Крум Григоров
Майчини грижи

Мирен народ са това нашенци. Но са патриоти. И имат особена слабост към войника. Мож и да си бил голям непрокопсаник като младеж, но щом те вземат войник и си дойдеш в първия отпуск, като че не ти си се преобразил, а самите нашенци. И пред тебе, и зад тебе, и отблизо, и отдалече, все дочуваш такива приказки:

— Брей, да не вярваш! Я го гледай тоя, на Пепа Карашката, какъв войник се е извъдил!

— Тю, па и дяволът му ниедин, да се чуди човек как синът на Магда Компирската е станал такъв войник.

Войникът бива посрещан от съседи и роднини до девета рода, дето има една приказка, като свой. Дори бабите и старците му стават на крака. Едни стискат десницата му, други го целуват, трети му поднасят шише с ракия — да пийне, но умната. Войник е, здраво да пази границата.

Почитта и уважението на нашенци към войника дали датираше от Аспарухово време, или от по-късно — можеш ли му хвана края. Неведнъж по тия места бяха ставали сражения, неведнъж чужди войски бяха плячкосвали земята на деди и прадеди, но и неведнъж врази бяха разгромявали и сърбали попарата на нашия войник.

То се знае, и в нашето село войникът беше на почит. Майка ми още въздишаше, че не се е омъжила за войник. Беше инак милозлива жена, но не можеше да прости на баща ми, че е останал данъчен. И чак сега разбирам колко трудно е било на дядо да ожени баща ми. В наше село, то се знае, не е смеел и да пита. Знаят ни хората в селото — нито сме убийци, нито крадци — напротив, всеки ще каже блага дума за нас. И дядо ми, и баща ми, пък и чичовците път сторваха на мравката дори, а пък за гостоприемството… Но гостоприемството си е гостоприемство, добротата си е доброта, а войниклъкът е съвсем друго нещо. Като чукнеш на нечия врата и поискаш момата за снаха, ще те поизгледат кандидат-сватовете и сватовщините и ще те попитат:

— Та… рекох, отслужи ли вашият войниклъка, или сега го кара?

А че синът ти не са го взели, че нещо са му кусур намерили, та са го оставили данъчен — за това и дума не става.

Дядо, сиромахът, какво да отвърне на тия думи? Трябва или да свежда очи от срамове и да гледа не в тавана, а в прага на къщата, или направо да излъже. Но лъжата за него беше най-големият грях. Затова тръгнал той с неколцина по-заможни и приказливи съседи през пето село, та чак у шесто. С една дума, дето нито са чували за нашето семейство, нито са виждали баща ми. И кой знае как, за всичко питали роднините: „Имате ли си добър имот?“ Съседите ни отвръщали. „У наше село има доста добър и плодовит имот, особено край реката. Сега сливите се натегнали от плод, няма къде да ги приберат треклянските кръчмари. Канарите работят ден и нощ и току търкалят едни бъчви — по-големи от вашата къща.“ — „А имате ли си добитък?“ — пак питат ония. „Добитък ли? — усмихва се дядо Цеко, братовчед на моя дядо. — Какъв добитък въдят нашенци, май не видяхме такъв тъдява, като идвахме насам. И овци, и кози, и говеда, а то конете — същински хали. По вашите върлища такива коне не могат виря. Нашето място е по-сложно…“

И се не сетили за войниклъка. Това дало добър ход на преговорите и още на третия ден майка ми, качена върху самара на един нашенски кон, чиято сапа била покрита с лита шарена черга, която взела очите на сватовете, поела към нашето село. До нея, на друг кон със седло и зенгии, баща ми — тънковат, поизправен, за случая, по-нататък дядо, баба, още неколцина мъже. До вечерта станала сватбата и поп Стефан от Трекляно извършил венчавката. Сега и да питаш за войниклъка, било, каквото било…

Това, разбира се, не попречило на баща ми и на майка ми да им се народят повече от десетина деца.

Е, доста и измряха, но останаха пет-шест живи, от които трима синове. Това значи трима войници. Майка ми очакваше от нас, синовете си онова, което не бе имала щастието да получи от баща ми. Заредиха се смърт, гладория, но тъжиш, що тъжиш, пък ти дотегне, дойде ред и да се порадваш на живота, на онова, което е останало и расте. И ето ни, един по един братята възмъжавахме, стигнахме до войниклъка. То се знае, най-напред щеше да си каже думата военната комисия. Мама сновеше насам-натам, тревожна и замислена, още когато отиде на преглед по-старият ми брат. И остана доволна, че бяха го намерили годен, макар, като глава на семейство, да го отложиха, докато се дохвана аз, вторият след него.

Учителствувах цяла година и на есента получих известие да се явя в Трекляно на военна комисия. Мама като че не се зарадва толкова, когато й занесох първата заплата, колкото сега. Гледам, още от тъмно се издокарала с булчинската си сая. Същата, с която я довели от Горно Уйно на коня, забрадила се с бял викел, както правеше напоследък само при съвсем тържествени случаи, поради смъртта на баща ми и на децата й. И меси, стърже по нощвите, та се вдига тупурдия чак до съседите. Ами че то не е, да речеш, шега работа да те викат на военна комисия. Да дойде време майката да прати войник, когото ще заглеждат и моми, и ергени, кога пристигне в отпуск, на когото ще правят място да се хване направо до хороводеца и да води хорото, без много да се пазари нито с чалгаджиите, нито с другите ергенаши. И да поглеждат нашенци ту войника, ту майка му.

— И Станка отчува момче войник, брей! Гледай го какъв е напет. Коя ли мома ще изгори? А и границата пази.

Лисна тя оня, ператния котел чак до крушата на пътя, та потече цял порой — да ми върви, като по вода. Ако баща ми не е служил, не са го одобрили за войник, то поне аз, наследникът му, да не бъда като него.

Мама и цветя ми бодна в джобчето на сакото, и чиста кърпа ми подаде, и триста благословии и заръки изрече, па ме изпрати, като потичваше край мене, чак до суходолината.

Събрахме се неколцина наборници при училището и поехме към Грекляно. По същия път, който бях изминал много зарани през ученичеството. Тук ме бе сварвал изгревът на слънцето, бе ме замайвал дъхът на какви ли не цветя — от синята теменужка, до здравеца по Каменно поле. По тоя път ме бяха шибали бесни дъждове, градушка бе била главата ми, та още имам цицини по нея, сняг бе ме завявал неведнъж и краката ми бяха замръзвали в скъсаните опинци. Есента бе разпръснала миризма на узрели благи топавици от Буковичината круша над пътя. И колко смях и закачки е имало, колко горчивини съм изпитвал. Но сега всичко е минало, аз стъпвам гордо върху спечената твърдина на шосето. И разговорите, които водим, са съвсем други. Понякога се прокрадне страх в гърдите ми, сърцето ми се свие — ами ако и мене изкарат негоден както баща ми? Стигнахме пред училището. Дъх не бях си поел още, а моят ред бе дошъл — чух да викат името ми на вратата. Вмъквам се малко стреснат — двама-трима разсъблечени младежи минаваха от един преглед на друг, а капитанът, с лъскави пагони и звезди, мургав, със зализани мустачки, даваше разпореждания кой къде да бъде пратен.

Съблякох се и аз и се качих на кантара. Претегли ме един ефрейтор и се усмихна:

— Можало е да вземеш в ръцете си по един камък, но горе-долу и така си те бива. Щом надхвърляш петдесет и петте кила — намигна ми той, — готов си за войник.

Ала идваше ред на лекаря. Де да знаеш вътре какво може да открие. Я нещо се загнездило в белите дробове, я сърцето поскърцва. Очилата ме респектираха още повече и взех да усещам пулса си не само в лявата гръд, но и по вратните жили, по пръстите на ръцете си.

— Кашляй, юнак, дишай през устата, ха така. Я се обърни с гръб към мене! — и отсече: — Сърцето ти бие като звънче. Какъвто е тънковат и лек, само е за кавалерист, господин капитан — обърна се към председателя на комисията. — А щом има и средно образование, направо го пишете школник…

Чудех се да вярвам ли на ушите и на очите си, или да не вярвам. Когато председателят ме потупна оттук-оттам и ми изкомандва: „Миррнооп!“, аз машинално спуснах ръце до бедрата си, изправих се и го загледах като истукан, очаквайки какво ще последва. Капитанът запали цигара, смукна от нея и ме чукна по брадичката: „Внимавай, гърдите изпъчени винаги, раменете малко дай назад! Какъв командир ще бъдеш, като завършиш школата, ако се не постегнеш? Може и в кавалерията да идеш. Брезник не е далече оттук, но ние ще те предложим школник, пък там да преценят… Ако ти върви математиката, ще те пратят в инженерните… Бъди здрав и чакай повиквателна…“

Когато излязох от салона и си тръгнах обратно за дома, чувствувах се като къпан. Нещо леко се носеше не само наоколо, но и вътре в мене. Ще отсрамя, мислех си, нашия Зарковски сой. Ще отмъстя на всички ония, които са се подигравали на баща ми, ще защитя честта на майка ми, която лелееше в сърцето и душата си да види свое чедо войник. Ще защитя честта и на цялото ни село. Та аз няма да бъда прост войник, няма брат ми да зашива ширитче на пагона ми, когато се връщам в отпуск, няма да бъда нито ефрейтор, нито младши или старши подофицер, а нещо повече дори от фелдфебела.

Вкъщи майка ми не знаеше как да ме посрещне, ту се радваше като малко дете, получило за пръв път подарък, ту като някаква пророчица, предвидяла още на сутринта след хубав сън какво ще бъде. Видяла ме да се качвам на най-високото бърдо на Хайдушки камък и оттам да размахвам сабя, както Ботев я е размахвал — такава картина имаше закачена на една стена в стаята ни, рисувана от дилетант художник. По едно време като че премина сянка по ведрото й лице и както имаше обичай да прикрива глава и да прехапе устни, рече:

— Море, да си те бяха взели прост войник, май по-добре си е, но щом думаш, че това е нещо повече, ха наздраве.

До вечерта се разнесе из цяло село, че аз, Станкиният син, може и запасен офицерин да стана. Сабя, и то лъскава съм щял да нося. Заре Бусара, наш съсед, като мина по пътя, подпря се на косилото — косил бе повторка късна отава в Радосовица — и ми кимна: — „Ама наистина ли е, че са те взели за школник, а? Ей, мама му стара, па ти селото ни ще отличиш. Па слушай, кога тръгнеш, цяла кокошка ти обричам. Служил съм войник язе, та знам какво е. И на война три пъти съм ходил. Но варената кокошка си има своето значение. Това, дето аз ще ти дам, слушай чичо си Заре, що ти казва, занес го на твоя фелдфебел. От фелдфебел в армията няма по-важна личност… Той коли, той беси…“

А пък баба Билка от Присоето, наша роднина по бабина линия, чула, що чула, че ще ставам нещо повече от войник, пристига една сутрин рано-рано и вика на майка ми от вратнята:

— Мари, Станкее, де го оня хубостник, дето цялата ни рода чак до границата, па и надоле по Струма, щял да прослави…

Като се ръкуваха с майка ми, баба Билка остави плетената от повит дълбока кошница с яйца, с ръкатка небито кисело мляко, че и цяла вита баница. Като че ей сега тръгвах за казармата.

Надойдоха след това от Драголевци кум Димитрия и кумата Стоименка с какви ли не подаръци и лакомства. Кум Димитрия си беше дип стиснат човек, обичаше повече него да почерпват, нежели той да почерпва. Понякога през сирната седмица престояваше у нас по три дни и заедно с дядо Божил, дядов баджанак, пиеха и през деня, и през нощта, ако се пробудеха. Току викнеше от одъра към Димитрия.

— Кумашин Зарее, доскоро пихме за вечерницата, наливай сега крондирчето за зорницата. Я погледни на прозореца, отвори вратата, май се е облещила от изток, а власците, кажи-речи, преполовиха небето и клонят към Хайдушки камък.

Когато родяха сливите и джанките, както и да е. Изварявахме ракия, за да посрещнем такива гости. Но случваше се допъти я слана да попари цвета им още през април, или пък през лятото да удари градушка, та в буре я сложехме капка ракия, я не. Кум Димитрия и дядо Божил не признаваха нито слани и роси, нито гръмотевици и разни ти там градушки. Дойдеше ли сирната седмица, те кундисваха още от понеделника и ако дядо не вземеше да скомлъче като някое наранено кученце, да прехапва устни и да чеше проредялата си коса, да стиска палци и да попукват пръстите му, да води гостите в мазето и да почукват засъхналите бурета и буренца, от които се носеше празен звук и вместо мирис на ракия те удряше в носа миши дъх, не си отиваха. Но трите дни, по някакъв неписан закон, трябваше да си ги изгостуват, та каквото ще да става.

Сега кум Димитрия се беше изпопременил в дорамче от суро бало, в ногавици от пърчови кожи, с нова капа от нестрижено рудо агне, а отпред се виждаше полуразгърдената му риза от избелено кълчишено платно, закопчана с дървена пекля, направена специално за случая, както ги правят за гуните, но по-малка. Мустаците му, малко разрошени и прошарени, бяха пръчнали встрани, като две повесма от неочукани добре гръстници. Най-важното беше, че под мишница носеше буренце с канелка, дето при всяко помръдване бълникаше ракия. Това за пръв път се случваше в нашия госкярлък и кумството с него. Кумата Стоименка, снаха му, се спотайваше отзад в новичка сая с везани по ръкавите дантели и попоглеждаше някак плахо. Но затова пък кум Димитрия гърмеше с балканджийския си бас.

Наведох се да му целуна ръка, а то ръка ли е като ръка, цяла подница. Недокоснал я с устни, суровият старец така ме стисна в прегръдките си, та като че още ми пращят кокалите. Нацелува ме той по челото и по бузите тъй гласно и звучно, че ехото връхлетя чак кленовите храсти на суходолината и се върна. После ме поотстрани от себе си, поизмери ме с поглед от горе до долу, па кривна мустак:

— Нищо лошо няма по тебе. Като те меря на око, я тежиш колкото моето шиле, дето го чувам за Рангеловден, я не, пък чак толкоз да са те аресали, за какво му думате вие сега, младите? А, школник. Нещо като вахмистър ли ще да е, или повече?

Аз свивах рамене. Да си призная, много-много не разбирах още от военните чинове, особено в кавалерията, но дойде видовден, не само ще ги науча, а и други ще уча след това.

— Те го — смъкна кум Димитрия буренцето изпод мишницата си — да се знае кога от нашата рода войник сме изпращали. Кум ти Димитрия още помни войната при Сливница и Драгоман. А и от Турската, и от Балканската не само че закачих, но все най-отпреде бях. Като ме гледат такъв по-едричък, слагат ме на най-трудното. Запънат ли се нейде воловете с оръдието, кон ли се прекине, току викнат: „Редник Димитрия от Драголевци да подпре ярема… Да застане на мястото на падналия кон…“ И аз, що да сторя, тегля, та жилите ми пукат. Но да знаеш — не съм отстъпвал никога! Дори веднъж, кога трябваше да оставим едни окопи, последен излязох от тях. Викам на нашите: „Къде бягате, бре, стойте, тяхната мамица, да им покажем с кого имат работа…“ А те после, моите акрани де — имаше харни момчета и от Северна България, и от Тракия — все ме майтапеха: „То, шопите, думат, не че са толкова безстрашни в боя, та не отстъпват, ами си ги мързи… Има ли по-мързелив човек от шопа?…“ Дип че не сме ние баш от Шопско, та много-много не им придирях, не ме докачаше тяхната шега, инак още да ме помнят кой е Димитрия от Драголевци. Само партушинките им щяха да останат в ръцете ми, ако се развъртях, както аз си знам. Но кумашинко, беше то това едно време, сега нещо взеха да ме въртят кокалите ту тук, ту там. Саде ракиярника ми е още здрав. Мога да си попийвам така при хубав моабет и мезенце до две-три килца… Е, понамалих я малко, някога и цяло буренце като ей това, дето го нося заради тебе, не ми стигаше.

Посрещнахме ние не само такива гости като кум Димитрия и кумата Стоименка, но се заредиха и от маминото село, че и татеви мющерии и приятели от Сушица и Злогош, накани се един, дето за пръв път чувам името му и го виждам, от Долни Коритен.

— Ти не ме познаваш, вика, но аз съм на дядо ти, на сестра му, та на нейната зълва роднина. Ние това от Коритените си почитаме родата и по-далечна да е.

Много хора претриха прага на къщата ни, много прегръдки и целувки отнесох, много благословии и хубави думи се изредиха по мой адрес и това госкярско време продължи повече от месец. Мама хем се радваше, хем взе и да се вайка, работата ни изостана. Не само че се заесени вече, но и сланите взеха да се белеят всяка сутрин по Бусарската ливада. Листата на дърветата се сриваха като леки турски жълтичета и бавно се стелеха по земята.

Е, нищо, нали отдавна от нашата фамилия не е изпращан войник, утешавахме се ние, пък и на комисията ми бяха казали, че най-много до месец ще получа повиквателна. Бях в очакване и всеки ден питах и разпитвах пъдаря, който разнасяше пощата по махалите, няма ли нещо за мене. Той вдигаше рамене: „Бе, има повиквателни за двама младежи, тебе сигурно са те забравили…“ И като понамигваше: „Хич да не ти е… Да не те викат за цар! Колкото по-късно, толкова по-добре…“

И аз взех да се тревожа, пък и майка ми, но…

Машината на по-големия ми брат все по-често се чуваше, пъртените конци започваха да свистят, а аз пристегнах даскалъка си. Че с големи митарства ми бяха дали мястото. Веднъж брат ми рече:

— Ти си гледай даскалъка, па на войниклъка, майната му.

И като си помислих за разните делегации по министерството начело с Клинката от Коритен, който водеше след себе си цяла сюрия учители, за разните попове, които ту ме защищаваха, ту ме виняха, че не съм много благонадежден нито за властта, нито съм от най-верните овци на христовото стадо, за секретар-бирниците, които отбелязваха с червен и син молив за кого си гласувал в изборите, нещо студено-гадно полазваше по гърба ми, по тялото и ми ставаше хладно дори при хубав слънчев ден.

Мина зимата, наближи краят на пролетта и най-после пристигна многоочакваната повиквателна. Но вместо за школник в София, викаха ме за трудовак в едно село на няколко километра от нашето. Вкъщи бяхме попарени, щом разбрахме причината. Намерили ме за неблагонадежден да служа в армията, а за офицерската школа и дума да не става. На такива като мене им дай кирката и лопатата, та да им дойде акълът на място.

Но времената се обърнаха. Така се случи, че след някоя година получих капитанско звание, по-малкият ми брат — подполковнишко, а най-възрастният бе станал старшина. Още като облякох капитанската униформа и тримата братя се събрахме при майка ми. Погледа ни тя и позина от учудване. Запрегръща ни, заопипва ту пагоните, ту фуражките и ни зацелува един по един. Сълзи мокреха съсухрените й страни. Нека текат от радост, малко ли са текли от мъки и неволи? Поуспокои се тя и кротко рече:

— Голяма радост доживях. Трима синове годни не само за войници, но и за началства съм отчувала. Ех, да надникнеше сега отнейде баща ви.