Лий Чайлд
Вечерен курс (10)

10

Обаждането прие Вандербилт, който повика Уайт на телефона. Уайт изслуша агента и очите му преминаха през цяла палитра от многозначителни мимики — ту се присвиваха, ту се разширяваха, ту поглеждаха наляво, после надясно.

През цялото време си водеше бележки. Два отделни проблема, помисли си Ричър. Две отделни заглавия. Две колонки, изписани със спретнат, наклонен надясно почерк.

Накрая Уайт затвори телефона и каза:

— Две новости. Първо, иранецът е предал информация чрез тайник. Преди половин час. Оставил е доклада си, скрит във вестник. Част от написаното в него са догадки. Друга част можем да определим като културен анализ. Почти есе. Казва, че саудитецът, който познава куриера, бил много възбуден. Сякаш щяло да се случи нещо голямо. По-голямо, отколкото са мечтали. Очевидно свързано със стоте милиона долара. Има чувството, че са получили нещо, което не са очаквали да получат. Иранецът подчертава, че не разполага с подробности. Това се отнася и за саудитеца. Става въпрос за нещо много голямо, което ще промени правилата на играта. Нашият човек обаче е убеден в това. Казва, че саудитецът се усмихвал, сякаш е видял рая.

— Каква е другата новина? — попита Ричър.

— Консулството е получило доклад от някакви квартални полицаи в Хамбург, които явно се опитват да се натегнат пред началниците. Става въпрос за американец, който разговарял с арабин в някакъв бар. Има доста странности. Но срещата се е състояла в деня и часа, които ни интересуват. Възможно е да разполагаме със свидетел.

 

 

Уайт се свърза с консулството и получи телефонните номера, от които се нуждаеше, включително двата на най-важния човек, с когото щяха да поддържат връзка — едър тип на име Гризман. Шефът на местните следователи. Хората в консулството го познаваха добре. Работният ден в Хамбург бе приключил, но Гризман бе в кабинета си. Зад бюрото си. Вдигна веднага. Уайт превключи на високоговорител и попита за полицейския доклад. Ричър чу ченгето да прелиства купчина документи. Явно не можеше да си спомни. Миг по-късно го откри. Онази странна среща в бара. Докладът, който бе изпратил в американското консулство. Което означаваше, че вече е отбелязал няколко точки.

Следователят попита на английски с подчертана вежливост:

— Какво мога да направя за вас?

Досущ като пиколо в хотел.

— Трябват ни името и адресът на свидетеля. Както и на бара. Подробна информация и за човека, и за заведението. Евентуално поставянето им под наблюдение.

— Не знам…

— Мога да накарам канцлера да ви се обади. Вашият министър-председател. Тогава ще знаете.

— Не, нямах това предвид. Не ги знам. Не знам никакви подробности. Аз съм просто полицай. Тези доклади минават през отдела ми, нищо повече. Освен това в доклада пише, че човекът не е с всичкия си.

— Достатъчно вменяем ли е, за да знае колко е часът?

— Добре, ще открия тази информация. Разбира се. До края на утрешния ден?

— Шегувате ли се? Разполагате с един час. Не казвайте на никого какво правите или защо. Случаят е секретен. И дръжте линията свободна, за да ви се обадя отново.

 

 

В Хамбург Гризман въздъхна дълбоко и погледна навън, към вечерния сумрак. После се залови за работа. Не беше кой знае колко сложно. Най-обикновена последователност от телефонни разговори. Един телефонен номер води до друг и така нататък. Като невронна пътечка. Една голяма организация в действие. Нещо, с което може да се гордее. Потвърждение на теория. Точна и подробна. Можеше да проследи нишката чак до униформения полицай, приел първоначалното обаждане. Което направи. И зададе няколко съвсем простички, за щастие, въпроса. Имена и адреси — на човека и мястото.

 

 

В Маклийн, Вирджиния, Ландри заяви:

— По-голямо, отколкото са мечтали. Това не ми звучи добре. Не става въпрос за спиране на някакъв часовник, а за нещо много по-лошо.

— Получаваме информация от трета ръка — каза Ричър. — Не можем да преценим тона, с който са изречени тези думи.

— Но?

— Направи ми впечатление друг израз. Нещо много голямо, което ще промени правилата на играта. Сякаш става въпрос за голяма крачка към постигане на целта. Сякаш е било толкова неочаквано, че е станало едва ли неслучайно. Все едно са изпуснали един цент, а са намерили цял долар. Това е толкова значимо, че двайсетгодишни хлапаци, които носят италиански обувки и обикалят нощните клубове, са се развълнували, възбудили дори. Звучи ми направо еротично. Компютрите толкова важни ли са?

— Смятаме, че да — отговори Ландри. — И в бъдеще ще станат още по-важни. Дори сега могат да ни причинят катастрофални щети. С много жертви. Но съм съгласен, не е чак толкова възбуждащо.

— Не става въпрос за някакъв жест, изпълнен със символизъм — обади се и Вандербилт. — Те ценят подобни неща. Не е взривяване на сграда. Няма една-единствена кулминация. По-сложно е.

— В такъв случай всички сме съгласни, че си губим времето с компютрите — каза Ричър.

— Откъде другаде да започнем?

— Какво продава този тип?

— Вече обсъдихме тези въпроси.

— Един час мина — каза Уотърман.

Уайт набра отново номера в Хамбург. Веднага се свърза с Гризман, а той вече разполагаше с имената и адресите. И на свидетеля, и на бара. Свидетелят се оказа общински служител. Започвал работа рано сутринта и приключвал малко след обяд. Затова можел да ходи по заведения следобед. Бил човек със силни убеждения. Част от тях могат да прозвучат обидно, а всичките са неправилни. Барът се намира на пет преки от апартамента. Това е място, на което се събират неонацисти, но без да го афишират. Изглежда напълно цивилизовано. Неприветливо, но дискретно. Повечето клиенти са мъже в костюми с нормални прически. Не са настроени против американците, стига тези американци да са бели.

След като разговорът приключи, Нили откри бара на картата на Хамбург, с която разполагаше.

— Не е мястото, което харесахме толкова много. Намира се в по-добрата част на квартала. Лесно се стига от апартамента. По-малко от двайсет минути. Разстоянието и времето съответстват на очакванията ни. Смяташ ли, че става въпрос за срещата, която ни интересува?

— Мястото е подходящо, времето е подходящо. Атмосферата също — отвърна Ричър.

— Ще ни трябва описание от свидетеля. Може би дори полицейска скица.

— Можем ли да имаме доверие на хамбургските ченгета? Или трябва да се справим сами?

— Не разполагаме с полицейски художник. Възможно е свидетелят да не говори английски. Налага се да им се доверим. Или поне Държавният департамент ще настоява да го направим. В противен случай може да се стигне до дипломатически инцидент.

Ричър кимна. И преди си бе имал работа с немски полицаи. И военни, и цивилни. Понякога възникваха проблеми. Предимно поради различия в гледните точки. Германците смятаха, че се намират в родината си, а американците — че са си купили една голяма военна база в комплект с обслужващия персонал.

Откъм алеята отпред долетя шум от автомобил. Профуча покрай табелата. Последва го още един. Два автомобила. Всъщност два микробуса. Черни на цвят. Минута по-късно в стаята влязоха двама мъже в костюми, последвани от Ратклиф и Синклер. Процесията завършваха други двама мъже в костюми. Ратклиф бе останал без дъх. Синклер бе поруменяла. По шията и особено по скулите. Бе облечена с поредната черна рокля. Изглеждаше отлично както винаги. Може би дори по-добре. Може би заради руменината.

— Чух, че имаме свидетел — възкликна Ратклиф.

— Това е настоящата оперативна презумпция — отвърна Ричър.

— Да действаме тогава. Двамата със сержант Нили заминавате за Германия още тази вечер. Държавният департамент ще ви предостави паспортните снимки на всички двеста програмисти. Включително онези, които живеят в чужбина. Първата ви задача утре сутринта е да разпитате свидетеля. Полицейското управление в Хамбург ще бъде инструктирано да ви оказва съдействие. Веднага щом свидетелят посочи снимката, ще позвъните тук, за да ни съобщите името, а ние ще го арестуваме. Ще приключим случая бързо и лесно.

Ричър не каза нищо.

 

 

Взеха същия полет на „Луфтханза“. Самолетът излиташе рано вечерта, прекосяваше шест часови зони и кацаше преди началото на работния ден. Нили носеше същата чанта. Този път и Ричър си бе взел багаж. Червена платнена чанта с емблемата на Националния музей на авиацията и космонавтиката. Най-вероятно това бе чантата, в която някой служител на Държавния департамент носеше обяда си, но спешно бе сменил предназначението й и я бе натъпкал с двеста паспортни снимки. А те заемаха доста място. Всяка снимка бе залепена върху формуляр с име и номер на паспорт. Ричър и Нили прегледаха част от тях. Прелистиха ги като карти за игра. Откриха американеца, който живееше в Хамбург. И си падаше по контракултурата. С щръкналата коса. Снимката му се отличаваше с по-добро качество от онази от списанието. Беше по-лъскава и по-контрастна. Стандартен размер, бял фон. Мъжът гледаше право напред, в очите му се бе стаило предизвикателство. Имаше голяма глава и тънък врат.

— Не е той — каза Ричър.

— Защо? — попита Нили.

— Заради косата. Със сигурност прави нещо, за да й придаде подобен вид. Дори това да означава да не полага никакви грижи. Това е въпрос на личен избор. На послание, което изпраща. Той казва: вижте ме, имам интересна коса. Като онези, които носят шапки. Те казват: вижте ме, имам интересна шапка. Отчаян опит да привлекат внимание, не смяташ ли? Вероятно продиктуван от неувереност. Все едно качествата на личността не са достатъчни. Подобни хора не пишат програми, които да взривят познатата вселена. Ако си достатъчно умен, за да напишеш подобно нещо, и си достатъчно умен да го продадеш за сто милиона долара — и свършиш всичко това в пълна тайна, — не изпитваш неувереност и несигурност. Ни най-малко. Ти си най-добрият. Светът е в краката ти.

Прибраха снимките в чантата и изядоха вечерята си. Нили, която седеше до прозореца, скоро заспа, опряла глава на стената. Така намаляваше вероятността от неволен контакт. Ричър остана буден. Мислеше си за свидетеля. Общински служител с неприемливи възгледи. Може би само щеше да им загуби времето. А може би щеше да спаси познатата вселена. Ричър искаше да го види с очите си. Представи си, че е самолет, устремил се на изток, за да се срещне с изгрева.

 

 

Американецът стоеше пред огледалото в банята в хотелската си стая в Амстердам. Бе станал рано. Не бързаше за никъде. Просто се бе наспал. Чувстваше се спокоен и уверен. Време бе да се връща. Щеше да вземе душ, да си събере багажа и да потегли преди сутрешния час пик. Измъкнеше ли се от града, го очакваше лесно и безпроблемно пътуване по магистралата.

Но първо искаше да пие кафе, затова облече дрехите си от предишния ден и среса косата си. Стърчеше на темето му, явно от възглавницата. Намокри я с вода и я приглади. Провери в огледалото. Резултатът бе приемлив. Слезе бързо с асансьора. Долу във фоайето взе кафе в пластмасова чаша от посребрен поднос, оставен на масичка пред салона за закуска. На масичката от другата страна на вратата бяха наредени вестници. Холандски, естествено, плюс английски, френски, белгийски, немски и „Хералд Трибюн“. Грижливо сгънати, безупречно подредени.

В берлинския вестник не откри нищо. Нито заглавие, нито статия. Нищо и на първа страна на хамбургския всекидневник. Нито на втора страница. Или на трета.

Откри заглавието на четвърта страница.

Сравнително дребно, в дъното на страницата. Плюс малка статия. Пълна с общи приказки. От полицията заявили, че ще положат всички усилия и дори имали напредък.

Щели да проверят за отпечатъци колата на жертвата.

Американецът върна вестника на масичката. Затвори очи. Тя бе приела предложението му още в подземния паркинг. Бе се завъртяла с гръб към него, ентусиазирано и театрално, после се бе усмихнала заговорнически и го бе поканила в колата си. Създаваше впечатлението, че няма търпение да го заведе у дома. Така се бяха озовали в малкото спортно купе с три врати, миниатюрно, но здраво като банков трезор.

Той извика в паметта си всички свои действия. Външната дръжка на вратата. Черна, леко грапава повърхност. Част от спортното излъчване на автомобила. Не би трябвало да създаде проблем. Дръжката от вътрешната страна бе облицована с кожа. Пластмасовият панел на вратата. Не бе оставил отпечатъци по него. А и материята най-вероятно бе някакъв винил, евтин с цел икономии. Цялата му видима повърхност обаче бе грапава. Зърнеста. Вероятно не бе достатъчно подходяща, за да съхрани отпечатъци. Вероятно бе в безопасност.

Езикът на предпазния колан бе с Т-образна форма. Закопчалката бе пластмасова, леко грапава като фина шкурка. За по-лесно захващане в съответствие с някакво изискване с цел подобряване на сигурността. После бе натиснал бутончето за заключване на вратата. С левия си палец. Спомняше си как бе изщракало. Бе облегнал ръка на подлакътника. Парче червена пластмаса, твърда и набраздена.

В най-лошия случай бе оставил частичен отпечатък. Вероятно размазан, когато го бе забърсал с якето си. Спомни си натиска върху бутончето. Право надолу. Без да бърза. Бавно дори. Отчетливото щракане, типично за колата бижу. Тогава бе оставил очакването да изпълни цялото му същество. Очакването, което съпътства разопаковането на подаръка. Любимият му момент.

Предпазният колан не би трябвало да му създаде проблеми.

За разлика от дръжката на вратата. Дръжката на вратата бе малко хромирано лостче, студено на допир, с достатъчно място отзад, за да провре пръстите си. В случая средния пръст на дясната си ръка. Бе го плъзнал елегантно — или така поне му се бе сторило, — след което го бе задържал за секунда сякаш от любезност, сякаш за да попита „ще слизаме ли“. Пръстът му бе притиснал задната повърхност на хромираното лостче и го бе дръпнал. Бе последвало ново прецизно щракване, след което пръстът му се бе измъкнал от дръжката с характерната елегантност.

Отпечатъкът не бе размазан. А хромът бе гладък и студен.

Глупаво. Грешката си бе негова.