Лий Чайлд
Новата самоличност на Джеймс Пени

Процесът, превърнал Джеймс Пени в напълно нов човек, започна преди десет години. Беше понеделник следобед в средата на юни, а мястото бе Лейни, Калифорния. Горещ ден от горещ сезон в гореща част на страната. Градът се простираше източно от пътя, който се виеше от Мохаве към Лос Анджелис, на осемдесет километра от пустинята и двеста и четирийсет от Града на ангелите. Погледнеше ли някой на запад, щеше да види в далечината най-южните хребети на Крайбрежните планини, а погледнеше ли на изток, щеше да види как границите на пустинята Мохаве се губят в маранята. Лейни бе скучно градче, в което не се случваше почти нищо. А след онзи понеделник в средата на юни преди десет години в него не се случи абсолютно нищо.

В Лейни имаше само една фабрика. Тя обаче заемаше огромна площ. В сърцето й бе разположен дългият и нисък корпус на поточната линия с очукана от ветровете метална облицовка. В северния му край се издигаха двата етажа на административната част. Първият етаж бе предназначен за по-дребните служители. Там се вършеше предимно канцеларска работа. Сметки, фактури, телефонни разговори. Вторият етаж бе предназначен за важните клечки. За мениджърите и инженерите.

Ъгловият кабинет в дясната половина на коридора принадлежеше някога на началника на отдел „Кадри“. Впоследствие длъжността бе преименувана на мениджър „Човешки ресурси“. Човекът си остана същият, само смениха табелката на вратата му.

В коридора на втория етаж бе наредена дълга върволица от столове. На нея седяха мъже и жени. И мълчаха. На всеки пет минути човекът, застанал начело на тази опашка, влизаше в кабинета. Останалите се преместваха с един стол напред. Без да говорят. Нямаше какво да обсъждат. Всички знаеха какво се случва.

Точно преди часовникът да отмери един часа следобед, Джеймс Пени зае мястото си начело на опашката. Изчака безкрайно дългите пет минути и се надигна от стола си, когато извикаха името му. Влезе в кабинета. Затвори вратата зад гърба си. Седна пред бюрото. Длъжността мениджър „Човешки ресурси“ се заемаше от млад мъж на име Одел, който вероятно още е бил в пелени, когато Джеймс Пени вече работеше във фабриката.

— Господин Пени — започна Одел.

Пени не каза нищо, само кимна предпазливо.

— Трябва да ви уведомя нещо — каза Одел, но спря, сякаш се нуждаеше от някаква реакция от страна на Пени, за да продължи.

Пени сви рамене. Много добре знаеше какво следва. И той като всички останали бе чул слуховете.

— Карайте накратко — отвърна Пени.

Одел кимна.

— Уволняваме ви.

— За лятото ли? — попита Пени.

Одел поклати глава.

— За постоянно.

Пени се нуждаеше от секунда-две, за да осмисли думите му. Очакваше ги, но въпреки това те се стовариха върху му с такава сила, сякаш това бе последното, което бе очаквал да чуе от Одел.

— Защо? — попита той.

Одел вдигна рамене. Нямаше вид на човек, който се наслаждава на случващото се. Но нямаше вид и на човек, който е разстроен.

— Съкращаваме мащабите на производството — отвърна той. — Нямаме избор. Това е единственият начин да оцелеем.

— Защо? — повтори Пени.

Одел се облегна на стола си и скръсти ръце на тила си. Започна речта, която бе произнасял много пъти този ден.

— Принудени сме да съкратим разходите. Производството поглъща огромни ресурси, а печалбата е малка. Пазарът се свива. Много добре знаете това.

Пени зарея поглед някъде в пространството и се заслуша в тишината, която цареше в цеховете под тях.

— Значи затваряте завода?

Одел отново поклати глава.

— Не, намаляваме обема на производството, това е всичко. Заводът ще остане отворен. Ще извършва ремонти, поддръжка, сервизни дейности… Но няма да работи както преди.

— Заводът ще остане отворен? — попита Пени. — Защо ме уволнявате тогава?

Одел помръдна неловко на стола си. Свали ръце от главата си и ги кръстоса на гърдите в защитна поза. Бе достигнал най-трудната част от разговора.

— Това е въпрос на професионални умения — обясни той. — Трябва да подберем екип с нужната комбинация от умения. Работихме усилено, докато намерим решение на този въпрос. Опасявам се, че не попаднахте сред подбраните от нас служители.

— Какво не е наред с моите професионални умения? — попита Пени. — Достатъчно опитен съм. Работя тук от седемнайсет години. Какво не е наред с проклетите ми професионални умения?

— Всичко е наред — отвърна Одел. — Просто другите са по-добри. Трябва да подходим по-мащабно към проблема. Ще работим с минимален персонал, затова се нуждаем от онези, които се отличават с най-добрите умения, които се учат най-бързо, които най-малко са отсъствали от работа… Сам знаете как се прави.

— За отсъствия от работа ли става въпрос? — попита Пени. — Какво не е наред с тях? Работя тук от седемнайсет години. Искате да кажете, че не съм надежден служител ли?

Одел докосна кафявата папка пред себе си.

— Твърде често сте вземали отпуск по болест — каза той. — Вашият коефициент на отсъствия от работното място надхвърля осем процента.

Пени го изгледа изумено.

— Отпуск по болест? — възкликна той. — Не съм се разболявал. Страдах от посттравматичен стрес. От Виетнам.

Одел отново поклати глава. Беше прекалено млад.

— Няма значение каква е причината — каза той. — Коефициентът е твърде висок.

Джеймс Пени седеше зашеметен на стола. Имаше чувството, че го е блъснал влак.

— Кой остава? — попита той.

— Търсихме необходимата комбинация от професионални умения — повтори Одел. — Най-общо казано, остават по-младите служители. Мениджърският екип посвети огромна част от времето си на решаването на този проблем. Убедени сме, че сме взели правилното решение. Не сте единственият съкратен. Принудени сме да се разделим с осемдесет процента от персонала.

Пени го погледна право в очите.

— Вие оставате ли?

Одел кимна и се опита да скрие усмивката си, но не успя.

— Все пак остава персонал, който трябва да бъде ръководен — отвърна той. — Компанията се нуждае от мениджъри.

Големият ъглов кабинет потъна в тишина. Навън горещите пориви на вятъра, долетял откъм пустинята, вдигнаха прашни вихри около металната сграда. Одел отвори кафявата папка и извади син плик. Плъзна го по бюрото.

— Изплатили сме заплатата ви до края на юли — каза той. — Парите са преведени в банковата ви сметка тази сутрин. Желая ви успех, господин Пени.

Петминутната среща приключи. Появи се секретарката на Одел и отвори вратата към коридора. Пени излезе. Секретарката повика следващия. Пени мина покрай дългата редица от хора в коридора и се отправи към паркинга. Качи се в колата си. Червен понтиак файърбърд, купен преди година и половина. Още не го беше изплатил. Потегли и измина двата километра до дома си. Спря отпред, но не помръдна от мястото си. Седеше замаян зад волана, без да изключва двигателя. Тогава чу слабия звън на телефона, който се разнасяше от дома му. Успя да вдигне слушалката, преди звънът да спре. Обаждаше се приятел от фабриката.

— И теб ли изритаха? — попита го колегата.

Пени изломоти нещо. Излишно бе да съобщава подробности, тонът му казваше всичко.

— Имаме проблем — продължи приятелят. — Компанията е уведомила банката. Току-що ми позвъниха от там, за да ме питат как ще плащам задълженията си. Имаш ли ипотека?

Пени изстина. Стисна здраво телефона.

— Ипотека? — попита той. — Да, разбира се, че имам ипотека. Гарантирал съм заема с всичко, което притежавам. Колата, къщата, мебелите. Всичко е ипотекирано. Какво ти казаха?

— Какво мислиш, че ми казаха? — отвърна приятелят му. — Та това е банка! Не си ли плащам вноските, ще ме изхвърлят на улицата. Вече са изпратили хора да ми приберат колата.

Пени притихна. Замисли се. Най-вече за колата си. Пет пари не даваше за къщата. Или за мебелите. Жена му ги бе избирала. Тя го бе натоварила с големите вноски за всички тези неща малко преди да го напусне. Беше заявила, че това е шансът им за ново начало. Не се бе получило. Затова тя си бе заминала, а той бе останал да изплаща проклетата къща и мебелите. Колата обаче си бе негова. Червен файърбърд. Никога не си бе купувал нещо друго, каквото и да било, с толкова голямо желание. Не искаше да го загуби. Но и не можеше да продължи да го изплаща.

— Джеймс? — попита приятелят му по телефона. — Там ли си?

Пени си представи как хората от банката идват да му вземат колата.

— Джеймс? — повтори приятелят. — Там ли си?

Пени затвори очи.

— Не за дълго — отвърна той. — Изчезвам.

— Къде? Къде ще отидеш, по дяволите?

В Пени се надигна бясна ярост. Тресна слушалката върху телефона и понечи да излезе, но се сепна, извърна се и изтръгна рязко жиците от стената. Застана по средата на стаята и реши да не взема нищо със себе си. Но нямаше намерение и да оставя всичко на банката. Изтича до гаража и взе резервната туба с бензин, която държеше там. Върна се вътре и изсипа съдържанието й върху канапето на бившата си съпруга. Не намери кибрит, затова включи газовата печка в кухнята и разви руло тоалетна хартия. Постави единия му край върху котлона, а другия размота чак до дневната. Когато импровизираният му фитил пламна, той излезе, качи се в колата и потегли. Потегли на север, към Мохаве.

Съседката му забеляза пожара, когато пламъците обхванаха покрива. Веднага позвъни на пожарната в Лейни. Местната противопожарна служба бе организирана на доброволни начала и всички доброволци чакаха на опашка в онзи тесен коридор във фабриката.

Топлият въздух, долетял от пустинята Мохаве, премина в горещ въздух и преди Пени да бе изминал и петдесет километра, пламъците обхванаха изсъхналите бурени в занемарения му двор. А когато достигна град Мохаве и се отби в банката, за да осребри чека с последната си заплата, пламъците прекосиха двора и започнаха да облизват задната веранда на съседите му.

Като всеки калифорнийски град, израснал по време на златната треска, Лейни бе застроен набързо и хаотично. Фабриката бе издигната в началото на първия мандат на Никсън. Булдозерите бяха сринали със земята над четиристотин декара портокалови горички, а петстотинте дървени къщи, изникнали на това място, бяха увеличили четирикратно населението на градчето. Самите къщи бяха здрави и хубави, но случаите, в които през последните трийсет и една години бе валял дъжд, се брояха на пръстите на ръцете, затова дървесината бе изсъхнала до краен предел. Гредите бяха напечени от слънцето и полирани до блясък от пустинните ветрове. По улиците нямаше пожарни кранове, къщите бяха построени близо една до друга и никой не бе садил дървета като преграда срещу вятъра. От друга страна обаче, в Лейни никога не бе избухвал сериозен пожар. Във всеки случай, до онзи юнски понеделник.

Съседката на Джеймс Пени позвъни отново в пожарната едва когато задната й веранда пламна. В пожарната цареше същински хаос. Диспечерът я посъветва да излезе навън и да изчака пристигането им. Когато пожарната кола най-сетне пристигна, от дома на жената бяха останали само руини. Следващата къща също бе изгоряла. Пустинният вятър бе помогнал на пламъците да преодолеят тясното разстояние между постройките и огънят бе прогонил на улицата възрастната двойка, която живееше там. Тогава от Лейни се свързаха с пожарните в Ланкастър, Глендейл и Бейкърсфилд и помолиха за помощ. Колегите пристигнаха с необходимото оборудване и потушиха пожара. Обляха с вода храсталаците и не позволиха на огъня да се разпространи по-далече.

Така пламъците унищожиха само три къщи — тази на Пени и двете съседни откъм наветрената страна. Два часа по-късно паниката утихна и когато самият Пени се намираше вече на осемдесет километра северно от Мохаве, шерифът на Лейни и експерти от пожарната се опитаха да разберат какво се е случило. Започнаха от дома на Пени, който бе пламнал пръв. Къщата бе изгоряла до основи, но въпреки това разпределението на помещенията си личеше съвсем ясно. Уликите — също. На мястото, където доскоро се бе намирала дневната, имаше голямо овъглено петно. Експертът от Глендейл мигом го позна, защото бе виждал подобни петна безброй пъти. Това били останките на канапе или фотьойл с пълнеж от дунапрен, който е бил залят с бензин и запален. Пламъците се разпространили настрани и нагоре, обхванали стените и тавана, а когато погълнали гредите на покрива, цялата къща рухнала. Категорично ставало въпрос за палеж. Подпомогнат, за нещастие, от сухия пустинен вятър и малкото разстояние между къщите.

Тогава шерифът започна да търси Джеймс Пени, за да го уведоми, че някой е подпалил дома му и той е изгорял до основи, както и най-близките съседни домове. Полицейският шеф се качи на черно-белия си патрулен автомобил, отиде до фабриката, качи се на втория етаж, мина покрай дългата опашка от хора и влезе в кабинета на Одел. Мениджърът му разказа какво се е случило по време на петминутната среща. Шерифът се върна в полицейското управление, като шофираше с една ръка, а с другата поглаждаше замислено брадичката си.

По времето, когато Джеймс Пени прекосяваше източните склонове на планината Уитни на повече от двеста и четирийсет километра от дома си, полицията вече го бе обявила за издирване и бе разпратила бюлетин, в който го обвиняваше в предумишлен палеж. А в изсушените от слънцето пустинни области на Южна Калифорния това беше сериозно, много сериозно престъпление.

 

 

Калифорнийският пътен патрул се нарежда сред най-ефективните полицейски структури в света. Обвити с ореол от романтика и превъзнасяни до небесата, служителите му са добре известни не само в Съединените щати, но и по целия свят. Образът на ченгето от Западното крайбрежие, яхнало своята мощна машина, се е превърнал в една от най-великите икони на Америка. Бежова риза с къси ръкави върху бяла тениска, бял шлем, огледални слънчеви очила, тесен панталон, лъснати до блясък черни ботуши. Тези силни мъже кръстосват неуморно слънчевите магистрали на Калифорния и помагат на многобройните пътници да стигнат безопасно до крайната си дестинация.

На такъв образ се радват калифорнийските пътни полицаи. Именно той накара Джоуи Гънстън да постъпи при тях. Не след дълго Джоуи откри, че реалността е съвсем различна. Всяка подобна организация има своя светла, излъскана до блясък страна и своя тъмна и скучна страна. Гънстън попадна в плен на втората. Той не кръстосваше слънчевите крайбрежни магистрали на мощен мотоциклет, а сновеше напред-назад из пустинята Мохаве, седнал зад волана на най-обикновен полицейски додж. Нямаше тесен панталон, нито черни ботуши, а тениската му бе по-скоро сива, отколкото бяла. Очилата му с огледални стъкла бяха евтина имитация на „Рей-Бан“, която бе купил в Ел Ей със собствени пари. На всичкото отгоре не можеше да ги носи, защото работеше все нощна смяна, която започваше в девет вечерта и приключваше в шест сутринта.

В резултат на това Джоуи Гънстън се бе превърнал в човек без илюзии. Това обаче не го бе изпълнило с горчивина. Не беше такъв човек. Разочарованията не го караха да се откаже от намеренията си, а го подтикваха да работи по-упорито. И той бе готов да работи толкова упорито, колкото е необходимо, за да се измъкне от скучната страна и да се прехвърли в бляскавата. Приемаше сегашното си положение като неизбежен етап от своята кариера. Вярваше, че ще снове по магистрала 91 с бежовия си додж с емблемата на Калифорнийския пътен патрул на предните врати, докато се докаже като добър полицай. Към момента бяха изминали трийсет и един месеца. Не бе чул дори намек, че шефовете се канят да му връчат мотоциклет и да го прехвърлят на магистрала 101. Което не означаваше, че Джоуи Гънстън ще започне да гледа работата си през пръсти.

Затова продължи да работи упорито. И да очаква случая, който щеше да му позволи да блесне сред своите колеги. Знаеше, че това време ще настъпи рано или късно. Проблемът бе, че възможностите за изява по магистрала 91 бяха силно ограничени. Тя свързва Ел Ей с Лас Вегас и е известна с натовареното движение и красивата природа наоколо. Участъкът на Гънстън се простираше от Барстоу на запад до самата граница на щата, която минаваше по склоновете на планините Кларк. Проблемът беше работното време. Нощем трафикът бе слаб, а красивата природа не се виждаше. Работата му през изминалите трийсет и един месеца се изчерпваше с писането на глоби за превишена скорост и викането на линейка, когато някой пиян шофьор излетеше от пътя и се разбиеше в полето.

Джоуи Гънстън обаче не губеше надежда. Този понеделник — някъде към девет вечерта — бе прочел бюлетините, окачени на таблото в стаята на диспечера. Бе преписал най-важните подробности в подвързания с кожа тефтер, който сестра му му бе подарила. Едно от листчетата бе посветено на издирването на някакъв тип от Лейни, Джеймс Пени, обвинен в палеж и умишлено унищожаване на имущество. Полицията подозираше, че е избягал с червения си понтиак файърбърд. Гънстън си преписа регистрационния номер с големи букви и цифри, за да може да го прочете в сумрачния салон на колата си. После измина стотина километра на изток и зае позиция на банкета на магистралата, близо до езерото Сода.

Мнозина негови колеги биха подремнали на негово място. Гънстън знаеше, че голяма част от полицаите в нощната смяна работят през деня като охранители в Ел Ей или в близките градчета, затова прекарват нощта в сън зад волана на своите патрулни автомобили. Гънстън обаче никога не го правеше. Той стоеше буден, за да не изпусне златния си шанс.

Въпросният шанс се появи само час по-късно. В десет вечерта. Червеният файърбърд профуча покрай Джоуи Гънстън. Движеше се на изток със сто и четирийсет, може би дори сто и петдесет километра в час. Гънстън не си направи труда да провери номера му в кожения си бележник. Видя добре табелката въпреки тъмнината. Запали двигателя на своя додж и натисна газта до ламарините. Включи бутона за светлините и сирената. С едната си ръка въртеше волана, а с другата взе микрофона.

— Преследвам червен файърбърд — обяви той. — Номерата съвпадат с обявен за издирване автомобил.

Разнесе се пращене, последвано от гласа на диспечера:

— Местоположение?

— Езерото Сода — отвърна Гънстън. — Заподозреният се движи на изток с висока скорост.

— Добре, Джоуи — нареди диспечерът. — Продължавай преследването. Гледай да го пипнеш, преди да пресече границата на щата. Не искаме да го поднесем на готово на колегите от Невада, нали?

— Ясно, шефе.

Гънстън ускори до сто и шейсет и се понесе в нощта с включена сирена. Предполагаше, че червеният файърбърд е на няколко километра пред него. Възможно бе Пени да слезе от магистралата и да се насочи към близкото градче Бейкър, но не го ли направеше, Гънстън щеше да го пипне на всяка цена. Нямаше да изпусне златния си шанс.

Гънстън настигна червения файърбърд след пет километра. Бяха подминали отклонението за Бейкър. Пътят пред тях беше чист. Оставаха още сто и двайсет километра до границата с Невада. Джоуи Гънстън застана на двайсетина метра зад червения файърбърд и включи сините стробоскопи. Сирената заглъхна и на нейно място се включи онзи оглушителен електронен пукот, който Гънстън толкова обичаше. Джоуи се усмихна. Преследваният автомобил изобщо не намали скоростта. Продължи да лети в мрака. Стрелката на скоростомера на патрулката потрепваше около сто и осемдесет. Гънстън стисна здраво покрития с мръсотия винил на волана.

— Копеле мръсно! — изруга той.

Натисна докрай педала на газта и продължи преследването. Червеният файърбърд не можеше да вдигне повече от сто и осемдесет. Продължаваше да се движи пред патрулката, но несъмнено бе изгубил инерцията си. Не можеше да ускори още. Гънстън се усмихна. Добре познаваше пътя пред тях. Много по-добре от онзи тип от Лейни. Предстоеше им изкачване по западните склонове на Кларк, което щеше да реши нещата в полза на добрите. Наклонът щеше да забави понтиака, докато осемцилиндровият двигател на доджа имаше достатъчно мощност. И нови радиални гуми. И опитен шофьор. Стотината километра, които оставаха до границата, щяха да предложат на Гънстън достатъчно изгодни възможности. Големият мотор и магистрала 101 не бяха толкова далече.

През следващите петдесет километра Джоуи Гънстън следваше понтиака по петите. Стръмният склон забавяше и двете коли. Средната скорост, с която се движеха, едва надхвърляше сто и четирийсет километра в час. През цялото това време стробоскопите на доджа гърмяха в електронен пукот, а синьо-червените светлини проблясваха неуморно. Гънстън стигна до извода, че този тип Пени трябва да е пълна откачалка. Да пали къщи, а после да се опитва да избяга от калифорнийски пътен патрул. Изведнъж започна да се притеснява. Наближаваха границата на щата. В никакъв случай нямаше да се обади на колегите от Невада и да ги помоли за помощ. Пени бе негов. Затова стисна здраво волана и се залепи на метри от червената кола пред себе си. Приближи още малко. И още малко. Опитваше се да форсира събитията.

На петнайсетина километра от границата на щата имаше отклонение от магистралата, което водеше към градчето Ниптън. Завоят бе доста остър, а пътят се спускаше по стръмните склонове на планината право към долината долу. Червеният файърбърд рязко отби. Шофьорът му просто завъртя волана надясно и изчезна от погледа на Гънстън. А Гънстън подмина отклонението и натисна рязко спирачките. Четирите колела блокираха и гумите запушиха. Гънстън включи на заден и подкара по банкета. Навлезе в отклонението точно навреме, за да види как червеният файърбърд излита от пътя и се търкаля по стръмния склон. Пътят, който водеше към Ниптън, бе осеян с неравности. Гънстън знаеше това, но Пени не го знаеше. Затова бе предприел тази отчаяна маневра, затова бе заложил на този коз, но бе изгубил. Червеният файърбърд вече летеше над пропастта и се превърташе като стик за голф. Гънстън го видя да отскача от скалите. Една от тях разпори долната част на шасито и потеклият бензин обля горещия ауспух. Последва искра и колата се превърна в огнена топка, която полетя надолу над планинските склонове.

* * *

Диспечерът на Калифорнийския пътен патрул нареди на Джоуи Гънстън да проследи изваждането на катастрофиралия червен файърбърд от пропастта. Никой не се разстрои от катастрофата. Никой не даваше пукната пара за Пени. Разговорите по радиостанцията между диспечера и Гънстън съдържаха нотка на ирония. Двамата едва потискаха смеха си. Подпалвачът бе загинал в горящ автомобил по склоновете на планината Кларк. Единственият проблем беше фактурата от „Пътна помощ“, която щеше да пристигне следващия месец. Разпоредбите относно покриването на разходите по изваждане на катастрофиралите коли от пропасти и дерета не бяха съвсем ясни. Обикновено калифорнийските патрули вписваха тези суми в графа „други оперативни разходи“.

Гънстън познаваше собственика на авариен камион, който сновеше в района на езерото Сода и следеше полицейските честоти. Набра номера му и веднага се свърза с него. После паркира край пътя, близо до отклонението за Ниптън. Бе спрял патрулката върху черните следи от гуми, които бе оставил, когато бе подминал разклона. Зачака пристигането на „Пътна помощ“. Човекът, на когото бе позвънил, пристигна след час и към полунощ двамата с Гънстън вече се спускаха по планинския склон, дърпайки голямата метална кука от лебедката на аварийния камион. Червеният файърбърд се намираше на шейсетина метра под тях, почти в края на обсега на стоманеното въже. А понтиакът вече не бе червен. Обгорелите му ламарини бяха покрити с всевъзможни нюанси на кафяво и пурпурно. Стъклата се бяха разтопили, а пластмасата — изгоряла. Гумите липсваха. Самият Пени се бе превърнал в овъглен труп, залепнал за металните пружини, които бяха единственият детайл, оцелял от седалката. Гънстън и шофьорът на аварийния камион не си губиха времето да оглеждат останките. Мушнаха се под колата и закачиха голямата кука за предния мост на понтиака. После се върнаха обратно по стръмния склон.

Когато се добраха до аварийния камион, двамата дишаха тежко и се потяха от усилието и горещия нощен въздух. Камионът бе спрял отстрани на пътя, а до него бе паркирана патрулката на Гънстън с включени светлини. От лебедката в задната част на камиона излизаше стоманен кабел, който се виеше като змия по тревата и чезнеше в мрака надолу по склона. Шофьорът задейства хидравликата и барабанът на лебедката започна да се върти бавно. Опъна въжето и задърпа нагоре останките от катастрофиралия автомобил. От време на време ламарините на червения доскоро файърбърд закачаха някой храст или задираха някоя скала и задното окачване на камиона проскърцваше, а големият дизел изръмжаваше, докато останките не се освободяха.

Изваждането на понтиака на Пени по шейсетметровия склон отне почти час. Когато ламарините му зачегъртаха асфалта, шофьорът премести камиона под по-удобен ъгъл и отново включи лебедката, която сега трябваше да натовари останките върху платформата отзад. Гънстън му помогна да привържат с вериги обгорелия файърбърд. Гънстън и шофьорът си кимнаха за „довиждане“ и камионът потегли на изток, а полицаят се качи в колата, изключи светлините и включи радиостанцията.

— Потегли — каза той на диспечера. — Най-добре изпратете линейка да го посрещне.

— Защо? — попита диспечерът. — Онзи е мъртъв, нали?

— И още как — отвърна Гънстън. — Но някой трябва да го изчегърта от седалката и това няма да съм аз.

Диспечерът се засмя.

— Толкова ли е изпечен?

— Най-изпеченият, когото някога си виждал — засмя се също Гънстън.

* * *

Минаваше полунощ, а шерифът на Лейни още не се бе прибрал у дома. Работеше извънредно. Изминалият ден бе необичайно натоварен, а утрешният щеше да бъде още по-тежък. Трябваше да се справи с куп проблеми, произтекли от съкращенията във фабриката. А резултатите от тези съкращения бяха непредвидими. Вечерта изобилстваше с пиянски скандали. Два пикапа катастрофираха, но хората в тях се отърваха с незначителни наранявания. Част от прозорците на фабриката бяха счупени. Основна мишена бяха тези на господин Одел, но част от камъните не бяха попаднали в целта и бяха направили на сол стъклата на деловодството. Едно паве бе счупило предното стъкло на автомобил на паркинга.

Освен това Джеймс Пени бе изпепелил три къщи. Издирването му се превърна в основна задача на местната полиция. Която обаче получи най-неочаквано решение. Тишината в полицейското управление бе нарушена от тракането на телекса. Шерифът отиде до него и откъсна лист с дължина половин метър. Прочете написаното, сгъна листа и го прибра в папката, която току-що бе отворил. После взе телефона и се свърза с Калифорнийския пътен патрул.

— Аз поемам случая оттук — заяви той. — Разследването се води от полицията в окръг Лейни. Нашият съдебен лекар ще извърши аутопсията. Веднага ще го изпратя.

Съдебният лекар на окръг Лейни бе млад доктор, наскоро завършил Станфорд. Казваше се Колек. Името бе полско, но човекът произхождаше от семейство, пристигнало в Калифорния сравнително отдавна. Преди четирийсет години може би. Двамата с шерифа потеглиха на изток със служебния микробус на съдебния лекар. Колек не изглеждаше разстроен от късното обаждане. Нямаше нищо против да работи нощем. Беше млад, заемаше поста отскоро и се нуждаеше от пари. Мълча през целия път. Съдебните лекари не обичат да си имат работа с изгорели трупове. Шерифът нямаше представа защо. Самият той бе виждал не едно и две изгорели тела. Те приличаха на нещо, което човек е забравил на барбекюто. Според него овъглените трупове бяха за предпочитане пред разложените останки, които намираха понякога в горите. Изобщо не можеше да става въпрос за сравнение.

— Ще го върнем ли обратно? — попита Колек.

— Понтиака? — отвърна шерифа. — Или трупа?

— Трупа — уточни Колек.

Шерифът се ухили и кимна.

— Пени има бивша съпруга. Може тя да организира погребението му. Може да си имат семеен парцел някъде.

Колек сви рамене и включи парното. Двамата с шерифа прекосиха пустинята Мохаве и стигнаха езерото Сода, без да разменят дума повече. Цели двеста километра в пълно мълчание!

Депото за метални отпадъци бе с размерите на стадион, разположено между отклонението за Бейкър и магистралата и скрито зад висока дървена ограда. Пред портата бяха паркирани лъскави аварийни камиони. Колек намали, подмина ги и влезе в двора. Вътре имаше дървена барака, която играеше ролята на офис. В нея светеше. Колек натисна клаксона веднъж и зачака. Вратата се отвори и навън излезе жена. Видя кой е дошъл, влезе вътре и включи осветлението. Синкави прожектори, окачени на високи стълбове, озариха депото като посред бял ден. Жената ги поведе към изгорелия файърбърд, който бе покрит с избелял от слънцето брезент.

Лекарят и шерифът дръпнаха покривалото. Останките от колата не бяха изгубили своята форма. Шерифът видя, че храсталаците по планинския склон са забавили падането на понтиака. А и той бездруго не се бе блъснал в канара или нещо подобно. Джеймс Пени можеше да оцелее, ако колата не бе избухнала в пламъци.

Колек донесе фенерчета и инструменти от микробуса. Наложи се да използва щанга, за да отвори шофьорската врата. Пантите бяха разкривени от горещината на пламъците. Шерифът натисна с всички сили и вратата се отвори със скърцане. Двамата мъже огледаха обгорелия салон с помощта на фенерчетата.

— Предпазният колан е изгорял — отбеляза Колек. — Но е бил закопчан.

Шерифът кимна и посочи.

— Въздушната възглавница се е задействала.

Пластмасовите елементи от волана бяха изгорели, но малките метални панти показваха къде е била монтирана въздушната възглавница, преди да се изстреля навън.

— Добре — каза Колек. — Сега да се заемем със забавната част.

Шерифът държеше и двете фенерчета, а Колек надяна дебели гумени ръкавици. Огледа трупа и каза:

— Здраво е залепнал за пружините. Най-добре да отрежем част от седалката и да я вземем с нас.

— Чувалът ще побере ли и Пени, и седалката?

— Сигурно. Трупът не е особено едър.

Шерифът погледна отново. Прокара лъча на фенерчето по тялото.

— Пени беше висок — каза той. — Поне един и осемдесет.

— Огънят смалява тялото. Високата температура изпарява телесните течности — отвърна Колек с гримаса.

Той се върна до микробуса и взе чифт клещи. Пъхна глава в понтиака и започна да реже плетеницата от метални пружини, за която бяха залепнали овъглените останки на Джеймс Пени. Това му отне известно време. Наложи се дори да пъхне цялото си тяло вътре и да опре гърди в трупа, за да стигне до пружините от другата страна на седалката.

— Помогни ми малко — каза съдебният лекар.

Шерифът пъхна ръка под почернелите крака на Пени и хвана пружините на мястото, където Колек ги бе отрязал от рамката. Дръпна леко, завъртя седалката и измъкна тялото навън с краката напред. Колек улови Пени за раменете и двамата го отнесоха на метър-два встрани от колата. Внимателно го поставиха на земята. Изправиха се едновременно и тогава трупът се претърколи назад. Свитите му крака се вирнаха гротескно към небето.

— По дяволите! — възкликна Колек. — Мразя, когато става така!

Шерифът се наведе и освети с фенерчето си безформения отвор, който до неотдавна бе устата на Пени.

— Зъбите са още тук — отбеляза той. — Ще можеш да идентифицираш тялото.

Съдебният лекар се присъедини към него.

— Никакъв проблем — съгласи се той. — Бързаш ли с резултатите?

Шерифът сви рамене.

— Без тях не мога да приключа случая.

Напъхаха тялото в чувала за трупове, дръпнаха ципа и го натовариха в микробуса. Положиха го легнал настрани, като го опряха до извивката на калника. После потеглиха обратно на запад, а зад гърбовете им се появиха първите лъчи на утринното слънце.

 

 

Същото това утринно слънце събуди Джеймс Пени, като проникна през една дупчица в щорите на мотелската му стая и ярките му проблясъци озариха лицето му. Той се размърда в леглото, но не си направи труда да стане, а продължи да лежи, вперил поглед в прашинките, които танцуваха на слънчевите лъчи.

Намираше се в Калифорния, близо до националния парк „Йосемити“, в бунгало №12 на евтин мотел, разположен достатъчно далече от туристическите маршрути. В портфейла си — скрит под матрака — бе прибрал заплатата си за шест седмици. Заплатата за шест седмици без разходите за резервоар и половина бензин един чийзбургер и двайсет и седем долара и петдесет цента за стаята. А портфейлът бе скрит под матрака, защото двайсет и седем долара и петдесет цента не могат да осигурят нощувка в луксозен хотел. Вратата бе заключена, но мъжът на рецепцията със сигурност разполагаше с резервен ключ и едва ли щеше да бъде първият служител в мотел в света, който предоставяше резервни ключове на крадец, за да обере стаята нощем.

Нищо лошо не се бе случило. Матракът беше толкова тънък, че Пени усещаше издутината на портфейла точно под единия си бъбрек. Усещането бе приятно. Той лежеше, взираше се в прашинките, които танцуваха на слънцето, и пресмяташе наум. Опитваше се да разпредели парите така, че да му стигнат на първо време. И тъй като нямаше за какво да харчи освен за евтина храна, евтини мотели и бензин за понтиака, предположи, че ще се справи без особени проблеми. Колата имаше модерен двигател с двайсет и четири клапана, който осигуряваше добър баланс между мощност и икономичност. Щеше да стигне далече и да му останат достатъчно пари, докато реши какво да прави.

Не знаеше дали ще си намери работа. Нямаше голямо търсене на шлосери, дори със седемнайсетгодишен опит. Все щеше да намери някаква работа. Не се съмняваше в това. Колкото и черна да бе. Джеймс Пени беше достатъчно трудолюбив. И не се плашеше лесно. Може би щеше да намери нещо на открито, което да му подейства освежаващо. В подобен труд се криеше известно достойнство. Обикновен физически труд за обикновени хора, а това бе за предпочитане пред робуването на онази подла невестулка Одел.

Пени проследи слънчевия лъч, който пробяга по одеялото. После отметна завивката и стана от леглото. Използва тоалетната, изми лицето и устата си на мивката и погледна дрехите, които бе оставил на купчина. Нуждаеше се от нови. Разполагаше само с тези на гърба си. Всичко останало бе изгоряло с къщата. Той сви рамене и внесе известни корекции в изчисленията, за да вмъкне в тях разходите за нови панталони и ризи. А може би и за здрави обувки, ако ще работи на открито. Парите, с които разполагаше, намаляха значително. Реши да шофира бавно, да пести от бензин и може би да се храни по-рядко. А може би не по-рядко, а по-евтино. Щеше да използва крайпътните заведения, в които се отбиваха шофьорите на камиони, а не ресторантите, предназначени за туристи. Повече калории, по-малко пари.

Днес щеше да измине по-голямо разстояние, преди да спре за закуска. Той извади ключовете за колата от джоба си и отвори вратата на бунгалото. Замръзна на прага. Сърцето му подскочи. Асфалтовият правоъгълник отпред беше празен. Само няколко стари петна масло отвръщаха на погледа му. Пени се извърна отчаяно първо наляво, после надясно. Никъде не се виждаше червен файърбърд. Той едва се добра до леглото и се отпусна тежко на него. Беше замаян, чудеше се какво ще прави.

Реши да не се оплаква на служителя на рецепцията. Не се съмняваше, че е замесен. Можеше да си представи какво се е случило. Онзи нещастник е изчакал един час, след което се е обадил на приятелчетата си да дойдат и да отмъкнат колата. Изкарали са я от паркинга и са поели по шосето. Престъпен сговор, подхранван от нищо неподозиращите гости на мотела. От глупаци, достатъчно наивни, че да платят двайсет и седем долара и петдесет цента за привилегията някой да открадне най-ценните им вещи. Джеймс Пени седеше вцепенен. Люшкаше се между отчаянието и гнева. Червеният му файърбърд. Единственото проклето нещо в целия му живот, за което бе копнял. Изчезнало. Откраднато. Спомни си с каква радост го бе купил. Веднага след развода. Събуди се един ден и реши да отиде направо в автосалона, да подпише документите и да си тръгне с колата. Без увещания. Без спорове. Без иронични подмятания за мъжките играчки или за необходимостта да си купят нещо друго. Нищо подобно. Отиде в автосалона, върна старата си таратайка, подписа документите за понтиака и се прибра у дома в състояние на екстаз. Цяла седмица лъскаше и миеше колата. Изгледа куп реклами и опита всяка паста за полиране, която успя да открие. Всеки ден я паркираше пред фабриката в Лейни като голям червен знак за отличие. Като скъпоценно средство за утеха за всичките несгоди, които бе търпял до момента. Може да нямаше нищо друго, но имаше своя файърбърд.

Най-близкото полицейско управление се намираше на петнайсетина километра на юг от мотела. Беше го забелязал предишната вечер, когато бе пътувал на север. Тръгна пеша, обзет от гняв и разочарование. Слънцето изгря напълно, напече и го принуди да забави крачка. След два-три километра протегна ръка и вдигна палец. Спря някакъв компютърен специалист със служебен буик.

— Откраднаха ми колата — каза му Пени. — Снощи, пред проклетия мотел.

Специалистът издаде сумтене, което можеше да означава всичко, но всъщност бе израз на смътна симпатия от страна на човек, на когото изобщо не му пука.

— Много лошо — каза той. — Имаше ли застраховка?

— Разбира се. Пълно каско. Но се надявам да я открият и да ми я върнат.

Шофьорът поклати глава.

— Забрави я. Още утре ще бъде в Мексико. И някой тамошен мръсник ще се радва на чисто новата си американска кола. Никога няма да я видиш, освен ако не отидеш на ваканция в Мексико и той не те блъсне с нея.

Мъжът се засмя и на Джеймс Пени му се прииска да слезе на мига, но тъй като бе практичен човек, запази мълчание и слезе на покрития с прахоляк паркинг пред участъка. Буикът потегли и го остави сам.

Полицейското управление бе малко, но доста оживено. Пени се нареди на опашката. Пред него имаше петима души. Зад гишето стоеше полицай, който регистрираше всяко оплакване и записваше подробностите. Вършеше всичко това бавно, много бавно, като караше хората да повтарят всичко по два пъти. Пени имаше чувството, че всяка минута е жизненоважна. Представяше си как неговият файърбърд лети към границата. Може би този полицай щеше да се свърже с колегите си по радиостанцията и да спре колата. Пени беше толкова изнервен и нетърпелив, че пристъпваше от крак на крак. Оглеждаше се притеснено. Видя някакви обяви, окачени над главата на полицая. Размазани ксерокопия на телекси и факсове. На обяви за издирване, разпратени от федералните шерифи. Куп неща. Погледът му пробяга по тях.

Изведнъж се сепна и се върна. От стената го гледаше собственото му изражение. Снимката от собствената му шофьорска книжка. Преснимана на ксерокс и увеличена. Зърнеста и черно-бяла. С името му отдолу, изписано с големи печатни букви. Джеймс Пени. От Лейни, Калифорния. И описание на колата му. На червения му файърбърд. С регистрационните номера. Джеймс Пени. Издирван за умишлен палеж и увреждане на чуждо имущество. Пени впери поглед в полицейския бюлетин. Имаше чувството, че снимката му става все по-голяма и все по-голяма и заема цялата стена. Имаше чувството, че стои пред огледало. Джеймс Пени. Умишлен палеж. Увреждане на чуждо имущество. До всички патрули. Жената пред него приключи и той пристъпи напред. Бе дошъл неговият ред. Сержантът вдигна поглед и го попита:

— С какво мога да ви помогна?

Пени поклати глава. Завъртя се наляво и си тръгна. Излезе спокойно навън под ярките лъчи на утринното слънце и хукна на север като обезумял. Измина стотина метра, преди горещината да го остави без дъх и да го принуди да намали крачка. Съвсем инстинктивно реши да не върви по улицата, а да свърне в брезовата горичка. Проправи си път сред храсталаците, скри се от погледа на минувачите и седна, останал без сили. Опря гръб на един груб, неравен ствол и изпъна крака. Гърдите му се повдигаха тежко-тежко, а ръцете му обхванаха главата и я стиснаха здраво, сякаш се опитваха да й попречат да експлодира.

Умишлен палеж и увреждане на чуждо имущество. Много добре знаеше какво означават тези думи. Но не можеше да ги свърже с това, което бе направил. Нали бе подпалил собствената си къща? Не беше ли все едно да изгориш боклука си на двора? Имаше пълното право да й драсне клечката. Защо полицията го наричаше „умишлен палеж“? Човек решава да изгори собствената си къща, къде е престъплението? Нали живеем в свободна страна? Освен това Джеймс Пени можеше да обясни мотивите за подобна постъпка. Беше силно разстроен. Отпусна тяло до ствола на брезата и задиша по-леко. Но само за миг. Защото изведнъж се сети за адвокатите. Имаше горчив опит от отношенията с тях. Разводът му бе погълнал сериозна сума за хонорарите им. Знаеше що за хора са адвокатите. Да, те бяха проблем. Дори да не бе извършил умишлен палеж, пак трябваше да се бръкне дълбоко, за да плати на някой адвокат, който да докаже правотата му. Да, това щеше да му струва много пари. Пари, с които не разполагаше и никога нямаше да разполага. Докато седеше на сухата твърда земя, Джеймс Пени осъзна, че всичко, което притежава на този свят, се намира в пряк контакт с тялото му. Чифт обувки, чифт чорапи, боксерки, джинси „Ливайс“, памучна риза, кожено яке. И портфейл. Плъзна ръка и докосна издутия си заден джоб. Заплатата му за шест седмици минус парите, похарчени вчера. Заплатата му за шест седмици сигурно щеше да стигне да плати шест часа от времето на някой адвокат. Шест часа, през които адвокатът щеше да запише името и адреса му, може би и датата му на раждане. Номерът на социалната му осигуровка щеше да отнеме други шест часа. Достигането до същината на проблема — още шест часа. Или дванайсет. Това подсказваше опитът му с адвокатите.

Джеймс Пени се изправи и огледа полянката. Краката му, изпълнени с млечна киселина от непривичния за него спринт, не го държаха. Сърцето му туптеше като лудо. Облегна се на ствола на брезата и си пое дълбоко дъх. Преглътна. Проправи си път сред храстите и се върна на пътя. Тръгна пеша на север. Вървя половин час с ръце в джобовете, измина близо три километра и едва тогава мускулите му се отпуснаха и дишането му се успокои. Започна да вижда ситуацията по-ясно. Джеймс Пени бе реалист и винаги бе гледал истината в очите. След като полицията казваше, че е подпалвач, значи наистина беше подпалвач. Фазата на гнева приключи. Сега му предстоеше да вземе поредица от разумни, добре обмислени решения. Не бе в състояние да разчисти цялата тази бъркотия. Затова трябваше да стои по-далече от полицията. Това бе първото му решение. То бе отправната му точка. То бе основата на стратегията му. Останалите му решения произтичаха от него. Те бяха тактически.

Можеха да го издирят по три начина. По името, по лицето и по колата. Той свърна встрани и отново навлезе в горичката. Влезе на пет-шест метра сред дърветата, изрови плитка дупка под една купчина листа и извади от портфейла си всеки документ, всяка хартийка, която носеше името му. Зарови ги в земята и отъпка пръстта. Извади ключовете на любимия си файърбърд и ги запрати далече в гората. Изобщо не видя къде паднаха.

Колата вече я нямаше. Което бе добре предвид обстоятелствата. Тя обаче можеше да бъде проследена. Нищо чудно някой да я бе видял пред банката в Мохаве. Или на бензиностанцията, където бе заредил. Освен това служителят на рецепцията в мотела бе записал регистрационния й номер. Както и името му. Джеймс Пени бе оставил ясна следа, която водеше на север.

Припомни си обучението, което бе преминал във Виетнам. Припомни си триковете, които бе използвал тогава. Искаш ли да избягаш на изток от окопа, в който си се сврял, тръгваш първо на запад, изминаваш няколкостотин метра, чупиш няколко клонки и мачкаш няколко стръкчета трева, докато виетнамците се убедят, че наистина си поел на запад, макар и не толкова тихо и незабележимо, колкото ти се е искало. После правиш голям завой и тръгваш на изток, този път много по-тихо и незабележимо, подминаваш мястото, от което си тръгнал и продължаваш напред. Беше го правил десетина пъти. Първоначалният му план бе да отиде на север, може би чак в Орегон. Часове наред бе шофирал в тази посока. Затова червеният му файърбърд бе оставил следа, която водеше на север. Сега бе време да обърне на юг за известно време и да изчезне. Пени излезе от гората, стъпи на прашния банкет и тръгна натам, откъдето бе дошъл.

Не можеше да промени лицето си. То го гледаше от онези бюлетини. Спомни си как се бе взирал в собственото си изражение на таблото за обяви в полицейското управление. Гладко сресаната коса, хлътналите бузи… Прокара пръсти през косата си — усърдно, напред-назад, наляво-надясно, докато тя щръкна във всички посоки. Край на пригладения перчем. Опипа с длан наболите косъмчета по лицето си. Реши да си пусне брада. Не че имаше друг избор. Не разполагаше със самобръсначка и не искаше да харчи пари за подобна покупка. Крачеше на юг из прахоляка, а от дясната му страна се извисяваха планините Екселсиор. Не след дълго стигна до завоя, който водеше на запад към Сан Франциско и минаваше през прохода Тиога, преди върховете на планината Дана да се издигнат още по-високо. Спря край пътя и се замисли. Продължеше ли на юг, щеше да се върне в Мохаве. А това бе прекалено близо до дома. Идеята не му допадаше. Затова реши нещо друго. Щеше да потегли на запад, към брега и по-късно щеше да реши какво да прави.

Джеймс Пени зае позиция на трийсетина метра след началото на завоя, протегна ръка и вдигна палец. Беше практичен човек. Знаеше, че пеша няма да стигне доникъде. Трябваше да тръгне на автостоп и да смени няколко превозни средства. Да се възползва максимално от тези анонимни пътувания със заети, вглъбени в мислите си хора. Реши да не се качва при солидни на вид шофьори. Не и при такива, които можеха да обърнат внимание на вида му или да си го спомнят по-късно. Трябваше да разсъждава като беглец. А това бе нещо съвсем ново за него.

Четирийсет минути по-късно Джеймс Пени се усмихна иронично, когато осъзна, че не бива да се тревожи за така наречените солидни хора. Нямаше защо да ги избягва. Те и бездруго избягваха него. Продължаваше да стои край пътя с вдигнат палец, без багаж, с разчорлена коса, небръснат, с прашни крачоли… Колите го подминаваха една след друга. Шофьорите му хвърляха по един поглед и ускоряваха надолу по пътя, сякаш изобщо не го бяха видели. Слънцето превали най-високата си точка и постави началото на следобеда, а Джеймс Пени започна да се притеснява, че никой няма да го качи на стоп. Беше гладен, жаден и се чувстваше уязвим. Стоеше сам-самичък, заобиколен от такова презрение, каквото никога не бе изпитвал.

Спасението се появи в облика на джип със свален покрив, прашен и очукан, боядисан някога в пясъчножълто, което отдавна бе загубило първоначалния си блясък. Зад волана седеше четирийсетгодишен мъж. Имаше дълга прошарена коса, носеше мръсна батикова риза и приличаше на хипи, телепортирало се сякаш от седемдесетте. Джипът намали и спря насред прахоляка. Спря точно до Пени. Шофьорът му се надвеси и изкрещя, за да надвика пробитото гърне на ауспуха:

— Отивам в Сакраменто, приятел — каза той. — Но ако си тръгнал към океана, мога да те оставя в Стоктън.

Пени закима усърдно с глава.

— Сакраменто ме устройва чудесно — извика той. — Много благодаря.

Хвана се с дясната ръка за рамката на предното стъкло, а лявата постави върху облегалката на седалката и скочи вътре, както бе правил безброй пъти в армейските джипове във Виетнам.

— Облегни се спокойно и се наслади на гледката, приятел — надвика шофьорът боботенето на пробитото гърне. — Тази таратайка няма да ни остави да си говорим. Прекалено е шумна.

Джеймс Пени кимна с благодарност и старото хипи включи на скорост и потегли с бумтене.

 

 

Кабинетът на съдебния лекар на окръг Лейни бе именно кабинет, при това обзаведен доста спартански. Не предлагаше никакви условия за извършването на аутопсия, освен ако Колек не възнамеряваше да разчисти бюрото и да постави овъгления труп направо върху него. Затова той откара тялото в моргата в Северен Лос Анджелис, която полицейското управление в Лейни използваше от време на време. Тя бе голяма и модерна, добре оборудвана и доста натоварена. А беше натоварена, защото обслужваше не само отредената й територия, но поемаше и всички случаи от малките градове в района. Колек прибра трупа във фризер и ангажира първия възможен час за външни съдебни лекари. Щеше да започне аутопсията късно следобед и да разполага едва с половин час, но предполагаше, че това ще се окаже предостатъчно. Нямаше да се наложи да търси причината за смъртта на Пени, а идентификацията на трупа с помощта на зъбната картина бе съвсем рутинна процедура.

В Лейни имаше един-единствен зъболекар, който обслужваше всичките две хиляди жители на градчето, и той никога не бе виждал Пени. Докторът бе сравнително нов и бе чул от шерифа, че местните не полагат особени грижи за зъбите си. Фабриката правеше медицински застраховки на своите служители, но покритието им не бе достатъчно голямо и се налагаше да си доплащат. Сестрата, която работеше в стоматологичния кабинет, бе набита широкоплещеста възрастна дама, останала от предишния и дори от по-предишния зъболекар. Бързо направи справка в системата и откри картона на Пени там, където го бе оставила след последното му посещение преди дванайсет години. Въпросният картон бе всъщност тънка папка с бележки и рентгенови снимки, прибрани в самозалепващ се плик. Колек се разписа, взе папката и я хвърли на задната седалка на колата си. Погледна часовника си и тръгна към моргата.

 

 

Джеймс Пени слезе от джипа на старото хипи на голямото кръстовище в южния край на Сакраменто, уморен, обрулен от вятъра, с писнали от шума уши. Застана край пътя, махна с ръка на шофьора и го проследи как се отдалечава и също му маха с ръка, а вятърът развява дългата му коса. После се огледа, изненадан от внезапната тишина, която го обгърна. В двете посоки се издигаше същинска гора от неонови табели в ярки цветове, които рекламираха мотели (с климатик, басейн и кабелна телевизия), закусвални, ресторанти, супермаркети, магазини за авточасти… Изборът от мотели бе огромен и всичките предлагаха най-ниските цени в града. Джеймс Пени се изравни с рекламите на три от тях, разположени една до друга. Реши да се настани в средния. Трябваше да планира следващите си ходове.

Той реши да последва съвета на един пътеводител който бе прочел преди време. Да се появи в хотела късно и да поиска още по-ниска цена. Вечер мотелите бяха склонни да свалят цените. По-добре да вземат по-малко пари, отколкото да не вземат никакви, нали? Това бе логиката, изложена в онзи пътеводител. Но Джеймс Пени никога не бе изпробвал тази теория на практика. Настъпил бе моментът да опита. Трябваше първо да хапне нещо — късен обяд, ранна вечеря или за каквото там му бе дошло времето. Избра ресторант от верига за бургери, в която никога не бе стъпвал, седна до прозореца и зарея поглед в трафика. Когато сервитьорката се появи, Джеймс Пени си поръча чийзбургер и две коли. Беше ожаднял от прахоляка по пътя.

 

 

Четирийсетгодишното хипи с посивялата дълга коса продължи към центъра на града и паркира прашния си очукан джип точно до пожарния кран пред полицейското управление на Сакраменто. Извади ключовете от контакта и излезе от колата. Изправи се и се разкърши под топлото следобедно слънце, преди да влезе вътре.

Местното поделение на Агенцията за борба с наркотиците ползваше няколко стаи, предоставени му от полицейското управление. За да се стигне до тях, трябваше да се мине през фоайето на самото управление и дежурните сержанти. Агентите трябваше да се разписват на влизане и излизане. А също и да вземат пропуски, които да носят, докато се намират в сградата, и да предават, преди да си тръгнат. Това се правеше по две причини. Първо, служителите на агенцията приличаха повече на престъпници, отколкото на федерални агенти, и пропуските, които закачваха на ризите си, свеждаха недоразуменията и инцидентите до минимум. И второ, тъй като работеха под прикритие, не можеха да си позволят да пъхнат служебната си карта в някой джоб — било погрешка, било от разсеяност — и да излязат с нея на улицата. Защото, ако някой от онези, с които се опитваха да се сприятелят, решеше да ги претърси, последствията щяха да бъдат много, много лоши. Затова правилата изискваха, докато самите агенти са навън, служебните им карти да остават на гишето при дежурните сержанти.

Четирийсетгодишното хипи се нареди на опашката, за да се подпише в регистрационната книга и да вземе служебната си карта. Пред него стояха двама униформени и някакъв тип с белезници. На гишето имаше само един сержант. Налагаше се хипито да почака. Огледа бюлетините на отсрещната стена. Повишена опасност от горски пожари. Изчезнали деца. От един бюлетин го гледаше познато лице. Телекс, разпратен до всички постове. Джеймс Пени. Лейни, Калифорния. Умишлен палеж и унищожаване на чуждо имущество.

— По дяволите! — възкликна той. На висок глас.

Дежурният сержант и полицаите със задържания се обърнаха и го погледнаха.

— Този тип — каза хипито. — Джеймс Пени. Качих го на стоп и го докарах чак от планините.

 

 

От управлението в Сакраменто се свързаха с шерифа в Лейни. Той тъкмо оформяше документацията по случаите от предишния ден. Шофиране в нетрезво състояние, счупени прозорци, разбито предно стъкло и прочие дреболии. Папката, посветена на случая „Пени“, вече лежеше в чекмеджето и очакваше чисто формалното заключение на д-р Колек.

— Пени ли? — попита шерифът. — Не, той е мъртъв. Катастрофирал е снощи на път за Вегас и е изгорял в колата.

После затвори телефона, но тъй като бе съвестен — и предпазлив — откри номера на моргата в Ел Ей. Тъкмо посягаше към слушалката, когато телефонът иззвъня отново. Беше Колек, който звънеше от мобилния, направо от масата за аутопсии.

— Какво? — попита шерифът, макар вече да се досещаше какво се е случило.

— Два основни проблема — отвърна Колек. — Зъбните картини не съвпадат. Пени е имал коронка на един от предните зъби. И евтини протези. А тези зъби са хубави и добре поддържани.

— А вторият? — попита шерифът. — Какво още?

— Трупът е на жена — каза Колек.

 

 

Пени тъкмо довършваше чийзбургера си в онази евтина закусвалня в Сакраменто, когато видя да пристигат цели четири патрулки. Той остави долар на масата за сервитьорката и се накани да си тръгне. Тъкмо се надигаше от лепкавата винилова пейка, за да се измъкне от сепарето, когато видя полицаите. Четири патрулни автомобила обхождаха съседните мотели. Ченгетата влизаха от рецепция на рецепция с купчина документи в ръце, след което излизаха и се отправяха към следващата. Пени седна отново. Не откъсваше очи от полицаите. Изчака ги да се отдалечат на юг и да се скрият от погледа му. Едва тогава стана и излезе. Вдигна яката на коженото си яке, пое си дъх и тръгна на север, нито прекалено бързо, нито прекалено бавно.

 

 

Шерифът на Лейни разговаряше по телефона. Бе проследил Пени до банката. И бе разбрал, че е изтеглил голяма сума пари вчера. Бе огледал и пътната карта, обръщайки специално внимание на района между Лейни и Мохаве. Така се бе досетил, че Пени е поел на север покрай планината Уитни. Бе звънил във всички бензиностанции, докато най-сетне бе открил служител, който си спомняше червения файърбърд, чийто шофьор бе извадил тлъста пачка долари.

После шерифът бе започнал да пресмята наум: скорост, разстояние, време… Накрая бе започнал да звъни по мотелите в района, в който предполагаше, че е отседнал Пени. Попадна в целта още с втория опит — Пайн Парк Холидей Мотел край националния парк „Йосемити“. Пени бе пристигнал с колата си към девет вечерта. Служителят на рецепцията бе записал името му и регистрационния номер на понтиака.

Това бе всичко, което шерифът успя да открие. Свърза се с най-близкото полицейско управление, разположено на петнайсетина километра северно от мотела. Никой не бе подавал сигнал за откраднат файърбърд. Нещо повече, предишния ден не бяха регистрирани никакви кражби на автомобили. Местните ченгета не бяха чували и за жена, която да краде автомобили в района. Затова шерифът се свърза с местното представителство на „Дженерал Мотърс“ и попита за цената на файърбърд на година и половина, добре поддържан, с малък километраж. Събра сумата с парите, които Пени бе изтеглил в банката. Не се съмняваше, че Пени си е уговорил среща в мотела с мъртвата жена и й е продал колата. А това означаваше, че разполага с почти петнайсет бона. Доста пари. Нямаше никакво съмнение, че Пени добре бе планирал действията си.

Шерифът отвори отново картата. Пени бе забелязан в Сакраменто, но това бе чиста случайност. Трябваше да се възползва от нея. Едва ли Пени щеше да се задържи дълго там. Градът бе прекалено малък, освен това бе столица на щата, което означаваше, че гъмжи от полиция. Затова Пени щеше да продължи нанякъде. Вероятно към слабо населените райони на Орегон или Щата Вашингтон. А може би дори Айдахо или Монтана. Нямаше да се качи на самолет. Не можеше да плати в брой. Плащането в брой на самолетни билети в който и да било калифорнийски град можеше да доведе до задържане по подозрение в трафик на наркотици. Затова Пени щеше да се опита да се измъкне с кола. Сакраменто обаче бе така разположен, че съвсем близо вляво се простираше океан, а вдясно се издигаха високи планини. От него излизаха шест основни пътни артерии. Шест пътни блокади щяха да са достатъчни, може би в радиус от петнайсет-двайсет километра, за да не пречат на местните, които отиват на работа. Шерифът кимна замислено и посегна към телефона, за да се свърже с Калифорнийския пътен патрул.

 

 

Привечер в Сакраменто заваля дъжд. Тихо и неуморно. Климатът в Северна Калифорния, близо до планините, бе съвсем различен от този, с който Пени бе свикнал. Той се сви в якето си, наведе глава и тръгна на север, като се чудеше дали да тръгне на стоп или не. Беше притеснен заради полицейските коли пред мотелите. Беше уморен и обезсърчен. И сам. И мокър до кости. И подозрителен. В Калифорния никой не ходеше пеша. Пени погледна през рамо към потока от автомобили и видя масленозелен шевролет да го следва бавно. Секунди по-късно колата спря и една дълга ръка се пресегна и отвори вратата. Лампичката в салона светна и отражението й проблесна по мокрия асфалт.

— Искаш ли да се повозиш? — попита шофьорът.

Пени се наведе и надзърна вътре. Зад волана седеше много висок мъж, трийсетинагодишен, мускулест, с рамене на щангист. Имаше къса руса коса и сурово, но открито лице. Носеше униформа. Военна униформа. Пени разчете отличителните знаци: капитан от Военната полиция. Погледна масленозелената боя и видя изписания отстрани бял сериен номер.

— Не знам — отвърна той.

— Ела да се скриеш от дъжда — каза шофьорът. — Ветеран като теб не бива да върви пеша в такова време.

Пени се качи в колата и затвори вратата.

— Как разбрахте, че съм ветеран? — попита той.

— По походката. А също и по възрастта, по външния вид… Човек на твоята възраст, който изглежда по този начин и върви по този начин, не се е скатал в колежа, а е заминал за Виетнам.

Пени кимна.

— Така е — каза той. — Изпратиха ме в джунглата преди седемнайсет години.

— Позволи ми да те откарам донякъде — предложи шофьорът. — Аз съм Джак Ричър. Приятно ми е да се запознаем.

Пени не отвърна нито дума.

— Имаш ли си име? — попита Ричър.

Пени се поколеба.

— Не знам — каза той накрая.

Ричър включи на скорост и погледна през рамо. Включи се в движението по шосето. После натисна някакво копче и заключи вратите.

— Какво си направил? — попита Ричър.

— Какво да съм направил? — отвърна Пени.

— Бягаш — обясни Ричър. — Опитваш се да напуснеш града. Вървиш пеша под дъжда с наведена глава, не носиш багаж, криеш името си… Виждал съм много бегълци и ти определено си един от тях.

— Ще ме предадете ли?

— Аз съм военен полицай — отвърна Ричър. — Навредил ли си на армията по някакъв начин?

— На армията? — учуди се Пени. — Не, бях добър войник.

— Защо да те предавам тогава?

Пени го изгледа смаяно.

— Не знам — призна той.

— Какво си направил на цивилните? — попита Ричър.

— Ще ме предадете значи — заключи отчаяно Пени.

Ричър сви рамене зад волана.

— Зависи. Какво си направил?

Пени продължаваше да мълчи. Ричър се извърна и го погледна право в очите. Властен и безмълвен поглед, наситен с хипнотична мощ, пронизваше Пени през следващите сто метра.

— Какво си направил? — повтори Ричър.

Пени не намираше сили да извърне очи. Въздъхна дълбоко и призна:

— Подпалих дома си. Близо до Мохаве. Работих седемнайсет години в една фабрика, а вчера ме уволниха. Разстроих се, че ще ми вземат колата, и подпалих къщата. Полицията смята, че съм извършил умишлен палеж.

— Близо до Мохаве? — каза Ричър. — Не ме изненадва. Там не обичат пожарите.

Пени кимна.

— Трябваше да обмисля нещата по-добре. Но бях много ядосан. Седемнайсет години работих за тях, а те ме изхвърлиха като мръсен парцал. На всичкото отгоре още първата вечер, след като си тръгнах, някой открадна колата ми.

— Всички пътища са блокирани — каза Ричър. — Самият аз минах през една полицейска блокада, южно от града.

— Смятате ли, че е заради мен? — попита Пени.

— Възможно е. Както вече споменах, в Мохаве не обичат пожарите.

— Ще ме предадете ли?

Ричър го изгледа отново, строго и мълчаливо.

— Само това ли си направил?

Пени кимна.

— Да, сър, само това.

Последва мълчание. Единствено шляпането на гумите по мокрия асфалт нарушаваше тишината.

— Аз нямам проблем — каза най-сетне Ричър. — Бил си се в джунглата, оцелял си, работил си седемнайсет години, а накрая са те уволнили. Предполагам, че си имал пълното право да се ядосаш.

— Какво трябва да направя?

— Някакви връзки?

— Разведен съм. Нямаме деца.

— Започни отначало на друго място.

— Пак ще ме намерят — възрази Пени.

— Вече обмисляш възможността да си смениш името, нали? — попита Ричър.

Пени кимна.

— Изхвърлих всичките си документи — обясни той. — Зарових ги в гората.

— В такъв случай трябва да си изградиш нова самоличност. Да се сдобиеш с нови документи. Никой не се интересува от друго. Само от документи.

— Как?

Ричър помълча. Мислеше усилено.

— Много лесно — обясни той. — Класическият начин е да отидеш на някое гробище и да откриеш дете, което е починало съвсем рано, да се сдобиеш с копие от свидетелството му за раждане и да започнеш от него. Така ще вземеш номер за социално осигуряване, паспорт, кредитни карти… ще станеш нов човек.

— Не мога да го направя — сви рамене Пени. — Много е трудно. А и не разполагам с достатъчно време. Сам казахте, че пътищата са блокирани. Как да направя всичко това, преди да стигнем до ченгетата?

— Има и други начини — отвърна Ричър.

— Фалшификати?

Ричър поклати глава.

— Не е добър вариант. Рано или късно измамата излиза наяве.

— Тогава как?

— Намери някой тип, който вече си е създал фалшива самоличност, и му я отнеми.

— Невъзможно! — поклати глава Пени. — Как ще го направя?

— Може да не ти се наложи. Може аз вече да съм го направил вместо теб.

— Разполагате с фалшива самоличност?

— Не аз — обясни Ричър. — А един тип, когото издирвах.

— Какъв тип?

Ричър хвана волана с една ръка, а с другата извади от вътрешния си джоб някакъв документ.

— Заповед за арест — каза той. — Офицер за свръзка в оръжеен завод край Фресно е търгувал с производствена документация — чертежи, спецификации… Оказа се, че разполага с три отделни комплекта фалшиви самоличности, всичките безупречни, подкрепени с цялата необходима история от началното училище нататък. Нищо чудно руснаците да са му помогнали да се сдобие с тях, което означава, че ще издържат на всяка проверка. Тъкмо се връщам от разпита му. Опитваше се да избяга и вече бе използвал втория комплект документи. Взех му ги. Чисти са. Прибрах ги отзад, в багажника на колата. Намират се в един портфейл, а той — в едно яке.

Колите пред тях започнаха да намаляват. Далече напред се виждаха безброй червени стопове. И проблясващи сини светлини. И жълтеникави лъчи на фенери, които сновяха в различни посоки.

— Блокада — каза Ричър.

— Мога ли да използвам онези документи? — попита притеснено Пени.

— Разбира се — отвърна Ричър. — Слез и ги вземи. Извади портфейла от якето.

Ричър намали и спря встрани. Пени излезе от колата, заобиколи и отвори капака на багажника. Върна се малко по-късно, блед като платно.

— Взе ли ги? — попита Ричър.

Пени кимна мълчаливо и вдигна портфейла.

— Всичко е там — каза Ричър. — Проверих по-рано. Всичко, което може да ти потрябва.

Пени кимна отново.

— Прибери го в джоба си — каза Ричър.

Пени пъхна портфейла във вътрешния джоб на якето си. Ричър извади дясната си ръка. В нея имаше пистолет. И чифт белезници в лявата.

— А сега мирувай — каза тихо той.

Пресегна се и закопча белезниците на китките на Пени. После включи на скорост и потегли бавно напред.

— Защо го направихте? — попита Пени.

— Мълчи — отвърна Ричър.

От полицейската блокада ги разделяха само две коли. Трима магистрални полицаи в дъждобрани насочваха трафика към тясна фуния, оформена от патрулни автомобили. Светлините им проблясваха ярко в мрака.

— Защо? — повтори Пени.

Ричър не му отвърна. Просто спря, когато ченгето му нареди, и свали прозореца си. В колата нахлу студен и влажен нощен въздух. Полицаят се наведе. Ричър му подаде документите си на военен. Полицаят ги освети с фенерчето си и му ги върна.

— Кой е спътникът ви?

— Задържано от мен лице — отвърна Ричър и показа заповедта за арест.

— Има ли документи? — попита ченгето.

Ричър се пресегна, бръкна с два пръста (почти като джебчия) и извади портфейла от вътрешния джоб на Пени. Разтвори го и го подаде през прозореца. Фаровете осветиха второ ченге, което застана пред колата на Ричър и записа регистрационния й номер. Заобиколи предния капак и се присъедини към своя колега, който разговаряше с Ричър.

— Капитан Ричър, Военна полиция — каза първият полицай.

Вторият си го записа.

— И затворник на име Едуард Хендрикс — продължи първият полицай.

Вторият си записа и това.

— Благодаря ви, сър — каза първият полицай. — Приятно пътуване.

Ричър се шмугна между спрелите патрулки, измъкна се от блокадата и натисна газта. Колата ускори в дъжда. След два километра той отби от пътя. Пресегна се, отключи белезниците на Пени и ги прибра в джоба си. Пени разтри китките си.

— Реших, че ще ме предадете — каза той.

Ричър поклати глава.

— Така изглеждаше по-правдоподобно. Имах заповед за арест. Нуждаех се от затворник, когото всички да видят, нали?

Пени кимна.

— Предполагам — отвърна тихо той.

Ричър му подаде портфейла.

— Задръж го.

— Наистина ли?

— Едуард Хендрикс — каза Ричър. — Това е новото ти име. От този момент до края на живота ти. Разполагаш с чисти документи, които ще ти свършат работа. Приеми ги като отплата за един добър ветеран. Като услуга, която един войник оказва на друг.

Едуард Хендрикс го погледна, кимна и отвори вратата. Излезе на дъжда, вдигна яката на коженото си яке и тръгна на север. Ричър го наблюдаваше, докато се скри от погледа му, после потегли и още на следващото отклонение зави на запад. Не след дълго достигна градче на име Юрика, където пое на север. Шосето вървеше покрай океана. Беше пусто. Жива душа не се виждаше. Ричър спря на широкия банкет, застлан с чакъл. Пред него имаше бариера и стръмен скалист бряг. Беше прилив. Водите на Пасифика се пенеха на петнайсетина метра под краката му.

Ричър излезе от колата, отвори багажника и хвана за реверите якето, за което бе споменал на своя спътник. Пое дълбоко дъх и дръпна силно. Трупът бе тежък. Ричър го измъкна от багажника и го повлече към бариерата. Когато стигна края на скалата, сви краката му и го блъсна долу. Тялото се удари в острите камъни, в резултат на което се завъртя няколко пъти с разперени безпомощно ръце и крака. Чу се тих плисък, тялото потъна и се скри от погледа му.