Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2017 г.)

Издание:

Автор: Лий Чайлд

Заглавие: Без второ име

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: разкази

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 03.08.2017

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Вяра Николчева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-434-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2770

История

  1. — Добавяне

Мъжът, който според Ричър бе прехвърлил трийсетте, беше висок, едър и очевидно много ядосан. Беше се изпотил и потта бе избила през костюма му. Жената пред него вероятно бе по-млада, но само с една-две години. Тя също бе ядосана. И уплашена. Или най-малкото напрегната. Виждаше се съвсем ясно. Мъжът стоеше прекалено близо до нея, а това не й допадаше. Наближаваше осем и половина вечерта, започваше да се стъмва, но не и да захладнява. Температурата гонеше четирийсет градуса. Гореща вълна бе заляла Ню Йорк тази сряда, 13 юли 1977 г. Ричър никога нямаше да забрави датата. Беше едва второто му самостоятелно посещение в града.

Мъжът опря длан върху гърдите на жената и притисна влажната памучна блуза към кожата й. Палецът му се плъзна в деколтето й. Жестът му не бе особено любезен. Но не можеше да се нарече и агресивен. По-скоро неутрален, като на лекар. Жената не отстъпи назад. Замръзна на място и се огледа. Не видя нищо особено. Ню Йорк, осем и половина вечерта, но улицата беше пуста. Беше прекалено горещо. Всичко се случваше на „Уейвърли Плейс“, тясна уличка в Манхатън между Шесто авеню и Уошингтън Скуеър. Хората щяха да излязат от домовете си по-късно… ако изобщо излезеха.

Мъжът свали ръка от гърдите на жената. Посегна надолу, сякаш искаше да махне муха от бедрото й, но замахна в обратната посока и описа широк полукръг. Удари я силно по лицето, достатъчно силно да счупи някоя кост, но ръката му и лицето й бяха прекалено влажни, за да може дланта му да изплющи като пистолетен изстрел. Резултатът бе плесница и затова се чу пляс. Главата на жената се завъртя рязко назад. Звукът отекна от нагорещените плочки по тротоара.

— Хей! — извика Ричър.

Мъжът се обърна. Беше чернокос и черноок, висок почти метър и осемдесет, тежък почти деветдесет килограма. Ризата му бе станала прозрачна от пот.

— Разкарай се, хлапе! — каза той.

Ричър щеше да навърши седемнайсет години след три месеца и шестнайсет дни, но бе напълно развит във физическо отношение. Нямаше да стане по-висок, а никой не би могъл да го нарече кльощав. Беше висок метър и деветдесет и три и тежеше почти сто килограма. Имаше фигурата на зрял мъж. Но узрял наскоро. Зъбите му бяха бели и равни, очите му бяха с цвета на морето, косата му бе гъста и чуплива, а кожата — гладка и чиста. Още не се бяха появили белезите, бръчките и мазолите.

— Веднага, хлапе! — настоя мъжът.

— Госпожо, бихте ли отстъпили крачка встрани от този господин — каза Ричър.

Жената направи крачка назад, после още една и излезе от обхвата на плесниците.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита мъжът.

— Какво значение има? — учуди се Ричър.

— Заяждаш се с грешните хора.

— Хора ли? Това е множествено число. Да не би да не си сам?

— Ще разбереш.

Ричър се огледа. Улицата бе все така пуста.

— Кога ще разбера? — попита той. — Явно няма да е сега.

— За голям умник ли се имаш?

— Госпожо — обърна се Ричър към жената, — мога да остана тук, докато вие си тръгнете.

Жената не помръдна. Ричър я погледна.

— Да не би да греша?

— Изчезвай, хлапе! — извика мъжът.

— Не биваше да се забъркваш — обади се жената.

— Не се забърквам в нищо — обясни Ричър. — Просто си стоя на улицата.

— Иди да стоиш на някоя друга улица — посъветва го мъжът.

Ричър се обърна към него, изгледа го от главата до петите и попита:

— Да не би кметът да е умрял и да са те назначили на неговото място?

— Внимавай какво говориш, хлапе! Не знаеш какви ги вършиш! Ще съжаляваш!

— Когато другите хора дойдат тук ли? Това ли имаш предвид? Защото в момента тук сме само аз и ти. Не мисля, че ще съжалявам, освен ако нямаш никакви пари.

— Пари ли?

— Които да взема.

— Какво, да не би да си въобразяваш, че ще ме обереш?

— Не бих го нарекъл обир — обясни Ричър. — По-скоро историческа традиция. Стар принцип от едно време. Който губи войната, плаща контрибуции.

— Да не би да съм във война с теб? Защото в такъв случай ще загубиш, хлапе. Не ме интересува колко голям си пораснал от тази царевица, с която са те хранили. Ще ти сритам задника. И то лошо, много лошо.

Жената продължаваше да стои на два метра встрани. И не помръдваше. Ричър я погледна отново и каза:

— Госпожо, омъжена ли сте за този господин? Свързана ли сте по някакъв начин — личен или професионален — с него?

— Не искам да се забъркваш — отвърна тя.

Да, определено беше по-млада от мъжа. Но не много. Вероятно бе на двайсет и девет или там някъде. Блондинка със съвсем светла коса. Беше красива, като се изключи червеният отпечатък от плесницата върху лицето й, но изглеждаше по-възрастна за годините си. И беше слаба и нервна. Вероятно бе изложена на силен стрес. Носеше свободна лятна рокля с дължина точно над коляното и дамска чанта през рамото.

— Поне ми кажете в какво не искате да се забърквам — отвърна Ричър. — За случаен минувач, който ви досажда, ли става въпрос или не?

— Какво друго може да бъде?

— Семеен скандал например. Чух за един тип, който напердашил домашен насилник, но после жената се ядосала на него, че наранил съпруга й.

— Не съм омъжена за този човек.

— Проявявате ли някакъв интерес към него?

— Към какво? Към неговото благосъстояние ли?

— Нещо против да си тръгнем заедно?

— На колко години си, между другото?

— На достатъчно — отвърна Ричър, — за да се разходим из града.

— Не искам да поемам подобна отговорност. Ти си просто хлапе. Невинен свидетел.

— Този тип опасен ли е?

— Много.

— Не ми се вярва, като го гледам.

— Понякога външният вид заблуждава.

— Въоръжен ли е?

— Не и в града. Не може да си го позволи.

— Какво ще ми направи тогава? Ще ми прати въздушна целувка?

Това свърши работа. Мъжът побесня. Ядоса го най-вече обстоятелството, че Ричър и жената разговарят, все едно той не е там. Разбира се, репликата за целувката също го ядоса. Затова се втурна към Ричър. Сакото му се развяваше, вратовръзката също, а ризата му залепна за тялото. Ричър се отдръпна леко встрани, протегна крак и нападателят се спъна и падна. Изправи се доста бързо, но Ричър бе готов и за това. Отстъпи назад и се завъртя в очакване на следващата атака. А тя бе точно копие на първата с тази разлика, че сега Ричър не спъна непознатия, а заби лакътя си в тила му. Ударът бе нанесен изключително прецизно. Почти седемнайсетгодишният Ричър наподобяваше чисто нова машина, току-що излязла от завода, добре смазана и лъсната до блясък. Машина, разработена от НАСА и „Ай Би Ем“ по поръчка на Пентагона.

Мъжът остана на колене по-дълго от първия път. Горещината си казваше думата. Ричър предположи, че онези трийсет и осем градуса, за които бе чул по радиото, са били измерени някъде на открито. В Сентрал Парк може би. От някоя малка метеорологична станция. Тук, в тесните тухлени каньони на Манхатън, на тротоарите, покрити с големи каменни плочи, температурата сигурно бе не трийсет и осем, а четирийсет и осем градуса. Към горещината трябваше да се прибави и високата влажност. Ричър бе облечен със синя тениска и стар панталон в цвят каки, но дрехите му изглеждаха така, сякаш бе паднал в реката.

Мъжът се изправи с усилие. Олюля се на крака. Дишаше тежко. Опря ръце на коленете си.

— По-добре си върви, старче — посъветва го Ричър. — Намери си друга жертва, която да удариш.

Не получи отговор. Мъжът явно водеше тежка вътрешна борба. И то продължителна. Сигурно обмисляше съвета му. „За“ и „против“, плюсове и минуси, приходи и разходи… такива неща. Накрая попита:

— Можеш ли да броиш до три и половина?

— Предполагам — отвърна Ричър.

— Разполагаш с три часа и половина да напуснеш града. Останеш ли след полунощ, вече си мъртъв. И дори по-рано, ако те видя отново.

Мъжът се изправи, обърна му гръб и тръгна към Шесто авеню. Крачеше уверено като човек, взел някакво решение. Стъпките му отекваха по нагорещения тротоар. Крачеше усърдно като куриер, който бърза да достави някаква пратка. Ричър го проследи с поглед, докато мъжът не се скри зад ъгъла. После се обърна към жената и попита:

— Накъде се бяхте запътили?

Тя посочи в обратната посока, към Уошингтън Скуеър.

— В такъв случай мисля, че ще се справите сама.

— Разполагаш с три часа и половина да напуснеш града.

— Не мисля, че говореше сериозно. Това бяха по-скоро празни закани, опити да спаси репутацията си.

— Повярвай ми, беше напълно сериозен. Ти го удари по главата. О, господи!

— Кой е той?

— А ти кой си?

— Случаен минувач.

— И откъде идваш?

— От Поханг.

— Къде е това, по дяволите?

— Южна Корея. Кемп Мюджук. Корпус на морската пехота.

— Морски пехотинец ли си?

— Син на морски пехотинец. Отиваме там, където ни изпратят. Учебната година свърши, затова пътешествам.

— Сам? На колко години си?

— Есента навършвам седемнайсет. Не се тревожете за мен. Не аз ям шамари по улиците.

Жената замълча.

— Кой беше този тип? — попита Ричър.

— Как се озова тук?

— С автобус до Сеул, после самолет до Токио, самолет до Хаваите, самолет до Лос Анджелис, самолет до летище „Кенеди“ и автобус до Ню Йорк. После тръгнах пеша.

Отборът на „Ню Йорк Янкис“ гостуваше този кръг. Играеше в Бостън и това се бе оказало голямо разочарование за Ричър. Имаше чувството, че този шампионат любимците му могат да постигнат нещо голямо. Голямата им звезда Реджи Джаксън нямаше равен на бейзболното игрище. Той може би щеше да сложи край на дългата суша на „Янкис“ без нито един трофей. Но, уви, Ричър нямаше късмет. Стадионът бе потънал в мрак. Резервният вариант бяха „Ню Йорк Метс“, които играеха на Шей Стейдиъм. По принцип Ричър нямаше нищо против играта на „Метс“, но в крайна сметка притегателната сила на музиката в центъра на Манхатън бе надделяла. Бе решил да прекоси Уошингтън Скуеър и да мине през летния лагер на момичетата от Нюйоркския университет. Може би някое от тях щеше да се съгласи да излезе с него. А може би нямаше. Въпреки това си струваше да се отбие. Беше оптимист и нямаше нищо против да промени плановете си в движение.

— Колко време ще пътешестваш? — попита жената.

— На теория съм свободен до септември.

— Къде си отседнал?

— Току-що пристигнах. Още не съм се настанил никъде.

— И родителите ти нямат нищо против?

— Майка ми се притеснява. Прочете във вестниците за онзи сериен убиец, когото наричат Сина на Сам.

— Нормално е да се притеснява. Убил е толкова хора.

— Но предимно двойки, които изненадал в колите им. Така поне пишат вестниците. От гледна точка на статистиката вероятността да нападне мен е много малка. Нямам кола, а за момента нямам и приятелка.

— Този град има куп други проблеми.

— Знам. Трябва да отида при брат ми.

— В Ню Йорк ли е?

— Извън града е, ще се върне след два часа.

— Трябва да тръгнеш още сега.

Ричър кимна.

— Мисля да взема късния автобус.

— Преди полунощ?

— Кой беше този тип?

Жената не отговори. Над града продължаваше да тегне ужасна жега. Въздухът бе натежал от влага. Наближаваше буря. Ричър я усещаше. Тя идваше от северозапад и не след дълго щеше да обсипе с гръмотевици долината на река Хъдсън, да разпени иначе спокойните води и да се разфучи между високите скали по бреговете й, както бе чел в книгите. Слънцето помръкваше, златистите му лъчи се обагряха в пурпурно, сякаш небесното светило също се подготвяше за връхлитащата буря.

— Иди се виж с брат си — каза жената. — Благодаря за помощта.

Червеният отпечатък върху лицето й започваше да избледнява.

— Ще се оправите ли? — попита Ричър.

— Всичко ще бъде наред.

— Как се казвате?

— Джил.

— Джил коя?

— Хемингуей.

— Някаква връзка?

— С кого?

— С Ърнест Хемингуей. Писателят.

— Не мисля.

— Свободна ли сте тази вечер?

— Не.

— Аз съм Ричър. Приятно ми е да се запознаем.

Той протегна ръка и двамата се здрависаха. Дланта й бе гореща и влажна, сякаш имаше треска. Но нямаше. Просто температурата надвишаваше четирийсет градуса. И нямаше вятър. Лято в града. Далече на север небето проблесна. Светкавица без гръм. И без дъжд.

— Откога работите за ФБР? — попита Ричър.

— Кой е казал, че работя за ФБР?

— Този тип беше мафиот, нали? При всички случаи е свързан с организираната престъпност. За това говорят всички тези приказки за неговите хора, за напускането на града, всички тези заплахи… А вие имахте среща с него и той проверяваше да не носите микрофон. Затова сложи ръката си на гърдите ви. Предполагам, че го е напипал.

— Ти си умно хлапе.

— Къде е подкреплението? Наблизо би трябвало да има микробус с подслушвателна апаратура и хора, които да записват разговора ви.

— Операцията ни разполага с ограничен бюджет.

— Не ви вярвам. Градът може да изпитва недостиг на средства, но не и федералните. Те винаги имат пари.

— Върви при брат си. Това не е твоя работа.

— Защо носите микрофон, след като няма кой да слуша?

Жената протегна ръце зад гърба си и плъзна пръсти по извивката на кръста си, сякаш търсеше там нещо, което се бе закачило за ластика на бельото й. Изпод роклята й се плъзна черна пластмасова кутийка. Миниатюрен касетофон, увиснал на кабела на микрофона на нивото на коленете й. Джил притисна роклята с едната си ръка, а с другата издърпа касетофона измежду краката си. Той падна на тротоара, последван от тънък черен кабел, който завършваше с миниатюрен микрофон.

— Лентата слушаше — каза Джил.

Малката черна кутийка бе хлъзгава от потта по гърба й.

— Да не би да прецаках нещо? — попита Ричър.

— Нямам представа как щяха да се развият нещата.

— Той нападна федерален агент, а това е престъпление. Мога да свидетелствам.

Жената не отвърна нищо. Взе касетофона и нави кабела около него. Свали дамската си чанта от рамо и прибра касетофона в нея. Ричър имаше чувството, че става все по-горещо и по-влажно, сякаш някой бе метнал гореща мокра кърпа върху устата и носа му. Далече на север проблеснаха нови светкавици. Те припламнаха ниско над хоризонта, но душният влажен въздух сякаш замъгли сиянието им. Явно нямаше да има дъжд. Нямаше да има спасение от горещината.

— Ще го оставите да се измъкне ей така? — попита Ричър.

— Не е твоя работа — отвърна жената.

— Нямам нищо против да разкажа какво съм видял.

— До процес може да се стигне най-рано след една година. Тогава ще трябва да изминеш отново целия този път до тук. Ще трябва да смениш четири самолета и два автобуса заради една плесница.

— След една година може да съм на друго място. И то да е по-близо до Ню Йорк.

— Или по-далече.

— Касетофонът може да е записал звука от плесницата.

— Трябва ми нещо повече от една плесница. Адвокатите му ще ми се изсмеят.

Ричър сви рамене. Беше прекалено горещо, за да спори.

— Добре — отстъпи той. — В такъв случай ви пожелавам приятна вечер, госпожо.

— Къде ще отидеш сега? — попита тя.

— Мисля си за Блийкър стрийт. Улицата с най-прочутите нощни клубове в Гринич Вилидж.

— Не бива. Това е негова територия.

— Може да отида и някъде по-наблизо. „Бауъри“ например. Чувал съм, че там всяка вечер има жива музика.

— Същата работа. И това е негова територия.

— Кой е той?

— Казва се Кросели. Контролира всичко на север от „Хюстън“ и на юг от Четиринайсета улица. А ти го удари по главата.

— Той е сам. Няма да ме намери.

— Науми ли си нещо, го постига. Разполага с достатъчно горили.

— Колко?

— Може би дузина.

— Не стигат. Районът е твърде голям.

— Ще разпрати описанието ти на всички клубове и барове.

— Наистина ли? И хората му ще разберат, че се е уплашил от едно шестнайсетгодишно хлапе? Не ми се вярва.

— Не е нужно да им обяснява каквото и да било. Има хора, които ще направят всичко, за да му угодят, да получат червена точка, да му се докарат. Няма да издържиш и пет минути. Иди при брат си. Говоря сериозно.

— Това е свободна страна — отвърна Ричър. — Вие самата работите в името на този принцип, нали така? Ще отида където искам. Пътувах много, за да стигна до тук.

Жената се замисли в продължение на няколко секунди, след което каза:

— Е, добре, предупредих те. Не мога да направя нищо повече.

С тези думи тя му обърна гръб и тръгна към Уошингтън Скуеър. Ричър остана сам на „Уейвърли“, погледна в едната посока, после в другата в търсене на поне малко ветрец и накрая последва Джил. Следваше я на дистанция от около две минути. Видя я да се качва в кола, паркирана на забранено място. Тъмносин форд гранада, модел 1975 г., с винилов покрив на купето и голяма хромирана решетка на радиатора. Автомобилът зави зад ъгъла като голяма сухопътна яхта и се скри от погледа му.

 

 

Ричър завари Уошингтън Скуеър по-празен, отколкото бе очаквал. Очевидно заради жегата. Видя само двама чернокожи — вероятно наркодилъри — да се мотаят наоколо. Никой не играеше шах по пейките, никой не разхождаше кучето си. В източния край на площада обаче Ричър зърна три момичета, които влязоха в едно кафене. Със сигурност бяха студентки, вероятно с две-три години по-големи от него. Бяха високи, стройни, гъвкави, с дълги коси и слънчев загар. Той тръгна към тях, като пътьом се огледа за обществен телефон. Едва на четвъртия опит откри работещ апарат. Извади от джоба си гореща влажна монета и набра централата на „Уест Пойнт“. Знаеше номера наизуст.

Мелодичен мъжки глас каза:

— Военна академия на Съединените щати. С кого да ви свържа?

— Кадет Джо Ричър, ако обичате.

— Задръжте линията — каза гласът.

Напълно уместно, помисли си Ричър. Това бе основната задача на „Уест Пойнт“ — да подготвя хора, които да удържат фронтовата линия сред всякакви заплахи, включително външни и вътрешни врагове, а понякога дори срещу прогреса. „Уест Пойнт“ подготвяше офицери за сухопътните войски, което бе необичаен избор за първородния син на морски пехотинец, но Джо от малък бе решил да постъпи именно в тази военна академия. Твърдеше, че до момента всичко в нея му харесва. Самият Ричър нямаше представа къде ще кандидатства. Вероятно в Нюйоркския университет, където имаше много момичета. Трите, които влязоха в кафенето, му се сториха достатъчно красиви. В интерес на истината, той не кроеше никакви планове. Животът в семейството на офицер от морската пехота го бе научил на това.

В слушалката се чуваха пращене и прещракване, сякаш разговорът биваше прехвърлян от една на друга телефонна централа. Ричър извади още една гореща и влажна монета от джоба си и се приготви да я пусне в апарата. Беше девет без петнайсет, започваше да се стъмва и да става по-горещо, ако това изобщо бе възможно. Пето авеню наподобяваше дълъг и тесен каньон, простиращ се на север от мястото, на което бе застанал Ричър. Светкавици раздираха небето някъде много, много далече, ниско над хоризонта.

Друг глас, различен от първия, каза:

— В момента не мога да ви свържа с кадет Ричър. Желаете ли да оставите съобщение?

— Моля, кажете му, че брат му ще закъснее с двайсет и четири часа. Ще прекарам нощта в града. Ще се видим утре вечер.

— Разбрано — отвърна новият глас, без да проявява никакъв интерес към съобщението, и прекъсна.

Ричър прибра втората монета в джоба си, окачи слушалката и тръгна към кафенето в източния край на площада.

 

 

Климатикът над входната врата работеше на пълна мощност, което бе съпроводено с такива усилия от негова страна, че целият се тресеше и дрънчеше. Въпреки това работата му не оказваше почти никакво влияние върху температурата в помещението. Момичетата се бяха настанили в сепаре за четирима, а пред тях стояха високи чаши с кока-кола и топки топящ се сладолед. Две бяха блондинки, а една брюнетка. Всичките имаха дълги стройни крака и безупречни бели зъби. Брюнетката носеше къси панталонки и лятна блуза без ръкави, с няколко копчета отпред. Блондинките бяха с къси летни рокли. И трите момичета изглеждаха интелигентни, жизнени, пълни с енергия. Типични млади американки, излезли сякаш от страниците на някое списание. Ричър бе виждал момичета като тях в омазаните и оръфани от прелистване стари броеве на „Тайм“, „Лайф“ и „Нюзуик“, а също и в Мюджук и във всяка друга военна база, в която бе живял. Статиите в списанията твърдяха, че бъдещето е тяхно. И Ричър им се бе възхищавал отдалече.

Сега той стоеше на прага под тресящия се климатик и им се възхищаваше отблизо. Но нямаше никаква представа какво да направи. Животът във военна база може да научи едно хлапе на много неща, но не и как да преодолее четири-петметровото разстояние от входа на едно нюйоркско кафене до сепаре с красиви момичета. Малобройните му любовни завоевания до момента не бяха всъщност никакви завоевания, а по-скоро взаимни експерименти с дъщери на военни, също толкова отчаяни и самотни като него и също толкова податливи и ентусиазирани. Единственият проблем бяха бащите им, все отлично обучени убийци с консервативни възгледи. Трите студентки пред него бяха съвсем друго нещо. Ситуацията изглеждаше много по-благоприятна от гледна точка на евентуални проблеми с родителите, но почти невъзможна във всяко друго отношение.

Ричър се замисли.

Който не рискува, не печели.

Той пристъпи напред, преодоля четирите или петте метра, които го разделяха от масата им, и попита:

— Мога ли да седна при вас?

И трите момичета вдигнаха погледи. И трите изглеждаха изненадани. И трите бяха прекалено възпитани, за да му кажат да се разкара. И трите бяха прекалено умни, за да го поканят да седне при тях. Все пак това бе Ню Йорк през лятото на 1977 г. Бронкс гореше. Всеки ден пламваха по няколко изоставени сгради. В града ставаха стотици убийства. Сина на Сам вилнееше. Всички бяха обзети от ирационална паника.

— Това е първият ми ден в града — продължи Ричър. — Чудех се дали можете да ме посъветвате къде да отида, ако искам да послушам хубава музика.

Никакъв отговор. Два чифта сини очи и един чифт кафяви се взираха в него отдолу нагоре.

— Ще ходите ли някъде тази вечер? — попита той.

Брюнетката отговори първа.

— Възможно е — каза тя.

— Къде?

— Още не знаем.

Появи се сервитьорка, съвсем малко по-възрастна от трите момичета, и Ричър застана така, че приближаването й да не му остави друга възможност, освен да седне. Сякаш сервитьорката го бе избутала. Брюнетката се отмести и остави два-три сантиметра разстояние между своето бедро и неговото. Виниловата тапицерия бе влажна и лепкава от жегата. Ричър си поръча кока-кола. Беше прекалено горещо за кафе.

Настъпи неловко мълчание. Сервитьорката донесе колата на Ричър и той отпи. Блондинката срещу него го попита:

— В Нюйоркския университет ли учиш?

— Още не съм завършил гимназия.

Изражението й омекна малко, сякаш бе попаднала на рядък екзотичен екземпляр.

— И къде се намира тя?

— В Южна Корея. Баща ми е военен.

— Фашист! — извика момичето. — Я се разкарай!

— А твоят баща какво работи?

— Адвокат е.

— Ти се разкарай!

Брюнетката се засмя. Беше с два пръста по-ниска от другите момичета и кожата й бе с един нюанс по-тъмна. Беше стройна и слаба. Почти като елф. Ричър бе чувал това сравнение, но то не означаваше почти нищо за него. Никога не бе виждал елф.

— В „Си Би Джи Би“ може би ще свирят „Рамоунс“ — каза тя. — Или Блонди.

— Ще отида да ги слушам, ако и ти бъдеш там — каза Ричър.

— Кварталът е опасен.

— В сравнение с какво? Иво Джима?

— Къде е това?

— Един остров в Тихия океан.

— Звучи екзотично. Има ли плажове?

— Колкото искаш. Как се казваш?

— Криси.

— Приятно ми е, Криси. Аз съм Ричър.

— Това малкото ти име ли е или фамилното?

— Единственото.

— Имаш само едно име?

— Това е името, което всички използват.

— Значи, ако дойда в „Си Би Джи Би“ с теб, обещаваш ли да ми правиш компания?

Отговорът, според Ричър, се разбираше от само себе си. Нямаше да се отдели от нея.

— Разбира се, можеше да разчиташ на мен — отвърна той.

Блондинките, които седяха срещу него, се размърдаха неловко на местата си и езикът на телата им му подсказа, че те няма да дойдат. Ричър нямаше нищо против. Поведението им бе равносилно на зелен светофар. Голям зелен светофар. Току-що си бе осигурил еднодневна екскурзия. Почти като истинска среща. Девет часът вечерта. Сряда, 13 юли. Ню Йорк. Бе на крачка от първото си… цивилно завоевание. Усещаше близостта му. Усещаше как го връхлита като бърз влак или мощно земетресение. Зачуди се къде ли се намира общежитието на Криси. Сигурно е някъде наблизо, предположи Ричър. Отпи от колата си, но момичето го подкани:

— Да вървим, Ричър.

 

 

Той остави пари за четирите коли, тъй като предположи, че така би постъпил един кавалер. Последва Криси навън и нощната жега се стовари върху него като чук. Върху Криси също. Тя отметна косата от раменете си и Ричър видя капчиците пот, избили по врата й.

— Къде се намира този клуб? — попита тя.

— Никога ли не си ходила там? — отвърна Ричър.

— Кварталът е лош.

— Мисля, че трябва да тръгнем на изток и да минем пет преки. Когато Бродуей и „Лафайет“ останат зад нас, трябва да свием по „Бауъри“. После три преки на юг и стигаме ъгъла с „Блийкър“.

— Много е горещо.

— И още как!

— Дали да не вземем колата? Заради климатика.

— Имаш кола?

— Разбира се.

— Тук, в града?

— Ей там.

Криси посочи малък хечбек, паркиран на петнайсетина метра от тях. Шевролет шевет, каза си Ричър, вероятно на една година, вероятно светлосин, макар да му бе трудно да определи цвета заради жълтите улични лампи.

— Не е ли скъпо да караш кола в града? — попита той.

— След шест часа паркирането е безплатно — отвърна Криси.

— А какво правиш с колата през деня?

Тя замълча, сякаш обмисляше въпроса му, после каза:

— Не живея тук.

— Предположих, че си от Ню Йорк. Грешката е моя. Реших, че следваш в Нюйоркския университет.

Криси наклони леко глава и каза:

— „Сара Лорънс“.

— Коя е тя?

— Това е колеж. Там отиваме. Намира се в Йонкърс, на север от тук. Но понякога идваме в Ню Йорк, за да се поразходим. В това кафене често се отбиват момчета от Нюйоркския университет.

— Значи и двамата не сме местни.

— Не и тази вечер — отвърна Криси.

— А какво ще правят приятелките ти?

— В какъв смисъл?

— Как ще се приберат?

— Аз ще ги закарам — отвърна Криси. — Както винаги.

Ричър не каза нищо.

— Но те ще ме изчакат — поясни момичето. — Това е част от сделката.

 

 

Климатикът в шевролета се справяше също така неумело със задачата си да охлади въздуха като онзи в кафенето, но все пак бе по-добре от нищо. Минувачите по Бродуей се брояха на пръсти и се движеха бавно, лениво, досущ като призраци в призрачен град. По „Лафайет“ срещнаха още по-малко хора, които се движеха още по-бавно, а по „Бауъри“ видяха опашки от бездомници, които очакваха приютите да отворят врати. Криси паркира на две преки северно от клуба, на Грейт Джоунс стрийт, между кола със счупено предно стъкло и кола със счупено задно стъкло. Но пък мястото бе разположено точно под светеща улична лампа, което бе добро решение, при положение че не разполагаш с въоръжена охрана или кучета пазачи, или и двете. Освен това тук не беше по-опасно, отколкото на Уошингтън Скуеър. Затова Ричър и Криси излязоха навън, в жегата и тръгнаха по улицата, обгърнати от въздух, който им се стори толкова плътен, сякаш можеше да се реже с нож. Небето бе нагорещено като ламаринен покрив по пладне, а на север продължаваха да проблясват светкавици и да освобождават огромни количества енергия, която обещаваше много, но не правеше нищо.

Пред вратата на клуба нямаше опашка, което Криси прие за добър знак, тъй като означаваше, че ще намерят по-предни места, в случай че „Рамоунс“ или Блонди наистина пеят тази вечер. Платиха кувертите си и се насочиха към епицентъра на шума, горещината и тъмнината. Барът заемаше продълговата ниска ниша, оскъдно осветена, с влажни стени отзад и високи червени столове отпред. По тях бяха накацали трийсетина души, двайсет и осем от които не надхвърляха възрастта на Криси, плюс един човек, когото Ричър вече познаваше, и още един, с когото не се съмняваше, че ще се запознае, съвсем скоро при това. Човекът, когото познаваше, бе Джил Хемингуей, все така слаба, стройна, русокоса и… неспокойна, все така облечена с късата си лятна рокля. Човекът, с когото не се съмняваше, че ще се запознае, много приличаше на Кросели. Братовчед най-вероятно. Бе същият на ръст, тегло и възраст и бе облечен по същия начин: с подгизнал от пот костюм и риза, залепнала за влажния му космат корем.

Джил Хемингуей първа видя Ричър. Но изпревари мъжа само с част от секундата. Слезе от стола си и тръгна към него, а през това време онзи тип с костюма щракна с пръсти и посочи телефона. Барманът го постави пред него и мъжът започна да върти шайбата. Хемингуей си проправи път през рехавата тълпа, застана пред Ричър и възкликна:

— Глупак!

— Джил, това е приятелката ми Криси — заяви той. — Криси, това е Джил, с която се запознах днес. Тя е агент на ФБР.

Криси, която стоеше до него, каза:

— Здравейте, Джил.

Това като че ли обърка Хемингуей, която отвърна:

— Здрасти, Криси.

— Заради музиката ли си тук? — попита Ричър.

— Тук съм, защото това е едно от малкото заведения, които не оказват пълно съдействие на Кросели — отвърна Хемингуей. — Следователно е едно от малкото заведения, където ще трябва да изпрати свой човек. Дойдох тук, за да се уверя, че няма да ти се случи нищо.

— Как разбра, че ще дойда точно тук?

— Живял си в Южна Корея. Едва ли си чувал имената на другите заведения.

— Ще ми обясните ли за какво става въпрос? — попита Криси.

Човекът на Кросели продължаваше да говори по телефона.

— Хайде да седнем — предложи Ричър.

— Идеята не е добра — възрази Хемингуей. — Трябва да напуснеш колкото се може по-бързо.

— Какво, по дяволите, става? — попита Криси.

В близост до празната все още сцена бяха наредени малки маси. Ричър си проправи път през тълпата, ту с едното рамо, ту с другото, и накрая седна на масата в ъгъла с гръб към стената. От тук можеше да наблюдава по-голямата част от помещението. Криси седна неуверено до него, докато Хемингуей се замисли за секунда, но реши да отстъпи и се присъедини към тях.

— Плашите ме, хора — каза Криси. — Ще ми обясните ли, моля, какво става?

— Както си вървях по улицата, изведнъж видях един тип да удря шамар на агент Хемингуей.

— И?

— Намесих се с надеждата да го откажа от намерението му да го направи отново. Той взе, че се обиди. Оказа се някакъв мафиот. Джил смята, че вече ми взема мярка за циментови обувки.

— Но ти не смяташ така.

— Струва ми се прекалено.

— Ричър, има толкова филми за тези неща!

— Права е — обади се Хемингуей. — Трябва да я послушаш. Ти не познаваш тези хора. Не разбираш тяхната култура. Няма да позволят на външен човек да прояви неуважение към тях. Това е въпрос на гордост. Няма да се успокоят, докато не решат проблема.

— С други думи, те по нищо не се отличават от морските пехотинци. Знам как да се справям с такива хора. Така е през целия ми живот.

— И как възнамеряваш да се справиш с тях?

— Като вдигна прекомерно цената. А тя и бездруго е достатъчно висока. Не могат да свършат нищо тук, защото ще бъдат арестувани или от теб, или от местните ченгета. Което прави цената прекалено висока, защото води след себе си адвокати, подкупи, услуги и прочие… Не си заслужава да се охарчват заради мен. Аз съм никой. Кросели ще го преживее.

— Не можеш да останеш тук цяла нощ.

— Той вече се опита да ми даде урок на улицата и не постигна нищо.

— Само след десет минути отвън ще те чакат шест горили.

— Тогава ще изляза отзад.

— Там ще те чакат още шестима.

— Спомняш ли си, че помолих да ми правиш компания? — попита Криси.

— Разбира се — отвърна Ричър.

— Забрави го, става ли?

— Това е лудост! — възкликна Ричър.

— Ти удари мафиот по главата. Какво не ти е ясно? Такива неща просто не се случват тук. Време е да се осъзнаеш, хлапе. Точно в момента се намираш в едно помещение с една от горилите му. И този тип току-що приключи да говори по телефона.

— Но в същото време седя до агент на ФБР.

Хемингуей не отговори. Ричър се замисли. Нюйоркският университет. „Сара Лорънс“. Хемингуей не бе потвърдила предположението му. Той бе попитал: Откога работите за ФБР? А тя бе отговорила: Кой е казал, че работя за ФБР?

— Федерален агент ли си или не? — попита Ричър.

Тя продължи да мълчи.

— Не е толкова трудно. Отговорът е съвсем лесен. Да или не?

— Не — отвърна Хемингуей, — не е толкова лесен.

— Какво означава това?

— И да, и не. А не само да или не.

Ричър се замисли за миг.

— Какво, да не би да провеждаш собствено неофициално разследване? — попита той. — За това ли става въпрос? Този случай не е твой. И затова не разполагаш с подкрепление. Затова използваш касетофона на по-малката си сестра.

— Касетофонът си е мой. Аз просто съм отстранена от разследването.

— На какви основания?

— Здравословни. Винаги използват такива основания. Но това означава, че значката ми е отнета до второ нареждане. Изчакват решението…

— Какво решение?

— Както сам каза, претеглят плюсовете и минусите. Адвокатите, подкупите, услугите… И аз сама срещу всичко това.

— Кросели ли е причината?

Хемингуей кимна.

— В момента е недосегаем. Разследването срещу него приключи. Реших, че мога да го провокирам да изтърве някоя дума, да се похвали… и да го запиша. Исках да използвам записа, за да ги накарам да ме върнат на работа.

— Защо Кросели не смее да ходи въоръжен в града?

— Това е част от сделката. Може да прави каквото си иска, но без да извършва убийства. Полицейското управление не иска да влошава статистиката. Така всички печелят.

— Кросели знае ли, че си отстранена?

— Разбира се, че знае. Нали той ги е накарал да го направят.

— Следователно онзи тип на бара също го знае, така ли? Това ли се опитваш да ми кажеш? Знае, че не можеш да покажеш значка. Или да извадиш пистолет. Знае, че не разполагаш с никаква власт. Не можеш да го арестуваш. Знае, че показанията ти срещу Кросели не струват пукната пара.

— Казах ти да отидеш при брат ти.

— Не се оправдавай. Не те обвинявам за нищо. Просто трябва да съставя нов план, това е всичко. Трябва да си изясня параметрите…

— Изобщо не е трябвало да се замесваш — обади се Криси.

— Защо?

— В „Сара Лорънс“ биха казали, че това е нелепа демонстрация на полово обусловено поведение. Патриархална проява, която свидетелства за патерналистичните настроения на съвременното общество.

— А знаеш ли какво биха казали в морската пехота?

— Какво?

— Биха изтъкнали, че ти ме помоли да дойда с теб, защото смяташ „Бауъри“ за опасен квартал.

— Той наистина е опасен. Всеки момент ще се появят дванайсет души, за да ти сритат задника.

Ричър кимна.

— В такъв случай май трябва да тръгваме.

— Не можеш да си тръгнеш — каза Хемингуей. — Онзи тип от бара няма да те пусне. Ще те задържи, докато пристигнат останалите.

— Въоръжен ли е?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Сто процента.

— Съгласни ли сме, че един противник е за предпочитане пред дванайсет?

— Какво имаш предвид?

— Изчакайте ме тук — нареди Ричър.

 

 

Той прекоси мрачното помещение с грацията на огромна хрътка и цялото глуповато самочувствие, което ръстът от метър и деветдесет и три и теглото от сто килограма могат да дадат на един шестнайсетгодишен младеж. Подмина бара и се запъти към коридора с тоалетните. В живота си дотук бе посетил твърде малко барове, но знаеше, че те предлагат богат арсенал от импровизирани оръжия. Някои имаха билярдни щеки наредени върху дървени стойки, други чаши за мартини от тънко, чупливо стъкло, но със столчета, които лесно се превръщаха в стилет, трети разполагаха с бутилки за шампанско, тежки като бейзболни бухалки. В този бар обаче нямаше билярдна зала, а клиентите му очевидно не проявяваха интерес към мартини или шампанско. Най-достъпни му се сториха бутилките за бира с издължено гърло, затова Ричър грабна една. С крайчеца на окото си видя човека на Кросели да се надига от мястото си и да тръгва след него. Явно се опасяваше, че Ричър може да се измъкне през задната врата или прозорците в тоалетната. Наистина имаше заден вход, разположен в самия край на коридора, но Ричър не се интересуваше от него. Той влезе в мъжката тоалетна и се озова на най-странното място, на което бе попадал някога. С изключение на военните бази, разбира се. Стените бяха от голи тухли, покрити с гъста плетеница от графити. Имаше три писоара и една-единствена тоалетна чиния, разположена на подиум и изложена на показ от всички страни досущ като трон. Прозорци нямаше.

Ричър напълни бутилката с вода от чешмата, за да увеличи тежестта й, и избърса дланта си в тениската, но нито ръката му стана по-суха от това, нито платът по-влажен. Той стисна здраво гърлото на бутилката, отпусна ръка покрай бедрото си и зачака. Човекът на Кросели се появи след броени секунди. Огледа се първо, изумен от декора, но липсата на прозорци явно го успокои. Това подсказа на Ричър всичко, което искаше да узнае, но тъй като бе на шестнайсет, реши да играе по правилата и попита:

— Има ли някакъв проблем между нас?

— Очакваме господин Кросели — отвърна мъжът. — Той ще дойде всеки момент. За мен няма да има проблем, но това не се отнася и за теб.

В този момент Ричър замахна с бутилката — центробежните сили удържаха водата в нея — и я стовари върху скулата на мафиота. Ударът го отхвърли назад, а Ричър стовари бутилката върху най-близкия писоар. Разхвърчаха се парчета стъкло и капки вода, след което Ричър заби счупената бутилка в бедрото на мъжа, за да го накара да свали ръце, а после я заби отново, този път в лицето му. Завъртя бутилката и разкъса плътта му. От лицето му рукна кръв. Ричър пусна бутилката и блъсна мафиота в гърдите толкова силно, че онзи се удари в стената и отскочи от нея. За финал Ричър заби главата си в носа му. Всичко приключи в този момент, а усилията на Ричър бяха подпомогнати от факта, че главата на мъжа се удари в писоара, преди тялото му да се свлече на пода. Това бе третата рана, която мафиотът получи, и така Ричър отбеляза своеобразен хеттрик. Човекът на Кросели изгуби съзнание и Ричър му пожела „лека нощ и късмет“.

Ричър успокои дишането си и хвърли един поглед в огледалото над мивката. По челото му имаше пръски кръв. Изми ги с хладка вода, разтърси глава като куче и се върна в салона. Джил Хемингуей и Криси стояха прави насред дансинга. Той им кимна към изхода. Двете тръгнаха към него, а той ги изчака на място.

— Къде е онзи тип? — попита Хемингуей.

— Претърпя злощастен инцидент — отвърна Ричър.

— Божичко!

Минаха покрай бара и закрачиха енергично по коридора, който водеше към изхода.

Прекалено късно.

Намираха се на три метра от вратата, когато тя се отвори и в рамката й се появиха четирима едри мъжаги в анцузи. Последва ги самият Кросели. Петимата спряха. Спря и Ричър, а зад него и Криси и Джил Хемингуей. Осмината застинаха на място в тесния коридор, по чиито голи тухлени стени бяха избили влажни петна.

— Ето че пак се срещаме, хлапе — ухили се Кросели който стоеше най-отзад.

В този момент лампите угаснаха.

 

 

Ричър не можеше да прецени дали очите му са отворени или затворени. Мракът бе толкова непрогледен, сякаш бе попаднал в отвъдното. Нещо повече, мракът бе съпроводен от пълна тишина. Тя бе толкова първична и абсолютна, защото всички шумове и звуци, характерни за съвременната действителност, бяха замлъкнали в един миг и бяха оставили след себе си сляпо шумолене и призрачен шепот, дошли като че ли от земните недра. За частица от секундата всички се озоваха от XX век в каменната ера.

Ричър чу Криси да прошепва зад гърба му:

— Ричър?

— Не мърдай — отвърна той.

— Добре.

— Сега се обърни.

— Добре.

Ричър чу влачене на крака по пода. Опита се да си спомни къде бе стоял първият човек на Кросели, преди да угаснат лампите. По средата на коридора, с лице към мен, на не повече от метър и половина. Той пренесе тежестта си върху левия крак и ритна с десния, силно, без конкретна цел, но с надеждата да уцели слабините на мъжа. Кракът на Ричър установи контакт с тялото на противника му частица от секундата по-рано от очакваното. Освен това не попадна в слабините, а по-надолу. В капачката на коляното най-вероятно. Което бе чудесно. При всички положения противникът щеше да се свлече на земята, а останалите трима да се препънат в него.

Ричър се извърна, намери опипом гърба на Криси, обгърна раменете й с дясната си ръка, а с лявата откри Хемингуей. След което ги побутна, или по-скоро задърпа, обратно към бара. Там се бяха включили съвсем слаби аварийни светлини, захранвани от батерии. Което означаваше, че не става въпрос за случайно натискане на ключа. Цялата сграда бе останала без електричество.

Ричър откри коридора към тоалетните и блъсна Криси напред, а Хемингуей задърпа след себе си към задната врата. Тримата излязоха през нея и се озоваха на улицата.

Която също бе потънала в мрак.

Продължиха с бърза крачка. Не можеха да избягат от горещината, но здравият разум и мускулната памет им подсказваха да се отдалечат колкото се може повече от задната врата и да се скрият в сенките. Сенките обаче бяха навсякъде около тях. По „Бауъри“ бе тъмно като в рог, от двете страни на улицата се издигаха потънали в мрак и тишина сгради, по-черни дори от нощното небе. Силуетите на небостъргачите, които се издигаха на четирийсет преки на север и на юг, се бяха слели почти напълно с хоризонта. Единствено обстоятелството, че закриваха звездите, помагаше на Ричър да определи местоположението им.

— Целият град е останал без ток — отбеляза Хемингуей.

— Чуйте! — каза Ричър.

— Какво?

— Именно. Милиарди електромотори са спрели да се въртят. Милиарди електрически вериги са прекъснати.

— Това е невероятно — каза Криси.

— Сега ще започнат проблемите — притесни се Хемингуей. — До един час ще станем свидетели на улични вълнения, палежи, грабежи… Вие двамата трябва да тръгнете на север час по-скоро. И по-бързо. Не тръгвайте на запад или на изток. Не използвайте тунелите. Не спирайте, докато не се озовете северно от Четирийсет и първа улица.

— А ти какво ще правиш? — попита Ричър.

— Ще се върна на работа.

— Но нали си отстранена?

— Не мога да стоя със скръстени ръце. А ти трябва да върнеш приятелката си там, където си я намерил. Мисля, че това е най-важното ти задължение.

Хемингуей се затича на юг и след броени секунди се скри от погледите им.

 

 

Уличните лампи по Грейт Джоунс стрийт не светеха, но Ричър и Криси завариха синия шевролет на мястото му. Вярно, изглеждаше сив и безформен, но никой не го бе докосвал. Криси отвори, двамата седнаха отпред, тя запали двигателя и включи на скорост. Не посегна към копчето за фаровете, което според Ричър бе напълно разбираемо. Подобен опит да прогони вездесъщия мрак изглеждаше неуместен. Или дори невъзможен. Големият град бе сякаш парализиран. Огромното му туловище изглеждаше неумолимо безразлично към миниатюрните човешки същества, които се щураха нагоре-надолу по него. А броят им растеше непрекъснато. Някъде се отваряха прозорци, а хората от по-долните етажи вече се спускаха по стълбите, излизаха навън, заставаха пред входовете на жилищата си и се оглеждаха с изумление. Горещината не отслабваше. Не се долавяха никакви признаци на захлаждане. Температурата наближаваше четирийсет градуса, а може би дори ги нахвърляше. И ако допреди малко живачният стълб се бе устремил надолу, сега вече нищо — нито вентилатори, нито климатици, нито каквито и да било други човешки изобретения — не му пречеше да поеме отново нагоре.

Грейт Джоунс стрийт се намираше на запад, затова Ричър и Криси прекосиха „Лафайет“ и Бродуей, след което продължиха по Източна трета улица. Криси караше бавно и внимателно, колата се движеше със скоростта на пешеходец. Тъмен силует на автомобил в мрака, един от малкото, които се срещаха по улиците. Може шофьорите да бяха решили да спрат и да изключат двигателите като част от всеобщата парализа. Светофарите също не работеха. Всяка нова пряка ги посрещаше по причудлив и дори фантасмагоричен начин, безмълвна и безучастна, пуста и сива, напълно неосветена, без една светлина наоколо. Завиха на север по „Ла Гуардия Плейс“, навлязоха в кръговото движение на Уошингтън Скуеър и се насочиха към кафенето, в което се бяха запознали.

Криси паркира на старото място и двамата с Ричър излязоха навън. Задухът и тишината мигом ги обгърнаха.

Кафенето бе потънало в мрак. Не успяха да видят абсолютно нищо през прашните тъмни витрини. Климатикът над вратата мълчеше. А вратата беше заключена. Ричър и Криси събраха шепи, опряха ги върху стъклото и се опитаха да надзърнат вътре, но не видяха нищо освен неясни силуети в мрака. Но вътре нямаше жива душа. Нито персонал, нито клиенти. Нищо чудно това да бе изискване, наложено от местните здравни власти. След като хладилниците не работеха, заведението не можеше да остане отворено.

— Къде биха могли да отидат приятелките ти? — попита Ричър.

— Нямам представа — отвърна Криси.

— Нали каза, че имате план?

— Ако на някоя от нас й излезе късметът, се чакаме тук в полунощ.

— Съжалявам, че не извади по-голям късмет.

— Всичко е наред.

— Все още сме на юг от Четирийсет и първа улица.

— Онези типове няма да те намерят в тъмнината.

— А ние ще намерим ли твоите приятелки?

— Защо да ги търсим? Ще дойдат тук в полунощ. А дотогава можем да се разходим и да се насладим на всичко това. Не мислиш ли? На мен ми се струва удивително!

Случващото се наистина бе удивително. И огромно като мащаб. Не просто една стая, една сграда, една улица или един квартал, а целият град бе потънал в мрак и летаргия. Имаха чувството, че е бездиханен и безжизнен, изкопаемо от някоя отдавна отминала епоха. Нищо чудно мракът да се бе разпрострял далече извън пределите на Ню Йорк. Нито една светлина не се виждаше на хоризонта. Нито на отсрещния бряг на реката, нито на юг, нито на север. Нищо чудно целият Североизток да бе останал без електричество. Дори цяла Америка. Или целият свят. Хората обичаха да говорят за разни секретни оръжия. Ами ако някой бе натиснал копчето?

— Да погледнем Емпайър Стейт Билдинг, искаш ли? — предложи Криси. — Може никога да не я видим без прожекторите.

— Добре — съгласи се Ричър.

— С колата.

— Добре.

Подминаха сградата на Нюйоркския университет, свиха по Девета улица и излязоха на Шесто авеню, където продължиха на север. Шесто авеню се бе превърнало в дълъг мрачен каньон, който завършваше с миниатюрно късче нощно небе на мястото, където започваше Сентрал Парк. Тук колите бяха още по-малко и всичките се движеха много бавно. Повечето бяха с изключени фарове. Като техния шевролет. Вероятно шофьорите им се поддаваха на някакъв инстинкт. Общо предположение. Стаден принцип. Неочаквано в съзнанието на Ричър пропълзя страх. Скрий се в тъмното. Не се показвай. Не бива да те видят.

На Хералд Скуеър, на мястото, където Бродуей пресича Трийсет и четвърта улица, вече имаше хора. Повечето се бяха събрали по средата на триъгълния площад, далече от сградите, и се опитваха да видят небето. Някои образуваха движещи се групички от превъзбудени, изпълнени с енергия хора и наподобяваха футболни и бейзболни фенове, напускащи стадиона след победа на любимия отбор. Витрините на „Мейсис“, най-големия магазин в света, стояха непокътнати. Засега.

Ричър и Криси продължиха към Западна трийсет и осма улица. Пропълзяваха бавно-бавно на всяко кръстовище, под всеки светофар, тъй като не знаеха дали да спрат, или да продължат. Оказа, че няма никаква опасност от катастрофа или какъвто и да било инцидент, защото всички се движеха бавно и внимателно, всички бяха твърде любезни: не, моля ви, след вас, само след вас. Очевидно цареше дух на разбирателство и взаимопомощ. По улиците поне. Ричър се запита колко ли дълго ще продължи това.

Свиха на изток по Трийсет и осма и излязоха на Пето авеню на четири преки северно от Емпайър Стейт Билдинг. Нямаше какво толкова да видят. Потънала в мрак основа, която по нищо не се различаваше от основите на околните сгради, а нагоре… нищо. Само мрак, непрогледен мрак. Паркираха на Пето авеню, на една пряка северно от Трийсет и четвърта улица, и излязоха от колата, за да разгледат по-отблизо прочутия небостъргач и да се ориентират в ситуацията. Трийсет и четвърта бе достатъчно широка и предоставяше панорамен изглед на изток и запад. Улицата бе потънала в мрак и в двете посоки, с изключение на оранжевото сияние на югоизток, където би трябвало да се намира Бруклин. Там горяха огньове.

— Започва се — отбеляза Ричър.

От север по Медисън авеню се появи полицейски автомобил, който пресече шестте ленти на Трийсет и четвърта улица. Светлините му сияеха необичайно ярко. Патрулката се скри от погледите им и край тях отново се възцариха тъмнина и тишина.

— Защо ли спря токът? — попита Криси.

— Нямам представа — отвърна Ричър. — Или мрежата се е претоварила, или мълния е ударила някоя подстанция. Или пък става въпрос за електромагнитен импулс в резултат на ядрена експлозия. А може някой да не си е платил сметката за тока.

— Ядрена експлозия?

— Това е обичаен и широко известен страничен ефект. Но не мисля, че става въпрос за ядрена експлозия. Щяхме да видим отблясъка. И ако бомбата беше избухнала по-наблизо, щеше да ни овъгли.

— Какъв точно военен си ти?

— Никакъв. Баща ми е морски пехотинец, а брат ми учи за офицер, но това са си те, а не аз.

— А ти какъв ще станеш?

— Нямам представа. Но си мисля, че от мен няма да излезе адвокат.

— Смяташ ли, че приятелката ти от ФБР беше права за уличните вълнения и грабежите?

— Едва ли ще се случи в Манхатън. Не и в същата степен, както в останалите квартали.

— Всичко наред ли ще бъде с нас?

— Всичко ще бъде наред — обеща Ричър. — Ако нещо се обърка, ще постъпим, както са правили хората едно време — ще изчакаме до сутринта.

 

 

Завиха по Трийсет и четвърта с намерението да се приближат максимално до Ийст Ривър. Спряха на осеян с боклуци триъгълник от тревни площи под магистралата „Франклин Д. Рузвелт“ и погледнаха към потъналата в мрак суша отвъд водната повърхност. Точно пред тях се простираше Куинс, Бруклин бе надясно, а Бронкс наляво. Пожарите в Бруклин се бяха разраснали. Куинс също гореше, както и Бронкс, но доколкото знаеше Ричър, в Бронкс винаги гореше нещо. Зад гърба им, в Манхатън, не се виждаше и едно пламъче. Засега. Но пък се чуваше вой на сирени. Гняв започваше да изпълва мрака. Може би заради горещината. Ричър се зачуди в какво ли състояние се намират в момента витрините на „Мейсис“.

Криси остави двигателя включен заради климатика. Резервоарът бе наполовина пълен. Блузата й скриваше напълно късите й панталонки. Сякаш не носеше нищо друго. Само блуза. Което беше страхотно, защото Криси бе много красива.

— На колко години си? — попита Ричър.

— Деветнайсет.

— Откъде си?

— От Калифорния.

— Харесва ли ти тук?

— Засега да. Тук все пак има сезони. Понякога е горещо, друг път студено.

— Най-вече горещо.

— А ти на колко години си? — попита тя.

— Не съм малолетен — отвърна Ричър. — Друго не ти трябва да знаеш.

— Така ли?

— Надявам се.

Криси се усмихна и изключи двигателя. Заключи вратата си, пресегна се и заключи и неговата. Ухаеше на чисто.

— Ще стане малко горещо тук — отбеляза тя.

— Надявам се — отвърна Ричър.

Той я прегърна през раменете, притегли я към себе си и я целуна. Знаеше как да го направи. Разполагаше с тригодишна практика в това отношение. Постави свободната си ръка върху извивката на бедрото й. Криси се целуваше страхотно. Устните й бяха топли и влажни, а езикът й неуморен. Целуваше се със затворени очи. Тя плъзна ръка под тениската му, прокара длан по гърдите му и я спусна към кръста. Върховете на пръстите й си проправиха път под колана на панталона му, което Ричър прие за окуражаващ знак.

Откъснаха се един от друг за миг, колкото да си поемат въздух, и продължиха. Ричър постави свободната си ръка върху коляното й и я плъзна по гладката кожа. Пръстите му — с изключение на палеца — продължиха от външната страна на бедрото, докато достигнаха бикините й, след което се плъзнаха надолу и се прехвърлиха върху другото коляно, което бе също толкова гладко и чувствено. Този път пръстите му бяха от вътрешната страна, а палецът от външната. През цялото това време Ричър се опитваше да си представи какво може да бъде по-приятно от топлата кожа на красиво момиче, но не успя. Този път стигна по-далече, докато пръстите му опряха в дебелия твърд шев между крачолите й в основата на ципа. Криси се притисна силно към ръката му, което Ричър прие в първия момент за предупреждение да не продължава по-нататък, но после осъзна, че Криси има съвсем друго предвид. Затова остави ръката си на място и дори я притисна още по-силно, докато Криси се търкаше в нея и едва не я повдигна от мястото й. Не след дълго тя ахна, остана без дъх и тялото й омекна. Докато Криси си поемаше въздух, Ричър започна да разкопчава блузата й — едно копче, второ, трето и така до последното.

Целунаха се отново и поставиха началото на нов маратон, при което свободната му длан се насочи към друго място. Първо се плъзна върху копринения й сутиен, а после и под него, за да го повдигне нагоре. Така малките й влажни гърди бяха изцяло негови. Устните му се насочиха към врата й, а после към зърната й. Ръката му се върна на предишното място и Криси започна отново да се търка в нея, бавно и продължително, бавно и продължително. Задиша с усилие и за втори път ахна, омекна и се отпусна върху Ричър, сякаш в тялото й не остана дори една здрава костица.

После постави ръка на гърдите му и го побутна назад, докато гърбът му не опря в прозореца. Ричър отново прие жеста й за упрек, но тя се усмихна загадъчно, сякаш знаеше някаква тайна, за която той дори не подозираше, и започна да разкопчава панталона му. Слабите й мургави пръсти се погрижиха за ципа му точно в мига, в който Ричър за пръв път осъзна напълно значението на израза „помислих, че съм умрял и съм попаднал в рая“. Главата й се наведе над скута му и Ричър почувства хладните й устни и език. Затвори очи, но мигом ги отвори отново с твърдото намерение да запомни и най-малката подробност от случващото се, къде, кога, как, кой, защо… най-вече защо, тъй като съзнанието му не откриваше абсолютно никаква логическа връзка между пристигането му на автогарата в Порт Оторити и попадането му в това омагьосано кралство. Ню Йорк, Ню Йорк, чудесен град, както се пееше в онзи стар мюзикъл на Ленард Бърнстейн. В това не можеше да има и капчица съмнение. Затова Ричър продължи да се озърта, за да запомни абсолютно всичко — реката, безформените силуети на сградите в далечината, огньовете на хоризонта, телените огради, бетонните колони на магистралата, която минаваше над главите им…

На трийсетина метра от тях, спотаен в мрака, стоеше някакъв мъж. Лунната светлина, отразена във водата, озаряваше тялото му. Вероятно двайсет и пет годишен, среден на ръст, с широки рамене и странна прическа, която се дължеше на непокорната му коса. Всъщност би трябвало да носи подобна коса много по-късо подстригана, но все пак годината бе 1977-а. В дясната си ръка държеше нещо.

Криси бе все така заета. Несъмнено бе най-добрата. Никоя не можеше да се сравни с нея. Абсолютно никоя. Ричър се зачуди дали „Сара Лорънс“ не е само девически, а смесен колеж. Можеше да се запише там. Сигурно не отстъпваше на Нюйоркския университет. Не че двамата с Криси щяха да се оженят или нещо подобно. Но вероятно момичето имаше приятелки. Или сестра. Всъщност сигурен бе, че има приятелки. Нали бе видял онези две блондинки. Те ще ме изчакат. Това е част от сделката. До полунощ оставаха два часа, които изведнъж му се сториха ужасно малко.

Непознатият се размърда в мрака. Заобиколи колоната. Върху обувките му падаше оскъдна светлина, но лицето му остана в сенките. Погледна сляпото място на деветдесет градуса, погледна в другата посока и пристъпи напред — бързо и уверено — към следващата колона.

Към шевролета.

Заобиколи втората колона само за да огледа новото сляпо място, след което отстъпи крачка назад и се сля с бетона. Отново стана почти невидим, но положи специални усилия да скрие онова, което държеше в ръката си, сякаш то бе твърде ценно или чупливо.

Криси действаше усърдно. И се справяше отлично. Да, сравнението с рая може би не беше достатъчно силно и красноречиво, за да опише онова, което Ричър изпитваше. Това бе сериозно подценяване на ситуацията. Огромно. Непростимо дори. Грешка, която можеше да предизвика дипломатически скандал.

Непознатият тръгна отново. Повтори същия ритуал. Погледна в едната посока, после в другата, притича до следващия стълб, който се намираше още по-близо до шевролета. Отново се сля със сенките и отпусна дясната си ръка, като внимаваше онова, което държи в нея, да не се допре до бетона.

В този миг обаче отражението на лунната светлина от водата го озари за миг.

И Ричър разбра какво е то.

На показалеца на дясната ръка на непознатия висеше револвер. Пръстът играеше ролята на закачалка за спусковата скоба. Оръжието изглеждаше леко издуто, разширено в горната си част като своя собственик. Ръкохватката му бе закръглена, а седемсантиметровата цев бе гладка. Вероятно бе модел „Булдог“ на „Чартър Армс“ с пет патрона в барабана. Най-честият избор на муниции бе .44 „Спешъл“ на „Смит & Уесън“ с бездимен барут. Механизмът бе с двойно действие, или самовзводен, както също го наричаха. Обслужването му бе много лесно. Този револвер не можеше да се похвали с кой знае каква точност, но отблизо не пропускаше.

Криси продължаваше да се труди усърдно. А онзи мъж излезе отново от сенките. Продължи да съкращава разстоянието до шевролета. Не откъсваше поглед от колата. Преди Ричър да се качи на автобуса в Поханг, майка му го бе накарала да прочете вестниците. Да прочете всичко за Ню Йорк. За поредицата от убийства. За Сина на Сам, наречен така заради откачените си писма, които бе подписвал с това име. Преди това обаче той бе известен с друго прозвище. Медиите го наричаха 44-калибровия убиец. Защото патроните, които използваше, бяха именно четирийсет и четвърти калибър. И то за револвер. „Булдог“, както бяха уточнили от полицейското управление на Ню Йорк.

Криси оставаше наведена над скута на Ричър. Крайно неподходящ момент да прекрати това, което бе започнала. Всъщност беше невъзможно. Нито физически, нито психически, нито в което и да било друго отношение. Не, изключено! Не и в този живот. Не и в който и да било живот. Непознатият впери поглед в тях. Ричър му отвърна. Той убива хора. Предимно двойки, които е изненадал в колите им. Прекрасен начин да умра, помисли си Ричър. Хайде, стреляй! Ще си отида щастлив. Възможно най-щастлив. Почивай в мир, Джак Ричър. Ти умря млад, но с усмивка на лицето.

Мъжът не помръдна. Стоеше на едно място и продължаваше да гледа.

Ричър също не отместваше поглед.

Мъжът не помръдна.

Двойки, които е изненадал в колите им.

Но тук не се виждаше двойка. Поне от мястото, на което бе застанал мъжът. Главата на Криси бе в скута на Ричър. Погледнато отвън, той бе сам в колата. Самотен шофьор, чиято кола се е повредила, отбива от пътя и се премества на другата седалка, защото там има повече място за краката му. Мъжът продължи да гледа. И Ричър продължи да гледа. Криси не спираше. Мъжът продължи към следващата колона. Към по-следващата. Не след дълго потъна в нощта.

В този момент Криси приключи с онова, което вършеше.

 

 

Двамата се опитаха да заличат щетите, доколкото бе възможно. Копчета, ципове, прически…

— По-добре ли беше от Блонди? — попита Криси.

— Откъде да знам? — отвърна Ричър.

— По-добре ли беше, отколкото да слушаш Блонди на живо на сцената в „Си Би Джи Би“?

— Много по-добре. И дума не става за сравнение.

— Харесваш Блонди, нали?

— Тя е най-добрата! Е, всъщност е в топ пет… или десет.

— Я, стига!

Криси запали двигателя и включи климатика на максимална мощност. Облегна се на седалката си и вдигна блузата си така, че струите по-хладен въздух да изсушат кожата й.

— Видях някого — каза Ричър.

— Кога?

— Току-що.

— Какво правеше?

— Надничаше в колата.

— Кой?

— Някакъв тип.

— Наистина ли? Побиват ме тръпки.

— Знам, че звучи зловещо — отвърна Ричър. — Много съжалявам, но трябва да намеря Джил Хемингуей. Трябва да кажа първо на нея. Тя има нужда от помощта ми.

— Какво трябва да й кажеш?

— Какво видях.

— А какво видя всъщност?

— Нещо, което тя трябва да узнае.

— Някой от хората на Кросели?

— Не.

— Защо е толкова важно?

— Защото тази информация може да й бъде от полза.

— Къде е сега тя?

— Нямам представа. Остави ме на Уошингтън Скуеър и ще продължа пеша. Обзалагам се, че е някъде северно от „Хюстън“.

— Ще се върнеш там, откъдето избягахме заради онези типове?

— Да го наречем разузнаване.

— Какво ще правиш?

— Най-лесният начин да открия Хемингуей е да намеря Кросели.

— Няма да ти позволя!

— И как ще ме спреш?

— Няма да ти позволя. Аз съм твоя приятелка. Поне до полунощ.

— На това ли ви учат в „Сара Лорънс“?

— И още как!

— Устройва ме — отвърна Ричър. — Ще се поразходим малко, ще видим какво ще излезе. Може и да я открием.

— Наистина ли?

— Сериозно.

— Защо?

— Такива са законите на физиката. Обстоятелството, че две тела се намират в движение, не увеличава вероятността те да се срещнат.

— Добре, но къде…?

— Да речем, на ъгъла на „Блийкър“ и Бродуей. Това може да увеличи вероятността от среща.

— Доста е далече от тук.

— Само на една пряка от „Хюстън“. Можем да тръгнем на юг, ако се наложи.

— Ние?

— Нали искаше да не се отделям от теб?

— Но това е лудост!

Ричър кимна.

— Разбирам — каза той. — Наистина разбирам. Ти решаваш. Можеш да ме оставиш на Уошингтън Скуеър. Нямам нищо против. Не мисля, че ще те забравя някога.

— Наистина ли?

— Ако приключа преди полунощ, ще дойда да се сбогуваме.

— Наистина ли няма да ме забравиш? Това е много мило.

— И освен това е самата истина. Ще те помня, докато съм жив.

— Разкажи ми повече за онзи тип, когото видя — помоли Криси.

— Мисля, че беше Сина на Сам.

— Ти си луд!

— Говоря напълно сериозно.

— И ти не направи нищо?

— Това беше най-разумното.

— На какво разстояние дойде?

— Шест-седем метра. Огледа добре колата и си тръгна.

— Сина на Сам е бил на шест метра от мен?

— Изобщо не те видя. Мисля, че затова ни подмина.

Криси се огледа в мрака и включи на скорост. След което каза:

— Издирването на Сина на Сам е работа на полицията, а не на ФБР.

— Но който съобщи полезна информация на ченгетата, ще получи червена точка — обясни Ричър. — Предполагам, че така стоят нещата.

— За каква информация става въпрос?

— Накъде тръгна той.

Зад тях прозвучаха сирени. Първо авеню, Второ авеню, наляво, надясно, напред, назад, полицаите бяха навсякъде. Ситуацията се обръщаше. Ричър долавяше промяната във въздуха.

— Ще дойда с теб — заяви Криси. — Заради преживяването. Това са големи събития, които винаги ще помним.

 

 

Излязоха отново на Трийсет и четвърта улица и поеха към центъра на Манхатън, към сърцето на мрака. В града бе все така тъмно като в рог, а самият той приличаше на огромно мъртво създание, рухнало по гръб. Вече се виждаха счупени витрини. По улиците сновяха групички и мъкнеха всевъзможни вещи. Профучаваха полицейски коли и пожарни автомобили с включени светлини и сирени, но светлините им не озаряваха мрака, а сирените им не стряскаха минувачите. Те просто се криеха по входовете, докато отминат патрулките и пожарните. Хората, които Ричър срещаше по улиците, му напомняха за нощни организми, които пълзят по труп, проникват през кожата, изследват тялото, започват да го разкъсват, да се хранят с него, да се възползват от хранителните му вещества, да рециклират материята, от която е съставено. Както мъртвият кит, полегнал на морското дъно, който осигурява прехрана на милиони морски създания.

Завиха на юг по Пето авеню при Емпайър Стейт Билдинг и продължиха бавно по средната лента. Минаха покрай няколко души, които вървяха по уличното платно. Двама носеха навит на руло килим, а трима товареха някакви кашони в багажника на голяма очукана кола. Когато стигнаха Двайсет и трета улица, свърнаха вляво по Бродуей, подминаха призрачния силует на небостъргача „Флетайрън“ и продължиха на юг. Прекосиха Четиринайсета улица и се озоваха на вражеска територия. Колкото по на юг отиваха, толкова по-тежко ставаше положението. Бродуей се стесняваше и наподобяваше черен ров през черно поле. Имаше счупени витрини и много хора, които се движеха на групи бързо и потайно, почти не се забелязваха. Издаваха ги единствено пламъчетата на цигарите им. Пресякоха Четвърта, а после и Трета улица, когато Криси започна да намалява скоростта, а Ричър каза:

— Промяна в плана. Мисля, че е по-добре да отидем на „Блийкър“ и Шесто авеню.

— Защо? — попита Криси.

— За какво според теб Кросели се притеснява най-много в момента?

— За това, което се притесняват и всички останали. Да не би някой да му открадне стоката. Ако изобщо държи някаква стока у себе си.

— Мисля, че държи. Как иначе ще изкарва някакви пари между „Хюстън“ и Четиринайсета? Вероятно рекетира търговци, като им предлага закрила, и държи проститутки, но със сигурност пласира и дрога. Трябва да я е скрил някъде. Но къде? Не и в дома на баба си и дядо си в „Малката Италия“, защото тя се намира южно от „Хюстън“.

— Доста добре познаваш града.

— Проучих го от разстояние. Кросели тръгна на запад от „Уейвърли“. След онзи инцидент, когато зашлеви Хемингуей. Насочи се към Шесто авеню. Явно възнамеряваше да проведе няколко телефонни разговора. Посветени на мен. Затова смятам, че офисът и складът му се намират някъде там.

— И според теб Хемингуей знае точния му адрес?

— Не се съмнявам. Не се съмнявам и че го наблюдава в момента. Предполагам, че никой не й е възложил някоя по-сериозна задача тази вечер, защото все пак е отстранена от служба. Предполагам, че наблюдава мястото на своя глава. Сигурно се надява някой да се опита да ограби офиса на Кросели, за да може да се намеси. Може дори да завари Кросели да се защитава срещу обирджиите. Така би се издънил, защото това не е влизало в сделката, която е сключил. Има неща, пред които полицията не може да си затвори очите.

— Няма да му е трудно да се защити. Нали разполага с дванайсет души.

— Вече са десет — уточни Ричър. — Двама са в болница. Или се опитват да стигнат там. Ние обаче не се интересуваме от тях. Нашата цел е Хемингуей.

— Не е лесна работа да откриеш конкретна жена в този мрак.

— Но можем да опитаме.

Продължиха напред към „Хюстън“, подминаха големия магазин за автомобилни аудиоуредби, чиито витрини бяха изпочупени, а рафтовете — опразнени. Завиха надясно и продължиха на запад към пустите, потънали в мрак улици на „Сохо“. Отляво, една след друга, се нижеха „Мърсър“ и „Грийн“, „Устър“ и „Томпсън“, „Съливан“ и „Макдугъл“… Завиха надясно по Шесто авеню и се насочиха на север към мястото, където се пресичаха „Блийкър“, „Даунинг“ и „Минета“ и образуваха кръстовище с шест лъча. Магазините в квартала бяха толкова малобройни и западнали, че дори мародерстващите банди не бяха обърнали внимание на някои от тях. Вратите на други зееха разбити, а рафтовете им пустееха. Ричър погледна на север, Шесто авеню бе същият дълъг черен тунел, както и по-рано, и завършваше със същия малък, тесен правоъгълник нощно небе.

— Да спра ли тук? — попита Криси.

— Нека минем още няколко преки — отвърна Ричър.

— Нали каза, че ще се помотаем наоколо и тя сама ще ни намери.

— Промяна в плановете. Рискове на професията.

— Разбирам всичко, все пак следвам английска филология.

— Дай ми само пет минути, става ли?

— Добре — отстъпи Криси.

Петте минути се оказаха излишни. Справиха се за по-малко от шейсет секунди. Завиха наляво по „Даунинг“, после надясно по „Бедфорд“ и отново надясно по „Кармайн“ и Ричър зърна на десния тротоар светла кожа и руса коса. Посочи мястото и Криси наби рязко спирачките. Джил Хемингуей излезе от сенките и се наведе над прозореца на Ричър като сеулска проститутка, която предлага услугите си на американски войник.

 

 

Ричър очакваше Хемингуей да се ядоса на повторната му поява, но това не се случи. Явно се е почувствала уязвима, предположи той. Или е попаднала в плен на собствената си фикс идея. Това като че ли бе по-близо до истината.

— Офисът му тук ли е? — попита Ричър.

Тя посочи две големи тъмни врати от другата страна на улицата. Те бяха високи и широки, приличаха на порти, през които някога са минавали конски фургони или файтони. На дневна светлина цветът им вероятно бе тъмнозелен. В дясната порта бе вградена малка врата, достатъчно голяма през нея да мине човек. Вероятно това са били вратите, които някога са водели към вътрешния двор. Самата сграда бе двуетажна. Офисите най-вероятно се намираха на втория етаж. Или пък там бяха складовете. Зад тази сграда се издигаше друга, по-висока и масивна, но потънала в мрак. Тухлена църква или нещо подобно.

— А той тук ли е? — попита Ричър.

Хемингуей кимна.

— Колко души има с него?

— Сам е.

— Наистина ли?

— Той се занимава с рекет и закрила. Освен с всичко останало. Ситуацията изисква да се погрижи за интересите на своите клиенти. Затова всичките му хора са навън и охраняват техните магазини, ресторанти и прочие.

— Не знаех, че и това е част от бизнеса. Мислех, че е чиста проба изнудване.

— Така е, общо взето, но все пак Кросели трябва да се грижи и за реномето си. Само така ще продължи да дои жертвите си. Погромите вече започнаха. Много магазини и заведения ще бъдат разграбени. А това означава, че няма да получи пари от собствениците им. Един умен човек на негово място би се погрижил най-напред за сигурността на паричния поток.

Ричър се обърна и погледна към вратите.

— И ти се надяваш някой да ги разбие и да влезе вътре?

— Нямам представа защо се забавиха толкова много. Това е проблемът с уличните отрепки и наркоманите. Не може да се разчита на тях.

— Какво държи там?

— По малко от всичко. Не държи големи наличности, защото при необходимост бързо получава доставки по магистралата „Търнпайк“ и тунела „Холанд“. Нали на това ги учат днес в колежите по бизнес администрация, да управляват складовите си наличности. Все пак се обзалагам, че вътре има запаси за една седмица.

— Пречим ли ти тук? Искаш ли да паркираме на друго място?

— Трябва да се приберете у дома. Това не е ваша работа.

— Искам да говоря с теб.

— За какво?

— За Сина на Сам.

— Кросели не ти ли стига?

— Видях го!

— Кого?

— Видях мъж с револвер „Булдог“ в ръката да наднича в паркирани коли.

— Къде?

— На брега на Ийст Ривър при Трийсет и четвърта улица.

— А ти разбираш от оръжия, нали? — отвърна Хемингуей. — Понеже си морски пехотинец и прочие…

— Баща ми е морски пехотинец — уточни Ричър. — Револверът беше същият модел, за който полицията съобщи.

— Но е било тъмно като в рог.

— Луната и звездите светеха и се отразяваха във водата.

Хемингуей се наведе още няколко сантиметра и погледна към Криси.

— И ти ли го видя?

— Не — отвърна момичето.

— Как е възможно?

— Не гледах в тази посока.

— Не знам какво да правя — призна Хемингуей. — Да речем, че наистина си го видял, но какво от това? И бездруго знаем, че Сина на Сам е в Ню Йорк. Нали тук издебва жертвите си? Фактът, че си го видял, не ни дава никаква нова информация. Трябва ни нещо повече. Трябва да разберем кой е той. Ти имаш ли представа кой е той?

— Не — отвърна Ричър, — но имам представа кой е бил.

 

 

Паркираха на „Блийкър“ с намерението да се върнат пеша и да се присъединят към Хемингуей, която остана в скривалището си от другата страна на улицата. Изведнъж обаче „Блийкър“ се изпълни с хора. Едни вървяха на групи, други по двойки, а някои носеха твърде тежки предмети и се оглеждаха за други начини да се придвижат по-нататък. За някой малък автомобил например, идеален за пренасянето на голям телевизор. Ричър и Криси стояха на метър от шевролета, чиито врати бяха затворили, но не и заключили, когато част от минувачите се загледаха в тях. Двама младежи превиваха гърбове под огромен кашон, върху който пишеше „Сони“. Не откъсваха очи от колата, но Ричър ги подкани:

— Продължавайте, момчета.

Прегърбената сумтяща сянка в мрака отляво попита:

— Ами ако не продължим?

— Тогава ще ви сритам задниците и ще ви взема телевизора.

— Няма ли поне да ни откараш донякъде?

— Продължавайте да вървите — повтори Ричър.

Те обаче не го послушаха. Оставиха внимателно кашона на земята и се изправиха. Две тъмни фигури в мрака, които дишаха тежко-тежко. Дори от такова близко разстояние — не повече от два метра — Ричър трудно можеше да ги разгледа добре, но все пак виждаше, че ръцете им не посягат към джобовете, което беше добре. Защото означаваше, че схватката ще се проведе с голи ръце, което го устройваше. Той бе израснал в среда, изпълнена с насилие. Не можеше да опише по друг начин Корпуса на морската пехота. На съвсем ранна възраст бе научил уроците си в това отношение, в резултат на което не бе губил бой повече от десет години, и то срещу деца на други морски пехотинци, както и срещу местни хлапета от всички краища на света, които смятаха, че децата на американските военни не са нещо повече от тях, и се опитваха да го докажат на практика. Обикновено безуспешно. Две отрепки на потънала в мрак нюйоркска улица едва ли щяха да представляват сериозен проблем, освен ако не носеха ножове или пистолети, което Ричър нямаше как да разбере на този етап.

Младежът отдясно каза:

— Може да вземем момичето с нас. И да се позабавляваме.

— Дай ни ключовете и никой няма да пострада — добави онзи отляво.

Това бе ключовият момент. Факторът изненада винаги се отразяваше добре. А закъснението винаги се отразяваше фатално. Онези, които оставяха ситуацията да следва естествения си ход, сами си просеха неприятностите. Ричър пристъпи към младежа отляво, направи две бързи крачки като защитник, който атакува търкалящата се по земята топка в бейзбола. С тази разлика, че не намали скоростта. Вдигна ръка, сви я в лакътя, насочи я напред и буквално прегази своя противник. Лакътят му се заби в лицето на мъжа отсреща и носът му разцъфна в червено. Ричър се завъртя и се насочи към втория противник, който обаче се уплаши и му обърна гръб с намерението да побегне. Ричър го удари с всичка сила по гърба и младежът полетя във въздуха като блъснат от камион. Падна на земята. Ричър го изрита в главата и онзи не помръдна повече.

Ричър провери джобовете им. Нямаха нито ножове, нито пистолети, което не бе изненадващо. Сами си бяха виновни. Трябваше да отминат. Ричър довлачи едното тяло до другото и положи двамата крадци рамо до рамо, след което вдигна тежкия кашон като борец в цирка, направи две крачки и го пусна върху главите им от височината на кръста си.

— Защо го направи? — попита Криси.

— Такива са правилата — обясни й Ричър. — Не е достатъчно да победиш. Другият трябва да разбере ясно и категорично, че е загубил.

— На това ли ви учат в морската пехота?

— Общо взето.

— Ще потрошат колата, когато дойдат на себе си.

— Няма. Ще им прилошее, ще повърнат и ще запълзят по улицата. А ти отдавна ще си напуснала квартала.

Затова Криси заключи колата и те се върнаха на „Кармайн“, на мястото, където ги очакваше Хемингуей.

— Нещо ново? — попита Ричър.

— Засега нищо — отвърна тя.

— Може би трябва да наемем някого. По „Блийкър“ има достатъчно хора.

— Така бихме подпомогнали извършването на престъпление.

— Целта оправдава средствата.

— Разкажи ми повече за онзи тип с револвера.

— Ще ти бъде ли от полза?

— Зависи какво си видял.

— Беше тъмно — започна Ричър. — Естествено…

— Но?

— На възраст беше около двайсет и пет. Бих го описал като средно висок с широки рамене и гърди, блед, с чуплива, непокорна коса.

— И с четирийсет и четири калибров „Булдог“ в ръката.

— Повечето револвери от този модел са именно четирийсет и четвърти калибър. Но, уви, не притежавам рентгеново зрение.

— На какво разстояние стоеше от теб?

— В един момент дойде на не повече от шест метра.

— Колко дълго го наблюдаваше?

— Двайсет секунди може би.

— Двайсет секунди от шест метра… — замисли се Хемингуей. — В непрогледен мрак? Не знам дали ще свърши работа. Тази нощ ще получим хиляди сигнали. Хората буквално превъртат от страх в тъмното.

— Беше преминал военно обучение — продължи Ричър.

— Какво обучение?

— Придвижваше се, като използваше прикритията, които му предоставя заобикалящата го среда. Той е бивш военен. Служил е в пехотата.

— Много мъже са служили в пехотата. Чувал ли си за Виетнам?

— Прекалено млад е. Навършил е пълнолетие преди шест-седем години, а по това време броят на мобилизираните вече намаляваше. Човек трябваше да е голям карък, за да го вземат в армията. Освен това не мисля, че е участвал в бойни действия. Виждал съм доста хора, върнали се от Виетнам. Те се държат по различен начин. А този тип знаеше нещата само на теория. И беше получил съответното обучение, разбира се. Притежава талант, движи се ловко, но животът му никога не е зависил от това. Убеден съм. Не мисля, че е бил морски пехотинец. Те не се промъкват така. Затова смятам, че е служил в армията. И най-вероятно е бил в Корея. Тази страна оставя характерен отпечатък. Мисля, че е преминал основното си обучение в пехотата, след което е специализирал бойни действия в градска обстановка. Подозирам, че е бил дислоциран в Сеул. Получава се необикновена комбинация, но съм я виждал прекалено често, за да я сбъркам с нещо друго. Била ли си някога там? Сеул те учи да се движиш по определен начин. Той обаче е напуснал армията преди най-малко две години — носи косата си дълга, наддал е няколко килограма… Мисля, че се е записал доброволец на осемнайсет-деветнайсет, след което е служил в продължение на три години. Това е мое предположение, разбира се.

— Много подробно предположение.

— Може да послужи като отправна точка… като филтър. Нека проверят дали някой от заподозрените не отговаря на тези условия.

— И си разбрал всичко това за някакви си двайсет секунди в непрогледен мрак?

— С какво друго разполага полицията?

— Може би ще успея да ги убедя да се вслушат в думите ти.

— Да предположим, че им помогнем. Да предположим, че пипнат този тип. Това ще ти се отрази ли благоприятно?

— Разбира се.

— А най-лошото, което може да ти се случи?

— Да решат, че се хващам като удавник за сламка.

— Ти решаваш.

— Трябва да опитате — намеси се Криси. — Някой трябва да спре този тип.

Хемингуей замълча.

 

 

Тримата продължиха да чакат, застанали един до друг в тесния вход на сградата срещу офиса на Кросели. Абсолютно нищо не се случваше. Чуваха сирени, откъслечни фрази от разговорите на минувачите по „Блийкър“, които им звучаха като новинарски заглавия. Температурата бе спаднала до трийсет и два-три градуса. Осветлението на Шей Стейдиъм също бе угаснало в края на шестия ининг на мача между „Метс“ и „Къбс“ при резултат два на един. Пътниците в метрото бяха прекарали няколко кошмарни часа в капана на подземните тунели, но малко по малко бяха успели да се доберат до повърхността. Обирджиите използваха вериги и въжета, които завързваха за колите си, за да откъртят решетките на магазините. Бяха ограбили дори „Брукс Брадърс“ на Медисън авеню. Квартали като „Краун Хайтс“ и „Брънзуик“ вече горяха. Хиляди вандали бяха арестувани, но имаше и пострадали полицаи.

Когато покрай тях мина и последният минувач и „Кармайн“ отново потъна в тишина, часовникът в главата на Ричър започна да отмерва последните минути до полунощ.

— Ще те изпратя до колата — прошепна той на Криси. — Приятелките ти те чакат.

— Тук ли ще останеш? — попита тя.

— Най-вероятно. Вече изпуснах автобуса.

— Смяташ ли, че пътищата са отворени?

— И още как! Властите предпочитат хората да напуснат града.

— Защо?

— Така ще трябва да хранят по-малко гърла.

— Има логика — призна Криси.

Тръгнаха заедно към ъгъла и свиха по пряката, където шевролетът ги очакваше непокътнат. Двамата младежи с телевизора лежаха на улицата, все така затиснати от кашона. Като герои от анимационен филм. Още дишаха.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи Ричър.

— Не — отвърна Криси. — Разбрахме се да се върнем сами. Това също е част от сделката.

— Знаеш ли как да напуснеш града?

— Нагоре по Шесто авеню, после по Четвърта улица.

— Ясно.

— Обещаваш ли да се грижиш за себе?

— Обещавам — отвърна Ричър. — Ти също. Никога няма да те забравя.

— Ще ме забравиш.

— Да се видим след една години и да проверим?

— Става. Да видим кой ще си спомни. Същата вечер на същото място. Съгласен?

— Ще бъда там — обеща Ричър.

Криси се качи в колата и се отдалечи от плетеницата от ръце и крака зад нея. Зави по Шесто авеню и му махна през прозореца. После изчезна.

 

 

— Ще я включа директно в системата — каза Хемингуей. — Твоята информация, имам предвид. Това е най-правилното решение. Ченгетата, разбира се, няма да й обърнат внимание, но тя ще бъде там. И след това ще мога да им натрия носовете, да им натякна: казах ли ви? Ще спечеля някоя и друга червена точка. А може би дори нещо повече. На човек винаги му става приятно, когато разбере, че е бил прав. Макар и със закъснение.

— Това е добре — каза Ричър. — Ще стесни кръга на заподозрените.

— Въпреки това трябва да пипна Кросели.

— Сина на Сам няма ли да ти реши проблемите?

— Трябва ми Кросели.

— Защо?

— Мисълта за него ме изгаря отвътре.

— Чела ли си една книга — „Моби Дик“?

— Да… Разбрах какво имаш предвид. Да, признавам, че Кросели е моят голям бял кит. Да, той се е превърнал в нещо като фикс идея. Но какво мога да направя? Какво може да направи който и да било човек, когато китът го е натиснал с опашка по главата?

— Така ли се чувстваш? Сякаш китът те е натиснал по главата?

— Точно така се чувствам.

— Да се спазарим за нещо — предложи Ричър.

— Какво?

— Трябва ми някакъв транспорт, за да напусна града.

— Кога?

— Колкото се може по-скоро. Сигурен съм, че брат ми вече се притеснява за мен. Искам да го избавя от мъките му.

— Не съм диспечер в таксиметрова компания.

— Но имаш кола.

— Не съм шофьор под наем.

— Но можеш да ми я дадеш назаем.

— И как ще ми я върнеш?

— Не знам.

— Имаш ли изобщо шофьорска книжка?

— Не съвсем.

— В такъв случай не мога да ти дам колата.

— Добре — каза Ричър.

— А ти какво щеше да направиш за мен?

— Представи си, че в сградата на Кросели проникне неидентифициран заподозрян. Това ти дава възможност да влезеш вътре. А после въпросният заподозрян успява да избяга, тъй като ти си прекалено заета с опазването на намерените веществени доказателства.

— Чакам вече два часа да се случи тъкмо това. Но, уви, не се получава.

— Аз мога да го направя.

— Но ти си едва на шестнайсет!

— Какво значение има?

— Предложението ти може да се класифицира като провокиране на престъпление с цел неговото разкриване. Което е много лошо. Още по-лошо е, когато е замесен непълнолетен.

— Кой ще разбере? Освен теб и мен, имам предвид.

— Няма да мога да те изведа от града.

Ричър се замисли, после каза:

— Може би трябва да внесем някои промени в плана.

— Какъв план? — възкликна Хемингуей. — Ние нямаме никакъв план.

— Като че ли ще бъде най-добре друг, а не ти да открие нещата в склада на Кросели. Намесата ти може да накара адвокатите му да развият тезата за лично отмъщение от твоя страна. Може би е най-добре изобщо да не замесваме Бюрото. По-добре да използваме местната полиция. Не смяташ ли? В случая можем да разглеждаме полицейското управление на Ню Йорк като независим играч, който няма зъб на Кросели. И никой няма да възрази, ако ченгетата попаднат на наркодилър и стоката му. Никой няма да отрече. Кросели и адвокатите му ще трябва да приемат нещата такива, каквито са. Твоите хора ще потулят сделката, която са сключили, и ще признаят, че си била права през цялото време. А ти на свой ред ще получиш медал вместо отстраняване.

— Местната полиция си има достатъчно работа тази вечер.

— Но те имат и отдел за борба с наркотиците, нали? Свържи се с тях. Разбери колко време ще им трябва да реагират на сигнала и ще се опитаме да се съобразим. Аз ще вляза пръв, ти ще ме последваш и ще държиш ситуацията под око, докато се появят ченгетата. После двамата с теб ще се измъкнем и ще ме откараш на север. През това време нюйоркската полиция ще работи по случая — изцяло в твоя полза, между другото — и когато се върнеш в града, шефовете ти ще те извикат на червения килим.

— Колко на север искаш да отидеш?

— „Уест Пойнт“. Малко по-нагоре по реката.

— Знам къде е.

— Имаме ли сделка?

Хемингуей не отговори.

 

 

Трийсетина минути по-късно, когато стрелките на часовника наближаваха един през нощта, Хемингуей все пак отстъпи. Планът им обаче бе изложен на опасност от провал още в самото начало. Първо не успяха да открият работещ уличен телефон. Провериха по „Кармайн“ първо в едната, после в другата посока, излязоха на ъгъла със Седмо авеню, после на „Блийкър“ и на Шесто, но нито един обществен телефон не работеше. Нямаха представа дали това се дължи на спирането на тока или на немарливостта на местните власти. Хемингуей не пожела да обикаля повече квартала, тъй като се притесняваше, че в нейно отсъствие може да се случи нещо важно в офисите на Кросели. Затова се върна на наблюдателния си пункт на „Кармайн“, а Ричър продължи сам. Прекоси Шесто авеню и откри работещ телефон на ъгъла на Минета стрийт и Минета Лейн.

Беше прекалено тъмно да различи цифрите, затова набра нула, за да се свърже с централата, и изчака дълго, преди да се чуе гласът на оператора. Помоли да го прехвърлят към Шести полицейски участък и зачака отново, този път по-дълго дори, преди някой да излае в слушалката:

— Да?

— Искам да съобщя за незаконно притежание на наркотици в Уест Вилидж.

— Какво? — възкликна гласът.

— Току-що разбиха цял склад с дрога на „Кармайн“.

— Има ли жертви?

— Не.

— Някой изложен ли е на опасност?

— Не.

— Има ли пожар?

— Не.

— Тогава не ми губи времето — каза гласът и затвори.

Ричър остави слушалката и се върна обратно. Беше един през нощта, а температурата надхвърляше трийсет градуса. Предаде новината на Хемингуей, която кимна в мрака и отвърна:

— Трябваше да го предвидим. Предполагам, че не разполагат със свободни полицаи.

— Може да се наложи да използваме твоите хора.

— Забрави. Дори няма да отговорят на обаждането ми.

— Онзи касетофон на сестра ти още ли е у теб? — попита Ричър.

— Не е на сестра ми, мой си е.

— Още ли е у теб?

— Защо?

— Може би ще успея да го запиша как се хвали.

— Ти?

— Теб те изключваме, за да не изглежда случилото се като лична вендета.

— Не мога да ти позволя. Вие двамата, лице в лице? Имам съвест все пак.

— Какво може да ми направи?

— Да те пребие до смърт.

— Той е важен мафиот — отвърна Ричър. — Има си горили за тази работа. Което означава, че не се занимава с подобни неща. Което означава, че е изгубил форма. Може да си приказва колкото иска, но не може да ми направи нищо. Нали го видях на „Уейвърли“. Всяко дванайсетгодишно хлапе от Филипините може да му отмъкне обяда необезпокоявано.

— На това ли ви учат в морската пехота?

— Аз не съм морски пехотинец.

— Как ще влезеш?

— Предполагам, че църквата отзад е заключена?

— Тази нощ със сигурност. Ако не и всяка нощ.

— Ще измисля нещо.

— Как би постъпил един военен?

— От морската пехота или от армията?

— От армията.

— Би поискал артилерийска поддръжка. Или въздушен удар.

— А от морската пехота?

— Би подпалил огън. Това обикновено изкарва противника от укритието му доста бързо.

— Не можеш да го направиш.

— Аз не съм от морската пехота — повтори Ричър.

Той погледна към отсрещния тротоар. Прозорците на втория етаж бяха потънали в мрак. Което означаваше, че Кросели може да е там и да оглежда улицата. Но да не вижда почти нищо. Човек, застанал в тъмна стая, има предимство, когато оглежда окъпана в светлина улица. Човек, застанал в тъмна стая, може да не си прави труда да оглежда потънала в мрак улица.

Ричър прекоси „Кармайн“ и се озова пред двойната порта. Прокара длан по дървото, което се оказа грапаво като шкурка. Петдесетгодишен слой боя плюс петдесетгодишен слой прах, дим, мръсотия. Почука първо с нокти, после с кокалчета. Дървото бе старо, дебело, солидно, вероятно докарано преди сто години от някоя вековна гора на запад. Потърси пантите, но не успя да ги открие. Намери бравата и прокара палец по нея. Беше малка и кръгла, направена от силно износен месинг, а патронът бе „Йейл“. Нищо чудно ключалката да бе на възрастта на боята.

Ричър се върна при Хемингуей и каза:

— Портата е дебела седем-осем сантиметра, а малката врата е направена от цяла дъска. Дървесината изглежда качествена и нищо чудно вече да е твърда като камък.

— В такъв случай армейският подход ми се струва единственото решение.

— Не мисля. Малката врата се отваря навътре. Патронът е стар модел на „Йейл“ отпреди петдесет години. Дървото е толкова твърдо, че едва ли са си направили труда да пробият нова дупка в него. Не и толкова отдавна. По онова време хората не са обръщали много внимание на сигурността. Обзалагам се, че ключалката не е вкопана, а е монтирана направо върху дървото от другата страна на вратата. Като в старите къщи. Езикът се намира в малка желязна кутийка, която се държи на два винта.

— Ще има още една врата. Когато прекосиш двора и се опиташ да влезеш в сградата. И там бравата може да е по-нова.

— Ще почукам и ще разчитам на вродения си чар.

— Не мога да ти позволя да го направиш.

— Това е най-малкото, с което мога да ти се реванширам. Нали те издъних по-рано. Тогава можеше да постигнеш нещо. Щеше да приемеш плесницата и да го оставиш да говори.

— Той вече бе открил микрофона.

— Но пък е доста арогантен. Има огромно его. Може би щеше да продължи да говори независимо от всичко.

— На това се надявах.

— В такъв случай позволи ми да оправя нещата.

 

 

Ричър се завъртя, повдигна тениската си и оголи гръб. Миг по-късно почувства топлите пръсти на Хемингуей да се плъзгат под колана на панталона му, да улавят ластика на гащетата му и да пъхат там малкия касетофон. После дланите й се плъзнаха към лопатките и раменете му в нещо като прегръдка. Ричър почувства дъха й на врата си. Хемингуей го завъртя с лице към себе си и едната й ръка повдигна тениската му и улови микрофона, за да го прикрепи на мястото му. Тя го постави на гърдите му и задържа ръката си там. Между дланта й и кожата му нямаше нищо освен миниатюрно късче технология.

— Бях го скрила в сутиена си — обясни тя. — Ти обаче нямаш сутиен.

— Каква изненада — възкликна Ричър.

— И няма какво да държи микрофона.

Ричър почувства капчиците пот, избили между гърдите му и ръката й.

— Имаш ли лейкопласт в чантата? — попита той.

— Умно хлапе — отвърна Хемингуей.

Тя притисна чантата си с лакът и затършува в нея с една ръка. При това протегна врат, за да огледа съдържанието й по-добре, в резултат на което челото й докосна устните му, съвсем за кратко, като целувка. Косата й бе влажна, но ухаеше на ягоди.

Хемингуей метна чантата си през рамо. В ръката си държеше нещо, което шумолеше леко. Лейкопласт, предположи Ричър, все още в стерилната си опаковка. Взе го от ръката й и го разтвори в тясното пространство между лицата им. После тя закрепи с негова помощ микрофона във вдлъбнатината между гръдните му мускули. Притисна адхезивната лента, веднъж, втори път, после извади ръцете си изпод тениската му и я приглади.

Накрая Хемингуей опря пръсти върху гърдите му, както Кросели бе постъпил с нея, и натисна силно върху влажния памучен плат.

— Ще го намери — каза тя.

— Не се притеснявай — отвърна Ричър. — Докосне ли ме, ще го смажа от бой.

Хемингуей замълча.

— Така правят морските пехотинци — обясни Ричър.

* * *

Мракът не бе на негова страна. Ни най-малко. Ричър застана на срещуположния тротоар като спринтьор на пистата, който обаче не може да види финалната права. Налагаше се да коригира курса в движение. Затича се бавно и тромаво — от една страна, заради тъмнината, а от друга, защото бе слаб спринтьор — и след три крачки видя голямата порта, а след още две по-малката врата, вградена в нея. Последна крачка и Ричър видя ключалката. Изрита я, като стовари върху нея всичката мощ на стоте си килограма, умножена от ускорението на крака му и от факта, че цялото му тяло се движеше, ако не бързо, то поне енергично.

Това се оказа достатъчно. Малката врата отскочи навътре без никакво усилие — или така поне му се стори — и Ричър премина през зейналата черна рамка. Озова се в толкова тъмен вътрешен двор, че не успя да различи абсолютно нищо в него.

Почувства паветата под краката си и вкисналия мирис на боклук. Отляво, отдясно и пред него се издигаха високи черни стени.

Той тръгна пипнешком покрай стената отдясно, докато не се озова в задната част на двора, където откри врата. Гофрирано стъкло в горната част, талашитен или пластмасов панел в долната, гладка стоманена дръжка и брава, която изглеждаше доста по-нова от онази на входа. Стъклото вероятно бе закалено и подсилено с телена мрежа. Ключалката бе вкопана във вратата, а езикът влизаше в рамката. Съвсем друга история.

Ричър изчака, за да види дали Кросели ще слезе и ще му отвори сам. Което бе напълно възможно. Сигурно бе чул разбиването на малката врата. Но въпреки това не бе слязъл. Ричър изчака три минути. Дишаше усилено, оглеждаше се с широко отворени очи. Много му се искаше да започне да различава предметите в мрака.

Пристъпи към вратата и започна да я опипва с ръце. Панелът под стъклото можеше да се окаже слабото й място. Вероятно бе от талашит, дебел не повече от сантиметър, закрепен за рамката с помощта на полукръгли профили. Ричър носеше обувките, които бе купил на летището в Лондон преди време, солидни, с кантове и метални бомбета отпред. Тази нощ ги бе използвал, за да разбива глави и колене. Талашитът нямаше да ги спре. Направи крачка назад и натисна леко с крак, за да запомни мястото, където да ритне. В следващия миг започна — бам, бам — да рита в ъглите на шперплатовия панел, яростно и шумно, докато дървото не се разцепи, а профилите не изскочиха от местата си.

После спря и се ослуша.

От вътрешността на сградата не долиташе нито звук.

Което беше лошо. Ричър предпочиташе да се срещне лице в лице с Кросели още на партера. Не искаше да се качва по стълби, а на върха да го чака застанал нащрек противник.

Изчака още малко.

Нито звук.

Ричър приклекна, опря гръб на рамката и натисна панела с лакът, докато той не подаде и не се отвори навътре като миниатюрна врата, окачена не на панти, а на няколко оцелели пирона. Завъртя се, промуши през отвора едната си ръка и рамото, пресегна се и потърси пипнешком дръжката на бравата. Намери я доста лесно. Имаше ръце на горила. На всички снимки от детството му китките му стърчаха поне десет сантиметра от ръкавите.

Вратата се отвори. Ричър се изправи и отстъпи крачка назад към двора. За всеки случай. Отвътре обаче не долетя нито звук. Кросели не се показа. Ричър не виждаше нищо. Само мрак. Въздухът в сградата бе горещ и застоял.

Ричър пристъпи вътре и се озова в тясно помещение, наподобяващо фоайе. Подът му бе покрит с плочки. Ричър пристъпи с единия крак, после с другия и напипа най-долното стъпало. Вляво имаше парапет. Отсрещната стена се намираше на по-малко от метър. Беше покрита с блажна боя, мокра от капчиците конденз.

Ричър тръгна по стълбите с протегната напред дясна ръка. С лявата се държеше за парапета. Площадката бе много широка, след което стълбите правеха остър завой и продължаваха нагоре. На върха го очакваше горещ и прашен въздух и тясна площадка с размери метър на два с лепкав мокет и врати в двата края. Предна стая и задна стая.

Под вратата на задната стая се процеждаше тънка ивица топла светлина. Ричър се взря в нея, както умиращ от жажда в пустинята се взира в студена напитка. Вероятно беше свещ. Това бе първата изкуствена светлина, която Ричър виждаше от повече от три часа.

Плъзна ръка под тениската си и натисна копчето, което Хемингуей му бе показала. Червеното, бе уточнила тя. Подобно указание не му помагаше особено, защото нямаше очи на гърба си, а дори да имаше, в коридора бе тъмно като в рог. Затова Ричър намери копчето пипнешком. После се потупа по гърдите, за да отбележи началото на записа. Накрая постави ръка на дръжката на бравата.

 

 

Ричър бутна вратата рязко и силно. Озова се в стая, осветена от една-единствена свещ. Пламъчето потрепна от течението. Стаята бе с размери шест на шест метра с един тъмен прозорец на задната стена и редица старовремски сейфове покрай стената вляво, като в стар черно-бял уестърн за банкови обирджии. Вдясно бяха наредени шкафове, а в дъното имаше и бюро. Там, на люлеещ стол с кожена тапицерия, се бе излегнал Кросели. Столът бе избутан назад от бюрото и завъртян настрани така, че Кросели да гледа право към вратата.

В ръката си Кросели държеше пистолет.

Беше полуавтоматичен колт, модел М1911, стандартен армейски модел, който — както подсказваше обозначението — вече шейсет и шест години бе на въоръжение в американската армия.

Оръжието изглеждаше издраскано и очукано. Виждаше се съвсем ясно на светлината на свещта, поставена на бюрото, закрепена върху порцеланова чинийка, в която се бе насъбрал разтопен восък. Най-обикновена свещ, която струваше пет цента в кварталната железария, но Ричър имаше чувството, че свети ярко като слънце.

— Ти? — учуди се Кросели.

Ричър не каза нито дума.

Кросели бе свалил сакото си и разхлабил вратовръзката, но въпреки това ризата му бе мокра.

— Очаквах Хемингуей — продължи той. — Да не би тази вечер да играеш ролята на неин рицар в блестящи доспехи? Или просто праща момче да свърши мъжката работа?

Въоръжен ли е, бе попитал Ричър. Не и в града, бе отговорила Хемингуей. Не може да си го позволи. Тук обаче Кросели се намираше на собствена територия. Кофти работа.

Ричър огледа редицата сейфове. Бяха шест, наредени плътно един до друг. Всеки бе широк около метър и висок два. Всичките се отваряха с ключове, а не с код. Вратата в срещуположния край зееше широко, но самото помещение бе празно. Оръжейната, досети се Ричър. За спешни случаи. Като тази нощ. Очевидно хората на Кросели се бяха въоръжили и излезли по улиците, за да осигурят закрила на своите „клиенти“.

— Имаш пистолет — каза Ричър заради касетофона.

— Защитавам частната си собственост — отвърна Кросели.

— Това място твое ли е?

— Аз не съм крадец, който се промъква в чужди домове.

Ричър пристъпи напред. Цевта на колта се повдигна с два-три сантиметра.

— Твоето име ли фигурира върху нотариалния акт? — попита Ричър.

— Не съм толкова глупав.

— В такъв случай мястото не е твое.

— Това е само формалност. Повярвай ми, хлапе, всичко, което виждаш тук, е мое.

— Какво има в сейфовете?

— Стока.

— И тя ли е твоя?

— Вече ти казах.

— Трябва да го чуя от теб. Просто и ясно.

— Защо?

— Може да правим бизнес.

— Бизнес?

— Точно това казах.

— Ти и аз?

— Ако си умен — уточни Ричър.

— Ти разби вратата ми.

— Щеше ли да ми отвориш, ако бях почукал?

— Какъв бизнес можем да правим двамата с теб?

— Използваш магистралата „Търнпайк“ и тунела „Холанд“. Което означава, че получаваш стоката си от Маями по магистрала I-95. А това на свой ред означава, че плащаш твърде скъпо и губиш част от стоката заради проблеми с „мулетата“ или Пътната полиция в Ню Джързи. Аз мога да ти помогна.

— Как?

— Внасям стока направо от Далечния изток. С военни самолети. Никакви митници. Баща ми е офицер от морската пехота.

— Каква стока?

— Каквато поискаш.

— И на каква цена, хлапе?

— Покажи ми какво имаш и ми кажи колко си платил. Това, което ще ти кажа после, ще ти разбие сърцето.

— Нарани двама от хората ми.

— Надявам се — отвърна Ричър. — Исках да ти покажа, че не бива да си играеш с мен.

Той пристъпи още малко напред. Дулото на пистолета се вдигна още малко нагоре.

— От Мартинес ли купуваш?

— Никога не съм чувал за Мартинес.

— В такъв случай плащаш твърде скъпо. От кого купуваш?

— От онези от „Меделин“.

— Мога да ти спестя четирийсет процента.

— Говориш пълни глупости — заяви Кросели. — Сигурно Хемингуей те е изпратила.

— Ти нали си се погрижил да я отстранят?

— И платих куп пари заради нея. Срещу тях очаквам гарантиран резултат. Всичко друго би ме ядосало.

— Това няма нищо общо с Хемингуей.

— Вдигни си тениската.

— Защо?

— Искам да видя жицата. Преди да те застрелям.

Ричър направи равносметка: нерегистрирани оръжия, нотариален акт с невярно съдържание, пряка връзка с картела „Меделин“ в Колумбия, признание за даден подкуп. Разполагаше с повече от достатъчно. Пое си дълбоко дъх, много дълбоко, и постави ръце върху подгъва на тениската. После я тръсна рязко, сякаш изтърсва покривка за маса, и свещта угасна.

 

 

За частица от секундата озарената от мека светлина стая потъна в мрак, непрогледен като най-черното кътче на ада. Ричър се хвърли напред, към бюрото и стола на Кросели. Мафиотът вдигна колта и стреля напосоки. Пропусна целта си, и то с много, а пламъчето от дулото изигра ролята на светкавица на фотоапарат и издаде местоположението му. Ричър се ориентира достатъчно добре, за да стовари прав десен във врата на Кросели, там, където меките мускули на шията се свързват с ключицата. Кросели се строполи от стола с главата напред и падна на колене. Ричър сграбчи стола за облегалките за ръцете, вдигна го високо и го стовари върху гърба на Кросели. Нещо изтрака на пода, сякаш нещо желязно бе паднало върху линолеума. Пистолетът! Ричър пусна стола и потърси пипнешком яката на ризата на Кросели. Събра я на топка с лявата си ръка, а с дясната започна да нанася удари по главата, ухото, челюстта… един, два, три, четири… Това бе порой от крошета, изпълнени с ярост, който не секна, докато Ричър не усети, че Кросели започва да губи съзнание. Тогава се пресегна, хвана ръцете му и ги изви зад гърба му, високо и болезнено. Накрая стисна и двете му китки с лявата си ръка, която влезе в ролята на белезници, номер, който бе усъвършенствал още преди години благодарение на чудовищната сила на пръстите си. Никой не бе успял да се измъкне от тази хватка, нито брат му, който бе едър колкото него, нито баща му, който бе по-дребен на ръст, но по-силен.

Ричър изправи мафиота на крака и затършува в джобовете на панталона му, докато не откри връзка ключове. Кросели започна да идва на себе си и да се дърпа, затова се наложи Ричър да го завърти настрани и да го укроти с рязък удар в единия бъбрек.

След това извади ключовете, вдигна ги в лявата си ръка и попита:

— Къде има кибрит?

— Ще умреш, хлапе — закани се Кросели.

— Много ясно — отвърна Ричър. — Никой не живее вечно.

— Имам предвид, още тази вечер, хлапе.

Ричър отдели един ключ от останалите и заби острия му връх в скулата на мафиота.

— В такъв случай няма да го видиш. Ще ти извадя очите преди това.

— Кибритът е в чекмеджето на бюрото — каза Кросели.

Ричър го завъртя отново и стовари къс десен в стомаха му, в резултат на което Кросели се преви на две. Болката щеше да ангажира вниманието му за известно време. Ричър отиде до бюрото и използва свободната си ръка да отвори чекмеджетата и да опипа съдържанието им в мрака. Откри какво ли не. Машинки за телбод, химикалки, няколко ролки тиксо, моливи, кламери… И един кибрит, влажен, омекнал, не кутийка, а от онези рекламните, които наричат кибритена книжка.

Не можеше да запали клечка с една ръка, затова завъртя Кросели към стената с прозореца, пусна китките му, блъсна го силно и използва следващите няколко секунди, за да откъсне клечка, да я запали и поднесе към свещта. И тъй като мафиотът се бе посъвзел междувременно, Ричър пристъпи към него и заби юмрук в слънчевия му сплит в секундата, в която в стаята отново грейна топла, макар и оскъдна светлина.

Ударът в слънчевия сплит щеше да извади Кросели от строя поне за минута, прецени Ричър. Реши да използва това време, като прекоси стаята, вземе изтървания пистолет, освободи пълнителя му и извади патрона от цевта. После вдигна стола, взе ролка тиксо, сграбчи Кросели, стовари го върху стола и започва да завързва китките му за облегалките на ръцете.

Тиксото не бе толкова здраво, колкото изолирбандът например, затова Ричър компенсира с дължина. Продължи да навива тиксото — първо едната, после другата ръка. Китките на Кросели заприличаха на гипсирани в някакво полупрозрачно жълтеникаво вещество. После дойде ред на глезените. В крайна сметка Ричър използва цели шест ролки тиксо и накрая Кросели не можеше да помръдне и на милиметър.

В този момент на вратата се появи Хемингуей.

Погледна първо свещта, после Кросели.

— Имам признанията му на запис — каза Ричър.

— Чух изстрел — обясни появата си тя.

— Пропусна. Бях на поне двайсет градуса вляво.

— Притесних се.

— Той трябва да се притеснява, а не ти.

— Какво каза на записа?

— Извади касетофона от панталона ми и го чуй сама.

Хемингуей направи точно това. Ричър усети докосването на чевръстите й пръсти по тениската и попадна в същата онази странна прегръдка, при която тя прехвърли микрофона от едната си ръка в другата. Включи касетофона и зачака.

Секунда по-късно гласът на Кросели изпълни стаята. Мафиотът си признаваше всичко — връзката с „Меделин“, подкупа, дори намекваше, че размерът му не е бил никак малък…

— Ключовете в теб ли са? — попита Хемингуей.

— В ръката ми са — отвърна Ричър.

— Отвори сейфовете.

Ричър се подчини, като започна от този, който бе най-близо до прозореца и оръжейната, и продължи, докато не отключи и последния сейф. Всичките бяха пълни с найлонови пакети с размерите на тухла, някои кафяви, други зелени на цвят, но предимно бели или жълти.

— Можеш ли да пъхнеш ключовете в джоба му? — попита тя.

Той го направи.

— А сега какво?

— Телефонът работи ли?

Ричър го провери и отвърна:

— Да.

Хемингуей му продиктува телефонен номер.

— Това е вътрешната ни гореща линия — обясни тя.

Ричър набра номера и съобщи адреса, без да споменава името си. Когато приключи разговора, Хемингуей заяви:

— Дежурният екип ще пристигне за повече от пет минути, но за по-малко от десет.

После остави касетофона си на пода до краката на Кросели.

— Трябва да вървим — каза тя. — Паркирала съм доста далече.

— Това достатъчно ли е? — попита Ричър.

— Повече от достатъчно. „Меделин“ е сред приоритетите на Бюрото. А доказателствата са тук, пред нас. И са железни. Няма да има никакво значение кого е подкупил. Никой няма да възрази срещу задържането му. Това е като цунами, което ще помете всички замесени.

— Още нещо — отвърна Ричър, обърна се към Кросели и заяви: — Забранено е да се удрят жени. От теб се очаква да се държиш като мъж, а не като пъзльо.

Кросели не каза нито дума.

Ричър вдигна ръка.

— Ще ти стане ли приятно, ако те ударя?

— Не би ударил човек, вързан за стол — отвърна Кросели.

— Как пък не! — възкликна Ричър.

След това го зашлеви през лицето, толкова рязко и силно, че дланта му изплющя, а столът се заклати напред-назад, напред-назад, докато най-накрая падна. Главата на Кросели се удари и отскочи от пода като топка за боулинг.

Едва тогава си тръгнаха. Предсказанието на Хемингуей за интервала от пет до десет минути се оказа точно. Шест минути по-късно видяха колите на федералните да профучават по улицата, следвани от две тежки камионетки. Бяха довели сериозна огнева мощ. Защо не, предвид сериозността на заплахата?

* * *

Хемингуей бе паркирала колата си на четири преки от офиса на Кросели. Беше синият форд, който Ричър бе виждал и преди, с виниловия покрив и хромираната решетка.

— Сигурна ли си, че това ще те върне на служба? — попита той.

— Изобщо не се съмнявай. Чувството, че съм била права, е направо чудесно.

— В такъв случай закарай ме извън града.

— Трябва да остана.

— Дай им време да преодолеят шока. Дай им време да представят акцията като своя идея. Виждал съм това и преди. Всички организации са едни и същи. Покрий се някъде за един ден. Не стой под светлината на прожекторите.

— „Уест Пойнт“?

— Тръгни на север по магистралата към Тапан Зий, където река Хъдсън се разширява…

— Колко време трябва да отсъствам според теб?

— Ще те посрещнат на червения килим, Джил. Остави им достатъчно време да го подготвят.

 

 

Пътуваха дълго, дълго в тъмнината и най-сетне стигнаха до градове, в които имаше електричество, светофарите работеха, уличните лампи — а тук-таме и някой прозорец — светеха. Билбордовете грееха ярко и навсякъде около тях се простираше добре познатият нощен пейзаж от жълто-оранжеви правоъгълници върху фон от черно кадифе.

— Трябва да спра и да позвъня — каза Хемингуей.

— На кого? — поинтересува се Ричър.

— На колегите в офиса.

— Защо?

— Трябва да разбера дали се е получило.

— Не се съмнявам в това.

— Трябва да се убедя все пак.

— Спри тогава. Ще си вземем кафе.

— Навън е почти четирийсет градуса!

— Предполагам, че не е повече от трийсет и два-три.

— И все пак е прекалено горещо за кафе.

Хемингуей се престрои в дясната лента и напусна магистралата по изход, който водеше към гигантска версия на стандартните крайпътни зони за почивка с множество тоалетни, голяма бензиностанция, на която можеха да зареждат и камиони, мотел за уморените шофьори и не просто закусвалня, а огромен ресторант, който би могъл да побере цялото население на някой малък град. Плюс дълга редица обществени телефони. Бяха разположени точно пред широките ярко осветени витрини на ресторанта. Хемингуей позвъни в Бюрото и когато приключи разговора, заяви с усмивка:

— Всичко е наред. Арестували са Кросели.

— Как е китът? — попита Ричър.

— Отиде си — отвърна Хемингуей.

Изглеждаше смутена, но само за секунда, после се усмихна широко и прегърна силно Ричър. В спонтанния й жест имаше едновременно облекчение и възторг. Ричър усети костеливите й ребра и долови ритъма на сърцето й. Биеше ускорено.

После Хемингуей застана пред друг телефон и набра друг номер. Съобщи името си и продиктува сведенията за Сина на Сам, получени — както тя се изрази — от надежден източник с богат опит във въоръжените сили.

Тя затвори, обърна се към Ричър и каза:

— Знам, че звучи откачено, но много искам да наема стая и да си взема душ.

— Не ми звучи никак откачено — отвърна Ричър.

— За теб има ли значение по кое време ще пристигнеш?

— Мога да се забавя колкото за един душ… или два.

— Да го направим тогава.

— И двамата ли?

— Ще ни се отрази добре.

— Кой е пръв?

— Аз.

— Добре — съгласи се Ричър.

Хемингуей плати на рецепцията на мотела. Извади няколко банкноти и Ричър предположи, че е взела стаята за цялата нощ. Върна се за ключа за бунгало 15, което се намираше в задната част, всъщност последното преди гората.

— Искаш ли да изчакам в колата? — попита Ричър.

— Можеш да изчакаш в стаята — отвърна Хемингуей.

Влязоха заедно и завариха горещ застоял въздух в една иначе най-обикновена мотелска стая. Хемингуей огледа банята и се върна с купчина кърпи.

— Тези са твоите — каза тя, влезе в банята и заключи вратата.

Ричър я изчака на леглото да се появи — доста по-късно, — цялата поруменяла, увита в кърпи от главата до петите.

— Твой ред е — каза Хемингуей и прекоси стаята с леко неуверена крачка, сякаш бе изморена от горещата пара или от преживяното през деня.

— Добре ли си? — попита Ричър.

— Добре съм — отвърна тя.

Ричър се поколеба, но влезе в банята, в която бе горещо като в сауна. Огледалото, покрито със ситни капчици пара, разкриваше полукръглите движения, с които камериерката го бе бърсала.

Ричър се съблече и закачи дрехите си, после пусна душа, нагласи водата, влезе под струята и дръпна найлоновата завеса. Насапуниса тялото си, изля малко шампоан върху косата си, разтърка го, изплакна се и остана цяла минута под топлата струя, преди да излезе.

Нямаше как да изсъхне предвид температурата и влажността. Все пак се избърса с една кърпа и облече старите си дрехи, които увиснаха мокри и отпуснати върху тялото му. Среса косата си с пръсти и излезе от банята, заобиколен от облак влага.

Джил Хемингуей лежеше по гръб на леглото. В първия момент Ричър реши, че е заспала. После видя, че очите й са отворени. Хвана китката й и провери пулса.

Нищо.

Постави ръка на врата й.

Отново нищо.

Очите й се взираха безжизнено в него.

Аз просто съм отстранена от разследването. На какви основания? Здравословни. Винаги използват такива основания.

Явно е имала проблеми със сърцето, помисли си Ричър. И то сериозни. Бе усетил сърцето й да тупти учестено. Бе я видял да залита. Той прекоси стаята и погледна през прозореца. Непрогледна нощ. Отвъд дърветата се виждаха фарове по магистралата. Чуваше се и шумът на колите, слаб, но неспирен. Върна се при леглото и провери отново пулса й, първо на китката, после на врата. Нищо.

Ричър излезе навън и затвори вратата зад гърба си. Запъти се към обществените телефони пред ресторанта. Избра един наслуки и набра номера на вътрешната гореща линия, който Хемингуей му бе дала. Съобщи за смъртта, заяви, че най-вероятно е естествена, и продиктува адреса.

Пропусна името си.

Почивай в мир, Джил Хемингуей. Ти ни напусна млада, но с усмивка на лицето.

Ричър подмина бензиностанцията и продължи пеша. Зад гърба му останаха първо колонките за автомобили, а после и тези за камиони. Стигна изхода за магистралата. Тръгна по нея, като стъпваше с единия крак на платното, а с другия на бордюра, и протегна ръка с вдигнат палец. Още втората кола му спря. Беше светлосин шевролет, но не беше този на Криси. Беше съвсем друга кола, шофирана от млад мъж, запътил се към Олбъни. С него Ричър стигна до следващия изход където спря пикап, натоварен с мляко.

Последните два километра до отклонението за „Уест Пойнт“ измина пеша. Закуси в едно крайпътно заведение, повървя още километър-два и видя светлините на академията в далечината. Предположи, че никой няма да е буден преди шест — а дотогава оставаха два часа, — затова си намери една пейка, легна на нея и заспа.

 

 

Към седем сутринта на следващия ден аварийните екипи успяха да възстановят електрозахранването в Куинс, а малко по-късно и в част от Манхатън. По обед вече половината град имаше ток, а към единайсет вечерта — целият. Сривът в енергийната система се оказа резултат от лоша поддръжка. Гръмотевица, част от онази лятна буря, която Ричър бе видял в далечината, ударила електроцентралата в Бюкенън, щата Ню Йорк, и задействала прекъсвач, но развинтен болт не му позволил да се изключи мигновено, както би трябвало да направи. В резултат на това мрежата се претоварила и подстанциите започнали да се изключват една след друга, докато накрая целият град потънал в мрак.

До сутринта броят на ограбените магазини надхвърлил хиляда и шестстотин, а на запалените пожари — петстотин. Повече от петстотин полицаи били ранени и повече от четири хиляди души — арестувани. Всичко това заради някакво си болтче.

 

 

Двайсет и осем дни след като Ню Йорк остана без ток, Сина на Сам бе арестуван пред дома си на Пайн стрийт в Йонкърс, Ню Йорк, на пет-шест километра от колежа „Сара Лорънс“. С това бе сложен край на дългата му серия от убийства.

Оказа се, че маниакът е двайсет и четири годишен, на име Дейвид Бърковиц. При арестуването му носел револвера си модел „Булдог“ на „Чартър Армс“ в хартиена торба. Веднага си признал престъпленията. И потвърдил, че на осемнайсетгодишна възраст е постъпил като доброволец в американската армия. Служил три години в нея, част от които преминали на територията на Съединените щати, но повечето време прекарал в Южна Корея.

Край