Лий Чайлд
Вечерен курс (15)

15

Нили остави телефона, благодари с мимики на старата дама и се върна при масата. Ричър я посрещна с думите:

— Този е видял нашия човек в бара.

— Колко пъти? — попита Нили.

— Май че бяха три — отвърна мъжът.

— За какъв период от време?

— Последните няколко месеца. Веднъж или два пъти носеше шапка.

— Каква шапка?

— На някакъв отбор май. Може би от Националната футболна лига. Нещо с червена звезда.

— Знаеш ли името му?

— Не.

— Какво прави той в бара?

— Нищо особено.

— Служи ли в армията?

— Последния път, когато го видях, нямаше шапка и косата му бе прекалено дълга.

— Кога беше това?

— Преди две седмици.

— И какво правеше той преди две седмици?

— Седеше на една маса до прозореца и пиеше бира.

 

 

В този момент американецът чакаше градския автобус, който да го отведе в центъра. Имаше доста задачи. Неща, които да свърши в последния момент, и дълъг списък с покупки. Хамбург бе оживено пътническо пристанище, в което непрекъснато акостираха фериботи и круизни лайнери, затова лесно щеше да се подготви за пътуването. Трябваше да вземе и подходящи дрехи за дълъг преход. Щеше да пазарува от различни магазини и да плати само в брой. Графикът му бе натоварен, но така се налагаше. Часовникът отброяваше секундите.

Автобусът пристигна и американецът се качи.

 

 

Ричър вдигна мъжа от пода на кафенето и го замъкна на тротоара. Нили пое партньора му. Погледнаха картата на Нили и се запътиха към близката градинка. Онзи, когото Нили бе ударила, куцаше и влачеше крак. Носът му бе счупен от втория удар с коляно. Това определено не го правеше по-красив. Нито по-грозен.

Добраха се до градинката и седнаха на две пейки. Нили и Глупавия, както го нарече Ричър наум, заеха едната, Ричър и Пребития се настаниха на другата. Зачакаха. Глупавия мълчеше. Изглеждаше уплашен от Нили. Може би не беше чак толкова глупав. Пребития се съвземаше бавно. Ричър го усети, че започва да става неспокоен. Да се оглежда, да изчислява ъгли, да преценява вероятности. В един момент по улицата избоботи бавно градски автобус, огромен и шумен, пълен с пътници, насочили се към центъра на града. Ричър долови, че пленникът му се напряга. Шумът и суматохата предлагаха удобна възможност за бягство, затова Ричър постави ръка на врата му — отстрани приличаше на приятелски жест — и стисна. Мъжът изохка тихо и се отпусна, а автобусът отмина.

Продължиха да чакат. Следобедът започна да прелива във вечер. В един момент до бордюра спря синя кола. Голям опел, седан. Произведен от „Дженерал Мотърс“. Зад волана седеше мъж в американска бойна униформа. До него седеше още един военен. Зад тях се виждаше плексигласов панел, който разделяше салона на автомобила от тавана до пода. Полицейска кола.

Пътникът излезе. Нисък, набит, мургав. Мануел Ороско. Сравнително ново попълнение в 110-а специална част. Не се бъзикай със специалните следователи. Любим негов израз. Добър приятел.

— Мислех, че са те пратили на някакъв курс — заяви Ороско.

— Това ли си чул? — отвърна Ричър.

— Всички говорят за това, човече. Все едно си умрял.

— Съветът за национална сигурност ни натовари със секретна задача. Хванали сме дървото и го друсаме здраво. Доста гнили ябълки падат от него. Ще трябва да почистиш след нас. Без да споменаваш имената ни. Можеш да обявиш арестите за своя заслуга, ако искаш. И да получиш още един медал. Започни с тези двамата. Продават пистолети, предназначени за претопяване, на скинари в един бар.

— Няма да получа медал за това.

— Барът е важен. Може да се окаже върхът на айсберга.

— Какво се е случило с носа му?

— Нили.

— Отлична работа.

— Трябва ни информация за бара. Очевидно там се въртят най-различни сделки. Напиши го като отделен доклад, става ли? После си свободен да разследваш бара. Но не преди да ти дадем знак. Търсим конкретен човек и не искаме да го подплашим. Предполагаме, че ще се върне. Макар вероятността да е малка.

— Ясно, шефе — отвърна Ороско.

— Вече не съм ти шеф.

— Не се съмнявам, че си шеф на нещо.

Ороско настани двамата арестанти на задната седалка на колата, зад плексигласовия панел, и се настани до шофьора, а Ричър и Нили му помахаха за „довиждане“. Върнаха се пеша в бутиковия си хотел, където служителят на рецепцията потвърди, че са получили обаждане от американското консулство, в резултат на което вече са им предоставени две съседни луксозни стаи на последния етаж. Влязоха първо в тази на Нили, откъдето се обадиха в Маклийн, Вирджиния, за да информират Синклер за последните събития.

 

 

В същия момент специалистът по дактилоскопия в полицейския гараж разговаряше по телефона с главен следовател Гризман. Тъкмо го бе уведомил, че е открил чудесен отпечатък върху задната повърхност на хромирания лост на вратата. Просто идеален. Ако се съди по формата му, би трябвало да е оставен от средния пръст на дясната ръка от мъж със среден ръст или от едра жена. Нямало съвпадения с федералните бази данни. Следователно извършителят почти сигурно не е германски гражданин.

 

 

Луксозните стаи разполагаха с модерни телефони. Нили включи своя на високоговорител и седна на леглото. Ричър се настани на стола. Телефонът в Маклийн също бе включен на високоговорител. Ричър чу характерното ехо, след което прозвуча поздравът на Синклер, последван от тези на Уотърман и Уайт. Ричър предположи, че всички са се събрали в офиса и са седнали удобно в кожените столове край заседателната маса.

— Някакъв напредък? — попита Синклер.

Звучеше уморено.

— Свидетелят е германски гражданин на име Клоп, който ни даде добро описание и добър портрет. Изпратихме ви го по факса. Клоп казва, че го е видял два пъти. Впоследствие открихме друг свидетел, който е видял нашия човек три пъти. В същия бар. Който се оказа свърталище на крайната десница и място за незаконни сделки. Най-различни сделки.

— Там ли ще се проведе втората среща?

— Шансовете са минимални. Могат да изберат което място си пожелаят от Скандинавия до Северна Африка.

— Проверяваме списъците по няколко различни критерия — обади се Уайт. — Държавният департамент разполага с изключително мощни компютри. Обработваме имената на около четиристотин американски граждани. Твърде много, за да ни бъдат от полза. Последните дестинации, на които са пътували, включват четирийсет страни. И това е твърде много.

— Всичко се свежда до добре познатия ни въпрос. Какво продава този тип?

Отговор не последва.

— Засякохме необичайна новина — продължи Синклер. — От нашите хора в Украйна. Рутинен полицейски доклад. Властите в Киев са открили мъртъв арабин в уличка в центъра на града. Смъртта е настъпила в резултат на удари по главата, вероятно с дърводелски чук. Убитият е на двайсет и няколко години, облечен в розова тениска с крокодилче. Именно това привлече вниманието ни. Полицията в Киев казва, че по това време са давали футболен мач по телевизията. Местният отбор е загубил в Москва. Баровете са били пълни с ядосани фенове. Сам арабин с розова тениска? Това може да се е оказала неустоима възможност за някои от тях.

— Или?

— Глупаво е да правим изводи въз основа единствено на блузата. Но може да е един от тях. Може да става въпрос за враждуващи фракции.

— Това променя ли плановете ни?

— Не, ръководим се от презумпцията, че куриерът вече е потеглил. Ще действаме, сякаш втората среща ще се проведе в близките дни. Трябва да преценим дали е по-добре двамата със сержант Нили да останете в Хамбург, или да се върнете тук.

— Няма да се срещнат в Маклийн, Вирджиния. Това е сигурно. Докато съществува вероятност да се срещнат отново в Хамбург. Може да е малка, но не бива да я изключваме. Нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия.

Синклер се замисли. От телефонната линия се разнасяше само пращене. Накрая Синклер каза:

— Добре, но стойте далече от тайната им квартира.

— Дори това да означава да пропуснем срещата?

— Ще обсъдим въпроса, ако се стигне дотам. Искам да сте наясно, колеги. Решението не е ваше.

 

 

В Джалалабад обядът току-що бе приключил и жените бяха изнесли чиниите. Мъжете в белите роби седяха в малката душна стая. Половината от разговора им се състоеше от предпазливи ритуални напомняния, че все още не са постигнали нищо. Нищо окончателно. Нищо сигурно. Бяха близо до целта, но не я бяха осъществили. Цитираха стари поговорки и племенни мъдрости за това как не бива да броят пилетата, преди да са се излюпили яйцата. Другата половина от разговора им бе посветена именно на броенето на пилетата. Брояха ги отново и отново. Унасяха се в бляскави мечти. Съставяха списъци, коригираха ги непрекъснато, усмихваха се и се въртяха на възглавниците си. Преживяването бе почти еротично.

Трябваше да изберат десет града. Съгласиха се, че трябва да включат Вашингтон, Ню Йорк и Лондон. Тези три имена бяха задължителни. Оставаха още седем. Париж щеше да заеме четвърто място в техния списък. Следван от Брюксел заради командването на НАТО и Европейския парламент. И Берлин. Защо не? Оставаха още четири. Москва можеше да се окаже важна цел заради братята им в източната част на Европа. Очевидно трябваше да включат и Тел Авив, но това бе предмет на отделен разговор. Оставаха още два града. Амстердам? Чикаго? Лос Анджелис? Мадрид?

За пореден път си напомниха, че е рано да броят пилетата. Решимостта им устоя не повече от минута. Потънаха в тишина, след което се впуснаха в спор за четвъртото място. Трябваше ли Сан Франциско да отиде преди Париж? Мостът „Голдън Гейт“?

 

 

Американецът слезе на една от търговските улици в центъра. Усмихваше се едва забележимо. Автобусът бе намалил скоростта, за да завие покрай една градинка, и през прозореца той бе зърнал двама мъже, с които бе правил бизнес в бара. Седяха на пейки. Светът е малък. С тях бяха двама приятели, мъж и жена. Мъжът бе облечен с абсолютно същото джинсово яке като него. Да, светът наистина е малък. Какви бяха шансовете да срещне човек със същото яке?

Американецът прекоси павирания площад и спря пред бюро за обмяна на валута. Размени марки и долари за аржентински песо. Направи същото и в друго бюро на съседната улица, после в още едно. Винаги използваше употребявани, дори смачкани банкноти с различни номинали. И винаги пари в брой срещу пари в брой. Малки суми. Които няма да привлекат внимание. И няма да оставят писмени следи.

Смени последната сума на гишето в железопътната гара. Която се бе превърнала в едно много тъжно място. Пълно с бездомници и откачалки, които се мотаеха из нея. Видя джебчии, които се оглеждаха внимателно, пъхнали ръце дълбоко в огромните си джобове. Видя графити, изрисувани със спрей по стените. Ситуацията не можеше да се сравнява с Южен Бронкс, центъра на Детройт или южните квартали на Лос Анджелис, но бе необичайна за Германия. Обединението се бе оказало бреме и в икономическо, и в социално отношение. А също и в психическо. Той бе наблюдавал целия този процес. Можеше да го оприличи на охолен живот с щастливо семейство в хубава малка къща. Който изведнъж е бил съсипан от пристигането на цяла тайфа роднини. Появили се незнайно откъде хора, които не умеят да ползват нож и вилица. Невежи, необразовани и… умствено изостанали. Но германци като теб. Сякаш някой е откраднал брат ти при раждането му и го е заключил в килер. Изведнъж той се появява на четирийсет и няколко, блед, прегърбен, примигващ объркано. Трудна ситуация.

Американецът преброи аржентинските песо и остана доволен. Щеше да ги използва само за непредвидени разходи, нищо друго. Банкерът щеше да преведе голямата сума, както се бяха разбрали, по електронен път, телекс или какъвто друг таен начин ползваха банките. Парите му трябваха за бакшиши, таксита, носачи на летището. Нищо повече. Първо трябваше да купи дрехи. После да се отбие в аптека. Следваха магазини за железария, оборудване за къмпинг, играчки.

 

 

Ричър и Нили излязоха да вечерят рано. Бяха забелязали доста ресторанти в квартала. Избраха заведение, което залагаше на скарата и печените картофи и се намираше в сутерен на три стъпала под нивото на улицата. Салонът се отличаваше с кафява дървена ламперия по стените и високоговорители на тавана, от които звучеше акордеон.

— Мариан Синклер ще пристигне тук — каза Нили.

— Че защо ще го прави? — учуди се Ричър.

— Мисля, че прие аргумента ти как малкият шанс е за предпочитане пред нулевия.

— Това е напълно логично.

— И ще иска да те държи под око.

— Знае какво представлявам. Сигурен съм, че Гарбър й е казал.

— Залагам десет долара, че ще пристигне още утре.

— Сигурна ли си?

— Не се съмнявам. И не искам да ми платиш със служебни пари. Погрижи се да извадиш десетачката от личните си средства.

— Няма да дойде — каза Ричър. — Така ще покаже на кой кон е заложила. Това би означавало да прояви предпочитания. Хората като нея не постъпват така.

Осветлението в салона сякаш помръкна, когато началник Гризман се запъти към масата им. Издутият му сив костюм бе с размерите на палатка. Подът проскърцваше под стъпките му.

— Извинявам се, че ви прекъсвам — каза той.

— Гладен ли сте? — попита Ричър.

Гризман се замисли за миг и кимна.

— Да, всъщност, малко.

Не се съмнявам, помисли си Ричър.

— В такъв случай присъединете се към нас. Бъдете гост на Пентагона.

— Не, не мога да го позволя. Не и в моя град. Вие трябва да бъдете мои гости.

— Добре — съгласи се Ричър. — Много ви благодарим. Министерството на финансите на Съединените щати ви поднася своята признателност.

Гризман седна.

Сервитьорът донесе трети комплект прибори. Наля им вода и поднесе панерче с хляб.

— Искам да ви помоля за една услуга — каза Гризман.

— Първо ни кажете как ни открихте — прекъсна го Ричър.

— Научих къде сте отседнали от хотела ви. Длъжни са да ни уведомяват. Всяка резервация, направена от посолство, консулство или дипломатическа мисия, е свързана с известен риск за сигурността. Разработили сме стандартна процедура. Разполагаме с коли с радиостанции. Колегите си предават обектите един на друг. От тях научих, че сте дошли тук. Не исках да ви следят пеша, защото прецених, че ще ги забележите.

— Нещо лошо ли сме направили?

— Исках да ви помоля за голяма услуга. Лично. На четири очи.

— Каква е тази голяма услуга?

— Открихме отпечатък в колата на убитата проститутка. Сещате ли се? Точно където предположихте, че ще бъде. На задната повърхност на хромираната дръжка. Средният пръст на дясната ръка.

— Поздравления.

— Но не открихме съвпадение в нито една от нашите бази данни.

— Това обичайно ли е?

— Само ако отпечатъкът принадлежи на чужденец.

Ричър замълча.

— Ще го проверите ли във вашата система? — попита Гризман.

— Това е много, много голяма услуга — отбеляза Нили.

Ричър кимна.

— Има и политически аспект. Това е като да отвориш кутия с червеи. Вероятно е свързано с куп директиви на НАТО и тълкувания на Четвъртата поправка. Ще затънем до шия в блатото на адвокатите и специалистите по връзки с обществеността. Ще им трябва цяла година, преди да го обсъдят по същество.

— Това ми е проблемът — въздъхна Гризман. — Не се интересувам от политика. Аз съм обикновен полицай, който се надява да получи услуга от свой колега.

— Глупости! — възрази Ричър. — Плащате вечерята ни, защото споменах вълшебната думичка Пентагона. Може някой ден да се кандидатирате за кмет. Хамбург е либерален западноевропейски град. Гласоподавателите не биха се зарадвали да научат, че някакви недодялани войнолюбци са платили вечерята ви. Затова предпочитате да поспорите със счетоводството утре, вместо да се червите след десет години. Това според мен е политическо мислене.

— Просто се опитвам да хвана престъпник.

— Защо трябва да е американец?

— Заради статистиката. Заради данните от престъпленията.

— И смятате, че ще го признаем на всеослушание? Имате мъртва проститутка и решавате да проверите всички американци? Не можем да допуснем подобна презумпция за вина. Не би се приело добре у дома. Подобни решения могат да вземат само хора с много по-висок чин от моя.

— Съгласен съм с вас. Личното ми мнение е, че е бил моряк. А той може да принадлежи към поне стотина националности. Американците обаче образуват значителна група в Германия. Подобна проверка ще ми помогне да елиминирам доста възможности.

— Значи сега смятате, че не е бил американец?

— Бих искал да го докажа. От мен се очаква да го направя, преди случаят да потъне в забрава. Честно казано, бих искал да го пратя при неразрешените „студени досиета“ колкото се може по-скоро.

— Защо?

— На първо място, защото поглъща прекалено много ресурси.

— Защото е била проститутка?

— В крайна сметка, да, предполагам. Но и заради горчивия опит и статистиката. Повечето убийства на проститутки се извършват от моряци. Това е факт. Престъпникът най-вероятно вече е прекосил половината Атлантик. И се радва, че се е измъкнал.

Политически аспект. Ричър се почувства принуден да направи нещо против волята си.

— Ще си помисля — заяви той. — Изпратете копие от отпечатъка в хотела за всеки случай.

— Не е необходимо — отвърна Гризман и извади малък плик от вътрешния си джоб. — Нося копие върху филм. И визитка с телефонния ми номер.

Ричър взе плика и го прибра в своя джоб.

 

 

След вечеря Ричър и Нили предпочетоха да се върнат пеша в хотела, затова Гризман потегли сам със служебния си мерцедес. Двамата се отклониха от маршрута си и минаха покрай тайната квартира на иранеца и саудитците. Най-обикновена вечерна разходка. Най-обикновен бегъл поглед, докато минаваха край сградата. Не че знаеха кой точно е апартаментът. Жилищният блок имаше петнайсетина прозорци. Някои бяха тъмни. Други излъчваха синкаво сияние заради включените телевизори. Трети грееха в топла светлина. Но не се виждаха никакви хора. По улицата минаваха коли, срещаха се и случайни минувачи. Ранна вечер в града. Ричър и Нили продължиха по маршрута си.

Пред хотела ги очакваше син автомобил, спрял плътно до бордюра. Опел седан. Колата на Мануел Ороско. Самият той седеше във фоайето.

— Трябва да ви кажа нещо — започна Ороско.