Добри Жотев
Мъртвият, който живее

Нечакана буря, в среднощ връхлетяла,

беснееше с огън и вой.

Не мигнал, зовях вездесъщия Дявол:

— Къде си? Жадувам покой!

 

Светкавица блесна, стъклата прижури,

и ето, от нея роден,

с коси разпилени от лудата буря,

Мефисто застана пред мен:

— Не викай ни мене, ни небесата,

макар и за глътка покой,

спокойно живее душата, когато

е сляпа, приятелю мой!

 

Повторна светкавица в тъмното лумна.

Нощта просветля като ден.

И сетил как правите демонски думи

подкладоха сили у мен:

 

— Прости, Сатана, слабостта ми човешка,

надала пред страшното вик!

Измъчват ме размисли, размисли тежки

не ме изоставят ни миг.

Живее в живота ни нещо, което

е легнало в нашия път,

по-лошо от завист, от мъст, от нечестност,

от корист, от леност, от смърт.

Живее в живота ни нещо, което

в най-черния час е дошло.

Приятелю верен, разкрий ми лицето му,

разкрий ми голямото зло!

 

За трети път светна и гръм в тъмнината,

протътна нашир и надлъж

и тласнат от първия трус, Сатаната

политна към мен изведнъж.

Обви ме с ръце, ненадейно ме дръпна,

видях разжарен небосклон

и в същия миг се намерих изтръпнал

на тесния къщен балкон:

— Голямото зло? Ти къде е, кажи ми!

В дъжда, в небосвода студен?

Зад блясъка чист на прославено име?

В човешките мозъци? В мен?

Едно и различно, в заплетени дири

то губи се тука и там,

отвеки го диря и все го съзирам,

и зърнал го, все го не знам…

 

Голямото зло?… Не! Почакай! — И Дявола,

от дяволски бяс обладан,

пристъпи напряко стихията бясна

с протегната каменна длан.

И както в преграда в дланта му се блъсна

тревожният нощен покой,

и сля се гласът му със устрема свъсен,

на вятъра с дивия вой:

— Движение вечно, безкрайно движение,

не спирало никога в път.

Постой! Укроти се! Стани неизменност!

Спри! Трябва ми твоята смърт!

 

Развихрен в просторите, вятърът мощен

умря умъртвен изведнъж.

Сред мъртвия въздух, непаднали още,

вковаха се капките дъжд.

Трептящите глобуси — пламък до пламък,

застинаха в блясък студен.

Навред из града като камък до камък —

човек до човек вцепенен.

А мълния бяла насред небесата,

тъй както бе стрелнала лъч,

увисна студено сама в пустотата,

скована в стремителен гърч.

 

Надвеси ме ужас. А Демона с поглед

смразения град проследи,

обгледа поред вкаменените хора

и бавно посочи един.

В очите му взрях се — единствено живи,

и сетих, попъпли ме хлад —

те гледаха с някаква леност щастлива

смъртта на умрелия свят.

Задърпах Мефисто с глава натежала,

без дъх в премалялата гръд:

— Не може да бъде! Щастлив? От това ли,

че стана животът на смърт?!

Но Демона спря ме намръщен: — Поете,

в смъртта не намира той смърт,

а каменна якост, с която навеки

стабилно споен е светът.

За него смъртта не е смърт, а живеене.

Защото, приятелю мой,

една неизменност е сигурност вечна

и нея намерил е той!

 

Погледнах здрачения профил на Дявола,

скованата в смърт далнина

и впих ненадейно ръка във ръката му:

— Живота върни, Сатана!

Върни на човека човешката стъпка,

с която върви през светът,

пусни го да сети най-новата тръпка,

да види най-новия път!

 

Мефисто усмихна се тъжно и рече:

— Ти искаш за оня там — ад —

промяната, тая несигурност вечна

във тоя променящ се свят.

Виж, както стои с душа ослепяла,

да трепне макар и листец,

прашинка ли литне, живот зажадняла,

и той ще изостри гледец.

В спокойния поглед ще лумне зъл ужас

и той с озверено лице,

дъха на живота — за него ненужен,

ще вкопчи в студени ръце.

 

Ще вкопчи! Натам, към посоки незнайни

краката защо да вървят,

когато посоките вече са знайни,

тъй както е знаен светът.

Ще вкопчи! За някакви истини скрити

главите защо да ламтят,

когато последната истина скрита

откриха последния път!

И ето, вървежът ще секва препречен,

от мъртва ръка прикован,

течащата мисъл ще става твърд глетчер,

сърцето — угаснал вулкан.

Голямото слънце на живата правда

ще смръзва във мъртъв закон,

крилатата вяра — в безкрила тирада,

победната радост — в канон.

 

Но пак недоволен, напрегнато, властно

той все ще следи за едно,

животът да бъде от ясен по-ясен,

тъй както 1 + 1.

Животът да бъде статистика точна,

която най-точно, без спор,

с +, — и = навеки да сочи

единствено верния сбор.

Статистика точна… — И в миг Сатаната,

обзет от внезапна злина,

започна да драще със въглен в ръката

по сивата външна стена:

 

„Цитат + цитат + цитат + преписал

е = на мъдър трактат.

Проблем + проблем + проблем — мисъл

е = на тежък доклад.

Катедра + поза + име + нищо

е = на учен велик.

А фраза + фраза + фраза х 300

е = на роден език.

Куплет + куплет + куплет — дарба

е = на автор признат.

Човек + прилежност + труд + заплата

е = на бройка по щат.

«Не тъй» + «А как?» + «Ей тъй!» + «Да, ясно!»

е = на сложен диспут.

Бумажка + друга + 100 x 1000

е = на творчески труд.

Човек + човек + човек… — и Мефисто

отпусна ръка угнетен

и сякаш от някаква тежест притиснат,

замлъкна, подпрял се до мен:“

 

— Голямото зло? Ти кажи ми къде е!

В нощта? В полудивата степ?

В безсмъртната страст да родиш, да живееш?

В човешките сънища? В теб?

Търси го! — И той ме възви към площада. —

Търси го! — Под мъртвия дъжд

съгледах замръзнал, тъй както е крачил

нанякъде някакъв мъж!

В очите му взрях се — единствено живи.

Отново попъпли ме хлад —

те гледаха с някаква леност щастлива

смъртта на умрелия свят.

 

— Търси го! Търси! — Неподвижните хора

загледах един подир друг.

Все същия образ — до ъгъла горе

натам към пресечката, тук!

 

Останах без сили. Но ето че зърнах

в безброя човек вкаменен…

Да, той и във своята каменност мъртва

пак бе към живот устремен.

До него и втори, и трети, и пети:

— Най-сетне! Я виж, Сатана,

тревожни очи сред мъртвилото светят

и расне край тях светлина.

В мъртвилото трепна ръка и размърда

стотици ръце! Що мълчиш?

Мефисто, отнякъде полъх ме лъхна,

там хората тръгнаха, виж!

 

Улисан, не смогнах назад да погледна.

Потече умрелият дъжд.

Скованата мълния трепна, изчезна

и гръм изтрещя изведнъж.

Вграденият вятър отприщен простена

и литна през грохот и вой.

Извърнах глава: — Сатана… — Но край мене

бе пусто, изчезнал бе той.

 

Затърсих с очи и видях в небесата

през мълнии, тътен и зрак

как Демона огнена грива размята,

понесен в стремителен бяг,

как Демона, влял се в самата стихия,

ликуваше в живата нощ,

той сам и светкавица страшна и сприя,

и устрем, и вяра, и мощ…