Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Мария Петрова Щерева (2021 г.)

Издание:

Автор: Добри Жотев

Заглавие: Лирически поеми

Издание: първо

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1974

Тип: стихосбирка

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 30.X.1974

Редактор: Надя Кехлибарова

Художествен редактор: Кирил Голов

Технически редактор: Любен Петров

Художник: Красимира Дренска

Коректор: Цветана Ганева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14625

История

  1. — Добавяне

Нищо вече не помни Дъбът!

 

Всеки лист е последно усилие.

Всяка става —

безумно упорство.

Всяка клетка — замах.

 

Първи път ли върху му връхлитал е

с остри нокти,

с глави неброими,

със гърмящи крила тъмноципести

побеснял ураган?

 

Първи път ли, но тоя… О, майко!

Още щом понадникна зад хребета,

хоризонтът помръкнал помръкна.

Неразмахал крила —

бризна вятър

и в полята, додето се вижда,

всичко сведе глава.

Само той не потрепна изправен.

А му викаха в ниското храстите:

„Ще погинеш така — наведи се!“

А зашушна под него тревата:

„Направи като мен,

наведи се!“

А го молеха в ужас тръстиките:

„Поклони се поне!“

 

Е, какво — и да беше послушал,

взе едно —

би ли дало сърцето му

да отпусне уплашено клони,

да погледне покорно в земята,

да прегъне снага?

 

Да, но кой по света необгледен

би разбрал ориста му на дъб?

Вклещи корени в земното тяло,

вчепчи клони под жълтото слънце

и зачака врага.

 

И дочака най-лудата лудост.

Ураганът

излази на хребета,

вби във зъбера нокти ръждиви,

тласна тяло огромно и черно

и размаха крила.

 

Нищо вече не помни Дъбът!

 

Най-напред Ураганът стовари

върху него гигантско туловище.

Той изпъшка, напрегна корона

и отблъсна го с вик.

Ураганът замаян разтърси

неброими глави,

поизви се,

вряза нокти ръждиви във кръста му,

махна бързо с крила тъмноципести

и задърпа встрани.

 

Страшна болка — на две ще го счупи.

Тихо охна Дъбът,

вдънери се.

И врагът така и не сети

как се просна по гръб на земята,

как остави в снагата му твърда

криви нокти,

из корен изтръгнати,

тъмносини разкъсани жили

и покапала кръв.

 

Тръсна плещи Дъбът, но към него

Ураганът

настръхнал полази,

като кобра уви го до вършето

и отново заблъска крилата си,

тоя път на възбог.

 

Прешлен прешлена с огън обжари.

Още малко —

ще грохне изтръгнат!

Потрепера Дъбът и застена.

Но в мига непосилен на болката

сви в юмрук

придушените клони,

вкорени изтерзаните корени,

във възел ги сби.

 

И врагът му така и не сети

как изхлузен

излитна нагоре

и остави по листи и клони

тънки люспи, разтеглена кожа

и разкъсана плът.

 

Вдъхна въздух Дъбът и зачака.

И дочака най-тежкия миг.

Ураганът

се стрелна обратно,

блъвна жар от гърла нажежени,

совна дълга опашка отблизо

и с триона й кокален рязна

беззащитния врат.

 

Дръпна тяло Дъбът и извика

с бяла рана

на якия дънер,

с гъсти клони, политнали с грохот,

с тежки клони,

в каката му паднали

и забити в пръстта.

 

Нищо вече не помни Дъбът!

 

Ураганът се хвърли със трясъци

да довърши ранения враг,

с гръм и удар

на прах да го стрие.

Че на тая земя всеки дъб,

щом е дъб, и с отрязани клони

пак остава си дъб.

 

Но напразно се би във твърдта му,

но напразно ровѝ

във пръстта му,

но напразно бълва̀ жар и грохот —

не промръдна Дъбът.

 

А когато премазан и кървав

Ураганът повлече към хребета

полуживо

издрано туловище,

със безсилни крила и опашка

и студена закана в очите,

светна чисто небе.

 

И тогава надигна се всичко

и погледна с възторг победителя.

И завикаха храстите:

„Слава!“

И тревата пригласяше:

„Слава!“

И тръстиките кимаха:

„Слава!“

Но Дъбът, изтерзан от умората,

сякаш нищо не чу.

 

Е, какво, и да беше ги чул,

все едно —

не за слава се би!

Да, но кой по света необгледен

би разбрал ориста му на дъб?

Тая орис и страшна,

и праведна,

тая орис е негова орис

и ще бъде и днеска, и утре,

и во веки веков.

Край