Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Мария Петрова Щерева(2021 г.)

Издание:

Автор: Добри Жотев

Заглавие: Делфийският оракул

Издание: първо

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: стихосбирка

Националност: българска

Излязла от печат: 15.VI.1983

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Любен Петров

Рецензент: Иван Поливанов

Художник: Васил Инджев

Коректор: Добрина Имова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14730


Славете камшика

на безумната мълния!

 

Самият бог Юпитер,

горделивецът,

подаде ми късче

от него.

Благославям го!

(Не бога, а късчето

божи камшик.)

 

Благославям го!

Още с първия мах

и моята гордост

нероновска,

премина в мистичния гърч

на злъчните чупки,

изплющя

над човешките воли,

взриви се

в оглушителни гърмове…

О, жад императорска,

да можеш каквото поискаш!

 

А какво ли не можех?

Пред мойто величие

сам Цезар би склопил очи

ослепен!

Един Цицерон,

застанал

след мен да говори,

ще пелтечи

на римския форум!

А оня,

Орфей, легендарният,

не зная дали би успял

да настрои

небесните струни

на мойта китара!

 

Да, аз, император Нерон,

каквото поисках —

можах!

И живях,

най-велик

между всички велики!

 

Възславете ме!

И окайте ме също!

Защото едно не успях!

Едно — да убия

човешкия Присмех!

Този Присмех!

Той пресъхваше тук,

за да бликне оттатък

от нехайно

подхвърлена дума,

от песничка весела,

от изкусно

прикрита гримаса.

Той мъждееше, прикрит

зад възславата светла,

зад сълзата,

зад поклона

на роба и знатния…

 

Всесилният Присмех!

Какво ли не правех

да го стъпча в краката си?

Небесата подпънах

с разпятия.

Но в ръцете, разперени

сякаш от кикот,

дочувах го пак!

 

Запалих заспалия Рим,

а аз

на китара засвирих.

Като вълчи муцуни

към небето

се вдигнаха пушеци

и езици червени

изплезиха.

Но потулен във вятъра,

той пристигна и двамата

обгърнаха лудите пламъци

и заедно с тях

залюшнаха бясно хоро.

И целият Рим

се закиска!

 

Разрязах със меча си

живото майчина лоно

и потърсих

проклетия Присмех,

да не би да е скрит,

там, дето поникнал съм.

А той ме погледна

едвам доловим

от безмълвния ъгъл

на мъртвите

майчини устни!

 

Да, аз, император Нерон,

най-велик

между всички велики,

на великите казвам:

„Ще поставя

по-горе от мене

единствено този,

който успее

да убие безсмъртния

Присмех!“

 

Дерзайте, велики!

И помнете:

не помага камшикът

на безумната мълния —

изчадие слънчево!

Край