюанси на сивото. Лицата, ръцете и полуобръснатите им глави бяха покрити със същата шарка, както и шасито, и ракетите. Всички позираха на изкуствено създаден фон, нещо като театрален декор от рухнали небостъргачи. Този път обективът бе насочен фронтално, високо над главите на войниците, имитирайки зрителното поле на пилот по време на пикиране. Сякаш към тях се бе устремил щурмови вертолет, за да нанесе превантивен удар. Мъжете и машината почти не се виждаха. Сливаха се в по-малка или по-голяма степен със заобикалящия ги фон. Присъствието им бе почти призрачно. Хем бяха там, хем не бяха. Не се виждаха никакви детайли. Дори ракетите едва се различаваха. Виждаха се единствено мохиканските прически, пет, наредени една до друга, защото единствени не бяха покрити с камуфлажна шарка. Много впечатляващо. Но пък въпросният производител бе разполагал с лукса да проектира пода в студиото и сценографията, използвана за фон, с оглед на своите нужди. Което несъмнено бе подсилило ефекта. Реалният свят можеше да се окаже доста по-различен.

Синклер посочи призрачните ракети и попита:

— Възможно ли е тези неща да се откраднат и продадат?

— Не и за сто милиона долара — отвърна Нили. — Това е проблемът. Обсъждахме го безброй пъти. Получава се омагьосан кръг. Няма средно положение. Всичко се обезцени. Русия и Китай предлагат толкова много евтино старо оръжие, а и новото хем е евтино, хем леснодостъпно. След като Стената падна, за оръжейните производители настанаха трудни времена. Започват да се тревожат. Подложени са на силен натиск. Всеки месец някъде по света се организира изложение на военна техника. Разполагаш ли с добре подплатена чекова книжка, можеше да получиш всичко. Освен ядрени оръжия. Което само доказва мнението ми. Няма средно положение. Искаш ли да изкараш сто милиона, трябва да продадеш ядрено оръжие.

— Не изричай на глас тази дума!

— Налага се, госпожо. Дори само за да отхвърлим предположението ми. Разполагаме с бомби, складирани във военновъздушни бази у дома, с ракети в силози в разни пустини, с ракети в подводници дълбоко в морето. Всички те се охраняват най-строго и веднага ще разберем, ако изчезне дори една. Най-малкото и вероятно най-достъпното попълнение в арсенала ни е междуконтиненталната балистична ракета „Минитман“. Но да продадеш и доставиш Бруклинския мост на която и да било точка по света е хиляда пъти по-лесно, отколкото да откраднеш ядрена ракета. Освен това никой не разполага с пълните кодове за активирането й. Разпоредбите изискват кодът да е разделен между двама души. Това е една от основните предпазни мерки.

— Според вас сделката не касае военния арсенал, така ли?

— Освен ако не става въпрос за разузнавателна информация.

— Каква разузнавателна информация може да струва сто милиона долара?

— Нямаме представа.

— Трябва ли да извършим ревизия на военните складове?

— Би отнело прекалено много време. И мога отсега да ви кажа какъв ще бъде резултатът. Липсват милиони дребни неща, но нито едно по-значително.

— Откъде знаеш?

— Щях да чуя, ако беше изчезнало нещо голямо.

— Най-ефективната информационна служба в света — отбеляза Ричър. — Някой току-що го каза.

Всички край масата замълчаха.

— Налага се да поставим тайната квартира под наблюдение — каза Ричър.

— Ще ни трябва първокласен екип — поклати глава Синклер. — А в Хамбург не разполагаме с такъв. Трудно ще оправдаем прехвърлянето на екип от Щатите. Поемането на рискове, при които шансът за успех е едно към десет, не е политически оправдано.

— Дори когато сме изправени пред толкова сериозен случай и времето ни притиска?

— Гризман може да го направи вместо нас — намеси се Нили. — Хората му са доста добри. Снощи ни проследиха до ресторанта. Освен това ни е длъжник. Съобщил е за нас в Щутгарт.

Ричър извади рисунката от джоба си. Американецът. Челото, скулите, дълбоко разположените очи. Дългата коса. Всичко това го правеше лесен за разпознаване. Хората на Гризман можеха да го следят от колите си, разположени на стратегически места. С помощта на радиостанции. Ден след ден. Може да се справят.

— Подобна операция изисква сериозни ресурси. И поглъща доста време. Ще се наложи и ние да направим услуга на Гризман.

— Какво можем да му предложим? — попита Синклер.

— Удушена е някаква проститутка. Той разполага с отпечатък. Иска да го проверим в нашата система.

— Не можем да го направим.

— Вече му го казах.

— Нещо друго?

— Не се сещам. Може би храна. Много храна. Има страхотен апетит.

Тримата отново се смълчаха. Синклер се приведе напред, порови в чантата си и извади дамски портфейл — дебел, кожен, син на цвят, закопчан с кожено езиче. Взе шофьорската си книжка, която бе оставила на масата, до чашата си за кафе, и понечи да я прибере в съответното отделение на портфейла.

После замръзна.

— Книжката ми е тук — каза тя.

Посегна и я извади иззад прозрачното прозорче на портфейла.

Две шофьорски книжки една до друга. Абсолютно еднакви. Съединените американски щати, Вирджиния, номер, име, адрес, дата на раждане, подпис.

Дори снимките бяха еднакви.

Две шофьорски книжки.

Напълно идентични.