Кучето Шипейтаро (Японска приказка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
интернет (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
Karel (2021)

Издание:

Автор: Николай Райновъ

Заглавие: Източни приказки

Издател: „Стоян Атанасов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1932

Тип: сборник; приказки

Националност: българска

Печатница: „Херман Поле“ — София

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5051

История

  1. — Добавяне

Преди много години, в онова време, когато по земята ходели разни зли духове и мъчели хората, живеел в Япония един силен планински дух. Той се бил поселил в едно малко градче в планините.

Злият дух, разбира се, не живеел в самото градче, а в гъстата гора, що го заобикаляла. Но всяка нощ той нападал хората, когато спят, и ги тревожел. За да се отърват от неговите гонитби, хората се съгласили най-сетне — всяка година да му пращат по една хубава мома, която чудовището изяждало.

Но ако случайно жертвата не бъде отведена в гората навреме, самият дух слизал в града да си иска обещания данък. Той изяждал тогава не един човек, а десетина и заплашвал всички граждани, че — ако и на идната година бъдат неточни, ще им причини още по-големи пакости.

Тъй най-после хората се примирили със своята участ. Те си живеели спокойно. Работата си вървяла, като изпреди, и само когато настъпи съдбоносният ден — да отведат в гората обещаната мома — в града се разнасяли плачове и скръбни викове.

Много години минали тъй.

Една година се паднал жребий на най-добрата и най-хубава мома в града. Голяма скръб налегнала хората. Родителите и сродниците на момата плачели отчаяно. А и другите гледали със свито сърце приготовленията. Скована била голяма дървена клетка, в която щели да вкарат момата, за да я пренесат в гората. Само един ден оставал до уречения срок.

Тъкмо през тая нощ в гората се изгубил един рицар, тръгнал да търси приключения. Такива юнаци се често скитали в онова време по Япония, за да награждават добрите и да наказват злите, да помагат на потиснатите и да отмъщават на потисниците, злосторниците и притеснителите. Ако срещне на пътя си разбойник, рицарят го убивал. Види ли пък друг скитник — рицар, той го извикал на двубой, за да се види кой от двамата владее по-добре оръжието. Тъй като тия рицари били безкористни и добри по душа, народът ги дълбоко уважавал и те му били наистина полезни.

Рицарят, за когото става дума, бил навлязъл в тая гора, уж за да скъси пътя си. Той не бил никога слушал за злия планински дух. Като се забъркал в гъстата безизходна гора, той разбрал, че е сгрешил. Тръгнал да дири път, но било вече късно. Стъмнило се. Той трябвало да пренощува някъде на открито.

Така и направил. Като се озърнал наоколо си, видял между дърветата полянка, а всред нея — малък полуразрушен параклис. Рицарят влязъл в сградата и я разгледал. Покривът бил здрав. Можело да се пренощува. Момъкът затворил вратата, постлал си покривалото и легнал да спи.

Уморен от дългия вървеж през деня, той заспал веднага дълбок сън. Ала малко преди полунощ го пробудил ужасен шум. Рицарят си отворил с почуда очите и като си спомнил къде се намира, попогледнал предпазливо през една от цепнатините на стената.

Онова, що видял, било много чудновато. Под ясната светлина на месеца се били насъбрали голямо множество котки. Те оглушавали въздуха с ужасни крясъци. Не мъркали, нито мяучели, както правят котките по градове и села, ами виели и крещели, като вълци и хиени. Всеки миг прииждали нови котки — кои от кои по-грозни. Сякаш излизали от земята.

Като се насъбрали толкова много, че изпълнили и поляната, и гората наоколо, почнали да пеят някаква дива песен. То било, разбира се, песен от ревове, писъци и крясъци. Рицарят дочул, между другото, следните думи, които чудовищните котки повтаряли често:

Шипейтаро, Шипейтаро,

ти да знаеш де се нощем

сбираме на сбор,

кожите ни би разкъсал

и кръвта ни би изпил,

Шипейтаро, Шипейтаро.

Толкова често се повтарял тоя припев, че рицарят го запомнил, макар че не разбрал ни какви са тия котки, ни кой е оня Шипейтаро, за когото пеела котешката песен.

На момъка му станало много досадно, че му развалят съня. Той станал, грабнал меча си и се приготвил да излезе да прогони насъбралите се котки, но тъкмо тогава чул писък на някаква птица. Тая птица сякаш викала: „Сти-га! Сти-га!“ Изведнъж котките се разбягали. След миг поляната се опразнила, като че ли не е имало ни една котка там: би казал човек, че са потънали по̀дземи.

Настъпила отново тишина. Рицарят се завил с покривалото си, стиснал своя меч и заспал. Той спал, чак докле изгряло слънцето, та го събудило.

Когато станал, усетил се много отслабнал. От няколко дена той се хранел само с корени и ягоди. Па и сънят му не бил спокоен; през цялата нощ му звучала в ума грозната котешка песен: „Шипейтаро, Шипейтаро“.

По една пътека рицарят излязъл скоро на пътя, отдето се озовал след малко в града. Още щом влязъл, разбрал, че в тоя град става нещо особено. Всички го гледали мълчаливо, дори му не отговаряли на поздрава. И мъжете, и жените били натъжени. А като навлязъл по-натам, чул плачове и писъци. Запитал едного защо е това и узнал всичко.

Рицарят забравил и глада, и умората си. Той влязъл в къщата на момата, обречена на жертва. Разпитал събраните и се научил, че се готвят да отведат девойката тъкмо на оная поляна, дето бил параклисът.

Отведнъж му дошла на ум песента на котките: „Шипейтаро, Шипейтаро“. И той запитал:

— Има ли тук някой си рицар по име Шипейтаро?

— Рицар ли? Не, такъв рицар няма. Но това име ни е известно. Тъй се казва кучето на управителя. То е голямо и силно куче. Много е глупаво и зло: цял звяр. На всекиго налита. Но защо ни питаш?

— Защото съм намислил да спася тая мома. А без помощта на Шипейтаро не може да стане това. Отведете ме при управителя.

Отвели го. Рицарят помолил управителя да му даде кучето за една нощ. Оня обичал много своето куче, но най-сетне го дал на рицаря, без да го пита защо му е: доста му било обещанието, че на другата сутрин ще му доведат кучето обратно.

Рицарят отвел Шипейтаро при родителите на момата и заповядал да го затворят в клетката, вместо девойката, а тя да си остане вкъщи. Всички се съгласили на драго сърце, но някои изказали своето опасение, да не би с това да разсърдят планинския дух, па да дойде да им причини още по-големи пакости.

— Не бойте се! — успокоил ги момъкът. — Аз отговарям. Нали ще бъда там — сам ще се разправя с чудовището.

И тъй, след заник слънце голямата клетка с кучето била пренесена в гората. Оставили я на поляната, а рицарят се скрил в параклиса.

Към полунощ, когато изгрял месецът, котките почнали пак да се събират на поляната. Те прииждали от вси страни. Дори на рицаря се сторило, че тоя път са повече, отколкото били миналата нощ. Когато се насъбрали, кой знае откъде се явил един огромен котак — черен, с кървави очи, висок като някой бор. Той бил планинският дух, а другите котки били духовете, подчинени нему.

Щом се явил котакът, започнали котешки танци и песни — по-буйни и по-диви от ония през миналата нощ. Големият котак видял по едно време клетката. Тогава той се отделил от другите, приближил се към клетката и почнал да скача и танцува около нея. При това, той правел такива луди движения и скачал толкова нависоко, че рицарят почнал да не вярва на очите си. Най-сетне, котакът като решил, че е измъчил колкото трябва жертвата си, той с кръвожаден вик се хвърлил към клетката и отворил вратата й.

Но щом си пъхнал главата в клетката, Шипейтаро се метнал върху него и го докопал за врата с острите си зъби. Котакът се дръпнал да излезе, но кучето не се откачило от него. Борбата траяла късо. След малко огромният черен котак се проснал мъртъв на поляната. Рицарят се затекъл и му отсякъл главата с меча си, понеже се боял, че може духът да се съживи. Другите котки отначало замръзнали от ужас, но когато Шипейтаро се нахвърлял и върху тях, всички се разбягали.

Когато гражданите научили, че чудовището е убито, скръбта се сменила с голяма радост. Всички се спуснали да благодарят на безстрашния рицар. Но той им казал:

— Недейте благодари на мене, защото Шипейтаро свърши цялата работа. Той прехапа гърлото на чудовището и прогони ония грозни котки. Той ги наплаши толкова, че едва ли ще посмеят вече да се вестят по вашите места.

Народът бил спасен. Всички почнали да галят кучето и да му дават месо. Тоя ден Шипейтаро наистина преял. Преял и на другия ден. И на третия. Тогава чак разбрал, че ще да е направил нещо важно. Но понеже търбухът го болял, на четвъртия ден не хапнал нищо. И не ял, чак додето оздравял съвсем.

А рицарят? Той си продължил пътя. Той се не оженил за хубавицата, която спасил, защото рицарите в Япония не се женели.

Край