The Foolish Weaver ^[0]

Глупавият тъкач ^[0]

Once a weaver, who was in want of work, took service with a certain farmer as a shepherd.

The farmer, knowing that the man was very slow-witted, gave him most careful instructions as to everything that he was to do.

Finally he said: ‘If a wolf or any wild animal attempts to hurt the flock you should pick up a big stone like this’ (suiting the action to the word) ‘and throw a few such at him, and he will be afraid and go away.’ The weaver said that he understood, and started with the flocks to the hillsides where they grazed all day.

By chance in the afternoon a leopard appeared, and the weaver instantly ran home as fast as he could to get the stones which the farmer had shown him, to throw at the creature. When he came back all the flock were scattered or killed, and when the farmer heard the tale he beat him soundly. ‘Were there no stones on the hillside that you should run back to get them, you senseless one?’ he cried; ‘you are not fit to herd sheep. To-day you shall stay at home and mind my old mother who is sick, perhaps you will be able to drive flies off her face, if you can’t drive beasts away from sheep!’

So, the next day, the weaver was left at home to take care of the farmer’s old sick mother. Now as she lay outside on a bed, it turned out that the flies became very troublesome, and the weaver looked round for something to drive them away with; and as he had been told to pick up the nearest stone to drive the beasts away from the flock, he thought he would this time show how cleverly he could obey orders. Accordingly he seized the nearest stone, which was a big, heavy one, and dashed it at the flies; but, unhappily, he slew the poor old woman also; and then, being afraid of the wrath of the farmer, he fled and was not seen again in that neighbourhood.

All that day and all the next night he walked, and at length he came to a village where a great many weavers lived together.

‘You are welcome,’ said they. ‘Eat and sleep, for to-morrow six of us start in search of fresh wool to weave, and we pray you to give us your company.’

‘Willingly,’ answered the weaver. So the next morning the seven weavers set out to go to the village where they could buy what they wanted. On the way they had to cross a ravine which lately had been full of water, but now was quite dry. The weavers, however, were accustomed to swim over this ravine; therefore, regardless of the fact that this time it was dry, they stripped, and, tying their clothes on their heads, they proceeded to swim across the dry sand and rocks that formed the bed of the ravine. Thus they got to the other side without further damage than bruised knees and elbows, and as soon as they were over, one of them began to count the party to make sure that all were safe there. He counted all except himself, and then cried out that somebody was missing! This set each of them counting; but each made the same mistake of counting all except himself, so that they became certain that one of their party was missing! They ran up and down the bank of the ravine wringing their hands in great distress and looking for signs of their lost comrade. There a farmer found them and asked what was the matter. ‘Alas!’ said one, ‘seven of us started from the other bank and one must have been drowned on the crossing, as we can only find six remaining!’ The farmer eyed them a minute, and then, picking up his stick, he dealt each a sounding blow, counting, as he did so, ‘One! two! three!’ and so on up to the seven. When the weavers found that there were seven of them they were overcome with gratitude to one whom they took for a magician as he could thus make seven out of an obvious six.

Веднъж един тъкач останал без работа и се хванал овчар при един селски стопанин.

Селянинът, като знаел, че човекът е доста глуповат, му обяснил най-подробно всичко, което трябвало да прави.

Накрая казал:

— Ако някой вълк или друг див звяр нападне стадото, трябва да вземеш големи камъни като този и да хвърлиш няколко по него, тогава той ще се изплаши и ще избяга.

Тъкачът казал, че е разбрал, и тръгнал към хълмовете със стадата, където те пасли през целия ден.

Случило се така, че след пладне се появил един леопард, и тъкачът веднага се завтекъл с най-голяма бързина към къщата да вземе камъните, които селянинът му бил показал, че да ги хвърля срещу звяра. Докато се върне, всички овце били разпръснати или избити и когато селянинът чул какво се е случило, здравата го набил.

— Нямаше ли камъни на хълма, та трябваше да се връщаш вкъщи, бе, глупак такъв? — развикал се той — Ти не си годен да пасеш овце. Утре ще стоиш у дома и ще се грижиш за старата ми майка, която е болна. Навярно ще можеш поне да пъдиш мухите от лицето й, щом не можеш да гониш хищниците от стадото!

И така, на другия ден тъкачът останал вкъщи да се грижи за старата болна майка на селянина. Обаче, както тя лежала на едно легло навън, мухите започнали много да я тормозят и тъкачът започнал да търси нещо, с което да ги пропъди. И тъй като му било казано да вземе най-близкия камък, за да прогони зверовете от стадото, той решил този път да покаже колко умно може да изпълнява каквото му наредят. Затова грабнал най-близкия камък, който бил по-голям и тежък, и го хвърлил по мухите, но за беда убил и злочестата старица. Тогава, от страх пред гнева на стопанина, той избягал и повече не го видели из околността.

През целия ден и цялата следваща нощ вървял и накрая стигнал до едно село, където живеели много тъкачи.

— Добре си дошъл — казали те. — Яж и се наспи, защото утре шестима от нас тръгваме да търсим нова вълна за тъкане и те молим да се присъединиш към нашата дружина.

— На драго сърце — отговорил тъкачът. На другата сутрин седмината тъкачи се отправили към селото, откъдето можели да купят каквото им било нужно. По пътя им се наложило да пресекат едно дере, което напоследък било пълно с вода, но сега било съвсем сухо. Тъкачите обаче били свикнали винаги да преплуват това дере и въпреки че този път било сухо, те се съблекли, привързали дрехите върху главите си и се заели да „плуват“ през сухия пясък и камъни, които покривали дъното на дерето. По този начин стигнали до другия бряг без много щети, освен ожулени колена и лакти. Щом преминали, един от тях започнал да брои групата, за да се увери, че всички са невредими. Той преброил всички, освен себе си и тогава извикал, че някой липсва. Тогава всички започнали да броят, но всеки правел същата грешка да не брои себе си и така се убедили, че един от групата им липсва. Те се завтекли нагоре-надолу по брега на дерето, като панически кършели ръце и търсели следи от изгубения си другар. Видял ги един селянин и попитал какво се е случило.

— Беда! — казал един. — Седмина тръгнахме от другия бряг и един от нас трябва да се е удавил при преминаването, защото сега сме останали само шест!

Селянинът ги погледал, погледал, па взел тоягата си и стоварил на всеки по един силен удар, при което отброявал:

— Един, двама, трима… — и така до седем.

Когато тъкачите разбрали, че са седем, били обзети от благодарност към този, когото взели за магьосник, защото успял да ги направи от шестима отново седем.

Илюстрация: Индийски художник