Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night School, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2016 г.)

Издание:

Автор: Лий Чайлд

Заглавие: Вечерен курс

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“, Велико Търново

Излязла от печат: 17.11.2016

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Вяра Николчева

Художник: Shutterstock

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-417-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3554

История

  1. — Добавяне

11

Очевидно немските имиграционни служби бяха предупредени, тъй като в мига, в който Нили подаде паспорта си, служителят даде знак на висок едър мъж, който се надигна от твърдия пластмасов стол в съседното фоайе и се запъти към тях, за да ги посрещне. Представи се като Гризман. Заяви, че е разпознал имената на Ричър и Нили. Били записани от патрулен полицай, който ги описал като туристи. Но те очевидно не били туристи. Разбрал го едва сега. Заяви, че ще им помогне с радост. Свидетелят вече ги очаквал в полицейското управление. Изгарял от желание да им бъде от полза. Много бил нетърпелив. Полицията го уведомила, че се нуждае от мнението му по въпрос, свързан с националната сигурност. Освен това свидетелят ползвал свободен ден. Предоставили му платен отпуск, разбира се, тъй като става въпрос за изпълнение на гражданския дълг. Гризман ги увери, че свидетелят говори английски, но въпреки това ще присъства преводач. Да, в Германия обичайната практика позволявала на полицаите да показват на свидетелите снимки на евентуалните заподозрени.

Гризман разполагаше със служебен мерцедес, оставен на място, където паркирането бе забранено. Качиха се в колата и потеглиха към града. Седалката изскърца под тежестта на шофьора. Беше доста едър. Два-три сантиметра по-висок от Ричър и трийсетина килограма по-тежък. Вероятно тежеше два пъти повече от Нили. Но по-голямата част от тези килограми бяха тлъстини. Които не представляваха опасност за никого освен за самия Гризман.

— По телефона вчера нарекохте свидетеля смахнат — каза Ричър.

— Не съвсем — уточни Гризман, — просто е вманиачен на определени теми. Несъмнено става въпрос за елементи на расистка и ксенофобска патология, задълбочена от ирационални страхове. Но във всяко друго отношение е напълно нормален.

— Бихте ли му имали доверие като свидетел в съдебната зала?

— Разбира се.

— А съдията и съдебните заседатели?

— Разбира се — повтори Гризман. — Човекът се справя добре във всекидневния си живот. В края на краищата той е общински служител. Като мен.

Полицейският участък се оказа най-модерният в Хамбург. Чисто нов, оборудван по най-съвременните стандарти. Организиран на принципа на интеграцията между отделните звена с добре оборудвани лаборатории на място. Алеите пред сградата бяха осеяни с гора от знаци на всеки ъгъл, които сочеха към един или друг отдел. Вътре бе същото. Полицейският участък се оказа комплексно съоръжение, което приличаше повече на голяма болница. Или на университет. Гризман паркира мерцедеса на запазеното си място и тримата слязоха от колата. Нили носеше едната чанта, а Ричър другата. Последваха Гризман и влязоха в сградата, завиха наляво и надясно по широки чисти коридори и се озоваха в стая за разпити с врата от армирано стъкло. Вътре ги очакваше мъж, седнал край масата с кафе и сладкиши пред себе си. Навсякъде имаше трохи. Мъжът бе на четирийсет може би. Носеше сив костюм, най-вероятно от полиестер. Косата му бе прошарена, плътно прилепнала към скалпа с помощта на гел. Очилата му имаха стоманени рамки. Очите зад тях бяха съвсем светли. Кожата му бе бледа. Единственият цветен акцент бе вратовръзката му, същинска феерия от жълто и оранжево. Беше широка и къса, приличаше на риба, овесена на врата му.

— Казва се Хелмут Клоп — каза Гризман. — Роден е на изток. Дошъл е тук след обединението. Доста хора го правят. Заради работните места, нали разбирате.

Ричър продължаваше да оглежда свидетеля. Може би щеше да им изгуби времето, може би щеше да спаси света. Гризман не понечи да влезе в стаята. Вместо това дръпна маншета на ризата си и погледна часовника си. В същия миг иззад ъгъла се показа жена, която се запъти право към тях. Гризман я видя и върна доволен маншета си на място. Точно навреме. Германска точност.

— Нашата преводачка — каза той.

Дамата бе ниска, набита, на неопределена възраст, с прическа, която благодарение на лака за коса образуваше широк глобус около главата й, почти като златиста каска на моторист. Бе облякла сива рокля от дебел габардин, груб и издръжлив като войнишка униформа, дебели вълнени чорапи и обувки, които тежаха поне по един килограм всяка.

— Добро утро — поздрави ги тя с глас на кинозвезда.

— Да влизаме — предложи Гризман.

— Какво точно работи господин Клоп? — попита Ричър.

— Какво работи? Инспектор е. В момента проверява работата на отдела, който отговаря за водопровода и канализацията в града.

— Доволен ли е от работата си?

— Има кабинет. Не полага, както се изразявате вие, физически труд. Изглежда доволен. Оценките от атестирането му са добри. Колегите му го смятат за добросъвестен и педантичен.

— Защо работи в такива необичайни часове?

— Необичайни?

— Казахте, че работният му ден започва рано и приключва малко след обяд. Това е характерно за работниците, не за чиновниците.

Гризман изрече някаква много дълга немска дума, вероятно название на нещо, и преводачката обясни:

— Имаше предложение за намаляване на замърсяването посредством ограничаване на трафика в най-натоварените часове. Служителите бяха насърчени да работят по стъпаловиден график. Естествено, местното правителство трябваше да даде пример. Очевидно управлението за комунални услуги е предпочело да започва рано работния ден и да приключва рано. Градската управа вече обяви, че мярката е дала видими резултати. Последните измервания показват, че някои вредни емисии са намалели със седемнайсет процента.

От устата й прозвуча като най-великото постижение на човечеството. Говореше като актриса от черно-бял филм от четирийсетте. Ричър си представи сцената, в която героят пуритан се съгласява да извърши нещо много лошо само защото тя го е помолила с неустоимо чувствен глас.

— Готови ли сте? — попита Гризман.

Влязоха в стаята и Хелмут Клоп вдигна поглед. Както бе казал Гризман, изглеждаше доволен от живота. Беше се превърнал в център на вниманието. И се наслаждаваше на всеки миг от това преживяване. Вероятно изпитваше известно разочарование. Вярно, беше германец, но от Изтока, с всички обиди и огорчения, които съпътстват живота на имигранта. Гризман започна на немски, Клоп отвърна, а преводачката обясни:

— Представени сте като елитни оперативни служители, пристигнали спешно от Америка специално за да се срещнат с него.

— И какво каза господин Клоп? — попита Ричър.

— Заяви, че е готов да помогне с каквото може.

— Не мисля, че каза точно това.

— Говорите ли немски?

— Може да знам някоя и друга дума. Бил съм тук и преди. Разбирам, че искате да проявите любезност, но двамата със сержанта ми сме чували далеч по-неприятни неща от това, което този човек може да каже. Точността е далеч по-важна от нашите чувства. Въпросът може да се окаже изключително сериозен.

Преводачката погледна Гризман, който кимна.

— Свидетелят изрази задоволството си от факта, че хората, които са изпратили, са бели.

— Добре — отвърна Ричър. — Кажете на господин Клоп, че е важна фигура в текущо разследване. Кажете му, че възнамеряваме да му зададем въпроси от различни области на политиката. Готови сме да изслушаме неговото мнение и съвети. Все пак трябва да започнем отнякъде, затова първоначалният ни фокус ще бъде насочен към подробното описание на външността и поведението на двамата мъже. Да започнем например с американеца. Искаме да го опише със собствени думи, след което ще му покажем снимки.

Преводачката се обърна с лице към Клоп и предаде думите на Ричър с изразителна и ясна дикция. Клоп я изслуша внимателно, след което кимна важно, сякаш се канеше да се захване с нещо изключително трудно и да положи всички усилия, за да се представи на ниво.

— Господин Клоп често ли посещава този бар? — попита Ричър.

Преводачката преведе думите му и Клоп отговори пространно.

— Два-три пъти седмично. Има два любими бара, които редува в съответствие с петдневната си работна седмица.

— Откога посещава този бар?

— От близо две години.

— Виждал ли е американеца и преди?

Настъпи тишина. Време за размисъл. После Клоп каза няколко думи на немски, а преводачката обяви:

— Да, смята, че го е видял преди два или може би три месеца.

— Смята?

— Сигурен е, доколкото човек може да бъде сигурен в подобни неща. Мъжът, когото е видял преди два или три месеца, е бил с шапка. Затова не може да бъде напълно сигурен. Възможно е да греши.

— Каква шапка?

— Бейзболна.

— Някаква емблема?

— Червена звезда. Вероятно. Не е успял да я разгледа добре.

— Доста време е минало от тогава.

— Спомня си деня заради времето.

— Във всеки случай американецът не е редовен клиент.

— Не, не е.

— Как е разбрал, че мъжът е американец?

Последва продължителна консултация. Продължително изброяване. Преводачката каза:

— Говорил е английски. Високо. Издал го е акцентът му. Облеклото му. Движенията му.

— Добре — каза Ричър. — Сега ни трябва описание. Видял ли е американеца да се изправя или сяда?

— И двете. Видял го е да влиза, да седи сам, да седи в компанията на арабина, отново да седи сам и да излиза.

— Колко е висок американецът?

— Около метър и седемдесет, метър и седемдесет и пет.

— Пет фута и осем инча — пресметна Гризман. — Среден на ръст.

— Слаб или дебел? — попита Ричър.

— Нито едното, нито другото — отвърна преводачката.

— Широкоплещест?

— Не съвсем.

— Слаб или силен?

— Доста силен.

— Ако е спортувал, какъв спорт?

Клоп не отговори.

— Представете си спортните състезания, които дават по телевизията — каза Ричър. — Представете си олимпийските игри. Какъв спорт би му подхождал най-много?

Клоп се замисли усилено, продължително, сякаш отмяташе наум целия спортен календар. Накрая отговори на немски, разсъждаваше на глас, изброяваше аргументи „за“ и „против“, малко от това, малко от онова.

Преводачката каза:

— Оприличава го на бегач на средни разстояния. От хиляда и петстотин метра нагоре. Може би дори на дълги разстояния, до десет хиляди метра. Но определено не е слаб като маратонец. Маратонците приличат на онези насекоми — пръчици.

— Индийски пръчици, нали?

— Да, господин Клоп се изрази точно така.

— Моля ви, превеждайте всяка негова дума.

— Съжалявам.

— Следователно американецът е със среден ръст и средно тегло, но по-скоро слаб, вероятно изпълнен с енергия? Нали така?

— Да, като човек, който непрекъснато се намира в движение.

— Колко време прекара в бара, преди да се появи саудитецът?

— Може би пет минути. Беше най-обикновен клиент. Никой не му обърна никакво внимание.

— Какво си поръча?

— Половинлитрова халба. Пиеше бавно. Още не я беше преполовил, когато срещата приключи.

— Колко дълго остана, след като саудитецът си тръгна?

— Около трийсет минути.

— Какво пи другият?

— Нищо. Нямаше да го обслужат, дори да си беше поръчал.

— Каква коса имаше американецът?

Клоп сви рамене в отговор на въпроса на преводачката, но тя го скастри и го посъветва да си помисли. Той отвърна неловко, личеше си, че не разбира от прически, но продължи да обяснява, твърдо решен да съобщи всяка подробност, която си спомни. Произнесе цяла реч. Накрая преводачката каза:

— Американецът бил рус, косата му била с цвета на сеното или сламата през лятото. Прическата му била съвсем нормална отстрани, но доста по-дълга отгоре. Някаква мода. Можел да я премята от едната страна на другата. Като Елвис Пресли.

— Сресана?

— Да, грижливо сресана.

— Стилизант?

— Какво е това?

— Продукт за коса — брилянтин, гел, нещо подобно.

— Не, била съвсем естествена.

— Очите?

Лицето, което свидетелят описа, съответстваше на косата и ръста. Дълбоко разположени сини очи, гладко чело, изпъкнали скули, тънък нос, бели зъби, уста, която не се усмихва, решителна брадичка. Без видими следи по кожата. Нито белези, нито татуировки. Поизбелял загар, бръчици около очите. По-скоро от присвиване на очите, отколкото от смях или мръщене. Лека трапчинка на едната буза. По-скоро хлътване, причинено от захапка, може би дори от липсващ зъб. Но видимо. Тясно, разположено хоризонтално. Веждите, очите, високите скули, тънките устни, гримасите… Най-вероятно бе на трийсет и няколко, а не на двайсет и няколко.

— Уведомете господин Клоп, че ще го помолим да повтори всичко това пред полицейския художник — каза Ричър.

Преводачката предаде думите му и Клоп кимна.

— Как беше облечен американецът? — продължи Ричър.

Клоп отговори, а преводачката каза:

— Яке „Ливайс“, точно като вашето.

— Съвсем същото?

— Абсолютно.

— Светът е малък — отбеляза Ричър. — А сега го попитайте дали смята, че саудитецът е бил развълнуван. Нека ни каже само това, което е видял или чул. Ще оставим политическия анализ за по-късно.

Свидетелят и преводачката се впуснаха в продължително обсъждане на немски, в което от време на време се включваше и Гризман. Необходими бяха доста уточнения, за да си изяснят нещата, и накрая преводачката каза:

— Според господин Клоп по-подходящата дума е напрегнат. Напрегнат и нервен. Американецът му казал нещо и арабинът реагирал.

— Господин Клоп чул ли е думите им?

— Не.

— Колко дълго е продължила тази част от разговора?

— Вероятно минута.

— Колко дълго е останал саудитецът?

— Тръгнал си е веднага.

— А американецът е останал още трийсет минути.

— Там някъде.

— Добре — каза Ричър, — уведомете господин Клоп, че е време да разгледа снимките.

 

 

Ричър постави платнената чанта на масата.

— Предайте на господин Клоп, че снимките са доста — каза той. — Искаме да се чувства свободен да си вземе почивка, когато прецени. Предайте му да вземе предвид всичко, което ни каза за лицето на мъжа, всички подробности, които чухме току-що, и да следи за тях. Косата може да се промени, но очите и ушите — никога. Няма проблем, ако не е напълно сигурен в някоя снимка. Ще отделим възможните лица и ще ги прегледаме отново. Кажете му, че не бива да допуска грешки.

 

 

Нили отвори чантата, в която имаше двеста формуляра със снимки. Раздели ги на пет равни купчини от по четирийсет. Така не изглеждаха толкова много. Побутна първата купчина към Клоп. Той се зае за работа без особен ентусиазъм, но с безспорна ефективност. Приличаше на офис мениджър. Ричър следеше погледа му. Клоп несъмнено следваше предложението му да отмята позициите от списъка, който си бе съставил наум. Една след друга. Очи, нос, скули, уста, брадичка. Всяка от тях изискваше отделно „да“ или „не“. Отхвърли повечето кандидати още в самото начало. Купчината с неподходящите лица се увеличаваше. Месести лица, кръгли лица, тъмни очи, пълни устни. Нито едно от лицата в първата купчина не привлече вниманието му. Дори като потенциална възможност.

Нили плъзна втората купчина. Улови погледа на Ричър и му намигна. Той кимна. Програмистът, който живееше в Хамбург, бе пръв в тази купчина. Мъжът с буйната коса, който си падаше по контракултурата. Клоп го отхвърли мигновено. Ричър разбираше причините. Хлътнали скули и пухкави кръгли устни, които нямаха нищо общо с тънки като резки устни, които не се усмихват.

Купчината с отхвърлените продължаваше да расте.

И отново нито една потенциална възможност, която да заслужи допълнително внимание.

Нили плъзна третата купчина. Клоп се залови за работа. Преводачката мълчеше. Гризман излезе за малко. Минута по-късно се появи младеж, който донесе кана кафе и пет чаши. Клоп не спираше. Вземаше формулярите от следващата купчина — един по един, с левия палец и показалец, — поглеждаше ги и ги оставяше на масата. Един след друг.

Купчината с отхвърлените продължаваше да расте. И отново нито една потенциална възможност.

Клоп каза нещо на немски и преводачката съобщи:

— Съжалява, че не ви е помогнал.

— Попитайте го дали е сигурен за тези снимки.

Тя го направи и отговори:

— Сто процента.

— Впечатляващо.

— Господин Клоп разполага с отлична памет. — Тя замълча за миг. Погледна Ричър, който искаше от нея да превежда всяка дума на свидетеля, и Гризман, сякаш искаше разрешение да продължи. После каза: — Господин Клоп е бил ревизор в Източна Германия, бил е заместник-началник на отдел в голяма фабрика край полската граница. Би искал да разберем, че е прекалено квалифициран за сегашната си позиция. Но всички хубави работни места в западната част на страната са запазени за имигранти от Турция. Етническите германци нямат достъп до тях.

— Желае ли да направим почивка? Остават му още осемдесет снимки.

Преводачката зададе въпроса. Клоп отговори и тя обясни:

— С удоволствие ще продължи. Лицето на американеца се е запечатало в паметта му. Или е в тези купчини, или изобщо го няма. Кани ви да проверите работата му, като сравните фотографиите с рисунката, която ще направи с помощта на полицейския художник. Уверен е, че ще намерите заключенията му за правилни.

— Добре, кажете му да продължава.

Клоп не откри нищо и в четвъртата купчина. Не откри дори потенциален кандидат. Вече бе прегледал сто и шейсет снимки. Нили побутна към него последните четирийсет формуляра.

Ричър наблюдаваше Клоп. Общинският служител вземаше формулярите един по един с левия палец и показалец, вдигаше ги леко от масата и ги поднасяше към погледа си — нито прекалено близо, нито прекалено далече. Явно виждаше отлично, макар и с помощта на очилата си. Изражението му издаваше максимална концентрация. Нито следа от отегчен поглед или припряно подсмихване. Спокоен фокус. Взираше се изпитателно в снимките — една по една, точка по точка. Очи, скули, уста. Да или не.

Малко по-късно произнасяше присъдата. Не. Винаги не. Оставяше формуляра на масата. До този момент Ричър бе видял сто и седемдесет лица, които не принадлежаха на американеца. А това започваше да му подсказва как изглежда. Точно както го бе описал Клоп. Дълбоко разположени сини очи, подчертани скули, тънък нос, устни, които не се усмихват, решителна брадичка. Просто не оставаха други варианти. Коса с цвят на слама, по-къса отстрани, по-дълга отгоре. Явно някаква модна прическа.

Ричър продължи да чака.

Купчината с отхвърлените продължаваше да расте. И отново нито една потенциална възможност.

Клоп взе последния формуляр, погледна го все така съсредоточено и го постави върху купчината с отхвърлените.

 

 

Ричър позвъни от кабинета на Гризман. Вдигна Ландри, който повика Вандербилт, който пък на свой ред повика Уайт. Гласът на агента на ЦРУ звучеше сънливо. Беше пет сутринта в Маклийн, Вирджиния. Ричър каза:

— Имаме свидетел на срещата. Това е безспорно. Хореографията съответства. Шансовете за друга подобна среща в същия квартал по същото време са астрономически малки.

— Идентифицира ли американеца?

— Не — отвърна Ричър. — Ратклиф греши. Не става дума за компютри. Той просто е свързал две събития без никаква причина. Няма връзка. Става въпрос за два отделни случая. Просто съвпадение.

— Добре, ще го информираме. А вие по-добре се връщайте тук.

— Не — възрази Ричър. — Ще останем.