Добри Жотев
Елена, царицата на Спарта

Не зная грозно дело,

нетръгвало на бой

под знамето на Красотата.

 

С какво да й помогна,

когато аз самата

под тая синя вис родих се

да бъда неин образ.

И бях.

И в мое име тръгнаха…

 

И досега ония викове

влудяват ме:

„Мъже на храбрата Елада,

на бой зове Елена!

На бой!

На бой за красотата!“

 

Лъжа!

Пред нея чак Апата —

богиня на измамата —

от срам глава наведе.

 

Да, аз ли сложих бронзов меч

в ръцете им

и разгневена вдигнах

заспалите платна

на корабите бързи?

 

Не знаеше ли Менелай,

и Агамемнон, и Ахил,

и Нестор старият, и другите,

че аз побегнах от студа

на царската корона,

обгърнала косите ми

в мъртвешки обръч,

че любовта ми победи,

та трябваше да побеждават

победата на любовта?

 

Не, всичко, всичко знаеха! —

Заграбеният свински бут

им беше по-любим

от хубостта ми!

Но кой измежду тях можа

да сложи длан върху сърцето си

и да признае:

„Елена ни е само знаме,

а ние тръгваме на сеч

за плячка!“

 

И почна грозното:

Като във паст на анаконда

попадна Илион.

От крясъци, от тътен тъп

на меч, ударил в кокал,

и боговете оглушаха.

Под титаническото рамо

на лютия Аякс

вратите охкаха,

огънати навътре.

А блясъка сребристо-слънчев

на Менелаевия щит

помръкна от кръвта —

разплискана върху му.

 

Едва ли някой някога

оплаквал е така горчиво

и себе си,

и прелестния град,

гнездо и скръбна гробница

на любовта ми,

и родните ахейци,

достойни за оплакване,

и тоя божи свят, създаден

за друга участ!

 

Злочеста Красота!

Във неизбродното потъват

и богове, и мироздания.

А тя,

все още ли е жива?

И мрачния й жребий

да е слуга на грозотата,

не се ли е смилил

над нея?

 

Защото все ми се причува

победен звук

от бързите копита

на бялото й войнство!

Защото чувам как кръвта ми

готова е да се взриви

в победния й вик!

 

Могъщи Зевсе,

егидоносецо,

нали не се самоизмамвам?