Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Мария Петрова Щерева(2021 г.)

Издание:

Автор: Добри Жотев

Заглавие: Лирически поеми

Издание: първо

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1974

Тип: стихосбирка

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 30.X.1974

Редактор: Надя Кехлибарова

Художествен редактор: Кирил Голов

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Красимира Дренска

Коректор: Цветана Ганева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14625


Цяла вечност премина над тебе.

Цяла вечност, а жив е копнежа ти

да потеглиш на път.

 

Отдъхни си, море!

Не! — Отново издъно потръпваш.

и понасят се хиляди стъпки

една подир друга, една подир друга.

И течеш!

И вървиш!

А под теб се огъват пространства.

Бездни врат и се готвят за тръгване

все натам, все натам, накъдето

те примамват далечни незнайности.

 

Но под твоите устремни стъпки

се повдига коварното дъно.

Натежали от своята тежест,

те се спъват и с грохот се струпват

една върху друга,

една върху друга.

На прибоя ти охкаш от болки

и се дърпаш назад.

А от дръзкия бяг — ни следа.

Само твоята, бялата кръв,

укротена на тъжния пясък, умира.

 

Не разбра ли, море!

Не! — Минутната кротка печал

е минутна почивка.

Разярено, ти дърпаш към себе си

урагани и мълнии

и разкриляш гигантски крила.

Под крилата ти гинат за миг

неброими животи.

Ти прелиташ над тях.

Ти преливаш над острови,

над застигнати кораби,

все натам, все натам…

 

Но кога? Но защо? От какво

отмалели се стапят крилата ти? —

Да, дълбоко, дълбоко във тебе,

умъртвени животи сънуват

как потегляш с крила исполински

и как грохваш сред път,

неизминало даже и себе си.

 

Укроти се, море!

За какво ти е твоята сила?

И копнежа защо ти е?

Ти въздишаш, въздишаш.

А въздишките бавно се вдигат

и събират се бели и златни,

и поемат на път под небето.

Да, най-сетне чрез свойте въздишки

не потегляш ли ти?

 

Не, не трябва, не трябва!

Помисли, пощади се!

Ето виж — там, отвъд хоризонтите

отлетелите вече въздишки

изведнъж се разсипват на капчици.

А земята по своите бръчки

ги повежда отново към теб!

 

Примири се, море!

Не! — Безсилно от сила умираш

и всесилно се раждаш.

Не умира копнежа ти само,

да потеглиш на път.

Не умира!

Край