Лий Чайлд
Вечерен курс (13)

13

След като обядваха, Гризман откара Ричър и Нили до хотела, в който бяха отседнали миналия път. Те му благодариха, но не се настаниха в него, след като изпратиха полицая. Ричър не обичаше да отсяда два пъти на едно и също място. Въпрос на навик. Напълно излишен, ще кажат някои. А той щеше да им отвърне, че е на трийсет и пет и още е жив. Това говореше достатъчно.

Огледаха картата на Нили. Тя посочи с пръст апартамента на иранеца.

— Разбира се, може да разполагат с повече от една секретна квартира.

— Възможно е — съгласи се Ричър. — Това е игра на проценти и вероятности.

Тръгнаха пеша и откриха улицата, по която бяха минали предишния път, онази с четирите полицейски автомобила. Същата, на която бе убита проститутката. Завиха надясно право към тайната квартира. Приближиха я, но не прекалено и огледаха мимоходом страничните улички. Нямаше да е лесно. За разлика от други градове по света тук нямаше големи рекламни надписи. Нито искрящи неонови реклами, нито онези старинни на вид метални табели, които се полюшваха над магазините. Вероятно бяха забранени от чисто естетически съображения. Всяка търговска реклама подлежеше на индивидуално одобрение. Видяха фирма за автомобили под наем, която заемаше два съседни офиса на партера. Някои магазини и ателиета за услуги сами разкриваха дейността си. При други нещата не бяха толкова ясни. Ричър влезе в едно фоайе с фотьойли и рецепция, тъй като го взе за лоби на хотел, но се оказа солариум. Кабинките бяха разположени отзад и не се виждаха от улицата. Жената на рецепцията се засмя, но бързо се овладя и им препоръча бутиков хотел на съседната пряка. Мястото се оказа отлично, поне на пръв поглед. На прага стоеше портиер с цилиндър, готов да им отвори вратата.

— Имаш ли пари? — попита Нили.

— Ратклиф ще плати — отвърна Ричър.

— Той не знае, че сме тук.

— Ще му се обадим. И бездруго трябва да го направим.

— Откъде?

— От някоя стая. Твоята или моята.

— Още нямаме стаи. Едва ли ще ни настанят, ако не предплатим.

Ричър извади рулото с банкноти, което винаги носеше със себе си. Няколко пъти бе изваждал различни суми от него, но така и не ги бе възстановявал. Затова сега разполагаше със скромна сума. Същото се отнасяше и за Нили.

— Ще вземем една стая — каза Ричър. — Засега. Докато не им звъннат от Съвета за национална сигурност.

Нили се сепна в първия миг, но после кимна:

— Добре.

Влязоха в хотела.

 

 

В този момент американецът се намираше на три преки от тях. Тъкмо намаляваше, за да спре пред офиса на фирмата за автомобили под наем, който Ричър и Нили току-що бяха видели. Беше се отбил в Грьонинген за ранен обяд. С чаша вино. Бе решил да не бърза, да остави организма да преработи алкохола. За всеки случай. Законът бе доста строг. Затова се разходи из града. Оказа се доста приятен. После се качи в колата, прекоси напълно формалната граница, излезе на магистралата и подкара към Бремен, после продължи към Хамбург. Наслаждаваше се на всеки километър. Изпитваше нещо като преждевременна носталгия. Щеше да мине много време, преди отново да види Европа. Ако изобщо я видеше някога.

Върна ключовете и си тръгна пеша. Напусна квартала и се насочи към морето. Към своя апартамент. Който бе наел, а до края на договора оставаше по-малко от месец. Така нямаше да му се наложи да плаща излишни пари.

 

 

Стаята, която получиха, бе с тъмнозелени тапети и акценти с цвят на калай. Телефонът обаче работеше. Ричър се свърза с дежурния служител на Агенцията за национална сигурност, който пое ангажимента да уреди престоя им в хотела чрез консулството. После предаде слушалката на Уайт, който каза:

— Вандербилт провери връзката с Швейцария. Върна се четири години назад. После направи повторна проверка. В деня, който ни интересува, в Германия е имало точно сто американски граждани, които са посещавали Цюрих по някое време преди това.

— Полезни данни — отбеляза Ричър, — но не ни дават нищо сигурно. Може да е използвал Каймановите острови. Или Люксембург. Или Монако. И да е отишъл в Цюрих на почивка. Аз самият съм го правил и не влязох в нито една банка по време на престоя си там.

— Ясно — отвърна Уайт.

— Но предай на Вандербилт, че му благодаря.

След Уайт се обади Уотърман, който каза:

— Притесняват се за теб.

— Кой? — попита Ричър.

— Ратклиф и Синклер.

— Той каза да проверим всички възможности. Няма смисъл да го правим на едно и също място.

— Някакъв напредък?

— А вие?

— До под кривата круша.

— Ние също. Няма смисъл да стоим под една и съща крива круша.

— Синклер ще иска да говори с теб.

— Кажи й, че ще звънна по-късно. След като хората от консулството уредят нещата. Това може да ги накара да се забързат.

— Има пакет от Пентагона за сержант Нили.

— Спешна доставка?

— Не мисля.

— Задръж го, докато не говоря със Синклер.

— Някакъв срок?

— Два часа, смятано от този момент — отсече Ричър.

 

 

Запътиха се към бара, в който Хелмут Клоп бе станал свидетел на срещата между куриера и американеца. Намираше се на двайсет минути от хотела — толкова беше и от секретната квартира, но в различна посока. Взаимното им разположение наподобяваше две спици на едно и също колело. Минаха покрай бара, като нито ускориха, нито намалиха крачка. Гледаха право пред себе си и разчитаха на периферното си зрение. Намираше се на партера на стара каменна сграда, някога пансион или фабрика, която вероятно бе изгоряла по време на войната и не бе възстановена след това. Барът се открояваше с дъсчената си фасада. Тя обаче не му придаваше обичайния провинциален вид. Нямаше нищо общо с плевните по селата например. Дъските бяха тънки, заковани плътно една до друга, без да се припокриват. На цвят бяха тъмнозлатисти, обилно лакирани, грейнали като гребна лодка в езерцето на някой парк. Прозорците бяха малки, с кремави дантелени пердета, привързани зад первазите, и хартиени знаменца, окачени в горната им част. Всички знаменца бяха немски. Вътре цареше кехлибарен сумрак.

— Двама души ни следят — каза Нили.

— Къде са? — попита Ричър.

— На ъгъла, на петдесет метра зад нас.

Той не се обърна.

— Как изглеждат?

— Двама мъже на възраст между трийсет и четирийсет. По-едри от мен, по-дребни от теб. Вероятно не са германци. Крачат като американци.

— Как крачат американците?

— Като нас.

— От колко време ни следят?

— Не съм сигурна.

— Скули?

— Не. Освен това са прекалено високи.

— Добре — каза Ричър. — Да пием кафе.

Продължиха разходката си със същото небрежно, дори лениво темпо и се озоваха пред сладкарница с витрина, отрупана със сладки, машина за еспресо и четири масички с по два стола всяка. Масите и столовете бяха метални, боядисани в сребристо. Бяха разположени до прозорците и предлагаха отлична гледка към улицата. Нили седна, а Ричър отиде на касата. Поръча две двойни кафета и извика:

— Искаш ли нещо сладко?

— Разбира се — отвърна Нили. — Ябълков щрудел.

— Два — каза Ричър на жената зад щанда.

Старо армейско правило. Яж винаги когато можеш. Следващата възможност може да се открие чак след няколко дни. Продавачката показа с мимики и жестове, че Ричър трябва да седне и тя ще го обслужи. Ричър отвърна с аналогична пантомима, че иска да вземе таблата с кафетата и щруделите още сега. Негово собствено правило. Можеше да се наложи да тръгне без предупреждение и не искаше да завлича с неуредени сметки обикновени трудови хора. Взе рестото, отнесе подноса на масата и седна. Нили се извърна дискретно и каза:

— Видяха ни да влизаме тук. Ускориха крачка. Ще ги видим след минута.

Ричър погледна първо наляво, после надясно. На двайсетина метра по-надолу по улицата имаше още една сладкарница. Масите й също бяха разположени покрай прозорците. И предлагаха добър изглед навън. Ако преследвачите им имаха достатъчно ум в главите си, щяха да се настанят именно там. Така можеха да чакат колкото е необходимо, без да предизвикват подозрение, и да продължат следенето веднага щом обектите им излязат на улицата.

— Ето ги — каза Нили.

Ричър видя двамата мъже. Изглеждаха точно както ги бе описала Нили: трийсетинагодишни, по-едри от нея, по-дребни от него. Около метър и осемдесет, деветдесет килограма. Къси коси. Вървяха като американци. И бяха облечени като американци. По-конкретно, особено за опитно око, облечени като американски военни в отпуск. Облечете някой цивилен в униформа за час-два, колкото да изиграе роля в киното или да отиде на бал с маски, и ще видите, че изглежда нелепо в нея, че се чувства непривично и некомфортно. По същия начин облечете някой войник, който не е свалял униформата през последните десет години, в джинси и яке, и той също ще изглежда нелепо в цивилни дрехи. Защото няма да е свикнал с тях. Ще изглежда прекалено спретнат, с остри като бръснач ръбове на панталона, а и позицията на тялото му ще го издава, тъй като ще върви с изправени рамене и ще крачи отмерено.

Мъжете се появиха и подминаха сладкарницата, както Ричър и Нили бяха подминали бара, без да забавят, без да ускорят, вперили погледи право пред себе си, оглеждайки улицата с периферното си зрение. Широки обветрени лица, напукани ръце, покрити с мазоли. Сержанти най-вероятно. Професионални военни, ако се съди по вида им. Единият прошепна нещо на другия, той кимна и двамата влязоха в сладкарницата от другата страна на улицата, на двайсетина метра от Ричър и Нили. И в двете посоки се движеха коли, а тротоарите бяха изпълнени с хора, тръгнали на пазар, или служители от близките офиси. Мъжете се настаниха до прозореца, като се преструваха, че не забелязват Ричър и Нили, също както Ричър и Нили се преструваха, че не гледат към тях.

— Кои са те? — попита Ричър.

— Не мога да преценя само по външния им вид.

— Някакви догадки?

— Очевидно военни. Най-много сержанти. Вероятно не са от бойна част. Старите сержанти от бойните части изглеждат по различен начин. Тези се занимават с нещо друго.

— Но не работят зад бюро.

— Съгласна. Помощни войски най-вероятно. Транспортни може би. Нищо чудно да товарят камиони. И да ги разтоварват. Ти какво смяташ?

— Чудя се защо са тук — отвърна Ричър. — Как са разбрали къде да ни намерят?

— Гризман? Може той да им е позвънил веднага след като ни остави пред хотела.

— Но ние не отседнахме в същия хотел. Не може да са ни проследили от там. Защото не тръгнахме от там.

— Което означава, че имаме изтичане на информация от Съвета за национална сигурност. Само те знаят в кой хотел сме отседнали. Което е абсурдно.

— Добре. В такъв случай не са ни проследили от хотела. Ние сами сме се натъкнали на тях. Чакали са тук.

— Защо?

— Може барът да е място за срещи на съмишленици и приятели. А може тук да идват всякакви хора. Може да въртят някаква търговия. Какво се случва, когато двама военни полицаи се появят изневиделица в града? Поставят наблюдатели, ей така, за всеки случай. И ние се появяваме. Току-що сме задействали сигнализацията им.

— Те не знаят, че сме служители на Военната полиция. Не знаят имената ни. Никой не знае, че сме в страната.

— Ние как разбрахме за Хелмут Клоп?

— Гризман е предал някакъв тъп полицейски доклад. Пратил го е в консулството.

— Защото е добросъвестен гражданин?

— Не, защото пази огромния си задник.

— Човек като него несъмнено би изпратил доклад за двама американски военни, попаднали в полезрението на полицията във връзка с разследване на убийство. Които минавали покрай местопрестъплението и се престрували на туристи. Имената ни бяха записани черно на бяло. Затова е решил да препрати доклада. Най-вероятно директно в командването ни в Щутгарт. Където някой го е прочел, видял е, че доскоро сме служили в Сто и десета специална част, и е задействал аларма. Натиснал е червеното копче като в някоя банка. Никой не знае нищо, но вижда, че в града пристигат разни хора. Защо са дошли? Започнали сме мащабно издирване. Ще настъпим доста хора по мазолите.

— Смяташ ли, че тези двамата са свързани с хората, които търсим?

— Ти поеми този вляво и можеш да получиш медал за заслуги.

— Никога няма да връчат медал за заслуги на обикновен сержант.

— Не, не са хората, които търсим. Късметлия съм, но не чак толкова.

— Кои са тогава?

— Не мога да преценя само по външния им вид — отвърна Ричър.

Двамата изядоха последните си трохички ябълков щрудел — макар да се наложи да ги преследват по чиниите си, — изпиха кафето, като оставиха само мътна утайка на дъното на чашите си, станаха рязко и се отправиха към вратата.