Rudyard Kipling
Quiquern

Ръдиард Киплинг
Квикернъ

The People of the Eastern Ice, they are melting like the snow—

They beg for coffee and sugar; they go where the white men go.

The People of the Western Ice, they learn to steal and fight;

They sell their furs to the trading-post; they sell their souls to the white.

The People of the Southern Ice, they trade with the whaler’s crew;

Their women have many ribbons, but their tents are torn and few.

But the People of the Elder Ice, beyond the white man’s ken—

Their spears are made of the narwhal-horn, and they are the last of the Men!

—Translation.

“He has opened his eyes. Look!”

“Put him in the skin again. He will be a strong dog. On the fourth month we will name him.”

“For whom?” said Amoraq.

Kadlu’s eye rolled round the skin-lined snow-house till it fell on fourteen-year-old Kotuko sitting on the sleeping-bench, making a button out of walrus ivory. “Name him for me,” said Kotuko, with a grin. “I shall need him one day.”

Kadlu grinned back till his eyes were almost buried in the fat of his flat cheeks, and nodded to Amoraq, while the puppy’s fierce mother whined to see her baby wriggling far out of reach in the little sealskin pouch hung above the warmth of the blubber-lamp. Kotuko went on with his carving, and Kadlu threw a rolled bundle of leather dog-harnesses into a tiny little room that opened from one side of the house, slipped off his heavy deerskin hunting-suit, put it into a whalebone-net that hung above another lamp, and dropped down on the sleeping-bench to whittle at a piece of frozen seal-meat till Amoraq, his wife, should bring the regular dinner of boiled meat and blood-soup. He had been out since early dawn at the seal-holes, eight miles away, and had come home with three big seal. Halfway down the long, low snow passage or tunnel that led to the inner door of the house you could hear snappings and yelpings, as the dogs of his sleigh-team, released from the day’s work, scuffled for warm places.

When the yelpings grew too loud Kotuko lazily rolled off the sleeping-bench, and picked up a whip with an eighteen-inch handle of springy whalebone, and twenty-five feet of heavy, plaited thong. He dived into the passage, where it sounded as though all the dogs were eating him alive; but that was no more than their regular grace before meals. When he crawled out at the far end half a dozen furry heads followed him with their eyes as he went to a sort of gallows of whale-jawbones, from which the dog’s meat was hung; split off the frozen stuff in big lumps with a broad-headed spear; and stood, his whip in one hand and the meat in the other. Each beast was called by name, the weakest first, and woe betide any dog that moved out of his turn; for the tapering lash would shoot out like thonged lightning, and flick away an inch or so of hair and hide. Each beast growled, snapped, choked once over his portion, and hurried back to the protection of the passage, while the boy stood upon the snow under the blazing Northern Lights and dealt out justice. The last to be served was the big black leader of the team, who kept order when the dogs were harnessed; and to him Kotuko gave a double allowance of meat as well as an extra crack of the whip.

“Ah!” said Kotuko, coiling up the lash, “I have a little one over the lamp that will make a great many howlings. Sarpok! Get in!”

He crawled back over the huddled dogs, dusted the dry snow from his furs with the whalebone beater that Amoraq kept by the door, tapped the skin-lined roof of the house to shake off any icicles that might have fallen from the dome of snow above, and curled up on the bench. The dogs in the passage snored and whined in their sleep, the boy-baby in Amoraq’s deep fur hood kicked and choked and gurgled, and the mother of the newly named puppy lay at Kotuko’s side, her eyes fixed on the bundle of sealskin, warm and safe above the broad yellow flame of the lamp.

And all this happened far away to the north, beyond Labrador, beyond Hudson’s Strait, where the great tides heave the ice about, north of Melville Peninsula—north even of the narrow Fury and Hecla Straits—on the north shore of Baffin Land, where Bylot’s Island stands above the ice of Lancaster Sound like a pudding-bowl wrong side up. North of Lancaster Sound there is little we know anything about, except North Devon and Ellesmere Land; but even there live a few scattered people, next door, as it were, to the very Pole.

Kadlu was an Inuit,—what you call an Esquimau,—and his tribe, some thirty persons all told, belonged to the Tununirmiut—“the country lying at the back of something.” In the maps that desolate coast is written Navy Board Inlet, but the Inuit name is best, because the country lies at the very back of everything in the world. For nine months of the year there is only ice, snow, and gale after gale, with a cold that no one can realize who has never seen the thermometer even at zero. For six months of those nine it is dark; and that is what makes it so horrible. In the three months of the summer it only freezes every other day and every night, and then the snow begins to weep off on the southerly slopes, and a few ground-willows put out their woolly buds, a tiny stonecrop or so makes believe to blossom, beaches of fine gravel and rounded stones run down to the open sea, and polished boulders and streaked rocks lift up above the granulated snow. But all that is gone in a few weeks, and the wild winter locks down again on the land; while at sea the ice tears up and down the offing, jamming and ramming, and splitting and hitting, and pounding and grounding, till it all freezes together, ten feet thick, from the land outward to deep water.

In the winter Kadlu would follow the seal to the edge of this land-ice, and spear them as they came up to breathe at their blow-holes. The seal must have open water to live and catch fish in, and in the deep of winter the ice would sometimes run eighty miles without a break from the nearest shore. In the spring he and his people retreated from the floes to the rocky mainland, where they put up tents of skins, and snared the sea-birds, or speared the young seal basking on the beaches. Later, they would go south into Baffin Land after the reindeer, and to get their year’s store of salmon from the hundreds of streams and lakes of the interior; coming back north in September or October for the musk-ox hunting and the regular winter sealery. This traveling was done with dog-sleighs, twenty and thirty miles a day, or sometimes down the coast in big skin “woman-boats,” when the dogs and the babies lay among the feet of the rowers, and the women sang songs as they glided from cape to cape over the glassy, cold waters. All the luxuries that the Tununirmiut knew came from the south—driftwood for sleigh-runners, rod-iron for harpoon-tips, steel knives, tin kettles that cooked food much better than the old soapstone affairs, flint and steel, and even matches, as well as colored ribbons for the women’s hair, little cheap mirrors, and red cloth for the edging of deerskin dress-jackets. Kadlu traded the rich, creamy, twisted narwhal-horn and musk-ox teeth (these are just as valuable as pearls) to the Southern Inuit, and they, in turn, traded with the whalers and the missionary-posts of Exeter and Cumberland Sounds; and so the chain went on, till a kettle picked up by a ship’s cook in the Bhendy Bazaar might end its days over a blubber-lamp somewhere on the cool side of the Arctic Circle.

Kadlu, being a good hunter, was rich in iron harpoons, snow-knives, bird-darts, and all the other things that make life easy up there in the great cold; and he was the head of this tribe, or, as they say, “the man who knows all about it by practice.” This did not give him any authority, except now and then he could advise his friends to change their hunting-grounds; but Kotuko used it to domineer a little, in the lazy, fat Inuit fashion, over the other boys, when they came out at night to play ball in the moonlight, or to sing the Child’s Song to the Aurora Borealis.

But at fourteen an Inuit feels himself a man, and Kotuko was tired of making snares for wild fowl and kit-foxes, and most tired of all of helping the women to chew seal- and deerskins (that supples them as nothing else can) the long day through, while the men were out hunting. He wanted to go into the quaggi, the Singing-House, when the hunters gathered there for their mysteries, and the angekok, the sorcerer, frightened them into the most delightful fits after the lamps were put out, and you could hear the Spirit of the Reindeer stamping on the roof; and when a spear was thrust out into the open black night it came back covered with hot blood. He wanted to throw his big boots into the net with the tired air of a head of a family, and to gamble with the hunters when they dropped in of an evening and played a sort of home-made roulette with a tin pot and a nail. There were hundreds of things that he wanted to do, but the grown men laughed at him and said, “Wait till you have been in the buckle, Kotuko. Hunting is not all catching.”

Now that his father had named a puppy for him, things looked brighter. An Inuit does not waste a good dog on his son till the boy knows something of dog-driving; and Kotuko was more than sure that he knew more than everything.

If the puppy had not had an iron constitution he would have died from over-stuffing and over-handling. Kotuko made him a tiny harness with a trace to it, and hauled him all over the house floor, shouting: “Aua! Ja aua!” (Go to the right.) “Choiachoi! Ja choiachoi!” (Go to the left.) “Ohaha!” (Stop.) The puppy did not like it at all, but being fished for in this way was pure happiness beside being put to the sleigh for the first time. He just sat down on the snow, and played with the seal-hide trace that ran from his harness to the pitu, the big thong in the bows of the sleigh. Then the team started, and the puppy found the heavy ten-foot sleigh running up his back, and dragging him along the snow, while Kotuko laughed till the tears ran down his face. There followed days and days of the cruel whip that hisses like the wind over ice, and his companions all bit him because he did not know his work, and the harness chafed him, and he was not allowed to sleep with Kotuko any more, but had to take the coldest place in the passage. It was a sad time for the puppy.

The boy learned, too, as fast as the dog; though a dog-sleigh is a heartbreaking thing to manage. Each beast is harnessed, the weakest nearest to the driver, by his own separate trace, which runs under his left fore-leg to the main thong, where it is fastened by a sort of button and loop which can be slipped by a turn of the wrist, thus freeing one dog at a time. This is very necessary, because young dogs often get the trace between their hind legs, where it cuts to the bone. And they one and all will go visiting their friends as they run, jumping in and out among the traces. Then they fight, and the result is more mixed than a wet fishing-line next morning. A great deal of trouble can be avoided by scientific use of the whip. Every Inuit boy prides himself as being a master of the long lash; but it is easy to flick at a mark on the ground, and difficult to lean forward and catch a shirking dog just behind the shoulders when the sleigh is going at full speed. If you call one dog’s name for “visiting,” and accidentally lash another, the two will fight it out at once, and stop all the others. Again, if you travel with a companion and begin to talk, or by yourself and sing, the dogs will halt, turn round, and sit down to hear what you have to say. Kotuko was run away from once or twice through forgetting to block the sleigh when he stopped; and he broke many lashings, and ruined a few thongs, before he could be trusted with a full team of eight and the light sleigh. Then he felt himself a person of consequence, and on smooth, black ice, with a bold heart and a quick elbow, he smoked along over the levels as fast as a pack in full cry. He would go ten miles to the seal-holes, and when he was on the hunting-grounds he would twitch a trace loose from the pitu, and free the big black leader, who was the cleverest dog in the team. As soon as the dog had scented a breathing-hole Kotuko would reverse the sleigh, driving a couple of sawed-off antlers, that stuck up like perambulator-handles from the back-rest, deep into the snow, so that the team could not get away. Then he would crawl forward inch by inch, and wait till the seal came up to breathe. Then he would stab down swiftly with his spear and running-line, and presently would haul his seal up to the lip of the ice, while the black leader came up and helped to pull the carcass across the ice to the sleigh. That was the time when the harnessed dogs yelled and foamed with excitement, and Kotuko laid the long lash like a red-hot bar across all their faces, till the carcass froze stiff. Going home was the heavy work. The loaded sleigh had to be humored among the rough ice, and the dogs sat down and looked hungrily at the seal instead of pulling. At last they would strike the well-worn sleigh-road to the village, and toodle-kiyi along the ringing ice, heads down and tails up, while Kotuko struck up the “Angutivaun tai-na tau-na-ne taina” (The Song of the Returning Hunter), and voices hailed him from house to house under all that dim, star-litten sky.

When Kotuko the dog came to his full growth he enjoyed himself too. He fought his way up the team steadily, fight after fight, till one fine evening, over their food, he tackled the big, black leader (Kotuko the boy saw fair play), and made second dog of him, as they say. So he was promoted to the long thong of the leading dog, running five feet in advance of all the others: it was his bounden duty to stop all fighting, in harness or out of it, and he wore a collar of copper wire, very thick and heavy. On special occasions he was fed with cooked food inside the house, and sometimes was allowed to sleep on the bench with Kotuko. He was a good seal-dog, and would keep a musk-ox at bay by running round him and snapping at his heels. He would even—and this for a sleigh-dog is the last proof of bravery—he would even stand up to the gaunt Arctic wolf, whom all dogs of the North, as a rule, fear beyond anything that walks the snow. He and his master—they did not count the team of ordinary dogs as company—hunted together, day after day and night after night, fur-wrapped boy and savage, long-haired, narrow-eyed, white-fanged, yellow brute. All an Inuit has to do is to get food and skins for himself and his family. The women-folk make the skins into clothing, and occasionally help in trapping small game; but the bulk of the food—and they eat enormously—must be found by the men. If the supply fails there is no one up there to buy or beg or borrow from. The people must die.

An Inuit does not think of these chances till he is forced to. Kadlu, Kotuko, Amoraq, and the boy-baby who kicked about in Amoraq’s fur hood and chewed pieces of blubber all day, were as happy together as any family in the world. They came of a very gentle race—an Inuit seldom loses his temper, and almost never strikes a child—who did not know exactly what telling a real lie meant, still less how to steal. They were content to spear their living out of the heart of the bitter, hopeless cold; to smile oily smiles, and tell queer ghost and fairy tales of evenings, and eat till they could eat no more, and sing the endless woman’s song, “Amna aya, aya amna, ah! ah!” through the long, lamp-lighted days as they mended their clothes and their hunting-gear.

But one terrible winter everything betrayed them. The Tununirmiut returned from the yearly salmon-fishing, and made their houses on the early ice to the north of Bylot’s Island, ready to go after the seal as soon as the sea froze. But it was an early and savage autumn. All through September there were continuous gales that broke up the smooth seal-ice when it was only four or five feet thick, and forced it inland, and piled a great barrier, some twenty miles broad, of lumped and ragged and needly ice, over which it was impossible to draw the dog-sleighs. The edge of the floe off which the seal were used to fish in winter lay, perhaps, twenty miles beyond this barrier, and out of reach of the Tununirmiut. Even so, they might have managed to scrape through the winter on their stock of frozen salmon and stored blubber, and what the traps gave them, but in December one of their hunters came across a tupik (a skin-tent) of three women and a girl nearly dead, whose men had come down from the far North and been crushed in their little skin hunting-boats while they were out after the long-horned narwhal. Kadlu, of course, could only distribute the women among the huts of the winter village, for no Inuit dare refuse a meal to a stranger. He never knows when his own turn may come to beg. Amoraq took the girl, who was about fourteen, into her own house as a sort of servant. From the cut of her sharp-pointed hood, and the long diamond pattern of her white deerskin leggings, they supposed she came from Ellesmere Land. She had never seen tin cooking-pots or wooden-shod sleighs before; but Kotuko the boy and Kotuko the dog were rather fond of her.

Then all the foxes went south, and even the wolverine, that growling, blunt-headed little thief of the snow, did not take the trouble to follow the line of empty traps that Kotuko set. The tribe lost a couple of their best hunters, who were badly crippled in a fight with a musk-ox, and this threw more work on the others. Kotuko went out, day after day, with a light hunting-sleigh and six or seven of the strongest dogs, looking till his eyes ached for some patch of clear ice where a seal might perhaps have scratched a breathing-hole. Kotuko the dog ranged far and wide, and in the dead stillness of the ice-fields Kotuko the boy could hear his half-choked whine of excitement, above a seal-hole three miles away, as plainly as though he were at his elbow. When the dog found a hole the boy would build himself a little, low snow wall to keep off the worst of the bitter wind, and there he would wait ten, twelve, twenty hours for the seal to come up to breathe, his eyes glued to the tiny mark he had made above the hole to guide the downward thrust of his harpoon, a little sealskin mat under his feet, and his legs tied together in the tutareang (the buckle that the old hunters had talked about). This helps to keep a man’s legs from twitching as he waits and waits and waits for the quick-eared seal to rise. Though there is no excitement in it, you can easily believe that the sitting still in the buckle with the thermometer perhaps forty degrees below zero is the hardest work an Inuit knows. When a seal was caught Kotuko the dog would bound forward, his trace trailing behind him, and help to pull the body to the sleigh, where the tired and hungry dogs lay sullenly under the lee of the broken ice.

A seal did not go very far, for each mouth in the little village had a right to be filled, and neither bone, hide, nor sinew was wasted. The dogs’ meat was taken for human use, and Amoraq fed the team with pieces of old summer skin-tents raked out from under the sleeping-bench, and they howled and howled again, and waked to howl hungrily. One could tell by the soapstone lamps in the huts that famine was near. In good seasons, when blubber was plentiful, the light in the boat-shaped lamps would be two feet high—cheerful, oily, and yellow. Now it was a bare six inches: Amoraq carefully pricked down the moss wick when an unwatched flame brightened for a moment, and the eyes of all the family followed her hand. The horror of famine up there in the great cold is not so much dying, as dying in the dark. All the Inuit dread the dark that presses on them without a break for six months in each year; and when the lamps are low in the houses the minds of people begin to be shaken and confused.

But worse was to come.

The underfed dogs snapped and growled in the passages, glaring at the cold stars, and snuffing into the bitter wind, night after night. When they stopped howling the silence fell down again as solid and as heavy as a snowdrift against a door, and men could hear the beating of their blood in the thin passages of the ear, and the thumping of their own hearts, that sounded as loud as the noise of sorcerers’ drums beaten across the snow. One night Kotuko the dog, who had been unusually sullen in harness, leaped up and pushed his head against Kotuko’s knee. Kotuko patted him, but the dog still pushed blindly forward, fawning. Then Kadlu waked, and gripped the heavy wolf-like head, and stared into the glassy eyes. The dog whimpered and shivered between Kadlu’s knees. The hair rose about his neck, and he growled as though a stranger were at the door; then he barked joyously, and rolled on the ground, and bit at Kotuko’s boot like a puppy.

“What is it?” said Kotuko; for he was beginning to be afraid.

“The sickness,” Kadlu answered. “It is the dog-sickness.” Kotuko the dog lifted his nose, and howled and howled again.

“I have not seen this before. What will he do?” said Kotuko.

Kadlu shrugged one shoulder a little, and crossed the hut for his short stabbing-harpoon. The big dog looked at him, howled again, and slunk away down the passage, while the other dogs drew aside right and left to give him ample room. When he was out on the snow he barked furiously, as though on the trail of a musk-ox, and, barking and leaping and frisking, passed out of sight. This was not hydrophobia, but simple, plain madness. The cold and the hunger, and, above all, the dark, had turned his head; and when the terrible dog-sickness once shows itself in a team, it spreads like wildfire. Next hunting-day another dog sickened, and was killed then and there by Kotuko as he bit and struggled among the traces. Then the black second dog, who had been the leader in the old days, suddenly gave tongue on an imaginary reindeer-track, and when they slipped him from the pitu he flew at the throat of an ice-cliff, and ran away as his leader had done, his harness on his back. After that no one would take the dogs out again. They needed them for something else, and the dogs knew it; and though they were tied down and fed by hand, their eyes were full of despair and fear. To make things worse, the old women began to tell ghost-tales, and to say that they had met the spirits of the dead hunters lost that autumn, who prophesied all sorts of horrible things.

Kotuko grieved more for the loss of his dog than anything else; for, though an Inuit eats enormously, he also knows how to starve. But the hunger, the darkness, the cold, and the exposure told on his strength, and he began to hear voices inside his head, and to see people who were not there, out of the tail of his eye. One night—he had unbuckled himself after ten hours’ waiting above a “blind” seal-hole, and was staggering back to the village faint and dizzy—he halted to lean his back against a boulder which happened to be supported like a rocking-stone on a single jutting point of ice. His weight disturbed the balance of the thing, it rolled over ponderously, and as Kotuko sprang aside to avoid it, slid after him, squeaking and hissing on the ice slope.

That was enough for Kotuko. He had been brought up to believe that every rock and boulder had its owner (its inua), who was generally a one-eyed kind of a Woman-Thing called a tornaq, and that when a tornaq meant to help a man she rolled after him inside her stone house, and asked him whether he would take her for a guardian spirit. (In summer thaws the ice-propped rocks and boulders roll and slip all over the face of the land, so you can easily see how the idea of live stones arose.) Kotuko heard the blood beating in his ears as he had heard it all day, and he thought that was the tornaq of the stone speaking to him. Before he reached home he was quite certain that he had held a long conversation with her, and as all his people believed that this was quite possible, no one contradicted him.

“She said to me, ‘I jump down, I jump down from my place on the snow,’” cried Kotuko, with hollow eyes, leaning forward in the half-lighted hut. “She said, ‘I will be a guide.’ She says, ‘I will guide you to the good seal-holes.’ To-morrow I go out, and the tornaq will guide me.”

Then the angekok, the village sorcerer, came in, and Kotuko told him the tale a second time. It lost nothing in the telling.

“Follow the tornait [the spirits of the stones], and they will bring us food again,” said the angekok.

Now the girl from the North had been lying near the lamp, eating very little and saying less for days past; but when Amoraq and Kadlu next morning packed and lashed a little hand-sleigh for Kotuko, and loaded it with his hunting-gear and as much blubber and frozen seal-meat as they could spare, she took the pulling-rope, and stepped out boldly at the boy’s side.

“Your house is my house,” she said, as the little bone-shod sleigh squeaked and bumped behind them in the awful Arctic night.

“My house is your house,” said Kotuko; “but I think that we shall both go to Sedna together.”

Now Sedna is the Mistress of the Under-world, and the Inuit believe that every one who dies must spend a year in her horrible country before going to Quadliparmiut, the Happy Place, where it never freezes and the fat reindeer trot up when you call.

Through the village people were shouting: “The tornait have spoken to Kotuko. They will show him open ice. He will bring us the seal again!” Their voices were soon swallowed up by the cold, empty dark, and Kotuko and the girl shouldered close together as they strained on the pulling-rope or humored the sleigh through the broken ice in the direction of the Polar Sea. Kotuko insisted that the tornaq of the stone had told him to go north, and north they went under Tuktuqdjung the Reindeer—those stars that we call the Great Bear.

No European could have made five miles a day over the ice-rubbish and the sharp-edged drifts; but those two knew exactly the turn of the wrist that coaxes a sleigh round a hummock, the jerk that neatly lifts it out of an ice-crack, and the exact strength that goes to the few quiet strokes of the spear-head that make a path possible when everything looks hopeless.

The girl said nothing, but bowed her head, and the long wolverine-fur fringe of her ermine hood blew across her broad, dark face. The sky above them was an intense velvety-black, changing to bands of Indian red on the horizon, where the great stars burned like street lamps. From time to time a greenish wave of the Northern Lights would roll across the hollow of the high heavens, flick like a flag, and disappear; or a meteor would crackle from darkness to darkness, trailing a shower of sparks behind. Then they could see the ridged and furrowed surface of the floe tipped and laced with strange colors—red, copper, and bluish; but in the ordinary starlight everything turned to one frost-bitten gray. The floe, as you will remember, had been battered and tormented by the autumn gales till it was one frozen earthquake. There were gullies and ravines, and holes like gravel-pits, cut in ice; lumps and scattered pieces frozen down to the original floor of the floe; blotches of old black ice that had been thrust under the floe in some gale and heaved up again; roundish boulders of ice; saw-like edges of ice carved by the snow that flies before the wind; and sunken pits where thirty or forty acres lay below the level of the rest of the field. From a little distance you might have taken the lumps for seal or walrus, overturned sleighs or men on a hunting expedition, or even the great Ten-legged White Spirit-Bear himself; but in spite of these fantastic shapes, all on the very edge of starting into life, there was neither sound nor the least faint echo of sound. And through this silence and through this waste, where the sudden lights flapped and went out again, the sleigh and the two that pulled it crawled like things in a nightmare—a nightmare of the end of the world at the end of the world.

When they were tired Kotuko would make what the hunters call a “half-house,” a very small snow hut, into which they would huddle with the traveling-lamp, and try to thaw out the frozen seal-meat. When they had slept the march began again—thirty miles a day to get ten miles northward. The girl was always very silent, but Kotuko muttered to himself and broke out into songs he had learned in the Singing-House—summer songs, and reindeer and salmon songs—all horribly out of place at that season. He would declare that he heard the tornaq growling to him, and would run wildly up a hummock, tossing his arms and speaking in loud, threatening tones. To tell the truth, Kotuko was very nearly crazy for the time being; but the girl was sure that he was being guided by his guardian spirit, and that everything would come right. She was not surprised, therefore, when at the end of the fourth march Kotuko, whose eyes were burning like fire-balls in his head, told her that his tornaq was following them across the snow in the shape of a two-headed dog. The girl looked where Kotuko pointed, and something seemed to slip into a ravine. It was certainly not human, but everybody knew that the tornait preferred to appear in the shape of bear and seal, and such like.

It might have been the Ten-legged White Spirit-Bear himself, or it might have been anything, for Kotuko and the girl were so starved that their eyes were untrustworthy. They had trapped nothing, and seen no trace of game since they had left the village; their food would not hold out for another week, and there was a gale coming. A Polar storm can blow for ten days without a break, and all that while it is certain death to be abroad. Kotuko laid up a snow-house large enough to take in the hand-sleigh (never be separated from your meat), and while he was shaping the last irregular block of ice that makes the key-stone of the roof, he saw a Thing looking at him from a little cliff of ice half a mile away. The air was hazy, and the Thing seemed to be forty feet long and ten feet high, with twenty feet of tail and a shape that quivered all along the outlines. The girl saw it too, but instead of crying aloud with terror, said quietly, “That is Quiquern. What comes after?”

“He will speak to me,” said Kotuko; but the snow-knife trembled in his hand as he spoke, because however much a man may believe that he is a friend of strange and ugly spirits, he seldom likes to be taken quite at his word. Quiquern, too, is the phantom of a gigantic toothless dog without any hair, who is supposed to live in the far North, and to wander about the country just before things are going to happen. They may be pleasant or unpleasant things, but not even the sorcerers care to speak about Quiquern. He makes the dogs go mad. Like the Spirit-Bear he has several extra pairs of legs,—six or eight,—and this Thing jumping up and down in the haze had more legs than any real dog needed. Kotuko and the girl huddled into their hut quickly. Of course if Quiquern had wanted them, he could have torn it to pieces above their heads, but the sense of a foot-thick snow wall between themselves and the wicked dark was great comfort. The gale broke with a shriek of wind like the shriek of a train, and for three days and three nights it held, never varying one point, and never lulling even for a minute. They fed the stone lamp between their knees, and nibbled at the half-warm seal-meat, and watched the black soot gather on the roof for seventy-two long hours. The girl counted up the food in the sleigh; there was not more than two days’ supply, and Kotuko looked over the iron heads and the deer-sinew fastenings of his harpoon and his seal-lance and his bird-dart. There was nothing else to do.

“We shall go to Sedna soon—very soon,” the girl whispered. “In three days we shall lie down and go. Will your tornaq do nothing? Sing her an angekok’s song to make her come here.”

He began to sing in the high-pitched howl of the magic songs, and the gale went down slowly. In the middle of his song the girl started, laid her mittened hand and then her head to the ice floor of the hut. Kotuko followed her example, and the two kneeled, staring into each other’s eyes, and listening with every nerve. He ripped a thin sliver of whalebone from the rim of a bird-snare that lay on the sleigh, and, after straightening, set it upright in a little hole in the ice, firming it down with his mitten. It was almost as delicately adjusted as a compass-needle, and now instead of listening they watched. The thin rod quivered a little—the least little jar in the world; then it vibrated steadily for a few seconds, came to rest, and vibrated again, this time nodding to another point of the compass.

“Too soon!” said Kotuko. “Some big floe has broken far away outside.”

The girl pointed at the rod, and shook her head. “It is the big breaking,” she said. “Listen to the ground-ice. It knocks.”

When they kneeled this time they heard the most curious muffled grunts and knockings, apparently under their feet. Sometimes it sounded as though a blind puppy were squeaking above the lamp; then as if a stone were being ground on hard ice; and again, like muffled blows on a drum: but all dragged out and made small, as though they traveled through a little horn a weary distance away.

“We shall not go to Sedna lying down,” said Kotuko. “It is the breaking. The tornaq has cheated us. We shall die.”

All this may sound absurd enough, but the two were face to face with a very real danger. The three days’ gale had driven the deep water of Baffin’s Bay southerly, and piled it on to the edge of the far-reaching land-ice that stretches from Bylot’s Island to the west. Also, the strong current which sets east out of Lancaster Sound carried with it mile upon mile of what they call pack-ice—rough ice that has not frozen into fields; and this pack was bombarding the floe at the same time that the swell and heave of the storm-worked sea was weakening and undermining it. What Kotuko and the girl had been listening to were the faint echoes of that fight thirty or forty miles away, and the little telltale rod quivered to the shock of it.

Now, as the Inuit say, when the ice once wakes after its long winter sleep, there is no knowing what may happen, for solid floe-ice changes shape almost as quickly as a cloud. The gale was evidently a spring gale sent out of time, and anything was possible.

Yet the two were happier in their minds than before. If the floe broke up there would be no more waiting and suffering. Spirits, goblins, and witch-people were moving about on the racking ice, and they might find themselves stepping into Sedna’s country side by side with all sorts of wild Things, the flush of excitement still on them. When they left the hut after the gale, the noise on the horizon was steadily growing, and the tough ice moaned and buzzed all round them.

“It is still waiting,” said Kotuko.

On the top of a hummock sat or crouched the eight-legged Thing that they had seen three days before—and it howled horribly.

“Let us follow,” said the girl. “It may know some way that does not lead to Sedna”; but she reeled from weakness as she took the pulling-rope. The Thing moved off slowly and clumsily across the ridges, heading always toward the westward and the land, and they followed, while the growling thunder at the edge of the floe rolled nearer and nearer. The floe’s lip was split and cracked in every direction for three or four miles inland, and great pans of ten-foot-thick ice, from a few yards to twenty acres square, were jolting and ducking and surging into one another, and into the yet unbroken floe, as the heavy swell took and shook and spouted between them. This battering-ram ice was, so to speak, the first army that the sea was flinging against the floe. The incessant crash and jar of these cakes almost drowned the ripping sound of sheets of pack-ice driven bodily under the floe as cards are hastily pushed under a table-cloth. Where the water was shallow these sheets would be piled one atop of the other till the bottom-most touched mud fifty feet down, and the discolored sea banked behind the muddy ice till the increasing pressure drove all forward again. In addition to the floe and the pack-ice, the gale and the currents were bringing down true bergs, sailing mountains of ice, snapped off from the Greenland side of the water or the north shore of Melville Bay. They pounded in solemnly, the waves breaking white round them, and advanced on the floe like an old-time fleet under full sail. A berg that seemed ready to carry the world before it would ground helplessly in deep water, reel over, and wallow in a lather of foam and mud and flying frozen spray, while a much smaller and lower one would rip and ride into the flat floe, flinging tons of ice on either side, and cutting a track half a mile long before it was stopped. Some fell like swords, shearing a raw-edged canal; and others splintered into a shower of blocks, weighing scores of tons apiece, that whirled and skirled among the hummocks. Others, again, rose up bodily out of the water when they shoaled, twisted as though in pain, and fell solidly on their sides, while the sea threshed over their shoulders. This trampling and crowding and bending and buckling and arching of the ice into every possible shape was going on as far as the eye could reach all along the north line of the floe. From where Kotuko and the girl were the confusion looked no more than an uneasy, rippling, crawling movement under the horizon; but it came toward them each moment, and they could hear, far away to landward, a heavy booming, as it might have been the boom of artillery through a fog. That showed that the floe was being jammed home against the iron cliffs of Bylot’s Island, the land to the southward behind them.

“This has never been before,” said Kotuko, staring stupidly. “This is not the time. How can the floe break now?”

“Follow that!” the girl cried, pointing to the Thing, half limping, half running distractedly before them. They followed, tugging at the hand-sleigh, while nearer and nearer came the roaring march of the ice. At last the fields round them cracked and starred in every direction, and the cracks opened and snapped like the teeth of wolves. But where the Thing rested, on a mound of old and scattered ice-blocks some fifty feet high, there was no motion. Kotuko leaped forward wildly, dragging the girl after him, and crawled to the bottom of the mound. The talking of the ice grew louder and louder round them, but the mound stayed fast, and, as the girl looked at him, he threw his right elbow upward and outward, making the Inuit sign for land in the shape of an island. And land it was that the eight-legged, limping Thing had led them to—some granite-tipped, sand-beached islet off the coast, shod and sheathed and masked with ice so that no man could have told it from the floe, but at the bottom solid earth, and not shifting ice! The smashing and rebound of the floes as they grounded and splintered marked the borders of it, and a friendly shoal ran out to the northward, and turned aside the rush of the heaviest ice, exactly as a ploughshare turns over loam. There was danger, of course, that some heavily squeezed ice-field might shoot up the beach, and plane off the top of the islet bodily; but that did not trouble Kotuko and the girl when they made their snow-house and began to eat, and heard the ice hammer and skid along the beach. The Thing had disappeared, and Kotuko was talking excitedly about his power over spirits as he crouched round the lamp. In the middle of his wild sayings the girl began to laugh, and rock herself backward and forward.

Behind her shoulder, crawling into the hut crawl by crawl, there were two heads, one yellow and one black, that belonged to two of the most sorrowful and ashamed dogs that ever you saw. Kotuko the dog was one, and the black leader was the other. Both were now fat, well-looking, and quite restored to their proper minds, but coupled to each other in an extraordinary fashion. When the black leader ran off, you remember, his harness was still on him. He must have met Kotuko the dog, and played or fought with him, for his shoulder-loop had caught in the plaited copper wire of Kotuko’s collar, and had drawn tight, so that neither could get at the trace to gnaw it apart, but each was fastened sidelong to his neighbor’s neck. That, with the freedom of hunting on their own account, must have helped to cure their madness. They were very sober.

The girl pushed the two shamefaced creatures toward Kotuko, and, sobbing with laughter, cried, “That is Quiquern, who led us to safe ground. Look at his eight legs and double head!”

Kotuko cut them free, and they fell into his arms, yellow and black together, trying to explain how they had got their senses back again. Kotuko ran a hand down their ribs, which were round and well clothed. “They have found food,” he said, with a grin. “I do not think we shall go to Sedna so soon. My tornaq sent these. The sickness has left them.”

As soon as they had greeted Kotuko, these two, who had been forced to sleep and eat and hunt together for the past few weeks, flew at each other’s throat, and there was a beautiful battle in the snow-house. “Empty dogs do not fight,” Kotuko said. “They have found the seal. Let us sleep. We shall find food.”

When they waked there was open water on the north beach of the island, and all the loosened ice had been driven landward. The first sound of the surf is one of the most delightful that the Inuit can hear, for it means that spring is on the road. Kotuko and the girl took hold of hands and smiled, for the clear, full roar of the surge among the ice reminded them of salmon and reindeer time and the smell of blossoming ground-willows. Even as they looked, the sea began to skim over between the floating cakes of ice, so intense was the cold; but on the horizon there was a vast red glare, and that was the light of the sunken sun. It was more like hearing him yawn in his sleep than seeing him rise, and the glare only lasted for a few minutes, but it marked the turn of the year. Nothing, they felt, could alter that.

Kotuko found the dogs fighting over a fresh-killed seal who was following the fish that a gale always disturbs. He was the first of some twenty or thirty seal that landed on the island in the course of the day, and till the sea froze hard there were hundreds of keen black heads rejoicing in the shallow free water and floating about with the floating ice.

It was good to eat seal-liver again; to fill the lamps recklessly with blubber, and watch the flame blaze three feet in the air; but as soon as the new sea-ice bore, Kotuko and the girl loaded the hand-sleigh, and made the two dogs pull as they had never pulled in their lives, for they feared what might have happened in their village. The weather was as pitiless as usual; but it is easier to draw a sleigh loaded with good food than to hunt starving. They left five-and-twenty seal carcasses buried in the ice of the beach, all ready for use, and hurried back to their people. The dogs showed them the way as soon as Kotuko told them what was expected, and though there was no sign of a landmark, in two days they were giving tongue outside Kadlu’s house. Only three dogs answered them; the others had been eaten, and the houses were all dark. But when Kotuko shouted, “Ojo!” (boiled meat), weak voices replied, and when he called the muster of the village name by name, very distinctly, there were no gaps in it.

An hour later the lamps blazed in Kadlu’s house; snow-water was heating; the pots were beginning to simmer, and the snow was dripping from the roof, as Amoraq made ready a meal for all the village, and the boy-baby in the hood chewed at a strip of rich nutty blubber, and the hunters slowly and methodically filled themselves to the very brim with seal-meat. Kotuko and the girl told their tale. The two dogs sat between them, and whenever their names came in, they cocked an ear apiece and looked most thoroughly ashamed of themselves. A dog who has once gone mad and recovered, the Inuit say, is safe against all further attacks.

“So the tornaq did not forget us,” said Kotuko. “The storm blew, the ice broke, and the seal swam in behind the fish that were frightened by the storm. Now the new seal-holes are not two days’ distant. Let the good hunters go to-morrow and bring back the seal I have speared—twenty-five seal buried in the ice. When we have eaten those we will all follow the seal on the floe.”

“What do you do?” said the sorcerer in the same sort of voice as he used to Kadlu, richest of the Tununirmiut.

Kotuko looked at the girl from the North, and said quietly, “We build a house.” He pointed to the northwest side of Kadlu’s house, for that is the side on which the married son or daughter always lives.

The girl turned her hands palm upward, with a little despairing shake of her head. She was a foreigner, picked up starving, and could bring nothing to the housekeeping.

Amoraq jumped from the bench where she sat, and began to sweep things into the girl’s lap—stone lamps, iron skin-scrapers, tin kettles, deerskins embroidered with musk-ox teeth, and real canvas-needles such as sailors use—the finest dowry that has ever been given on the far edge of the Arctic Circle, and the girl from the North bowed her head down to the very floor.

“Also these!” said Kotuko, laughing and signing to the dogs, who thrust their cold muzzles into the girl’s face.

“Ah,” said the angekok, with an important cough, as though he had been thinking it all over. “As soon as Kotuko left the village I went to the Singing-House and sang magic. I sang all the long nights, and called upon the Spirit of the Reindeer. My singing made the gale blow that broke the ice and drew the two dogs toward Kotuko when the ice would have crushed his bones. My song drew the seal in behind the broken ice. My body lay still in the quaggi, but my spirit ran about on the ice, and guided Kotuko and the dogs in all the things they did. I did it.”

Everybody was full and sleepy, so no one contradicted; and the angekok, by virtue of his office, helped himself to yet another lump of boiled meat, and lay down to sleep with the others in the warm, well-lighted, oil-smelling home.

 

 

Now Kotuko, who drew very well in the Inuit fashion, scratched pictures of all these adventures on a long, flat piece of ivory with a hole at one end. When he and the girl went north to Ellesmere Land in the year of the Wonderful Open Winter, he left the picture-story with Kadlu, who lost it in the shingle when his dog-sleigh broke down one summer on the beach of Lake Netilling at Nikosiring, and there a Lake Inuit found it next spring and sold it to a man at Imigen who was interpreter on a Cumberland Sound whaler, and he sold it to Hans Olsen, who was afterward a quartermaster on board a big steamer that took tourists to the North Cape in Norway. When the tourist season was over, the steamer ran between London and Australia, stopping at Ceylon, and there Olsen sold the ivory to a Cingalese jeweler for two imitation sapphires. I found it under some rubbish in a house at Colombo, and have translated it from one end to the other.

Хората отъ Ледний Изтокъ — като снѣгъ се тѣ топятъ —

просятъ захаръ и кафе тѣ, следъ човѣка бѣлъ вървятъ.

Хората отъ Златни Западъ — учатъ се на кражби, бой:

на търговцитѣ продаватъ кожи и душитѣ свои.

 

Хората отъ Юга Леденъ — тѣ търгуватъ цѣли дни;

скѫсани палатки иматъ, но накичени жени.

Хората отъ Стари Ледъ сѫ чужди на човѣка бѣлъ —

съ копия отъ китъ, тѣ сетни сѫ въ човѣшкий родъ узрѣлъ.

— То отвори очитѣ си. Гледай!

— Тури го пакъ въ кожата! То ще стане силно куче. На четвъртия месецъ ще му дадемъ име.

— На кого ще го кръстимъ? — попита Аморакъ.

Очитѣ на Кадлу обиколиха подплатената съ кожи снѣжна кѫща и се спрѣха на четиринадесетгодишния Котуко, който седѣше на пейката за спане и издѣлваше едно колче отъ моржова кость.

— Кръсти го на мене, — каза Котуко, като се ухили. — Единъ день азъ ще имамъ нужда отъ него.

Кадлу се ухили на свой редъ, очитѣ му се скриха въ тлъстината на плоскитѣ му бузи и кимна на Аморака. А свирепата майка на малкото кученце скимтѣше, като го виждаше да мърда далече отъ нея, въ малката торба отъ тюленова кожа, окачена надъ лампата отъ китова мазь. Котуко продължаваше да дѣлка. Кадлу хвърли връзка кожени кучешки хомути въ една малка стаичка, която се отвори въ едната страна на кѫщата. Свали отъ себе си тежкото ловно облѣкло отъ еленова кожа и го тури въ мрежа отъ китови балени, която висѣше надъ друга лампа. Сетне седна на пейката да дъвче кѫсъ замръзнало тюленово месо, докато Аморакъ, жена му, донесе редовния обѣдъ отъ варено месо и супа съ кръвь. Отъ ранна сутринь той бѣше на тюленовитѣ дупки, които сѫ далече на дванайсеть километра, и се върна съ три голѣми тюлена. На срѣдата по дългия снѣженъ входъ, който води до вѫтрешната врата на кѫщата, се чуваше тракане на зѫби и кучешки лай. Кучетата отъ неговата шейна, освободени отъ дневната работа, се борѣха за топли мѣста.

Когато лаятъ стана твърде високъ, Котуко се слъзна отъ пейката и взе единъ камшикъ съ половинъ метъръ дълга дръжка отъ китова кость и седемь и половина метра оплетенъ ремъкъ. Той се вмъкна въ прохода. Лаятъ стана толкова силенъ, като че всички кучета се нахвърлиха върху него да го изядатъ живъ. Но това бѣ само тѣхната обикновена молитва преди ядене. Когато изпълзѣ на отвѫдния край, половинъ дузина рунтави глави го последваха съ очи до единъ видъ бѣсилка отъ китова челюсть, на която бѣ окачено месото за кучетата. Съ едно широко копие той рѣжеше кѫсове замръзнало месо и чакаше съ камшика въ едната рѫка и месото въ другата. Всѣко животно бѣ повиквано по име — най-слабото най-напредъ. Тежко и горко на това куче, което излѣзѣше отъ реда си. Заострениятъ камшикъ се стрелваше върху него като свѣткавица и отхвърляше цѣла шепа косми или кожа. Всѣко животно ръмжеше, лапваше и бѣгаше съ своя дѣлъ обратно къмъ входа. А момчето стоеше на снѣга подъ блестящето северно сияние и раздаваше правосѫдие. Последенъ дойде голѣмиятъ черенъ водачъ, който пазѣше реда, когато кучетата бѣха впрегнати. Нему Котуко даде двойна дажба месо и единъ плѣсъкъ съ камшика добавка.

— Ахъ! — рече Котуко, свивайки камшика си. — Азъ имамъ едно малко кученце надъ лампата, което прави много шумъ.

Той пропълзѣ обратно върху притиснатитѣ кучета. Изтърси сухия снѣгъ отъ кожуха си съ една китова чукалка, която Аморакъ пазѣше до вратата. Сетне изчука кожената подплата на тавана, за да отърси снѣжнитѣ висулки, които биха могли да паднатъ отъ снѣжния сводъ отгоре, и се сви пакъ на пейката. Кучетата въ входа хъркаха и скимтѣха въ съня си. Кученцето въ дълбоката кожена качулка на Аморакъ риташе, задавяше се и ръмжеше. А майката на новокръстеното кученце лежеше до Котуко и не снемаше очи отъ вързопчето, което висѣше надъ широкия жълтъ пламъкъ на лампата.

Всичко туй се случи много далечъ на северъ, отвѫдъ Лабрадоръ, отвѫдъ Худсоновия протокъ, кѫдето голѣмитѣ приливи и отливи натрупватъ ледове. Случи се на северъ отъ полуострова Мелвила — на северъ дори отъ тѣснитѣ протоци Фури и Хекла — на северния брѣгъ на Бафинова земя, гдето Байлотовитѣ острови стоятъ надъ ледоветѣ на Ланкастерски Зундъ като тепсия, обърната наопъки. На северъ отъ Ланкастерски Зундъ има малко мѣста, за които ние знаемъ нѣщо. Но дори и тамъ живѣе пръснато население непосрѣдствено до самия полюсъ.

Кадлу бѣше инуитъ — ескимосъ. Неговото племе, около тридесеть души съ всичко, принадлежеше на тунунирмиутъ — което ще рече, „страна, лежеща задъ нѣщо“. На картитѣ този пустиненъ брѣгъ е писанъ Адмиралтейски заливъ, но инуитското име е по-добро, защото тази земя лежи задъ всичко на свѣта. Презъ деветь месеца отъ годината тамъ има само ледъ и снѣгъ, и буря следъ буря, при студъ, що не може да си представи този, който не е виждалъ топломѣрътъ да спада подъ нулата. Шесть месеца е тъмно. И това прави тази земя толкова страшна. Презъ тритѣ месеца на лѣтото замръзва презъ день и всѣка нощь. Тогава снѣгътъ започва да сълзи по южнитѣ наклони. Приземни върби пущатъ своитѣ мъхнати пѫпки. Дребни тлъстиги като че искатъ да цъвтятъ. Брѣгове отъ ситенъ чакълъ и обли камъни се спущатъ до морето. Гладки блокове и надраскани скали се издигатъ надъ покривката отъ зърнестъ снѣгъ. Но всичко туй минава само за нѣколко седмици, и пакъ свирепа зима сковава земята. А въ морето ледоветѣ блъскатъ и чупятъ откритата повръхность, дератъ и трошатъ, мачкатъ и мелятъ, докато всичко замръзне три метра дълбоко отъ брѣга къмъ дълбокитѣ води.

Презъ зимата Кадлу преследваше тюленитѣ до рѫба на този ледъ и ги убиваше съ копие, когато излизаха на дупкитѣ да поематъ въздухъ. Тюленътъ трѣбва да има вода на открито море, за да живѣе и да лови риба, а ледътъ понѣкога отива надъ сто километра отъ най-близката земя безъ никаква пукнатина и дупка. Презъ пролѣтьта Кадлу и неговитѣ хора се оттегляха отъ топящия се ледъ къмъ скалистата твърда земя. Разпѫваха палатки отъ кожи и поставяха капани за морски птици, или убиваха млади тюлени, когато се припичаха на брѣговетѣ. По-късно тѣ отиваха на югъ въ Бафинова земя подиръ севернитѣ елени да допълнятъ годишнитѣ си запаси съ сьомги отъ стотинитѣ потоци и езера въ вѫтрешностьта. Връщаха се пакъ на северъ презъ септемврий или октомврий за ловъ на мускатни волове и за редовния зименъ ловъ на тюлени. Тия пѫтешествия ставаха съ кучешки шейни по двадесеть и тридесеть километра на день, или понѣкога край брѣга въ голѣми „женски лодки“ отъ кожи, гдето кучетата и децата лежеха въ краката на гребцитѣ, а женитѣ пѣеха пѣсни, като се плъзгаха отъ носъ на носъ по стъклената студена вода. Всичкиятъ луксъ, който тунунирмиутъ познаваше, идѣше отъ югъ — плаващи дървета за мани на шейни, желѣзо на прѫчки за върховетѣ на харпунитѣ, стоманени ножове, калаени котли, които варѣха храната много по-добре, отколкото старитѣ работи отъ масленъ камъкъ, кремъкъ и стомана, и дори кибритъ, цвѣтни панделки за женскитѣ коси, малки, евтини огледала и червенъ платъ за рѫбоветѣ на празднични куртки отъ еленова кожа. Кадлу търгуваше съ скѫпи мазни извити нарвалови рога и съ зѫби на мускатни волове (тѣ бѣха ценни като бисеръ) съ южнитѣ инуити, а тѣ отъ своя страна търгуваха съ китоловцитѣ и мисионерскитѣ станции на Ексетеръ и Кумберландски Зундъ. И тъй вървѣше веригата, докато единъ котелъ отъ параходна кухня въ Бенди-Базаръ можеше да свърши днитѣ си надъ една лоена лампа нѣкѫде въ хладната страна на полярния крѫгъ.

Кадлу, бидейки добъръ ловецъ, бѣше богатъ съ желѣзни харпуни, ножове за снѣгъ, птичи стрели и всички други нѣща, които правятъ живота лесенъ, тамъ въ голѣмитѣ студове. Той бѣше глава на своето племе или, както казваха, „човѣкъ, който знае всичко отъ опитъ“. Това не му даваше нѣкаква власть, освенъ сегизъ-тогизъ да съветва приятелитѣ си да промѣнять своитѣ мѣста за ловъ. Но Котуко използуваше това, да заповѣдничи по ленивия инуитски начинъ надъ другитѣ момчета, когато излизаха ноще да играятъ на балъ въ лунна свѣтлина, или да пѣятъ „детската пѣсень“ на Северното сияние.

Но на четиринадесеть години единъ инуитъ се чувствува мѫжъ. На Котуко бѣше омръзнало да прави примки за диви кокошки и дребни лисици. Додѣяло му бѣше да помага на женитѣ да дъвчатъ тюленови и еленови кожи (което ги правѣше много меки) презъ цѣлия дълъгъ день, когато мѫжетѣ бѣха на ловъ. Той желаеше да отиде въ кваги, пѣвческия домъ, гдето ловцитѣ се събираха за своитѣ мистерии и магьосникътъ ги плашеше до най-весели припадъци, следъ като лампитѣ биваха загасвани. Тамъ можете да чуете Духа на северния еленъ да тропа на покрива, и когато едно копие се мушне въ откритата тъмна нощь, то се връща назадъ, покрито съ топла кръвь. Той желаеше да стане глава на семейство и да играе съ ловцитѣ. Стотини нѣща желаеше Котуко, но възрастнитѣ мѫже му се смѣеха и казваха: „Почакай, да влѣзешъ въ ярема, Котуко. Ловътъ не значи само да хващашъ!“

Сега, когато баща му бѣ кръстилъ едно кученце на него, работитѣ изглеждаха по-добре. Единъ инуитъ никога нѣма да пожертвува едно добро куче на сина си, докато момчето не разбира нѣщо отъ каране на кучета. И Котуко бѣше повече отъ увѣренъ, че знае всичко, и нѣщо повече.

Ако малкото кученце нѣмаше желѣзно здраве, то би умрѣло отъ претъпкване съ храна и отъ мачкане. Котуко му направи малъкъ хомутъ съ странки и го гонѣше изъ цѣлата кѫща, викайки: „Ауа, Йа, ауа!“ (Върви на дѣсно) „Чойачой, Йа, чойачой!“ (Върви налѣво) „Охаха!“ (Стой). Кученцето никакъ не обичаше това, но то бѣ истинско щастие въ сравнение съ първото впрѣгане въ шейна. То си седѣше на снѣга и играеше съ кожената странка, която водѣше отъ неговия хомутъ до голѣмия ремъкъ при носа на шейната. Тогава всички кучета тръгнаха, и малкото куче видѣ дългата три метра шейна да се качи на гърба му и да го влачи изъ снѣга. А Котуко се смѣеше до сълзи. Следъ това дойдоха дни следъ дни на свирепъ камшикъ, който съскаше като вѣтъра надъ леда. Всичкитѣ му другари го хапѣха, защото не знаеше работата си. Хомутътъ го жулѣше. Не му позволяваха вече да спи при Котуко, а трѣбваше да заема най-студеното мѣсто въ входа. Това бѣше училище за малкото куче.

И момчето учеше тъй бързо, както кучето, макаръ че е трудно нѣщо да се управлява една кучешка шейна. Всѣко куче е впрегнато — най-слабото най-близу до карача — чрезъ своя отдѣлна странка. Тази странка минава подъ лѣвия преденъ кракъ до главния ремъкъ, кѫдето е закачена чрезъ единъ видъ пѫпка и петелка и може да се откопчи чрезъ обръщане на рѫката, когато трѣбва да се освободи нѣкое куче. Защото младитѣ кучета често прекрачватъ странката съ задния кракъ, и тогава тя имъ се врѣзва до кокала. А тѣ всички изпитватъ горещо желание да отидатъ при другаритѣ си, когато тичатъ, като прескачатъ навънъ или навѫтре между странкитѣ. Тогава тѣ се давятъ и краятъ е по-забърканъ отъ мокра мрежа следъ изваждане на рибата. Голѣма часть отъ неприятноститѣ биха могли да се избѣгнатъ чрезъ научна употрѣба на камшика. Всѣко инуитско момче се гордѣе да бѫде майсторъ на дългия камшикъ.

Но лесно е да шибнешъ върху единъ белегъ на земята, а трудно е да се наведешъ напредъ и да докачишъ едно тичаще куче тъкмо задъ раменетѣ, когато шейната върви съ пълна бързина. Ако извикате името на нѣкое виновно куче, а по погрѣшка ударитѣ друго, дветѣ тозчасъ се сдавятъ и спиратъ всички други. Или, ако пѫтувате съ единъ приятель и почнете да говорите, или сте самъ и почнете да пѣете, кучетата спиратъ, обръщатъ се и сѣдатъ да чуятъ, какво ще кажете. Единъ или два пѫти Катуко бѣ изтървалъ шейната, задето бѣ забравилъ да я подпре, когато е спрѣла. Той скѫса много камшици и развали нѣколко ремъка, преди да му повѣрятъ пъленъ тимъ отъ осемь кучета и леката шейна. Тогава той се почувствува като мѫжъ отъ значение. Съ спокойно сърдце и сигурна рѫка препускаше по гладкия черенъ ледъ, бързо като глутница въ пъленъ вой. Той отиваше десеть мили до тюленовитѣ дупки. Когато бѣше вече на мѣстото за ловъ, освобождаваше голѣмото черно куче-водачъ, което бѣ тогава най-силното въ тима. Щомъ кучето надушваше нѣкоя дупка, Котуко обръщаше шейната, като забождаше единъ чифтъ еленови рога въ снѣга, тъй че другитѣ кучета не можеха да избѣгатъ. Той приближаваше пълзешкомъ до дупката и чакаше, докато тюленътъ излѣзе да поеме въздухъ. Тогава бързо мушка своето копие съ летяще вѫже въ дълбочината и следъ малко изтегля тюлена до рѫба на леда, а черниятъ водачъ идва и помага да завлѣкатъ трупа до шейната. Въ това време впрегнатитѣ кучета лаеха и лигитѣ имъ течеха отъ възбуждение. Котуко слагаше камшика като нагорещена прѫчка презъ лицата имъ — докато трупътъ замръзне. Връщането до дома бѣ тежка работа. Натоварената шейна трѣбваше да бѫде прекарана между грубитѣ ледове, а кучетата сѣдаха и гледаха жадно тюленитѣ, вмѣсто да теглятъ. Най-сетне тѣ влизаха въ равния пѫть къмъ селото и скърцаха по звънтящия ледъ съ наведени глави и вдигнати опашки. Котуко запѣваше „Ангутивунъ тина тау-на-не тина“ (Пѣсеньта на връщащия се ловецъ). Гласове го поздравляваха отъ кѫща на кѫща подъ звездно небе.

Когато Котуко, кучето, стигна до пълната си възрасть, и то изпитваше удоволствие по свой начинъ. То извоюваше съ упоритость своя пѫть въ тима, битка следъ битка, докато една прекрасна вечерь, на храна, сдави голѣмия черенъ водачъ. Тогава Котуко, момчето, го направи „второ куче“, както казваха. Така Котуко, кучето, бѣше повишено до дългия ремъкъ на кучето-водачъ, да тича метъръ и половина предъ другитѣ кучета. Неговото назначение бѣ да спира всички битки, въ ярема или вънъ отъ него. То носѣше много дебела и тежка огърлица отъ медна тель. Въ особени случаи биваше хранено съ варена храна, вѫтре въ кѫщи, и понѣкога му позволяваха да спи на пейката съ Котуко. То бѣше добъръ тюленичаръ и можеше да задържи единъ мускатенъ волъ, като тича около него и го хапе за петитѣ. Можеше дори — и това е най-голѣмото доказателство за храбростьта на едно куче — можеше дори да стои срещу мършавия поляренъ вълкъ, отъ който всички кучета, по правило, се страхуваха повече отъ всичко, що ходи въ снѣга. Котуко, кучето, и неговиятъ господарь — другитѣ кучета отъ тима тѣ не броеха въ своята дружина — ходѣха на ловъ заедно, день следъ день и нощь следъ нощь — завитото въ кожи момче и дивиятъ, косматъ, съ тѣсни очи и бѣли зѫби жълтъ звѣръ. Всичко, каквото има да върши единъ инуитъ е, да намѣри храна и кожи за себе си и за своето семейство. Женитѣ правѣха кожитѣ на дрехи, и понѣкога помагаха да хващатъ въ капани дребенъ дивечъ. Но голѣмата часть отъ храната — а тѣ ядатъ страшно много — трѣбва да бѫде намѣрена отъ мѫжетѣ. Ако запаситѣ не стигнатъ, нѣма отъ кого да се купи или проси, нито отъ кого да се заеме. Людетѣ трѣбва да мратъ.

Инуитътъ не мисли за такива случаи, докато не бѫде принуденъ за това. Кадлу, Котуко, Аморакъ и момчето-бебе, което риташе въ кожената качулка и цѣлъ день дъвчеше кѫсчета китова лой, бѣха щастливи. Тѣ произхождаха отъ една много благородна раса, която не знаеше що значи лъжа, нито кражба. Тѣ бѣха доволни да изкарватъ прехраната си отъ сърдцето на лютия безнадежденъ студъ, да се усмихватъ съ тлъсти усмивки, да разказватъ за духове и вълшебни приказки презъ вечеритѣ, да ядатъ, докато могатъ да ядатъ, не повече, и да пѣятъ безкрайната женска пѣсень: „Амна айа, айа амна, ахъ! ахъ!“ презъ деня, когато кърпятъ дрехитѣ си и поправятъ ловнитѣ уреди.

Но въ една ужасна зима всичко ги измами. Племето тунунирмиутъ се завърна отъ ранния ловъ на сьомги и направи своитѣ кѫщи върху прѣсния ледъ на северъ отъ Байлотовия островъ, готово да тръгне за тюлени, щомъ морето замръзне. Но есеньта бѣше ранна и лоша. Презъ цѣлия септемврий имаше постоянни бури, които чупѣха гладкия тюленовъ ледъ, тамъ кѫдето бѣ замръзналъ само на метъръ и половина. Морето го изхвърляше на брѣга, като го натрупваше на голѣми прегради отъ разрошенъ, остъръ, бодливъ ледъ, на двадесеть и петь километра ширина. По тоя ледъ бѣше невъзможно да се влачи шейна. Краятъ на леденото поле, отдето се ловѣха тюлени зиме, лежеше може би тридесеть километра задъ тази преграда и тая мѣсность бѣше недосегаема за тунунирмиутъ. Тѣ биха могли да прекаратъ зимата съ своитѣ запаси отъ замръзнали сьомги и китова мазь, и каквото могатъ да имъ дадатъ капанитѣ, но презъ декемврий единъ отъ тѣхнитѣ ловци се натъкна на кожена палатка, съ три жени и едно момиче, почти мъртви. Тѣхнитѣ мѫже се връщали отъ далечния северъ и били смазани въ малкитѣ си кожени ловни лодки. Кадлу разпредѣли женитѣ между колибитѣ на зимното село, защото никой инуитъ не може да откаже храна на умиращъ странникъ. Аморакъ взе момичето, което бѣше на около четиринадесеть години, за слугиня. По кройката на островръхата му шапка и по дългитѣ бѣли кожени гащи тѣ предполагаха, че то иде отъ Елесмерова земя. То не бѣше виждало по-рано калаени сѫдове и подковани съ дърво шейни. Но Котуко, момчето, и Котуко, кучето, го обикнаха.

Тогава всички лисици отидоха на югъ. Дори и волверинъ^[1], този сърдитъ тѫпоносъ малъкъ крадецъ, не си даваше трудъ да претърсва празднитѣ капани, които Котуко поставяше. Племето загуби нѣколко отъ най-добритѣ си ловци, които бѣха зле осакатени въ борба съ единъ мускатенъ волъ. Това прехвърли повече работа на другитѣ. Котуко излизяше день следъ день съ една лека шейна и шесть или седемь отъ най-силнитѣ кучета и гледаше, докато очитѣ го заболятъ, за нѣкое малко пространство бистъръ ледъ, кѫдето нѣкой тюленъ може би си е пробилъ дупка за дишане. Котуко, кучето, обикаляше на длъжъ и на ширъ, и въ мъртвата тишина на леденитѣ полета Котуко, момчето, можеше да чуе неговитѣ полузадъхани отъ възбуждение скимтения надъ нѣкоя тюленова дупка, на три мили далече, тъй ясно, като да бѣше до него. Когато кучето намираше нѣкоя дупка, момчето си правѣше малка низка стена отъ снѣгъ, за да се предпази отъ най-лошия студенъ вѣтъръ, и тамъ чакаше десеть, дванадесеть, двадесеть часа да излѣзе тюленътъ да диша. Очитѣ му гледаха непрекѫснато въ малкия белегъ, който бѣ направилъ надъ дупката, за да насочи отвесния ударъ съ харпуната. Подъ краката си имаше малка тюленова кожа, и тѣ бѣха вкарани въ тутеринга — торба, за която разказватъ старитѣ ловци. Това прѣчи на краката да мръдватъ, когато ловецътъ чака, и чака, и чака да излѣзе тънкослухия тюленъ. Лесно можете да си представите, че да стои така въ торбата при четиридесеть градуса подъ нулата, е най-трудната работа за единъ инуитъ. Когато се улови тюленъ, Котуко, кучето, скача напредъ, влачейки странката следъ себе си, и помага да завлѣкатъ тѣлото до шейната, гдето уморенитѣ и гладни кучета лежатъ мрачни на завѣтъ подъ разчупенитѣ ледове.

Единъ тюленъ не отива много далече, защото всѣка уста въ малкото село има право да бѫде нахранена, и не се хвърля ни кость, ни кожа, ни сухожилие. Храната на кучетата се вземаше за хората. Аморакъ хранѣше кучетата съ кѫсове отъ стари лѣтни кожени платнища, отпаряни изъ подъ пейкитѣ за спане. Кучетата виеха и пакъ виеха, и се събуждаха да виятъ отново гладни. По лампитѣ въ колибитѣ можеше да се предскаже, че гладътъ бѣ близу. Въ добро време, когато китовата мазь бѣ изобилна, свѣтлината въ лодкообразнитѣ купи бѣше две стѫпки висока — весела, тлъста и жълта. Сега тя бѣ едвамъ шесть пръста. Аморакъ грижливо секнѣше мъховия фитилъ, когато незабелязано свѣтне за мигъ. И очитѣ на цѣлата фамилия следваха нейната рѫка. Ужасътъ отъ глада тамъ, въ голѣмитѣ студове, не е тъй голѣмъ, както ужасътъ да умратъ въ тъмнина. Всѣки инуитъ се страхува отъ тъмнината, която го притиска непрекѫснато шесть месеца презъ годината. И когато лампитѣ вкѫщи станатъ низки, душитѣ на хората се смущаватъ и забъркватъ.

Но по-лошото бѣ напредъ.

Недохраненитѣ кучета ръмжеха и тракаха съ зѫби въ входоветѣ на кѫщитѣ. Гледаха съ широки очи въ студенитѣ звезди и душеха срещу леденитѣ вѣтрове нощь следъ нощь. Когато тѣ спираха да виятъ, мълчанието падаше отново като твърда тежка прѣспа върху вратата, и хората можеха да чуятъ биенето на кръвьта въ тѣснитѣ канали на ушитѣ и тупането на сърдцата си, тъй силно, както удара на барабана на магьосника въ снѣга. Една нощь Котуко, кучето, който презъ деня бѣше необикновено мраченъ въ хомута, скочи и мушна главата си въ колѣнетѣ на Котуко. Котуко го погали, но кучето продължаваше слѣпо да се мушка напредъ, умилквайки се. Кадлу се събуди, хвана тежката като на вълкъ глава и я загледа въ стъкленитѣ очи. Кучето заскимтѣ, като че ли се уплаши, и затрепера между колѣнетѣ на Кадлу. Козината на врата му настръхна и то заръмжа, като да имаше чуждъ човѣкъ на вратата. Следъ това залая весело, търкули се на земята и взе да хапе обувката на Котуко като малко кученце.

— Какво е това? — попита Котуко, защото той почна да се страхува.

— Болестьта, — отговори Кадлу. — Това е кучешката болесть.

Котуко, кучето, вдигна носъ и почна да вие.

— Такова нѣщо не съмъ видѣлъ до сега. Какво ще прави той? — попита Котуко.

Кадлу вдигна едното си рамо и кръстоса колибата за своята кѫса харпуна. Голѣмото куче го гледаше. То пакъ зави и се измъкна презъ входа, гдето другитѣ кучета се дръпнаха встрани, влѣво и вдѣсно, за да му направятъ широкъ пѫть. Когато вече бѣ вънъ на снѣга, то залая свирепо, като че бѣ по следитѣ на нѣкой мускатенъ волъ. И лаейки, и тичайки, то се изгуби въ нощьта. Неговата болка не бѣше бѣсъ, а просто лудость. Студътъ и гладътъ, и надъ всичко тъмнината, бѣха побъркали ума му. И когато ужасната кучешка болесть се появи между кучетата, тя се разпространява като пожаръ. Следния ловенъ день друго куче заболѣ, и бѣше убито отъ Кутико, когато хапѣше и давѣше между странкитѣ. Следъ това черното второ куче, което въ прежни дни бѣше водачъ, внезапно залая по едни въображаеми следи на северенъ еленъ. И когато го откопчиха, то се хвърли върху една ледена скала и избѣга, както бѣ направилъ неговия водачъ, съ хомута на гърба. Следъ това вече никой не изкарваше кучетата навънъ. Използуваха ги за нѣщо друго. И кучетата знаеха това. Макаръ че ги държаха вързани и ги хранѣха на рѫка, очитѣ имъ бѣха пълни съ отчаяние и страхъ. Старитѣ жени почнаха да говорятъ за духове. Тѣ разказваха, че сѫ срещнали духоветѣ на умрѣлитѣ ловци, изгубени тая есень, които предсказали страшни нѣща.

Котуко скърбѣше повече за загубата на своето куче, отколкото за всичко друго. Защото, макаръ и инуитътъ да яде извънредно много, той знае и какъ да гладува. Но гладътъ, тъмнината, студътъ и опасностьта повлияха на неговата сила и той почна да чува гласове въ главата си и да вижда въ ѫглитѣ на очитѣ си хора, които не бѣха тамъ. Една нощь той извади краката си отъ торбата следъ десеть часово чакане надъ една слѣпа тюленова дупка и се повлѣче къмъ селото, отслабналъ и зашемеденъ. Опрѣ се да почине на една канара, която случайно бѣше подпрѣна само на единъ издаденъ връхъ отъ ледъ. Неговата тежесть наруши равновесието на блока, и той се събори. И когато Котуко отскочи настрана, за да го отбѣгне, канарата се слъзна подиръ него съ шумъ по ледения наклонъ.

Това бѣ достатъчно за Котуко. Той бѣше възпитанъ да вѣрва, че всѣка скала и канара има свой притежатель (инуа), който обикновено имаше образа на едноока жена, наречена торнакъ, и че когато торнакъ иска да помогне на нѣкой мѫжъ, той се плъзга следъ него и го пита, желае ли да го вземе за свой духъ-пазитель. (Въ лѣтнитѣ топения облѣченитѣ въ ледъ скали и канари се търкалятъ и плъзгатъ навсѣкѫде по лицето на земята — отъ тамъ лесно ще разберете, какъ е възникнала идеята за живитѣ камъни). Котуко чу кръвьта да бие въ ушитѣ му, както я чуваше цѣлъ день, и си помисли, че торнакътъ на камъка говори съ него. Преди да стигне у дома си, той бѣше вече напълно увѣренъ, че е водилъ дълъгъ разговоръ съ торнака. И понеже всички негови хора вѣрваха, че това е напълно възможно, никой не му противоречеше.

— Той ми каза: „Азъ скачамъ, азъ скачамъ отъ моето мѣсто на снѣга“, — извика Котуко съ изблещени очи и се опрѣ напредъ въ полуосвѣтената колиба. — Той каза: „Азъ ще бѫда водачъ“. Той каза: „Азъ ще тѣ водя при добри тюленови дупки“. Утре азъ ще отида, и торнакътъ ще ме води.

Тогава дойде магьосникътъ на селото, и Котуко му разказа за духа на скалата.

— Следвай духоветѣ на камънитѣ, и тѣ пакъ ще ни донесатъ храна! — каза магьосникътъ.

Момичето отъ северъ въ последнитѣ дни лежеше до лампата, ядѣше малко и говорѣше още по-малко.

Аморакъ и Кадлу следната сутринь стъкмиха една малка рѫчна шейна за Котуко и туриха въ нея неговитѣ ловни уреди. Сложиха и малко китова мазь и замръзнало тюленово месо. Тогава момичето хвана повода и тръгна смѣло наредъ съ момчето.

— Твоята кѫща е моя кѫща, — рече момичето, когато малката шейна скърцаше следъ тѣхъ въ страшната полярна нощь.

— Моята кѫща е твоя кѫща, — отговори Котуко, — но азъ мисля, че ние двамата ще отидемъ при Седна.

Седна е царицата на Подземния свѣтъ. Инуититѣ вѣрватъ, че всѣки, който умрѣ, трѣбва да прекара една година въ нейната ужасна страна, преди да отиде въ квадлипармиутъ, щастливата страна, гдето никога не замръзва, и гойни северни елени идватъ, щомъ ги повикатъ.

Между селското население се шепнѣше: „Духоветѣ на скалитѣ сѫ говорили на Котуко. Тѣ ще му покажатъ откритъ ледъ. Той пакъ ще ни донесе тюленово месо.“ Тѣхнитѣ гласове скоро бѣха погълнати отъ студената праздна тъмнина. А Котуко и момичето, рамо до рамо, провираха шейната между ледоветѣ по посока къмъ Полярното море. Котуко настояваше, че духътъ отъ камъка му е казалъ да върви на северъ. И тѣ вървѣха все на северъ подъ Туктукдиунгъ, Северния еленъ — тия звезди, които ние наричаме Голѣма мечка.

Никой европеецъ не може да измине петь мили дневно по разчупенъ ледъ и остри прѣспи. Но момчето и момичето знаяха точно, какъ да обърнатъ рѫката си, за да примамятъ шейната около голѣмъ леденъ блокъ. Знаеха колко да натиснатъ, за да я издигнатъ отъ една пукнатина. Владѣеха силата, съ нѣколко спокойни удара на копието да направятъ възможенъ единъ пѫть, кѫдето всичко изглеждаше безнадеждно.

Момичето не говорѣше нищо, но навеждаше глава, и дългитѣ ресни отъ волверинова кожа на хермелиновата му шапка се развѣваха по широкото му черно лице. Небето надъ тѣхъ бѣ кадифяно-черно, мѣнявайки се на червени ивици по хоризонта, гдето голѣмитѣ звезди блещукаха като улични лампи. Отъ време на време една зеленикава вълна отъ северно сияние преминаваше презъ празднината на високото небе, замахваше, като флагъ и изчезваше. Или метеоръ изпращяваше отъ тъмнина въ тъмнина, като пръскаше дъждъ отъ искри подиръ себе си. Тогава тѣ можеха да видятъ хълмистата и издълбана повърхность на леденото поле, цѣло покрито съ петна и ивици отъ странни цвѣтове — червенъ, меденъ и синкавъ. Но въ обикновената звездна свѣтлина всичко добиваше замръзналъ ледено-сивъ цвѣтъ. Леденото поле, както си спомняте, бѣше разбивано и блъскано отъ есеннитѣ бури, докато се обърне на замръзнало поле следъ земетръсъ. Тамъ имаше пропасти и урви, и ями като пѣсъчни кариери, издълбани въ леда; буци и разхвърлени кѫсове, замръзнали на първоначалната повърхность на полето; петна отъ старъ черенъ ледъ, който е билъ вкаранъ подъ полето отъ нѣкоя буря и издигналъ се пакъ нагоре; заоблени ледени блокове; назобени като трионъ ледове, изрѣзани отъ снѣга, който лети предъ вѣтъра; и хлътнали мѣста, гдето тридесеть или четиридесеть акра^[2] лежатъ петь шесть стѫпки подъ равнината на останалото поле. Отъ близко разстояние вие можете да вземете една буца за тюленъ или моржъ, за обърнати шейни или хора на ловъ, или самата голѣма десеткрака бѣла мечка за духъ. Но въпрѣки всички тия фантастични форми — всички на границата да станатъ живи — нѣмаше тамъ ни звукъ, ни най-слабо ехо отъ звукъ. И презъ това мълчание, и презъ тая пустота, гдето внезапни свѣтлини блѣсватъ и изгасватъ, — шейната и двамата, които я теглѣха, пълзѣха като кошмарни видения за края на свѣта, на края на свѣта.

Когато се уморяваха, Котуко правѣше каквото ловцитѣ наричатъ „половинъ кѫща“ — една много малка снѣжна колиба, въ която тѣ се сгушваха съ пѫтнишката лампа и опитваха да размразятъ замръзналото тюленово месо. Следъ като спѣха, походътъ почваше пакъ — тридесеть мили на день, за да взематъ петь мили на северъ. Момичето винаги бѣ много тихо, но Котуко мърморѣше на себе си и избиваше въ пѣсни, които бѣ училъ въ пѣвческия домъ, пѣсни за лѣто и пѣсни за северни елени и сьомги — страшно неподходящи за мѣстото и времето. Той заявяваше, че е чулъ духа на скалата да ръмжи къмъ него, и лудо тичаше къмъ една канара, размахвайки рѫце и говорейки съ високъ заплашителенъ гласъ. Право казано, Котуко бѣше близу до умопобъркване презъ всичкото това време. Но момичето бѣ увѣрено, че той е воденъ отъ неговия духъ-пазитель, и че всичко ще излѣзе на добре. Затова то не бѣ изненадано, когато, въ края на четвъртия преходъ, Котуко, чийто очи горѣха като огнени топки, му съобщи, че неговиятъ духъ-покровитель ги следва презъ снѣга въ образа на едно двуглаво куче. Момичето погледна, кѫдето сочеше Котуко, и нѣщо му се стори, че се скри въ една урва. Сигурно то не бѣ човѣкъ, но всѣки знае, че скалнитѣ духове предпочитатъ да се явяватъ въ образа на мечка, на тюленъ или на други животни.

Може това и да бѣше самата десеткрака бѣла мечка-духъ, или може да бѣше нѣщо друго, защото Котуко и момичето бѣха тъй изгладнѣли, че очитѣ имъ нѣмаха вѣра. Откакто бѣха напустнали селото, тѣ не бѣха уловили нищо и не бѣха видѣли никаква следа отъ дивечъ. Храната имъ нѣмаше да стигне за друга седмица, а наближаваше и буря. Една полярна буря духа десеть дни безъ прекъсване, и презъ всичкото това време сигурно е, че смъртьта е близу. Котуко направи една снѣжна кѫща, достатъчно широка да побере и рѫчната шейна (никога не е умно да се раздѣлятъ отъ храната си). Когато издѣлваше последния неправиленъ леденъ блокъ, който щѣше да затвори върха на покрива, той видѣ нѣщо, което гледаше къмъ него отъ една малка ледена скала на половинъ миля разстояние. Въздухътъ бѣ мъгливъ и нѣщото изглеждаше четиридесеть стѫпки дълго, десеть стѫпки високо, съ опашка двадесеть стѫпки.

Момичето сѫщо го видѣ, но, вмѣсто да заплаче отъ ужасъ, то каза:

— Това е Квикернъ. Какво ще дойде подире?

— Той иска да ми говори, — рече Котуко. Но като казваше това, ножътъ му треперѣше въ рѫката. Защото, колкото и да вѣрва човѣкъ, че е приятель на странни и грозни духове, той рѣдко обича да се довѣрява на тѣхнитѣ думи. Квикернъ е сѫщо фантомътъ на едно гигантско беззѫбо куче, безъ никаква козина, за което се предполага, че живѣе въ далечния северъ и ходи изъ страната, тъкмо преди да се случатъ важни нѣща. Тѣ могатъ да бѫдатъ приятни или неприятни. Но дори магьосникътъ не се осмѣлява да спомене името на Квикернъ. Той прави кучетата да ставатъ луди. Както духътъ-мечка, той има нѣколко чифта крака повече — шесть или осемь — и това нѣщо, скачайки нагоре-надолу въ мъглата, имаше повече крака, отколкото сѫ нуждни на едно истинско куче.

Котуко и момичето бързо се мушнаха въ своята колиба. Разбира се, ако Квикернъ искаше, той би съборилъ тѣхната колиба надъ главитѣ имъ, но чувството за една стѫпка снѣжна стена между себе си и страшната тъмнина бѣше голѣма утеха. Бурята се усили съ такъвъ писъкъ, както виенето на вълкъ, и продължи три дни и три нощи, безъ да измѣни нито единъ звукъ, безъ да затихне нито единъ мигъ. Тѣ поддържаха каменната лампа между колѣнетѣ си, гризѣха отъ полустопленото тюленово месо и наблюдаваха седемдесеть и два дълги часа чернитѣ сажди да се събиратъ подъ покрива. Момичето провѣри храната въ шейната: нѣмаше повече отъ за два дни. Котуко прегледа желѣзнитѣ глави и вървитѣ отъ еленови сухожилия на своитѣ харпуни, своитѣ тюленови копия и птичи стрели. Нѣмаше какво друго да правятъ.

— Скоро ще отидемъ при Седна, много скоро, — пошепна момичето. — Следъ три дни ние ще легнемъ и ще заминемъ. Нѣма ли да направи нѣщо твоятъ духъ? Попѣй му магьоснишка пѣсень, за да дойде!

Той почна да пѣе съ високия вой на магическитѣ пѣсни, и бурята бавно утихна. По срѣдата на неговата пѣсень момичето трепна. То сложи облѣчената въ рѫкавица рѫка, а сетне и главата си върху пода на колибата. Котуко последва нейния примѣръ, и двамата колѣничиха, гледайки единъ другъ въ очитѣ си, и слушаха съ всѣки нервъ. Момчето изцепи тънка ивица китова кость отъ рѫба на единъ птичи капанъ, който лежеше въ шейната. Следъ като го изправи, постави го отвесно въ една малка дупчица на леда, като го затегна долу съ рѫкавицата си. Бѣше тъй нѣжно нагласено, като компасова игла — и сега, вмѣсто да слушатъ, тѣ наблюдаваха. Тънката прѫчица малко трепна — най-малкото мръдване на свѣта — следъ това затрептѣ продължително нѣколко секунди, успокои се и пакъ затрептѣ — тоя пѫть навеждайки се къмъ друга страна на компаса.

— Много рано, — рече Котуко. — Далече нѣкое голѣмо ледено поле се е спукало.

Момичето посочи на прѫчицата и заклати глава.

— Това е голѣмото чупене, — каза то. — Слушай леда подъ насъ! Той пука.

Когато колѣничиха този пѫть, тѣ чуха най-странни задавени грухтения и чукания, сякашъ подъ краката си. Понѣкога се чуваше като че слѣпо кученце квичи надъ лампата; сетне, като че камъкъ се стърже по твърдъ ледъ; после пакъ, като глухи удари на барабанъ. Но всичко се отдалечаваше, заглъхваше, сякашъ излизаше изъ малъкъ рогъ отъ голѣма далечина.

— Ние не ще отидемъ легнали при Седна, — каза Котуко. — Това е чупенето на ледоветѣ. Духътъ ни измами. Ние ще умремъ.

Всичко туй може да изглежда глупаво, но двамата бѣха лице съ лице срещу истинска опасность. Тридневнитѣ бури бѣха изхвърлили дълбоката вода на Бафиновия заливъ на югъ и я бѣха събрали до рѫба на ледника, който се простираше на западъ отъ Байлотовия островъ. И силното течение, което върви източно отъ Ланкастерски Зундъ, носѣше съ себе си, миля следъ миля, отъ това, което наричатъ товаренъ ледъ — грубъ ледъ, който не е замръзналъ на полета. И този товаръ бомбардираше леденото поле въ сѫщото време, когато надуването на бурно-разиграното море го подкопаваше отдолу. Каквото слушаха Котуко и момичето, бѣше слабо ехо отъ тая борба на тридесеть или четиридесеть мили далече, и издайническата малка прѫчица трептѣше отъ нейнитѣ удари.

Сега, както казватъ инуититѣ, когато ледътъ се събуди следъ дългия си зименъ сънь, никой не знае, какво може да се случи, защото твърдото ледено поле почва да мѣни формитѣ си почти тъй бързо, както облацитѣ. Бурята очевидно бѣше пролѣтна буря, пратена не навреме, и нѣщо страшно можеше да се очаква.

При все това двамата се чувствуваха по-щастливи, отколкото преди това. Ако леденото поле се разчупи, нѣма вече чакане и страдание. Духове, таласъми и магьосници играятъ по пукащия се ледъ, и тѣ биха могли да се намѣрятъ въ страната на Седна рамо до рамо съ всички фантастични нѣща и съ свежестьта на възбуждението още въ тѣхъ. Когато напустнаха колибата следъ бурята, шумътъ на крѫгозора постоянно се усилваше и гъвкавиятъ ледъ стенѣше и бръмчеше около тѣхъ.

— То още чака! — каза Котуко.

На върха на една канара седѣше или клечеше осмокракото нѣщо, което бѣха видѣли преди три дни — и виеше страшно.

— Да го последваме, — рече момичето. — Може би, то знае нѣкой пѫть, който не води при Седна.

Но като хвана повода на шейната, зави му се свѣтъ отъ слабость. Нѣщото взе да се движи бавно и несрѫчно презъ браздитѣ, държейки все на западъ и къмъ земята. Тѣ го следваха. А сърдитиятъ гръмъ на края на ледното поле се чуваше все по-близу и по-близу. Устнитѣ на полето се напукаха на три или четири мили навѫтре къмъ страната. Голѣми блокове три метра дебелъ ледъ отъ нѣколко квадратни метра до двадесеть хектара повръхность се люшкаха, потапяха се, качваха се единъ върху другъ и върху още неразчупеното поле, когато тежкото налягане на морето ги вземаше, блъскаше и пръскаше между тѣхъ. Този бомбардиращъ ледъ бѣше, тъй да се каже, първата войска, що хвърляше морето срещу леденото поле. Непрекѫснатиятъ трѣсъкъ, що причиняваше морето, почти удавяше раздиращия звукъ на пластоветѣ товаренъ-ледъ, вкарвани цѣли подъ леденото поле, както карти се мушватъ подъ покривката на масата. Гдето водата биваше плитка, тия пластове се натрупваха единъ върху другъ, и най-долниятъ опираше въ тинята на петнадесеть метра дълбочина. Пометеното море се заприщваше задъ калния ледъ, докато ново налягане пакъ повлѣче всичко напредъ. Въ допълнение на леденото поле и товарния-ледъ, бурята и теченията донасяха истински планини — плаващи планини отъ ледъ — откъртени отъ ледника откъмъ Гренландия или отъ северния брѣгъ на Мелвилския заливъ. Тѣ идѣха тържествено — вълнитѣ се разбиваха въ бѣла пѣна около тѣхъ — и напредваха къмъ леденото поле като старовремска флота съ разперени платна. Но една планина, която изглеждаше готова да подкара свѣта предъ себе си, падаше безпомощно, завърташе се и се валяше въ пѣна, тиня и летящи ледени струи. Друга по-малка и низка планина раздираше леденото поле, пръскайки тонове раздробенъ ледъ на всѣка страна, като се врѣзваше една миля навѫтре, преди да бѫде спрѣна. Едни падаха като саби, разрѣзвайки цѣлъ каналъ съ груби рѫбове. Други се пръскаха на дъждъ отъ голѣми блокове, които се въртѣха и гърмѣха между канаритѣ. Други пакъ се издигаха цѣли надъ водата, когато излизаха на плитко, гърчеха се като въ болки, и падаха на странитѣ си, а морето вършееше върху плещитѣ имъ. Това мачкане и натискане, чупене, стриване и извиване на леда въ всевъзможни форми ставаше, додето могатъ да видятъ очитѣ покрай северната линия на леденото поле. Отъ мѣстото, кѫдето бѣха Котуко и момичето, този адъ изглеждаше не повече отъ едно неспокойно бърчение и пълзение подъ крѫгозора. Но то идваше къмъ тѣхъ всѣки мигъ. Далече откъмъ земята тѣ чуваха тежки бумтежи като гърмежитѣ на артилерия презъ мъгла. Това показваше, че леденото поле се блъска отъ другия край въ руднитѣ скали на Байлотовъ островъ — земята на югъ задъ тѣхъ.

— Това никога не е било по-рано, — каза Котуко, като гледаше тѫпо. — Не е още време. Какъ може ледътъ да се чупи сега?

— Да следваме онова! — извика момичето, сочейки къмъ нѣщото, което полукуцаше, полутичаше разсѣяно предъ тѣхъ. Тѣ го следваха и влачеха шейната.

Все по-близу и по-близу идваше гърмящиятъ ходъ на леда. Най-сетне полетата около тѣхъ запукаха и зинаха въ всички посоки. Пукнатинитѣ се отваряха и събираха като зѫбитѣ на вълци. Но кѫдето стоеше нѣщото, на една могилка отъ стари пръснати ледени блокове, около петнадесеть метра висока, тамъ нѣмаше вълнение. Котуко скочи лудо напредъ, повлѣче момичето подиръ себе си и изпълзѣ до основата на могилката. Говорътъ на леда около тѣхъ ставаше все по-високъ и по-високъ. Но могилката стоеше здраво. И когато момичето погледна къмъ Котуко, той вдигна лѣвия лакъть нагоре и настрани, като правѣше знака на инуититѣ за земя въ формата на островъ. И земя бѣше въ действителность това, къмъ което ги водѣше куцащето осмокрако нѣщо — малко брѣгово островче съ гранитовъ връхъ и пѣсъченъ брѣгъ, облѣчено, покрито и скрито въ ледъ, тъй че никой не можеше да го различи отъ леденото поле. Но въ основата му имаше твърда земя, а не подвиженъ ледъ. Ударитѣ и отблъсванията на полетата, като стигаха до земята и се пръскаха, отбелязваха границитѣ на островчето. Отъ него на северъ водѣше едно приятелско плитко мѣсто, което отбиваше атакитѣ на най-тежкитѣ ледове. Разбира се, имаше опасность, нѣкое силно притиснато ледено поле да се покачи по брѣга и да покрие островчето цѣло, но това не смущаваше Котуко и момичето. Тѣ направиха снѣжна кѫщица и почнаха да ядатъ, като слушаха удрянето и спирането на леда въ брѣга. Нѣщото бѣше изчезнало. Котуко говорѣше възбудено за неговата власть надъ духоветѣ, като бѣше се навелъ надъ лампата. По срѣдата на неговитѣ луди приказки момичето почна да се смѣе и да се люшка назадъ-напредъ.

Задъ нейното рамо, допълзѣли въ колибата, стоеха две глави, една жълта и една черна, които принадлежаха на две отъ най-скръбнитѣ и най-посраменитѣ кучета, що нѣкога сте видѣли. Котуко, кучето, бѣше едното, черниятъ водачъ — другото. Сега и дветѣ бѣха тлъсти, съ добъръ видъ и съвсемъ поправени душевно, но вързани едно за друго по единъ необикновенъ начинъ. Когато черниятъ водачъ избѣга, спомняте си, хомутътъ му бѣше на него. Той трѣбва да се е срещналъ съ Котуко, кучето, и е игралъ или се е борилъ съ него, защото неговата раменна петелка се бѣ хванала въ плетената медна тель на огърлицата на Котуко и се бѣ застегнала, тъй че никое отъ кучетата не могло да хване ремъка да го прегризе, а и дветѣ останали вързани за вратоветѣ. Това нѣщо заедно съ свободата да ловятъ за своя смѣтка, трѣбва да е помогнало да се излѣкуватъ отъ лудостьта. Тѣ бѣха доста трезви.

Момичето бутна дветѣ засрамени създания къмъ Котуко и, като хълцаше отъ смѣхъ, извика:

— Това е Квикернъ, който ни води до безопасната земя. Вижъ неговитѣ осемь крака и двойна глава!

Котуко освободи кучетата, и тѣ паднаха въ неговитѣ рѫце — жълто и черно заедно, и се мѫчеха да му обяснятъ, какъ се е върналъ разумътъ имъ. Котуко прекара рѫка по ребрата имъ, които бѣха обли и добре облѣчени.

— Тѣ сѫ намѣрили храна, — рече той, като се ухили. — Сега азъ не мисля, че ние ще отидемъ скоро при Седна. Моятъ духъ-покровитель ми прати тѣзи приятели. Болестьта ги е оставила.

Следъ като поздравиха Котуко, тѣзи двама приятели, които презъ последнитѣ нѣколко седмици сѫ били принудени да спятъ, да ядатъ и да ловятъ заедно, се хвърлиха единъ другъ на шиитѣ и направиха славна борба въ снѣжната кѫща.

— Праздни стомаси не се борятъ, — рече Котуко. — Тѣ сѫ намѣрили тюленъ. Сега да спимъ. Ние ще намѣримъ храна.

Когато се събудиха, на северния брѣгъ на острова имаше открита вода. Всички свободни ледове бѣха изгонени къмъ сушата. Първиятъ звукъ на разбиващи се вълни е най-веселото нѣщо, каквото може да чуе единъ инуитъ, защото то значи, че пролѣтьта е на пѫть. Котуко и момичето се хванаха за рѫце и се усмихнаха: ясниятъ ревъ на вълнитѣ между леда имъ напомняше за времето на сьомгитѣ и северния еленъ и за дъха на цъвтящата приземна върба. Още докато гледаха, морето почна да отбира пѣната си между плаващитѣ ледени блокове, тъй силна бѣше топлината. А на крѫгозора имаше широко червено сияние, и това бѣ свѣтлината на залѣзващето слънце. То бѣ по-скоро, като че го чуватъ да се прозѣва въ съня си, отколкото да го виждатъ да изгрѣва. Сиянието трая само нѣколко минути, но то означаваше обръщането на годината. Тѣ чувствуваха, че нищо не може да промѣни това.

Котуко намѣри кучетата да се биятъ вънъ върху единъ прѣсно убитъ тюленъ, дошелъ следъ рибата, която бурята винаги разгонва. Той бѣше първиятъ отъ двадесеть или тридесеть тюлени, излѣзли на острова презъ течение на деня. И докато морето замръзне, стотини черни глави играеха въ плитката свободна вода и плуваха съ плаващитѣ ледове.

Добре бѣше да ядатъ пакъ тюленовъ дробъ, да пълнятъ безразсъдно лампитѣ съ лой и да наблюдаватъ пламъка да гори три стѫпки въ въздуха. Но щомъ новиятъ ледъ на морето хвана да одържа, Котуко и момичето натовариха шейната и накараха дветѣ кучета да теглятъ, както никога въ живота си не сѫ теглили. Защото тѣ се страхуваха за туй, което може да се случи въ село. Времето бѣше тъй безмилостно, както всѣкога. Но по-лесно е да теглишъ шейна, натоварена съ добра храна, отколкото да ходишъ на ловъ гладенъ. Тѣ оставиха двадесеть и петь тюленови трупове зарити въ леда на брѣга, готови за употрѣба, и бързаха да се върнатъ при своитѣ. Кучетата имъ посочиха пѫтя, щомъ Котуко имъ каза, какво очаква отъ тѣхъ. И макаръ че нѣмаше никакъвъ граниченъ знакъ, следъ два дни тѣ залаеха предъ селото на Кадлу. Само три кучета имъ отговориха: другитѣ бѣха изядени, и кѫщитѣ бѣха почти тъмни. Но когато Котуко извика, „Ойо!“ (варено месо), слаби гласове отговориха. И когато извика твърде ясно, име по име, имената на своитѣ, никой не липсваше.

Следъ единъ часъ въ кѫщата на Кадлу горѣха лампитѣ. Снѣжна вода се топѣше, гърнетата свирѣха, и снѣгътъ капѣше отъ покрива, когато Аморакъ приготви обѣдъ за цѣлата дружина. Момчето-бебе дъвчеше единъ рѣзенъ тлъстъ дробъ съ ядки. Пловцитѣ бавно и методично се пълнѣха съ тюленово месо. Котуко и момичето разказваха своята история. Дветѣ кучета седѣха между тѣхъ. Когато тѣхнитѣ имена се споменѣха, тѣ наостряха по едно ухо и гледаха засрамени. Инуититѣ казватъ, че куче, което веднажъ е страдало отъ лудость и оздравѣло, е запазено отъ по-нататъшни пристѫпи.

— И тъй торнакъ не ни забрави, — каза Котуко. — Бурята виеше, ледътъ се чупѣше, и тюленътъ плуваше следъ рибата, която бѣ изплашена отъ бурята. Сега новитѣ тюленови дупки не сѫ и на два дни пѫть отъ тука. Нека добритѣ ловци отидатъ утре и донесатъ тюленитѣ, които съмъ запазилъ — двадесеть и петь тюлена, зарити въ леда. Когато изядемъ тѣхъ, всички ще отидемъ за тюлени на леденото поле.

— Какво ще правишъ ти, Котуко? — попита селскиятъ магьосникъ.

Котуко погледна момичето отъ северъ и рече:

— Ние ще направимъ кѫща.

Той посочи на северозападната страна отъ кѫщата на Кадлу, защото на тая страна винаги живѣе оженениятъ синъ или дъщеря.

Момичето вдигна рѫце, съ дланитѣ нагоре, като клатѣше отчаяно глава. То бѣше чужденка, намѣрено гладно, и не можеше да донесе нищо въ тая кѫща.

Аморакъ скочи отъ пейката, гдето седѣше, и почна да събира нѣща въ скута на момичето: каменни лампи, желѣзни стъргачи на кожи, калаени котлета, еленови кожи, везани съ зѫби на мускатни волове, и истински игли за корабни платна, каквито употрѣбяватъ моряцитѣ — най-хубавиятъ чеизъ, даванъ нѣкога въ далечния край на полярния крѫгъ.

— Още и тѣзи приятели! — каза Котуко, като се смѣеше и пѣеше на кучетата, които мушкаха студенитѣ си муцуни въ лицето на момичето.

— Аха, — каза магьосникътъ, като се изкашля важно, сякашъ той е обмислилъ всичко това. — Щомъ Котуко напустна селото, азъ отидохъ въ пѣвческия домъ и пѣхъ магьоснически пѣсни. Азъ пѣхъ презъ всички дълги нощи и викахъ духа на северния еленъ. Моето пѣене направи да духа бурята, която строши леда и закара дветѣ кучета къмъ Котуко, когато ледътъ щѣше да строши коститѣ му. Моята пѣсень доведе тюленитѣ подиръ разчупенитѣ ледове. Моето тѣло лежеше спокойно, но духътъ ми тичаше по ледоветѣ, като водѣше Котуко и кучетата въ всичко, що тѣ вършеха. Азъ го направихъ.

Всички бѣха сити и сънливи, затова никой не му противоречеше. Магьосникътъ се насили да изяде още единъ кѫсъ варено месо и легна да спи съ другитѣ въ топлата, освѣтлена, задимена отъ масло кѫща.

 

 

Котуко, който рисуваше много добре въ инуитски стилъ, издълба рисунки за всички тия случки на единъ дълъгъ, плосъкъ кѫсъ слонова кость, съ дупка отъ единия край. Когато той и момичето отидоха на северъ въ Елесмерова земя презъ годината на чудната открита зима, той остави историята въ картини на Кадлу. Този я изгуби въ чакъла, когато шейната му се счупи едно лѣто край брѣга на езерото Нетилингъ въ Никозирингъ. Тамъ езеренъ инуитъ я намѣри следната пролѣть и я предаде на единъ мѫжъ въ Имигенъ, който бѣше преводачъ на китоловецъ отъ Кумберландски Зундъ. Този пъкъ я продаде на Хансъ Олсенъ, който по-късно бѣше домакинъ на единъ голѣмъ параходъ, що носѣше излетници за Нордъ-капъ въ Норвегия. Когато туристическиятъ сезонъ свърши, параходътъ пѫтуваше между Лондонъ и Австралия, спирайки въ Цейлонъ, и тамъ Олсенъ продаде слоновата кость на единъ сингалезски бижутеръ за два подправени сапфира. Азъ я намѣрихъ между дребулиитѣ въ една кѫща въ Коломбо и я преведохъ отъ единия край до другия.

Бележки

[1] Волверинъ (в англ. оригинал wolverine) — росомаха (Gulo gulo), позната още като лакомец; най-големият сухоземен вид от семейство Порови (Mustelidae). — Бел.ел.кор. ↑

[2] Тридесеть или четиридесеть акра — 80–120 декара. — Б.р. ↑