The Boy in the Jug

Момчето в делвата ^[0]

Once, long ago, in a Hopi village, a beautiful maiden lived with her old father. They had no one to hunt for them, or provide them with food, so the good people of the tribe gave them what they could spare.

One day the maiden saw the women making earthen jugs, and she said to herself, “I will make one too.” So she took some clay, and kneaded it, and shaped it into a beautiful jug with two handles. Then she put it to bake. But when she went to fetch it home, she heard something cry inside it. She looked in, and what did she see but a little boy no bigger than her thumb.

She tried to take him out of the jug, but it was a magic one, and she could not do so. She took the boy in the jug home, and fed him on bits of food, and made him some pretty little clothes, saying, “Now I am your mother, and my old father is your grandfather.”

The days passed and the boy grew bigger until his head reached the top of the jug, and when he wished to move about the house, he spun the jug around and around, and that is the way he walked.

Well, a Winter came when it was very cold, and the people had nothing to eat. So the young men of the tribe took their bows and arrows and started out to hunt. When the boy saw this, he said to his grandfather, “Give me a bow and arrows, for I want to hunt.”

So his grandfather made him a fine red bow, and tied bright feathers to the arrows, and fastened them to the handles of the jug. Then he lifted up the boy in the jug, and carrying him outside the village, set him on the ground. “Now you may hunt,” said he, “and you will soon see many Rabbit tracks.”

The boy began to spin his jug, and he spun so fast that he left his grandfather far behind. Sure enough, in a little while he saw some tracks, and there was a Rabbit running away. The boy spun his jug harder, and it moved so fast that its mouth whistled like the wind.

Soon the boy in the jug caught up with the Rabbit, and the little creature, springing into the air, leaped into a bush. The jug, also, rose in the air, to spring into the bush, but fell to the ground with a crash. It split in two, and out bounced the boy—a full-grown Hopi lad!

He unfastened the bow and arrows from the handles of the jug, and following the Rabbit, killed it. Then he shot a dozen more, and tying them together, carried them back to the village.

When his mother saw him coming, she could not believe her eyes for joy. She ran out to meet him, and took the Rabbits, saying, “Now that I have this full-grown son, I shall never be hungry again!”

The grandfather, too, came hurrying to the door, as fast as his old legs could carry him. And when he saw the Rabbits, he said: “Thank you, thank you! Now you may hunt with the young men, and your mother and I will be glad!”

So after that, the boy hunted with the others, and his mother and his old grandfather always had plenty to eat.

Някога, много отдавна, в едно село на племето Хопи живеела красива девойка със стария си баща. Те си нямали кой да ловува за тях и да им осигурява храна, затова добрите хора от племето им давали каквото можели да заделят.

Един ден девойката видяла жените да правят глинени делви и си рекла:

— И аз ще направя една.

И тя взела малко глина, измесила я и я оформила в красива делва с две дръжки. След това я сложила да се пече. Но когато отишла да си я вземе, чула, че нещо плаче вътре. Тя погледнала и що да види — вътре седяло едно момченце, не по-голямо от палеца й.

Опитала се да го извади от делвата, но това било вълшебна делва и не могла. Тя занесла момчето в делвата у дома си и го нахранила с парченца храна, направила му хубави малки дрешки и казала:

— Сега аз съм твоята майка, а моят стар баща е твоят дядо.

Дните минавали и момчето растяло, докато главата му стигнала до ръба на делвата, а когато искало да се движи из къщата, то търкаляло делвата насам-натам и така се придвижвало.

Дошла зимата. Било ужасно студено и хората нямали какво да ядат. Тогава младите мъже от племето взели лъковете и стрелите си и тръгнали на лов. Като видяло това, момчето казало на дядо си:

— Дай ми лък и стрели, искам да ида на лов.

Дядо му му направил хубав червен лък, привързал разноцветни пера към стрелите и ги прикрепил към дръжките на делвата. После вдигнал момчето в делвата, занесъл го извън селото и го поставил на земята.

— Можеш вече да ловуваш — казал той, — скоро ще видиш много заешки следи.

Момчето започнало да върти делвата си и се затъркаляло така бързо, че скоро оставило дядо си далече назад. И наистина не след дълго видяло следи и един заек, който побягнал. Момчето завъртяло делвата си по-силно и тя се затъркаляла толкова бързо, че гърлото й свирело като вятър.

Скоро момчето в делвата настигнало заека и малкото създание, скачайки високо във въздуха, се шмугнало в един храст. Делвата също се издигнала във въздуха, за да се хвърли в храста, но паднала с трясък на земята. Разчупила се на две и отвътре изскочило момчето — като вече пораснал Хопи момък!

Той отвързал лъка и стрелите от дръжките на делвата, последвал заека и го убил. После прострелял още дузина и като ги завързал един за друг, понесъл ги към селото.

Когато майка му го видяла да идва, не можела да повярва на очите си от радост. Тя изтичала да го посрещне, взела от него зайците и казала:

— Сега аз имам голям син и повече никога няма да гладувам!

Дядото също дошъл до вратата толкова бързо, колкото можели да го носят старите му крака. И като видял зайците, казал:

— Благодаря ти, благодаря ти! Сега ще можеш да ходиш на лов с момците, а ние с майка ти ще заживеем честити!

Оттогава момчето вече ловувало с другите, а майка му и старият му дядо винаги имали храна в изобилие.