Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1глас)
Сканиране, корекция и форматиране
Мария Петрова Щерева(2021 г.)

Издание:

Автор: Добри Жотев

Заглавие: Делфийският оракул

Издание: първо

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: стихосбирка

Националност: българска

Излязла от печат: 15.VI.1983

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Любен Петров

Рецензент: Иван Поливанов

Художник: Васил Инджев

Коректор: Добрина Имова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14730


В здрачения храм: богомолци,

полюшнати свещи,

мистични разпятия…

 

Помилуй ме, време! —

Забравил съм тежкия празник

на мойто разпятие.

Забравил съм тънкия дъх

на тамян,

на восък, на мокър босилек…

Но моите мъки,

тях, как да забравя?

И ето, пред мен оживява

жестоко видение:

 

На връх на Голгота аз страдам.

През ръцете ми —

гвоздеи черни,

на главата ми — трънен венец

и струйчици кръв

под венеца.

 

Под кръста гъмжат фарисеите.

Кайяфа

доволен усмихва се.

Безумни тълпи се надвикват:

„Ликувай, царю на Юдея!“

 

На кръста аз вдигам глава

и моля с очи,

и моля с уста,

и моля с душа:

„О, господи-боже, прости им —

те не знаят що правят!“

 

Исусе,

ти оня на кръста!

След толкова време те питам

пак аз,

Исус,

но вече възкръснал от мъртвите.

 

Дали враговете на твоето

знаене,

когато забиваха

острия гвоздей

в средата на твоята длан,

когато изправяха

тежкия кръст,

що правят не знаеха?

 

Очите ти търсят очите ми

и тяхната кротост

отвръща:

„В окови да бях ги вковал,

Те щяха да питат —

защо ни вкова?

На кръста да бях ги разпънал,

те щяха да викат —

защо ни разпъна?

 

И аз победих

безокото тяхно незнаене,

чрез моята знаеща прошка,

чрез моята знаеща смърт

победих!“

 

Щастлив мъченико!

 

Но същите тия, които

не знаят що правят,

знаеха кръст да направят,

на кръст да разпъват.

И не фарисея Каяфа, а тебе!

Твоето знаене

знаеха те да разпъват!

 

Мълчиш. Леденее челото ти.

Очите ти гаснат.

А на твоето кротко лице

живее трагичната вяра,

че ти победи,

че Умът победи Глупостта.

 

Победителю!

Две хиляди дълги години

Глупостта

не разбра,

че Умът я срази.

Стократно го хвърли на клада

задето е Ум.

Стократно Умът й извика:

„О, глупост свещена!“

 

Но винаги вярна на себе си,

никога тя не сгреши,

от глупост

да хвърли в бучащия огън

наместо Ян Хус —

Игнаци Лойола.

Не, никога тя не сгреши!

 

Дали за това, че не знае що прави,

Глупостта издържа чак до днес

борба многолетна с Ума?

Дали за това?

Исусе!

Ти оня на кръста!

Кажи!

 

Мълчиш. Пребелява челото ти.

Главата ти клюмва.

Плътта ти умира.

И само под кръста прегъната

проплаква Мария.

А мрак безпределен поглъща

и нея,

и теб,

и Голгота.

 

О, вярващи в древния господ,

събрани в здрачения храм.

И вие, заети със своите мисли,

приели едничкия господ

Ума.

Кажете!

Познахте ли вече до дъно

най-тъмния ум,

най-престъпния ум —

ума на Глупостта?

 

И вдадени в дръзки дела,

разбрахте ли ясно,

че той

от началото земно готов е

да вбие

в дланта на човешката воля

най-черния гвоздей,

да стегне

челото на будната мисъл

в най-острия трънен венец

и вдигне на връх Чомолунгма

най-страшното свое разпятие

върху най-страшния

кръст!

Край